Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (7)

Глава шеста

Атлантически океан, година 1492, 21 септември

— Не ми харесват, казвам ти! Тия смрадливи зелени водорасли са капан от дявола, за да ни спре, и когато полудеем от жажда, да започнем да пием от океана, докато ни се пукнат коремите и умрем — като се изплю, едрият моряк обгърна с поглед огромното и плътно зелено петно върху водата, което бавно ги наближаваше.

— Разправяли са ми за тях. Те са признак, че някъде на запад има суша. И не само, че не трябва да им се плашим, ами можем да им се радваме — обяви авторитетно и спокойно, с висок и ясен глас, адмиралът, изправен на квартердека — горната палуба на кораба. Думите му бяха предназначени за малката група роптаещи моряци, които шумно негодуваха долу, на голямата палуба. А за приближаващото петно току-що бе известил от такелажа на мачтата дежурният наблюдател.

От пет-шест дни вече виждаха тук-там групи от водорасли, наречени саргаси. Досега ги бяха срещали само мореплавателите, проникнали дълбоко в Атлантика. А освен адмирала, никой от мъжете на корабите на начинанието не беше стигал по-далеч на юг от Канарските острови и срещуположния бряг на Африка. Колон знаеше, че водораслите не пленяват кораби, въпреки разпространения мит.

— Но те действително изглежда опасно плътни, като гъста зелена каша — обади се с тих глас стоящият до него Аарон, така че само адмиралът да го чуе.

— Бъди спокоен — каза Колон с лека усмивка, — ние можем да ги изядем, но те нас — никога.

— Не ми говори за ядене — мрачно подхвърли Аарон.

— А защо не? Океанът е спокоен, носът на кораба така плавно минава през тях. Едва ли може да страдаш от такова бързо и спокойно движение — избледнелите сини очи на адмирала се плъзнаха по обветреното, бронзово от слънцето лице на младия му спътник.

— Боя се, че от мен никога няма да излезе истински моряк — призна със съжаление Аарон. — Главата ми все още трещи като обсадните оръдия пред стените на Гранада. Това ме измъчва, въпреки че вече не вися през перилата.

— Не си по-лош моряк, отколкото аз — войник. Така че, горе главата! — отбеляза с бащинско търпение Кристобал.

По време на първата част от пътуването им, когато спряха в южната част на Канарските острови, за да се заредят за последен път с продоволствие и вода, Аарон с огорчение бе установил, че го е хванала морска болест. Мнозина от благородниците на борда бяха още по-зле от него и лежаха като умрели, докато той страдаше, макар и не така видимо, от страшно главоболие. Когато бяха стъпили на брега в Гомера, болките внезапно изчезнаха, за да се появят отново, когато на осмия ден от септември вдигнаха платна на запад.

На няколко благородника продължаваше да им се гади и почти не задържаха храната в себе си. Докато прехвърляше всичко това в главата си, Аарон реши, че все пак не е от най-нещастните.

— Като те гледам как редовно намаляваш броя на изминатите през деня левги, за да не изплашиш хората, ако научат колко далеч сме в океана, бих те попитал: и все пак колко още ни остава до голямата суша? — Аарон се усмихна насила и добави: — Обещавам, че аз ще издържа!

— В началото те беше страх, че ще умреш — разсмя се Колон, — а сега дори още повече се страхуваш, понеже си останал жив. Това е нещо обикновено за младежите, тръгнали за първи път на далечно плаване. Кога ще стигнем сушата? С добър късмет и силни ветрове… — той млъкна за миг, когато чу как Аарон изстена от ужас — не повече от две седмици.

— В такъв случай, можем да се надяваме, че ще влезем направо в златното пристанище Чипангу.

— Хм, не би ли си отдъхнал малко на островчетата, които ще се появят преди това във водите на Изтока? — запита адмиралът. — Да си кажа право, и аз не зная дали можем директно да стигнем до брега на голямата земя. Картите, с които разполагам, както и изчисленията на пътешествалите по суша са твърде обобщени. Споменава се само за множество острови — малки и големи.

