Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (14)

Глава тринадесета

Магдалена стоеше пред залата за аудиенции. Нервите й бяха напрегнати до крайност. Беше се изкъпала, при което си изми косата и я разресва с четка, докато изсъхне. На главата си бе сложила фина плетена мрежичка от низани перли и бе облякла красив тоалет от кафява коприна, наистина с малко старомодна кройка и доста затворен, по врата с тясна бяла якичка от ленен рюш. Надяваше се Бартоломео да остане с впечатлението, че медальонът с пръстена е още у нея и е скрит под роклята.

Бе измислила и как най-добре да изкаже на адмирала молбата си да й разреши да остане на Еспаньола. Магдалена нямаше намерение дори да споменава името на Аарон, макар и да се опасяваше, че Бартоломео вече е изразил възмущението си пред стария му боен другар. И ако Кристобал Колон се окажеше верен приятел на своя маршал, на бърза ръка щеше да я пропъди от владенията си и да я върне обратно в Севиля, в манастира. Тя дълбоко си пое дъх и почука на вратата. Силен и ясен глас й подвикна да влезе.

За разлика от тежкия и набит Бартоломео по-големият му брат беше висок и слаб и щеше да изглежда болнав, ако не беше острият поглед на бледосините му очи и волевият израз на голямата уста. Неизлечима болест бе изкривила ръцете му и леко прегърбваше стройната му снага, но при все това той бе един от най-представителните мъже, които Магдалена бе срещала. Той се усмихна и с жест я покани да влезе.

— Добър ден, господин адмирал — каза тя. Кристобал си отбеляза как очите й огледаха голямата стая и за секунда се спряха върху лицето на нейния покровител дон Бартоломео.

— Добър ден, дона Магдалена. Изглеждате много по-добре, отколкото при първата ни среща тази сутрин. Надявам се, че сте се оправили след онова… ммм… произшествие?

Лицето й пламна. „Хубава първа среща с човека, който държи съдбата ми в своите ръце!“ — помисли си тя и отговори:

— Благодаря ви, адмирал Колон, аз съм добре.

— Ще видиш, Кристобал: дона Магдалена е твърде находчива и оправна млада дама — сухо отбеляза Бартоломео.

— Все пак бих предпочел тя да не рискува живота си сред груби и необуздани войници и други, още по-опасни жители на Исабел — каза адмиралът, като отправи към Магдалена леко укоряващ поглед.

— Исках да отида в болницата на доктор Чанса на другия край на площада. Доколкото разбирам, тук върлуват много болести, а аз имам известен опит в гледане на недъгави хора.

Кристобал я погледна с открито недоумение. Лицето му придоби загрижен израз.

— Но вие сте придворна дама, дона Магдалена, и сигурно не бихте пожелали да се захванете с тъй груба и опасна работа? Вече почти цял час Бартоломео увърта и избягва да отговори на въпроса ми защо всъщност сте пристигнали. Все пак тук не е Севиля.

— Но все пак тук е по-добре, отколкото в манастира на Доминиканския орден в Мадрид — директно му отговори Магдалена. — Твърде много съм задължена на брат ви за добрината му, а сега идвам да ви моля за снизхождение.

След това тя му разказа за злополучното си пребиваване в кралския двор, като накрая допълни, че баща й е дал съгласието си завинаги да я затворят в ужасния манастир; обаче нито дума не спомена за годежа си с приятеля на адмирала.

— Докато съм жива, не желая да се връщам в Кастилия и да виждам баща си! — завърши Магдалена.

Докато говореше, тя се разхождаше покрай високите отворени прозорци на залата, гледащи към площада. Когато млъкна, Бартоломео й подаде чаша вино и придърпа едно тежко кресло, за да може тя да седне. Магдалена с благодарност прие и едното, и другото, след което очите й пак се устремиха към високия слаб мъж, който не откъсваше поглед от нея; лицето му беше загрижено.

— Разбирам защо бихте пожелали да напуснете Валядолид и даже Испанските кралства, но нима не бихте могли да потърсите друго убежище, вместо да се впускате в това немислимо приключение? Нямате ли някой сродник, който да уреди за вас един подходящ брак?

Магдалена сведе очи. Мислите й препускаха като в галоп. „Моля те, Бартоломео, не му казвай нищо!“ — произнесе тя наум, дигна глава и погледна адмирала право в очите.

