Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (3)

Глава втора

Имението Валдес, година 1492

Равнините наоколо кипяха от живот. Носещият се на вълни аромат на лавандула и мащерка полека отстъпваше място на други, по-силни благоухания на късната пролет в Андалусия. Тежкият, наситен мирис на цъфналите маслинови дървета, обилно подхранвани с конска тор и напоявани от притоците на река Гвадалкивир, се смесваше със сладкия дъх на жасмин и рози.

Магдалена дръпна поводите и като спря младата си кобила, обгърна с поглед заобикалящата я шир. Далеч на хоризонта в маранята трептеше Севиля с бяло и златистозелено сияние. Девойката поемаше дълбоко дъх и се наслаждаваше на свободата от поредната си тайна разходка.

Тя добре помнеше как бе завършило едно такова приключение преди година и цяла зима се бе въздържала от подобни авантюри. Но откакто Диего Торес се бе върнал към опасната си професия на войник, нея я занимаваха други мисли. Мечтите й да стане придворна дама на кралица Исабел бяха осуетени от собствената й майка. Дона Естрея не желаеше да има до себе си в двореца млада и пълна с живот девойка. Нали едва миналата година бе успяла да омъжи Дулсия — третата, след Мария и Елена, дъщеря в семейство Валдес. Така че на Магдалена й оставаше да чака поне още една година. Ами ако дотогава Диего, вече увенчан с бойна слава, си вземе друга жена?

От яд Магдалена хапеше устни, защото си даваше сметка, че нито дона Естрея, нито дон Бернардо биха одобрили брака й с един новопокръстен християнин, особено сега, когато баща й бе станал член на суровия Орден на доминиканците, на който бе подведомствена Светата инквизиция.

— Това е учудващо. Никога не съм смятала баща си за дълбоко религиозен човек. Майка ми със сигурност не е религиозна — прошепна тя на кобилата си, която наричаше Портокаловия цвят или просто Цветето, и я потупа по красиво извитата шия. На Магдалена й се струваше, че всички възможни препятствия бяха препречили пътя на мечтите й, но със самонадеяност, присъща на младостта, тя просто не им обръщаше внимание. Ще намери начин да попадне в кралския двор и там ще привлече вниманието на Диего!

Миралда сигурно вече полудяваше от притеснение, но старата прислужница никога не би се осмелила да признае на родителите й, че я е оставила да се измъкне от къщи. Естрея прекарваше твърде много от времето си в кралския двор, а баща й се бе захванал с местна политика и Магдалена бе оставена главно на грижите на слуги и частни учители. На последните поне бе благодарна за това, че бяха я научили да чете и да пише покрай по-малкия й брат Хосе. Майка й и сестрите й не умееха и това — нещо обикновено сред благородническите семейства на Кастилия. Баща й беше възразявал срещу такова нарушение на традициите, но Хосе, вечно болнав и разглезен, бе заявил, че без присъствието на сестра си няма да учи. И Бернардо бе принуден да се съгласи. Преди две години обаче Хосе внезапно умря от лятна треска и уроците също така внезапно бяха прекратени. Любознателна и волева натура, Магдалена скришом изнасяше книги от библиотеката на баща си и ги четеше по време на своите изпълнени с мечтания, тайни разходки като днешната. Преди двадесетина години в Севиля се бяха преселили немски печатари и техните книги по какви ли не въпроси, даже скандалната и абсолютно възхитителна книга за човешката анатомия, не бяха рядкост. Разбира се, тази книга не бе я купил дон Бернардо. Магдалена я зае от приятелката си Лусия, която пък я бе измъкнала от библиотеката на своя баща.