— Може би ще успея да си купя камила или — ако ми се усмихне щастието — един бърз кон, та да ме върне по суша вкъщи, след като стъпим на континента. Марко Поло е успял да направи това само за двадесет години!

— Аз имам нужда от теб тук, на „Санта Мария“, драги ми приятелю! — каза сериозно Колон. — Малко са хората, в които имам доверие. Като маршал на тази флотилия ти трябва да поддържаш дисциплината на екипажите.

— Мартин Алонсо Пинсон, високоцененият капитан на „Пинта“, печели привърженици — обади се Аарон, като замислено почесваше порасналата си брада. — Ще се пръсне от нетърпение да пристигне пръв, да отплува обратно, да докладва на величествата и сам да обере всички лаври.

— „Пинта“ е много бърз кораб, а той е добър моряк, трябва да му го призная на този дявол — презрително изсумтя Колон. — „Ниня“ не й отстъпва, но нашата „Санта Мария“, този тромав гигант, не може да се мери с тях във водите на Атлантика. Трябва да се помъчим „Пинта“ да не се откъсва от нас. Може би тогава и Мартин няма да иска да се разделя с брат си Винсенте Янес, който е на борда на „Ниня“. А аз вярвам на Винсенте много повече, отколкото на Мартин. Но преди всичко разчитам на теб, Диего, да не изпускаш от очи двамата братя Пинсон.

— Няма да ги изпускам — изсумтя Аарон.

Колон се обърна и погледна обветрения млад боец, който стоеше до него бос и брадясал, както всички мъже, тръгнали на това плаване. Защото тук нямаше място за особени тоалети, а бръсначите си пазеха, за когато стъпят на сушата. По хлъзгавите, мокри палуби човек стъпваше по-уверено с боси крака, отколкото обут в ботуши. Царедворците на борда отначало бяха възмутени от това недопустимо поведение, но когато една нощ кралският бръснар за малко не бе отнесен в океана, той също, като презрян роб, забрави за всякакви обувки с високи токове.

— Брадата добре ти приляга, ако същото не може да се каже за храната — обърна се Кристобал към Аарон, като се радваше на покаралата по лицето му гъста руса брада. — Докато стигнем континента, току-виж ще притежаваш и разкошни бакенбарди.

— Намерил си за какво да приказваш — отговори Аарон, като си мислеше за дългите седмици в морето, които им предстояха. Загледа се как „Санта Мария“ разсича саргасовите водорасли. След това реши да не мисли за безрадостните дни на плаването и се обърна към Колон: — Виждам, че някои от нашите бунтари се събират. Отивам да сложа край на излишните им вълнения.

— Разчитам на теб, Диего — спокойно каза адмиралът. Всеобщ обичай за всички кораби бе всяка вечер да има молитва. „Отче наш“, „Вечерна молитва“ и „Символ верую“ бяха декламирани, а „Боже, спаси краля!“ се пееше. Аарон почтително стоеше с другите, но без да взема участие, и усещаше как вечерята му от твърди бисквити и две парчета солена аншоа се бунтува в стомаха му. Тук-там сред молещите се имаше и по някой друг кастилец, каталонец или галициец, които също мълчаха. Новите християни, макар и официално покръстени, не можеха да привикнат към ритуала. В пътуването не участваха духовници, а адмиралът, сам горещо вярващ и стриктно следящ всички да присъстват на утринната и вечерна молитви, не настояваше в тях да участват и онези, на които не им бяха присърце.

Аарон изучаваше с поглед лицата на мъжете: обикновени опитни моряци, свалили почтително червените си вълнени кепета; сдържано елегантни кралски офицери, чиито устни привично се движеха; Хуан де ла Коса — капитанът на баския кораб, който също лукаво наблюдаваше другите. След това погледът на Аарон срещна погледа на Луис Торес, преводач от арабски и учен. Макар и съименници, те нямаха нищо общо помежду си, освен че и двамата бяха конверсо, тоест евреи, приели християнството. „И той се вълнува дали ще открием легендарните богатства на Изтока, а с тях и свободата“ — помисли си Аарон. Сякаш в отговор, тъмнокафявите очи на Луис се отправиха с надежда на запад, където слънцето се скриваше. Очите на Аарон също се обърнаха натам.

