Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории от земите на Аегония (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Диан Жон (2012)
Източник
aegonia.com

Издание:

Неа Станд. Забравената песен

Книга първа от Истории от земите на Аегония

Първо издание, 2012 г.

Редактор: Нели Колева

Художник: Николай Николов

Издателство: ДиМакс

http://aegonia.com

ISBN: 978–954–782–043–2

История

  1. — Добавяне

Глава 3
Дана

Дана лежеше на малка полянка в гората, загледана в небето. В здрача облаците бавно променяха формата си, рисувайки чудни фигури.

… Белезите по лицето и ръцете й промениха формата си…

„Време е“ — помисли си тя, пъргаво скочи на крака, грабна лъка и стрелите си и се затича през гората.

Прецапа малка рекичка, изкачи се по стръмен хълм и се доближи до гъст храсталак. Легна по корем и запълзя под храстите. Внимаваше да не надраска ръцете си, целите покрити в дълги, виещи се линии, облечени в специално ушити ръкавици. Но нямаше как да покрие цялата си кожа. Пръстите й трябваше да са винаги свободни и бързи, дори и в студените зимни дни.

Навътре в храсталака напипа плоска скала. Леко вляво — ето я дупката. Дана бръкна и ръката й потъна до лакътя, а студът вътре защипа по кожата й. След малко измъкна ръка, в нея държеше убит заек.

Запълзя обратно заднишком. Преди да изпълзи навън, спря и се ослуша. Когато се увери, че няма никой, излезе изпод храстите, скочи на крака и затича, като държеше заека в едната си ръка, а лъка и стрелите — в другата.

… Белезите по лицето и ръцете й промениха формата си…

Дана отскочи вляво, пускайки заека в един храст наблизо, пъргаво прехвърли стрелите в другата си ръка, претърколи се към близкия камък и облегната на него, задиша тихо и се заслуша.

След малко по пътеката се чуха стъпки. Стъпка, стъпка, стъпка, стъпка — всяка втора провлачваше едва забележимо. „Броа“ — помисли Дана и въздъхна. Срещите с него, колкото и редки да бяха, винаги я нараняваха. Несъзнателно докосна белезите на лицето си — същите като белега на Броа, само дето неговият беше само един, а нейните — безброй виещи се линии по кожата й. Бавно излезе иззад камъка, за да не го стресне. Но Броа продължи по пътеката, без да я чуе или забележи.

„Странно — помисли Дана за пореден път. — Явно неговият белег не действа като моите. Или просто е твърде вглъбен в мислите си…“

— Броа! — подвикна му тя. Той стреснато се обърна.

— Дана — задъхано започна и тръгна обратно към нея, — трябва да дойдеш с мен. Бяхме при Саликия и трябва да пратим много скоро някой да търси камъка на ветровете. Според мен ти си най-подходяща. Ти най-добре можеш да оцеляваш сред дивата природа. Останалите сме просто обикновени селяни. Повечето от нас не са се отдалечавали от селото на повече от три дни. Искаме да съберем всички и да решим. Хайде, нямаме време, чакат ни в селото.

— Знам, че бяхте при Саликия. Но аз отдавна не живея в селото, Броа — каза Дана, като бавно отстъпи назад, по-далеч от него. — Нямам причина да идвам и да ви помагам.

— Мисля, че трябва да дойдеш. Проблемът ни е общ, този здрач и тъмнина подлудяват всички ни. Не е време да лежим на стари вражди и да се сърдим. Време е да обединим силите си.

Дана бавно се наведе и вдигна умрелия заек от храстите. Погледна Броа иззад рамото си. Дългата й прошарена плитка изглеждаше черна в здрача, а белезите по лицето й почти не се виждаха.

— Не, Броа, не дължа нищо на селото. Но не е само това. Не аз съм човекът, който трябва да замине. Тук трябва нещо повече от умения и оцеляване.

— Откъде си толкова сигурна? И откъде знаеш, че сме били при Саликия? Знаеш ли какво ни каза тя? Мисля, че е рано да решаваш, Дана. Ела с мен, сигурен съм, че можеш да помогнеш.

С едно движение Дана пусна заека, приближи се до Броа и го заразглежда отблизо.

— Колко угрижен изглеждаш и колко са се задълбочили бръчките по челото ти — тя нежно погали белега на бузата му. — Но и така си много хубав.

Броа стоеше и не смееше да мръдне. „Има нужда от уменията ми и затова ми позволява да го доближа толкова много“ — помисли тя. Погледът му неволно се отклони към белезите на лицето й.

Дана въздъхна, а в очите й се появиха сълзи. Тя бързо ги изтри със свободната си ръка и се отдръпна от него в плътните сенки на близко дърво.

— Знам, че не съм вашият човек. Белезите щяха да ми кажат, ако бях аз. Проследих ви до Саликия, видях, че отивате при нея тримата с Данил и онзи глупак Венел. Не можах да ви приближа много, защото Саликия щеше да ме усети, а тя никак не ме обича. Но ви чух какво си говорите по пътя на връщане към селото. Господарката на мъглите, камъка на ветровете. Оцеляване, умения — това няма да помогне тук. Не, трябва ви нещо друго. Ако аз бях човекът, белезите щяха да ми го кажат. Не, Броа, не съм аз… Сбогом.

Дана рязко се обърна и затича направо през храстите, сграбчвайки заека в движение. Бързо се стопи в здрача.

Броа остана сам в гората. Наблизо тревожно изкука кукувица. „Докога ли ще има все още кукувици в гората? Дали скоро всички няма да изчезнат като Дана в здрача?“ — помисли си той и забърза към селото, препъвайки се в тъмнината.