Ако трябваше обаче да признае истината докрай, библиотеката на семейство Валдес бе в същата оскъдица, както и целият им имот, който, откакто Магдалена се помнеше, все намаляваше и вървеше към упадък. Един поглед към разрушената западна стена на родовия им чифлик бе достатъчен, за да се разбере в какво бедствено положение бяха изпаднали. Маслиновите градини около имението бяха оредели, дърветата — остарели, изкорубени, с изсъхнали и болни клони. Ниските зидани стени на централната сграда и пристройките бяха пропукани от брулещите ги години наред горещи ветрове и от безмилостното слънце на Андалусия. Почти нищо не бе правено и за подмяната на изпотрошените керемиди по покривите, както и за сламените покрития на колибите на селяните им. Парите за ремонт никога не стигаха.

Магдалена насочи Цветето към яхърите, като мина покрай рояк проскубани пилета, които кълвяха нещо в песъчливата земя. В двора чифт впрегнати волове търпеливо очакваха коларя си, а около тях сънливо се въртяха рояци мухи. Тя скочи до ниската отворена врата на конюшнята и веднага я лъхна миризма на сладко сено и коне — вечния аромат на пролетта в провинцията. Като хвърли юздите на един стар коняр, тя погледна през обраслия с плевели двор към централната къща.

До вратата й стоеше красив сив жребец, върху чието седло личеше зеленият кръст на Инквизицията. Поводите му държеше търпеливо един от телохранителите на брат Томас де Торкемада. В сянката на ниско провисналите клони на маслините — единственото укритие от палещото обедно слънце в цялата околност, дремеха на седлата няколко дузини тежковъоръжени стражници. Откакто баща й влезе в братството на доминиканците и стана носител на кръста, тоест човек, който, освен че носи кръста по време на религиозните процесии, също така шпионира съседите си и докладва на Светата канцелария за всяко тяхно прегрешение, Магдалена изпитваше страх от брат Томас.

И сега я побиха тръпки, когато човекът, който държеше коня на Великия инквизитор, я изгледа изпитателно с присвити безизразни очи. За всеки случай тя го заобиколи отдалеч и се изкачи по ниските каменни стъпала към главния вход.

В хола от библиотеката на баща й се чуваха гласове — неговият и на госта му, които ту се засилваха, ту заглъхваха. Любопитството у нея надделя над отвращението. Тя се прокрадна към вътрешното дворче на голямата правоъгълна къща и мина под сянката на портика към отворения прозорец на стаята, от която се дочуваха гласовете. Говореше брат Томас със сухия си глас:

— Вие, дон Бернардо, сте постъпили правилно, като сте обърнали внимание на Светата канцелария на това, че семейство Муньос продължава тайно да следва юдейските обичаи. Старият Педро Муньос си призна, че яде месо в петък и че е богохулствал пред статуята на Светата дева.

— Следователно всичките им земи са конфискувани и продадени? — предпазливо запита дон Бернардо.

— След тайнственото убийство на синовете му през миналото лято единствената наследничка бе дъщеря му. Но и тя призна, че е извършила същите грехове като баща си.

Магдалена се вцепени от изненада. Педро Муньос и децата му бяха гадни и нагли, но чак пък юдействащи фанатици! Те нямаха морал да бъдат истински християни, камо ли да рискуват кожата си и тайно да изповядват Закона на Мойсей!

— Ето парите от разпродажбата — десет хиляди мараведи — продължи Торкемада, сякаш доловил нейния въпрос.

— Само десет хиляди? — не мирясваше Бернардо.

— Вече сте получили две портокалови градини и пасбището до реката, на границата между вашите владения и владенията на Муньос. Тези пари са допълнително и напълно задоволително възнаграждение за свидетелските показания — отговори му брат Томас с тон, който показваше, че въпросът е изчерпан. — Би трябвало да ви задоволи и това, че сте оказали услуга на светата вяра.

Магдалена имаше предостатъчно причини да мрази семейство Муньос, но сега усети как в душата й се надига вълна от гняв срещу подлостта на баща й. Тя знаеше, че древният им благороднически род изживява тежки времена, но това ли бе пътят да се оправят семейните финанси — да търгуваш с честта на фамилията и се съюзяваш с един луд като Торкемада!