 

 

— Днес е деветият ден на октомври, а няма нищо, освен лъжливи сигнали за суша, безброй морски птици и колонии от водорасли — каза боцманът, който беше баск. Шишкав и странно бледен за моряк, Чачу седеше с кръстосани крака на палубата и бучкаше с ножа си парче солено овнешко. Загризал един кокал, той разглеждаше компанията, седнала да обядва недалеч от него. Екипажът на кораба, пръснат по палубата, ядеше основното си ядене за деня, а в центъра имаше голяма печка, подклаждана с дърва, върху която готвачът пържеше сушеното месо в зехтин, докато помощниците му разнасяха бисквити, стафиди, вино и други продукти. Офицерите, адмиралът, капитанът, кормчията, маршалът на флота и разни други господа — доброволно отплавали или назначени от краля — ядяха на квартердека, далеч от моряците.

Около Чачу се бе разположила неголяма група баски и неколцина мъже от Палос. Един от тях се обърна към адмиралската каюта и рече:

— Та ви разправям — ако до края на деня не видим земя, ще си поговорим очи в очи с генуезеца!

— Ха! — обади се друг, като се наведе през перилата и презрително плю в океана. — И каква полза? Човекът си каза, че ще плава, докато не стигнем земя. Аз мисля дали да не се съюзим с кастилците от Палос. Така ще станем повече от хората на генуезеца. И тогава ще поискаме да обърне назад, докато все още има храна и вода, и да ни закара до Канарските острови — той размаха ножа си, преди да го забие многозначително в месото.

— Абе, не знам! — неспокойно се обади млад моряк. — Маршалът на адмирала е един…

— Нищо и никакъв евреин! — прекъсна го Чачу. — Да не те е страх от тоя жълтокос хлапак?

— Торес е воювал с кралската армия срещу маврите. Той е млад, но опасен — вметна друг моряк. — Обаче всяка нощ се разхожда от долната до горната палуба. Може да му се уреди един „нещастен“ случай…

 

 

Луната внезапно се скри зад облаците и корабът се наклони към десния борд. Аарон изруга, протегна ръка към перилата и в същия миг усети как хладно, сякаш на нож, острие се плъзга по гърба му и разрязва ризата му. Той светкавично се извърна и измъкна камата си. Нападателят му имаше две предимства — тъмнина и устойчиви крака на моряк. По дрехите му Аарон се досети, че той е от „грометите“ — работници, наети да вършат тежката работа, но не можеше да види лицето му. Ножът му зловещо проблесна, когато се хвърли отново напред. Страхът му даваше кураж, но движенията му бяха тромави. Когато вече почти докосна Аарон, младият боец просто се отмести и инерцията на моряка сама го тласна напред. Ножът на Аарон сам намери целта — откритата част от врата на нападателя. Чу се приглушено бълбукане и убиецът падна върху него, като едва не го отнесе зад борда, защото в този момент корабът пак се наклони.

Луната отново изплува и освети ужасната гледка. Мъжът не бе баск, а моряк от Палос. Значи недоволството се бе разпространило! С тихо проклятие Аарон изпрати трупа на акулите и тръгна към задната част на кораба, като размишляваше какво да прави. Погледна към люка, където обичаше да спи боцманът, когато бе свободен. Чачу го нямаше.

Аарон предпазливо се промъкна между спящите моряци и се отправи към стълбата, водеща към квартердека. Под вратата на адмиралската каюта блещукаше слаба ивица светлина. Почука леко и стюардът на адмирала му отвори. Помещението бе малко, а грубата дървена маса бе отрупана с карти и листове хартия. Кристобал седеше и записваше нещо в корабния дневник със загрижен и уморен вид.

— Май, като гледам, безредиците започват — каза Кристобал, като видя оцапаната с кръв дреха на Аарон. — Как си?

