Неа Станд
Забравената песен (6)

Глава 6
Отпътуването

Рано на другата сутрин, в сумрака, Данил лежеше на пода в една от стаите в къщата на баба Стас, върху няколко овчи кожи, завит с дебело вълнено одеяло. Някъде из селото изкукурига петел. При нормална сутрин зората щеше да е пукнала и скоро слънцето щеше да изгрее, но сега все още беше съвсем тъмно. Малко по-късно щеше да се появи дрезгавият сумрак на дневния здрач.

Петелът изкукурига пак, някак въпросително, сякаш се чудеше защо след сутрешната му песен слънцето все още не изгрява.

Вчера цял следобед Броа и Анеако приемаха добри пожелания и дарове от селяните. Всеки искаше да изкаже почитанията и благопожеланията си на Данил, който така смело се беше съгласил да тръгне да търси най-страшната магьосница от всичките им предания.

„Смело се съгласил да тръгне ли? — мислеше си Данил. — Нима имах друг избор? Нима можех да изоставя съселяните си? В крайна сметка, ако не тръгна, всички ще загинем. Не мисля, че можем да изкараме още дълго време без слънце и дъжд. Запасите ни от храна ще свършат, реките вече са започнали да пресъхват. Дори вековният дъб изсъхва, как бихме издържали ние? Може би, ако аз не успея да я надвия, после ще изпратят някой друг, който да свърши работата. Дори и да се проваля, все още ще има надежда за хората. Може би Венел ще порасне и тогава ще изпратят него?“ Такива мисли спохождаха Данил цяла нощ, докато се въртеше в постелята си и не можеше да заспи.

Вратата на стаята му се отвори със скърцане. Показа се главата на Броа:

— Е, успя ли да поспиш?

Данил само поклати глава.

— И ние също — усмихна се Броа уморено. — Е, всичко е готово за тръгването ти. Готов ли си? Нали не си се отказал?

Данил поклати глава отново, стана и двамата с Броа отидоха в другата стая. Там се сбогуваха с баба Стас и Катрина. Баба му даде вълнен шал, за който казваше, че сама е тъкала на младини. Сигурно беше вярно, тъй като изглеждаше доста стар и изтънял на места.

— Ще ти топли добре — каза тя.

Катрина му подаде книга с приказки. Забързано и объркано му разказа историята й — баба й, майката на нейната майка, не била от този край. Можела да чете, да пише и да рисува много красиво и много обичала приказките.

— Тя сама е нарисувала и написала историите в тази книга, когато се родила голямата ми сестра. После сме се родили аз и брат ми и мама ги четеше на всички. Като бяхме малки, обичахме да я разглеждаме, да прекопираме картинките и да преписваме буквите. За съжаление никой от нас тримата не наследи таланта на баба за рисуване.

Някои от приказките бяха от родния край на бабата на Катрина, а други беше научила, след като се оженила и заживяла в тяхното село.

— Катрина, не мога да приема такъв подарък — каза Данил и й подаде обратно красиво изрисуваната книга. — Той ще е по-ценен за теб и семейството ти.

Катрина спря ръката му, затвори очи и поклати посивялата си глава.

— Снощи сънувах баба. В съня ми тя ми каза, че трябва да ти дам книгата. Пази я и дано ти помогне с нещо — след това се обърна и си тръгна.

Данил излезе пред къщата. Броа го потупа по рамото и му подаде две платнени торби, пълни с храна за из път.

— Взе си кавала, нали?

Данил кимна.

— Това е от мен — и му подаде малък дървен компас. — Дано ти помогне да намериш Ендориел, дано после те заведе до камъка на ветровете, а накрая и обратно при нас. Всички разчитаме на теб, Даниле… И още нещо… Ако видиш някъде малката ми дъщеричка, Ая, която се изгуби в пещерите на А’грот, нали си спомняш? — Данил кимна. — Е,… ти знаеш какво да направиш. Саликия казва, че тя е жива. А аз просто не мога да се откажа от нея и надеждата, че един ден… ще я намерим — Броа изглеждаше смутен, което беше неприсъщо за него.

— Ако я срещна, ще направя всичко възможно да я върна, Броа. Обещавам.

Броа му подаде още нещо, дълго и омотано в стари парцали.

— С Трогур искахме да намерим Венел и да го убедим да ни даде меча си, но не можахме да го открием никъде. Тогава се сетих за този меч. Той е много стар и всъщност никой не си спомня как е попаднал в селото ни. Отдавна никой не се е грижил за него. Нямах време да го почистя и наточа. Все пак, мисля, че ще е добре да го вземеш.

Данил пое вързопа и го размота. Парцалите бяха проядени, а мечът, увит в тях, зацапан и потъмнял.

— Но аз не знам как да го използвам… — каза той.

Броа сложи ръка на рамото му.

— Никой от нас не знае. И съм сигурен, че срещу Ендориел не ще ти помогне, но може би ще ти потрябва по време на пътуването ти.

Данил прибра всичко в торбата, завърза меча на гърба си, взе си довиждане с Броа и изчезна в сутрешния мрак по посока изток, по посока Елгора, планина със стари, гъсти гори и стръмни, високи скали, в която често падаха мъгли. Надяваше се там да срещне Ендориел, господарката на мъглите, да я победи и да разбере от нея къде да открие камъка на ветровете.