Тя се притули зад голяма делва за вода, като за миг се облегна на гладката й хладна стена. След това бавно пое към своите стаи и пред очите й изплува презрителният израз, появил се на лицето на Аарон Торес, след като му беше казала името си. Нищо чудно! И дали един ден това хладно презрение няма да се превърне във вледеняващ ужас, когато той, новопокръстен християнин, научи как баща й служи на Светата канцелария? Вътре в себе си тя разбираше добре, че един мъж, който безстрашно носи юдейското си име, не би се уплашил от Инквизицията. Но нея той ще презира още повече, когато разбере, че баща й е станал носител на кръст.

— Ако не накарам мама да ме заведе тази пролет в кралския двор в Гранада, дано поне да успея да използувам част от парите, придобити от баща ми по срамен начин, за да отида до Севиля и попълня гардероба си — промърмори Магдалена, като си мислеше, че братята Муньос й дължат тези пари за гнусното си нападение. Тя пак усети, че старата батистена риза стяга гърдите й, които бяха значително наедрели през изминалата година. Даже широкият вълнен сукман не можеше вече да прикрива формите й. Като си купи красиви рокли с дълбоко изрязани бродирани деколтета и дълги шлейфове — такива, каквито носи майка й, непременно ще се хареса на Диего. Само да не забравя да го нарича в двореца с християнското му име! Ако той презира властта на хора като брат Томас, самата тя не я приема безгрижно.

Семейство Торес притежават в Севиля цял палат, много по-разкошен от скромната градска къща на нейните родители. Може би след военната си служба Диего ще отиде да живее в този дворец. Трябва да замине за Севиля, където би могла да узнае за плановете му!

Тя влезе в спалнята си и огледа занемарената стая, опушените стени с олющена мазилка, пода от голи дъски, по които се бе натрупал цял пласт от прах. Измъкна се от вълнената рокля и я хвърли върху неоправеното легло. След това, докато сваляше батистената риза, извика Миралда.

— Ти къде беше? — запита я дебелата стара прислужница, като си бършеше ръцете в недотам чистата престилка. — Майка ти иска да посрещнеш братовчедка й, дона Луиса — Миралда помириса въздуха и каза с укор — пак си яздила!

— Какво от това? — сви рамене Магдалена и почна да разплита дългата си до кръста тъмночервена коса. — Щом ще обядвам с дона Луиса, приготви ми вода за къпане, иначе ще воня на обор. Дали не е по-добре да се появя пред нея като някоя слугиня? Тя е дошла да провери дали съм достатъчно хубава за сина й Гилберто — Магдалена се засмя, защото знаеше, че баща й няма да е съгласен да се сроди с това нископоставено семейство. — Всичко ме сърби от потта. Донеси вода, Миралда!

— Гледай да не те обвинят в юдейство с това твое миене — промърмори старата жена и тръгна да търси някое момче да донесе вода.

 

 

Дворецът Алхамбра, Гранада, година 1492, 15 март

Исаак Торес вървеше с Абрахам Сенеор към огромната зала за аудиенции, където приемаше посетителите си кралското семейство, на което двамата тъй предано служеха. С богато украсените си колонади огреният от слънцето „Двор на лъвовете“ блестеше с цялото покоряващо великолепие на последната мавърска династия, царувала в Иберия. Те влязоха в надминаващата всяко въображение вътрешна зала, но нито един от тях не обърна внимание на обстановката. Занимаваха ги други, много по-важни неща.

— Какво би могъл да предложиш в случай, че са склонни да преговарят? — попита рязко Исаак. — Само да ни бяха дали повече време да се подготвим! Това внезапно повикване не ми харесва.

— Точно това иска кралицата — направи гримаса Сенеор — да ни извикат без предупреждение. Да не успеем да се обадим на приятелите си и съберем сумата.

— Искаш да кажеш, че така иска не тя, а побърканият подмазвач, който стои зад трона й — поправи го Исаак.

— Можем да съберем толкова пари, че ще накараме Фернандо да се разтрепери от неизцерима алчна треска, та дори и брат ти Бенхамин с цялото си изкуство не ще го излекува — отговори с мрачен хумор Абрахам. — Но в едно си прав. За разлика от краля, четвърт милион дукати няма да трогнат Исабел или Торкемада.