— Аз съм добре, но останахме с един громет по-малко — когато стюардът излезе и затвори вратата, Аарон седна. — Трябва да решим какво да правим утре.

Десети октомври настъпи със златно великолепие. Млад громет от сутрешната смяна пееше унесен песента, с която ежедневно се приветстваше пукването на зората:

Благословена ти бъди, о, дневна светлина,

и Светият кръст, и Истинният Бог,

и Светата троица — с тия слова те посрещаме ний, —

и безсмъртната душа,

и Господ, който я пази чиста —

Той, който пропъжда мрака на нощта.

Колон се задържа пред вратата на каютата си, като обгърна с поглед пенещите се вълни наоколо. Отдясно се виждаха платната на „Ниня“, но, както обикновено, „Пинта“ бе далеч напред, някъде на хоризонта. Погледна към мъжете на долната палуба и видя, че около петимата баски се бе събрала група от десет човека, или общо петнадесет недоволни, които оживено ръкомахаха. От тридесет и пет членния екипаж те бяха малцинство, но генуезецът, прекарал почти цял живот в морето, знаеше колко бързо се променя лоялността под гнета на жестоката корабна дисциплина, страха и дори от скуката. А откакто бяха отплавали от Канарските острови, тези три причини ги имаше предостатъчно.

Той погледна към мястото, където стоеше Хуан де ла Коса, капитанът на кораба. Неговият съотечественик Чачу, боцманът, се навърташе наоколо с групата на недоволните. Когато срещна погледа на Де ла Коса, Колон даде знак на Аарон. Флотският маршал излезе от каютата си в пълно бойно снаряжение — с кожена ризница, стоманен шлем, сабя и кинжал. Той прекоси палубата и се наведе към въртящото се оръдие на носа, наречено „фалконет“. Само за миг черните очи на Де ла Коса изплашено се разшириха, но това бе достатъчно за двамата мъже горе да разберат, че и той е от заговорниците.

— Сутрешната смяна е назначена. Всеки има достатъчно много работа сега, когато нощната почивка свърши. Имате ли някаква причина да събирате хората, боцман? — спокойните думи на Колон прозвучаха ясно, а генуезкият акцент на неговия кастилски език им придаваше измамна сърдечност. Бледосините му очи многозначително поглеждаха към Чачу и Де ла Коса.

— Ние отплавахме на девети септември — най-после наруши настъпилото мълчание Де ла Коса, като излезе напред и застана пред групата на Чачу — и ето, че мина месец, откакто напуснахме Канарските острови. Днес е десети октомври и се намираме толкова на запад, колкото никога никой не е стигал с кораб.

— И да е стигнал, не се е върнал да разправи к’во е било, щото е пукнал — измърмори под нос един громет.

— Хората искат да обърнем назад и докато все още имаме продоволствие, да се доберем до островите край Африка — продължи Де ла Коса.

— Плюс късмет да духа югоизточен вятър да ни закара у дома — чу се най-после и гласът на боцмана. Навъсеният му поглед обгърна останалата част от хората, които приключваха закуската си и се приготвяха или да застъпят на вахта, или да намерят някоя сянка и отдъхнат. Кралските офицери, ученият евреин и лекарят стояха по-надалеч, под горната палуба, при кормчията, който държеше здраво румпела срещу вятъра. Никой от тях не се намеси в спора, явно решили, че той е от компетенцията на адмирала и флотския маршал.

— Попътен вятър от югоизток ще ни върне благополучно у дома, когато на връщане завием по на север. Продоволствие има за още много месеци напред, има и много окуражаващи признаци — птици от сушата и прясно отчупени клони. Ние наближаваме целта. Като представител на техни величества крал Фернандо и кралица Исабел, аз възнамерявам да върша това, което ми е възложено. Ще продължим да плаваме към Индиите! — адмиралът млъкна и огледа мъжете долу.

Този път не Де ла Коса, а Чачу реши да поеме инициативата — той си проби път напред и закри с едрото си, мускулесто тяло мършавия благородник.