— Напоследък нещо не виждам в двореца игумена на Санта Крус — каза с надежда в гласа Исаак. — Моли се да не се появи, докато не свършим работата — той млъкна за миг и след това продължи: — Наистина ли вярваш, че толкоз бързо ще съберем четвърт милион дукати?

Абрахам вдигна рамене.

— Преди пет години откупих около петстотин наши хора след превземането на Малага. Това бе тежко бреме за всички нас, които внесохме парите. Колко ли по-скъпо ще струва съдбата на всички евреи в испанските земи?

— Поне да имахме време да се свържем с банковите къщи в Генуа и Неапол! — нервно отбеляза Исаак.

Издълженото самоуверено лице на Сенеор изведнъж грейна във весела усмивка.

— Нищо не пречи сега да блъфираме, а парите да дадем по-късно.

Исаак отметна глава назад и дълго сдържаното напрежение се изля в смях, който разтресе цялото му ниско и набито тяло.

— Вярно, приятелю! Ще блъфираме. Трастамарите също умеят да го правят и се показаха добри играчи, особено когато си нямаха нищо, освен подкрепата на шепа градчета. При все това успяха да всеят страх в разбунтувалото се срещу тях благородническо съсловие.

— С подкрепата на шепа градчета, но и на своите евреи. Нека не забравят това! — добави Сенеор тихо, защото бяха наближили стражниците, застанали пред вратата на приемната зала с кръстосани алебарди, които зловещо святкаха.

Двамата пищно облечени царедворци съвсем леко кимнаха на стражата и алебардите се разделиха в знак, че гостите могат да влязат. Кралските евреи бяха очаквани.

Исаак Торес винаги си бе мислил с учудване колко различни са кралят и кралицата, които управляваха с изключително единомислие и съгласуваност, но имаха вид на хора, нямащи нищо общо помежду си. Фернандо бе мургав и гъвкав, с хубаво, дори красиво, но позахабено лице. Някой случаен наблюдател по погрешка би могъл да го вземе за надут пуяк, но лукавите му присвити очи взимаха точната мярка на всекиго.

Исабел бе ниска и пълна, с дълго лице, толкова безнадеждно грозно, колкото красиво бе лицето на мъжа й. Дългият й нос, дебел като патладжан, висеше надолу, а тлъстият й врат бе целият на дипли, които — уви! — твърде добре се виждаха под скосената й навътре брадичка. Оредяла червена коса стърчеше на сплъстени кичури изпод ужасно старомоден тюрбан. Но при все това във воднистосините й очи светеше остър ум, който посвоему не отстъпваше на ума на Фернандо.

Кралят седеше облегнат назад. Дългите му пръсти, окичени със скъпоценни камъни, спокойно си почиваха върху разкошното кадифе на дрехата му. Фернандо Трастамара имаше слабост към черното облекло и не го носеше само по време на официални церемонии. Исабел седеше изправена на крайчеца на богато орнаментирано кресло и държеше в малките си, къси ръце лист пергамент — тежка старинна хартия, използвана само за държавни документи.

— Разрешаваме ви да влезете — обяви Фернандо с престорено нехайство и махна с ръка, приканвайки Сенеор и Торес да минат напред по лъскавия мраморен под.

Те приближиха и направиха церемониален поклон по всички правила на етикета, тъй като Исабел много държеше на тези неща. Исаак срещна погледа й и видя колко мрачни и неспокойни са очите й. Сякаш тя действително намираше цялата тази сцена за неприятна. Това го изненада.

— Имате нашето позволение да прочетете ето това! Взетото решение ни натъжава, но трябва да изпълняваме волята Господня — заяви спокойно кралицата. Гласът й бе твърд и все пак му се стори, че в него има нотка на несигурност.

Двамата мъже седнаха до ниската месингова маса, поставена срещу подиума, върху който седяха техни величества, и бързо прегледаха прокламацията. Забележителното беше, че под нея липсваше подпис. Следователно монарсите наистина бяха готови да се пазарят!

Очите на Исаак срещнаха тези на Абрахам. Старият равин взе думата:

— Експулсирането на всичките ви еврейски поданици, благородна кралице, ще разори нацията.

— Те имат избор, който тъй великодушно им предоставя Светата ни майка — Църквата — каза Исабел през стиснати устни. — Да приемат покръстването и да узнаят единствената права вяра! — гласът й бе мек и трепереше от възбуда.

— Нима това ви се струва неразумно? — поинтересува се Фернандо и погали с пръсти гладко избръснатата си брадичка, гледайки двамата мъже като котарак, дебнещ чифт охранени канарчета.

Исабел погледна царствения си съпруг и в белезникавите й очи пламна гняв. Тя бе тук да спасява души, а не да води пазарлък за попълване на кралската хазна!

— Нашата вяра, най-благородна кралице, ни е крепяла пет хиляди години. Принасяме на короните на Кастилия и Арагон цялата си и безусловна вярност, но си оставаме евреи, а не християни — каза простичко Абрахам, обърнат към Исабел, като в същото време с крайчеца на окото следеше израза върху лицето на краля.

— Това създава проблем, тъй като сега, след като неверниците маври са изхвърлени от нашите земи, ние желаем да обединим всички испански поданици под знамето на светата вяра — каза кралицата, която продължаваше да седи изправена, сякаш глътнала бастун.

— Обаче не бяха ли предоставени на оцелелите мюсюлмани четиридесет години, през които те да се асимилират, и не бе ли им разрешено през този период да практикуват безпрепятствено своята религия? — запита Исаак, който предварително знаеше отговора, тъй като бе един от главните участници в преговорите по условията на капитулацията.

— И колко повече заслужават такава щедрост вашите еврейски поданици, които финансираха войната и се биха в редовете на армиите, които победиха маврите! — добави Абрахам.

— Готови сме да платим за правото да сме граждани на Испания! — каза Исаак, като премина направо към същността на въпроса.

— Дайте да обсъдим това! — усмихна се Фернандо и погледна към Исабел в очакване на нейния отговор.

По въпросите, обещаващи полза за държавата, кралицата винаги разсъждаваше трезво. Тя въздъхна и попита:

— Какво бихте предложили в замяна на една такава отсрочка, каквато получиха мавританските ни поданици?

— Сто хиляди дуката биха заздравили кралската хазна след разходите около превземането на Гранада — отговори Абрахам.

Фернандо, който обичаше да се пазари, започна да клати глава, обмисляйки предложението.

— Но щом като испанските земи толкова много харесват на евреите, те със сигурност би трябвало да платят повече.

Преговорите се отприщиха. След близо един час стана ясно, че би могло да се постигне взаимно съгласие. Като пресмяташе след колко време би могъл да поиска нов, по-висок откуп, кралят каза с видимо задоволство:

— Следователно цената за пребиваване в нашите земи се определя на триста хиляди дуката — и погледна към съпругата си, която му кимна с глава в знак на одобрение.

— Ваши величества са безкрайно великодушни — заяви с усмивка Абрахам.

Но в този момент в края на залата се чу шум и всички се обърнаха натам. Стражата мигновено, се отдръпна, без колебание. В залата като виелица нахълта монах в бяло расо и дълго черно наметало. Кръглото му лице бе изкривено от гняв и той размахваше тежко разпятие от слонова кост, покрито със скъпоценни камъни.

— Значи триста хиляди! И евреите са доволни — изръмжа Торкемада. Жълтите му очи първо се впиха в Исабел. Той високо вдигна кръста като талисман към лицето й сините й очи станаха кръгли от страх и тя сякаш се смали в креслото си. След това Великият инквизитор се обърна към Фернандо:

— Юда Искариотски продаде нашия Господ за тридесет сребърника — нима испанските земи струват толкова по-скъпо? Триста хиляди! Тогава продай и Него и бъди проклет вовеки веков!