— Ами ако това не ни харесва и ние желаем да направим съвещание с капитаните на „Ниня“ и „Пинта“?

— Точно така, нека да питаме братята Пинсон, те са добри палосци! — рязко подвикна друг моряк. Още няколко мъже, наети от пристанищни градчета на Андалусия, също започнаха да се провикват.

— Като маршал на флотилията, аз отговарям за всички оръжия — раздавам ги на екипажа, когато е необходимо… или ги използувам срещу бунтовници… когато е необходимо! — отчетливо каза Аарон и завъртя дулото на малкото оръдие, закрепено към парапета, което се зареждаше с парчета желязо и стреляше на късо разстояние, но с широк обхват. Дулото му гледаше право в групата баски и техните съучастници от Палос. — Ще ми разрешите ли, адмирале, да покажа как става това? — обърна се той към Колон с твърд и хладен израз на лицето. В този момент даже наглият боцман вече не си правеше илюзии, че пред тях стои някакъв хлапак.

— Не смятам тази крайна мярка за необходима, маршале — отговори Кристобал. — Съвещание с офицерите от „Ниня“ и „Пинта“ няма да има. Те, както и всички вие, си имат заповеди и трябва да ги изпълняват. След като миналата нощ бе извършено покушение срещу моя маршал, аз го инструктирах да вземе предпазни мерки — по палубата се разнесоха възгласи на изненада. — И ако някой още веднъж вдигне ръка срещу представител на краля и срещу това начинание, няма да бъда снизходителен! Дон Диего вече отдаде заслуженото на нападателя си — пронизващият син поглед на Колон се закова върху кормчията, след това — върху боцмана. Адмиралът млъкна, очите му следяха цялата група хора, които се тълпяха и мърмореха на долната палуба.

— Аз казвам да вървим с адмирала! — извика един матрос от Хуелва.

— Напред към златото и Индиите! — подкрепиха го още двама от Кадис.

Все повече матроси се включваха в този хор, докато той заглуши протестите на размирниците. След това екипажът започна да се разотива — някои към работните си места, други за почивка.

Аарон изчака всичко да се успокои и тогава завъртя оръдието с дулото към морето, заключи го и сложи ключа в джоба си. Отиде при адмирала и с мрачна усмивка каза:

— Бурята отмина, поне засега.

— Надявам се, че от днес нататък ще бъдеш двойно по-предпазлив, ако не искаш да се озовеш зад борда — отговори със загрижена усмивка Кристобал. — Пък аз горещо ще се моля по-скоро да видим земя.

Молитвите на адмирала бяха чути. На единадесетия ден от октомври, точно след десет часа вечерта, самият Кристобал, който бе погледнал през малкото прозорче на каютата, забеляза на хоризонта някаква светлинка, мъждукаща в мрака. Кралският посланик, с когото двамата седяха и обсъждаха как да приветстват източните властелини и как да им предадат посланията и връчат подаръците, се съгласи, че това трябва да е земя.

— Прилича на свещ или факла, може би пренасяна от една къща в друга. Кажи на вахтения да извести „Ниня“ и „Пинта“! Да проверим дали и те ще забележат — нареди Колон.

В този момент от „Пинта“ сигнализираха, че също са забелязали светлината. Но след това дълго време в полунощната тъмнина не се забелязваше нищо. На борда на „Санта Мария“ цареше невероятно напрежение и всички — както дежурни, така и свободни от вахта — стояха с очи, впити в хоризонта на запад. В два часа сутринта се разнесе вик и този път наистина се показа земя.

От „Пинта“, която, както винаги, бе далеч напред, проехтя гръм на оръдие — предварително уговорения сигнал. Мартин Алонсо Пинсон също бе забелязал смътното белезникаво сияние на пясъчен бряг под лунната светлина. Мъжете от трите малки платнохода гледаха обекта на своите мечти, който обещаваше и пълното им осъществяване.