Торкемада захвърли тежкото разпятие в краката на Фернандо. То се счупи и по блестящия мраморен под се разпръснаха кървавочервени искрящи рубини, подобно на взрив от огнени звезди. Торкемада рязко се обърна с гръб към царствената двойка. Широкото му черно наметало се метна като гарваново крило и той излезе, без да чака позволение, както не бе го поискал при влизане. Когато изчезна зад една странична врата, техни величества и двамата им еврейски съветници останаха като вкаменени на местата си.

Абрахам Сенеор погледна своите повелители и разбра, че е загубил битката. Исабел отново седеше като истукана, хлътналата й брадичка бе вирната с изненадваща решителност, погледът й беше впит в царствения й съпруг, сякаш повеляваше да я погледне. Кралят, целият пребледнял, бе вторачил тъмните си очи в строшения символ на вярата си. Абрахам добре можеше да си представи как работи сега неговият гъвкав и суеверен ум.

— Сега ни оставете! Ние ще се посъветваме по въпроса… и аз трябва да се помоля! — каза кралицата със стоманени нотки в гласа.

— Докато очакваме благоволението на ваше кралско величество, може би ще успеем да съберем още злато — подхвана Исаак с надежда, че алчността на Фернандо ще надделее над страха му.

— Свободни сте! — заяви Исабел и стана от креслото. Абрахам се поклони. Ръкавите на дългия му кафтан леко докоснаха тези на Исаак, сякаш му напомниха внимателно, че един протест в такъв момент само би усложнил техния случай. Двамата мъже се оттеглиха със свити сърца.

— Не можем да приемем подкупа им, господарю мой! — обърна се към съпруга си кралицата, след като остана насаме с него. Той седеше и поглаждаше брадичката си, без да откъсва очи от скъпоценните камъни, блещукащи върху парчетата слонова кост и злато.

— Да, аз също твърдя, че не можем да се осмелим да го приемем. Игуменът на Санта Крус се ползва с широка подкрепа по цяла Кастилия, та дори и в Арагон. Хората крещят и настояват евреите да бъдат прогонени.

— Църквата се опасява да не би те да вкарат новопокръстените в съблазън и да ги върнат към предишната им ерес! — каза Исабел, като леко повиши глас.

Той я изгледа изпитателно и каза вече със самоувереност:

— Да не би да се страхуваш за душата ми, възлюбена моя? Все пак аз също съм от онези, в чиито вени тече еврейска кръв.

— Не — възрази му тя с раздразнение, — твоето падение ще дойде не от еврейската ти баба, а от желанието ти да се осланяш на съветите на еврейската общност и парите й. Ние не се нуждаем от тях — имаме си брат Томас и други учени християни, които също могат да ни дават ценни съвети. И защо да се унижаваме за дребните им подкупи, когато бихме могли да завладеем всичко, което притежават, и то — за слава на светата вяра?

— И за славата на единната Испанска империя — лукаво добави Фернандо.

— Не бъди неблагочестив! — нахока го сурово Исабел, но след това омекна и нежно погали красиво бродирания му ръкав — жест на безумно влюбена млада невеста. — Ще се моля за нас и за нашето кралство, господарю мой. Ако обичате, наредете на кралските писари да изготвят копия на този едикт за подписване.

— Ще изпълня волята ви, моя кралице — отвърна Фернандо разсеяно. Той вече обмисляше най-изгоден за себе си начин за подялба на конфискуваното имущество на прокудените. Дълбоко потънал в размисъл, той не забеляза обидата в нейните воднистосини очи. Свела надолу редките си светли мигли, тя се изправи и тихо напусна разкошната зала.

 

 

— Това е официален документ. Видях малък държавен печат върху екземплярите, подписани от двамата. Едиктът за експулсиране ще бъде оповестен до края на месеца — каза Лоренсо Гусман. В очите му блесна пламък и от оловносиви те станаха почти ледено бели. Тясното му зеленикаво лице бе озарено с такова тържество, че беше порозовяло. Той се изправи и започна да крачи из неуютната стая. Длъгнест и непохватен, той бе учудващо силен за човек, водещ празен живот на царедворец. Само малкото коремче, което се подаваше над тесните панталони, разваляше сухата му фигура. — Струва ми се, че като разполагате с тези сведения, бихте могли да направите много нещо — добави той и млъкна в очакване.

— Ако изгонването стане скоро — Бернардо Валдес нервно потри ръце, — не разполагаме с много време. Севиля е пълна със семейства на маррано, които няма да откажат помощ на своите еврейски роднини. Някои от старите християни също ще се намесят да спасяват съседите си евреи.

— Разбира се, вие сте човекът, който ще проследи тези неща. Като носител на кръста на Светата канцелария разполагате с достатъчно средства за това. Мен ме интересува едно — падението на рода Торес — каза Лоренсо и прекара дълги, тънки пръсти по заострената си брада.

— Излиза, че аз ще рискувам — промълви Бернардо, изкривил устни от яд, — а вие ще прибирате печалбата!

— Племенник съм на най-видния херцог в Кастилия. Донесох ви новината за едикта много преди да е влязъл в сила. Ще изкарате добра печалба и тук, в Севиля, и другаде — отговори му Лоренсо с леден глас и го погледна от височината на ръста си. След това му посочи с ръка скъсаната кадифена тапицерия на креслата, очуканата библиотечна маса, избелелия и протъркан до основата някога разкошен килим. — Ще получите отлична компенсация, достатъчна да обновите тази мизерна градска къща и да възстановите наследственото си имение, както подобава на един благородник с древно потекло.

— Не разбирам защо поемате такъв риск — забеляза Бернардо и започна нервно да размества книжа по масата. — Женен сте за дъщерята на един Торес, взели сте добра зестра. Семейството на съпругата ви са новопокръстени християни, с голямо влияние в двореца. Какво ги засягат новите разпоредби за тайно юдействане?

Очите на Лоренсо се присвиха. Той се завъртя на тока на единия си ботуш и настъпи с подметката една хлебарка, имала нещастието да пресече пътя му.

— Известно ли ви е колко още е останало на Торесови, след като изплатиха дела на малката ми Ана? Старият Бенхамин, многоуважаемият ми тъст, забогатя като дворцов лекар. А най-голямата от всички компании, чиито кораби извършват превози по Средиземно море, е собственост на големия му син и неговата старо християнска съпруга в Барселона. Но въпросът е не само в парите — добави той с напрегнат глас. — Моите роднини ми уредиха злочест брак. Ожениха човек като мен за невръстно хилаво еврейче, което ходи по петите ми като домашна болонка! И ми говори за вярност! Представете си, имаше невъобразимата дързост да дойде при мен и да ми скимти за съпружеска вярност! Че и поиска да спя с нея, след като беше надебеляла от бременността и заприличала на нищо — той целият потрепери при спомена за наедрелия корем и сините очи на Ана, които се напълниха със сълзи, когато й каза, че я праща да живее в селския му чифлик в провинцията. Как му се искаше да я пропъди завинаги от живота си! И нея, и цялото й проклето благоденстващо семейство! — Късмет. Проклет еврейски късмет! Ето какво имат Торес. Даже това парвеню — малкият им син, получи от краля високи отличия за храброст във войните. Докато аз, който принадлежа към най-благо родния род Медина-Сидония, съм принуден да събирам трохи от еврейска трапеза! Но този им късмет не е вечен. Ще доживея да видя как всички пълзят в краката ми! Така че, изпращайте шпионите си на работа и до две седмици ми докладвайте за стореното!

Бернардо само кимаше, изплашен от този алчен и хитър царедворец. Гусман излезе от библиотеката, като затръшна тежката дъбова врата. Старецът видя през предния прозорец как Лоренсо грабна юздите на коня от стария коняр и се метна на седлото. Свирепо дръпна юздите, заби шпори в хълбоците на животното и препусна, без да се обръща назад. Валдес реши, че трябва да бъде много предпазлив с дон Лоренсо Гусман.