Колон прецени, че брегът е на около шест мили. Когато го наближиха, адмиралът заповяда корабите да свият платна и да дочакат отлива. Грохотът на прибоя показваше, че морето е плитко и има опасност корабите да заседнат. Най-добре бе да изчакат, докато не разберат какво е дъното. До разсъмване никой не затвори очи.

Аарон, който още след първите признаци за метежа дни наред бе постоянно нащрек, най-после си отдъхна. И докато корабите, в очакване на зората, бавно се движеха на запад и юг покрай брега, той седеше на прихванатата със скоби койка в каютата под квартердека и правеше записи в дневника, който водеше по молба на баща си. След завръщането му в родината дневникът щял да бъде по-ценен за Бенхамин от всичкото злато и перли на Индиите. Аарон написа датата — 12 октомври 1492 година.

„Скъпи татко,

Видяхме сушата. Онези, които най-много се съмняваха в адмирала, сега най-силно изразяват възхищението си от неговия гений. Когато се завърнем у дома, всички негови хулители по испанските земи ще му пеят дитирамби. Що се отнася до мен, искам само да се озова в прегръдките на моето семейство, на което служа, служейки на Техни величества. Убеден съм, че това начинание ще осигури на името Торес място сред най-тачените в кралския двор фамилии. В зори слизаме на брега. И въпреки че идваме с мир, налага ми се като предпазна мярка да се погрижа за оръжията. Когато отново имам време, ще опиша подробно стъпването ни на сушата. Предайте моите уверения в любов на мама, Ана, Матео, Рафаела и децата.“

В момента, когато се подписваше: „С обич: Ваш Аарон“, пред погледа му внезапно изплуваха блеснали от сълзи зелени очи и лице с нежен овал на сърце. През последните седмици, поради заетост и нарастващото на кораба напрежение, Аарон не бе имал време да мисли за Магдалена Валдес и за мотивите й да предразположи към себе си неговите родители. И все пак, по време на дългите месеци мъжка самота, тя неведнъж се беше появявала в неспокойните му сънища като морска сирена с чаровната песен на малкото си гъвкаво тяло. Споменът за сладкия миг на освобождаването му в нея го преследваше в сънищата му. Като отхвърли тези свои мисли, той затвори дневника и го постави под койката заедно с приборите за писане. Ще отиде да види заедно с всички как изгрява слънцето над Индиите.

Адмиралът заповяда да спуснат спасителната лодка и да изнесат кралските знамена. Той бе облечен великолепно — в зелен жакет от тежък копринен брокат, тъмен вълнен панталон, яркочервено наметало и черни ботуши от мека телешка кожа. Благодарение на тюрбана от черно кадифе той изглеждаше още по-висок. Тази утрин Кристобал Колон, син на търговец на вълна от Генуа, от главата до петите изглеждаше като истински Повелител на моретата.

Аарон вървеше подире му към лодката и с усмивка си спомняше изтърканите, неведнъж преправяни дрехи, в които приятелят му ходеше години наред, докато обикаляше с молбите си от един кралски двор в друг.

Младият маршал зае мястото си в лодката зад адмирала, след като нареди на двама свои хора да пазят корабната каса и арсенала с оръжието, в случай че местното население се окаже враждебно настроено. Преводачът, кралският инспектор и други официални лица насядаха в лодката и двама громети започнаха да гребат. От „Ниня“ и „Пинта“ също спуснаха лодки, но с по-малко хора в тях.

— Ще се учудя, ако Мартин Алонсо не превърне акостирането в състезание „кой ще стъпи пръв на сушата“! — прошепна Аарон в ухото на адмирала. Колон го възнагради с усмивка, но единственото, което каза, бе:

— Кралският секретар, който трябва подробно да опише слизането на сушата, пътува в нашата лодка.

Аарон обгърна с поглед ниската и плоска земя. Докато кръжаха през нощта покрай брега, бяха се убедили, че това бе само един малък остров. Брегът бе покрит със снежнобял пясък, а растителността бе разкошна. Високо в лазурното небе се поклащаха стройни палми, а тъмната зеленина на дърветата и храстите бе изпъстрена с разкошни златисти, червени и бледожълти цветя. Водите на плиткото заливче, в което бяха влезли на разсъмване корабите, бяха с такъв ослепително зелено-син цвят, какъвто Аарон никога не бе виждал покрай бреговете на Кастилия или Каталония.

— Това е наистина един съвършено нов свят — промърмори си той в захлас, като се взираше в гъстата растителност и търсеше да види хора или животни. Но никакъв признак на живот не се забелязваше.

Когато лодките стигнаха брега, братята Пинсон проявиха забележителна сдържаност и спазиха протокола, като изчакаха адмиралът пръв да стъпи на земята. Генуезецът решително прегази плитките води, направи двадесетина крачки по белия пясък, коленичи с благоговение, прекръсти земята и каза наум гореща и кратка молитва. След това обяви с висок и ясен глас:

— Давам на този остров името Сан Салвадор в чест на Светия ни спасител, без чието напътствие никога не бихме стигнали целта. Обявявам: светската власт над острова принадлежи на моите господари — Фернандо Арагонски и Исабел Кастилска!

След това Колон заповяда с жест на всички, намиращи се в лодките, да слязат на брега и разгънат знамената. Големите флагове на Арагон и Кастилия носеха съответно инициалите „Ф“ и „И“, извезани със зелена коприна и златна сърма. Кралските служители, корабните офицери и онези моряци, за които се бе намерило място в лодките — всички коленичиха и докоснаха земята, като провъзгласяваха на висок глас своята радост и благодарност.

Аарон се въздържа и не се включи в общото ликуване, тъй като бе забелязал някакво движение в храсталака над брега. Бавно приближи към Колон, който наблюдаваше как издигат високия дървен кръст, докаран за първото стъпване на брега. Като сложи ръка върху рамото на своя командир, той му показа с глава появилите се в края на гората мъже, които наблюдаваха церемонията долу. Тримата бяха полускрити от храстите, но се виждаше, че имат кафява кожа, кръгли тъмни очи и прави гъсти коси. Ако не се брояха украшенията от пера, раковини, злато и мед, те бяха съвсем голи. Единият държеше грубо дървено копие, но те нямаха враждебен вид.

Колон разтвори ръце и им даде знак да приближат, като отметна назад червеното си наметало. Луис Торес, преводачът, застанал отляво на адмирала, гледаше към туземците, които боязливо, но с любопитство започнаха да се приближават.

След кратък разговор със знаци се състоя размяна на подаръци: срещу евтини дрънкулки белите хора получиха чилета памучна прежда, изкусно намотани в сложна форма, върхове за стрели и копия и други предмети, в това число малки златни украшения.

Аарон, който стоеше отдясно на адмирала, тихо се смееше, като гледаше как Луис, образованият конверсо, шлифовал до съвършенство арабски — езика на международната търговия, се мъчи да се разбере с тях, като усилено жестикулира и сочи наоколо с ръка. След това се обади:

— Отлично се разбрахте с тези прости люде. Вярвате ли, че Великият хан ще говори арабски?

— Единствената ми надежда — философски вдигна рамене Луис — е, че ще успея да усвоя езика им и да ги науча малко на кастилски, преди да се наложи да се отправим по-нататък.

Но маршалът на флотилията се успокои напълно едва след като добре огледа останалите туземци, също излезли от джунглата. Това бяха предимно съвсем млади хора, които нямаха лоши намерения. По време на войните Аарон бе развил шесто чувство за опасност. Сега той внезапно усети, че някой втренчено го гледа и косата на тила му настръхна. Той се обърна и видя необикновено красива млада жена, която стоеше малко по-встрани на пясъчната ивица и внимателно следеше всяко негово движение с огромните си, продълговати и блестящи тъмни очи. Косата й бе дълга, права и ослепително черна, гърдите й бяха високи и заострени, с тъмни зърна. Тя имаше златиста кожа, дълги крака и стройна фигура. Лицето й, макар и нежно и привлекателно, издаваше силен характер. Единственото, което носеше върху себе си, бе голяма златна халка на носа.