— Нямам други роднини, поне такива, които биха се изправили срещу Бернардо Валдес. Баща ми е носител на кръст към Светата канцелария в Севиля.

Колон забарабани с пръсти по грубата дървена маса.

— Човек, с когото е твърде опасно да кръстосаш шпага — забеляза той и многозначително погледна брат си; Бартоломео се изчерви от неудобство и предпазливо подхвана:

— Съществува един добър начин да решим всички тези проблеми наведнъж…

— Да, такъв начин има — бързо подхвана Магдалена. Очите й умоляващо гледаха адмирала. — Обещавам, че няма да ви създавам главоболия. Израснала съм в чифлиците на моите родители извън Севиля. Не се страхувам от тежка работа. Мога да гледам болни хора, да се грижа за болни животни. Ще бъда добра заселница, полезна за град Исабел.

— Вие сте млада и хубава жена от благородно потекло. Самото ви присъствие в този град вече е главоболие, дона Магдалена — меко й натякна Колон. — Тази сутрин получихте първия горчив урок, а това е само трети ден от престоя ви в Исабел. Доколкото разбирам от най-малкия ми брат, всеки мъж, присъствал снощи на трапезата, е бил дълбоко поразен от вашата красота, включително и самият Диего. Няма да мине много време и сред моите хора ще започнат дуели. Не мога да допусна това! Трябва да изберете един от тях за съпруг или ще бъда принуден да ви върна обратно в Севиля, колкото и тежко да е това решение за мен — спокойно завърши адмиралът.

Магдалена погледна неговото изтощено и сурово лице и разбра, че този човек щеше да изпълни обещанието си.

— Но аз не обичам… това не е… о, моля да ми простите, защото съм твърде поласкана от вниманието на благородните господа, които бяха твърде добри към мен, но нито един от тях не желая за съпруг, дори вашия брат Диего!

— Може би ще е най-добре да послушате гласа на сърцето си — вметна Бартоломео. — При целия му магарешки инат, вие все още го обичате, нали?

Очите на Магдалена потъмняха от болка, в гърлото й сякаш заседна буца и без да може да каже нито дума, тя само поклати глава.

Кристобал откъсна очи от нещастната млада жена, седнала в креслото пред него, и погледна Бартоломео.

— Кой е мъжът, за когото би искала да се омъжи благородната дама? — попита той, а гласът му ясно показваше, че няма да търпи нови увъртания.

— Магдалена е била сгодена за вашия маршал Диего Торес. Тя носи пръстен с фамилния герб на баща му. Аз я доведох тук да се омъжи за него, но когато го извиках в Исабел, този глупак отказа — за миг Бартоломео поспря. Не искаше да доставя нови огорчения на Магдалена, но знаеше, че не бива да мълчи. — Торес живее сред племето тайно.

— Зная. Бях го пратил при тях, когато за пръв път акостирахме на Сан Салвадор преди две години — разсеяно се отзова адмиралът. След това сякаш се сети за нещо и погледна брат си. — Но той в никакъв случай не може заради една туземка да се отрече от дълга си пред благородна дама от Кастилия след всичко, което е рискувала…

— След всичко, което тя е рискувала, той се отрича дори от годежа! — избухна Бартоломео. — И се държи така, сякаш тези негови индианци са му направили лоша магия!

Кристобал потърка с пръсти слепоочията си.

— Не съм очаквал това от Диего Торес — той погледна Магдалена с колебание. — Доста време прекарахме заедно на кораба и той нито веднъж не ми е споменавал за годежа.

— Вричането беше направено от баща му Бенхамин няколко дни преди Диего да отплава с вас за първи път — тихо каза Магдалена. Тя си спомни болезнения разговор с Бенхамин и още по-ужасната сцена, която синът му направи пред Бартоломео и Диего Колон, и се изчерви от дълбоко унижение.

— Младият непрокопсаник я е прелъстил в дома на баща си. Когато Бенхамин Торес научил за това, решил да замине заедно с Магдалена за Палос и да ги венчае, преди Диего да тръгне за Индиите, но младата дама не е пожелала да го принуждава. Тогава старият Торес е извършил вричането. Магдалена — меко каза Бартоломео, — покажете пръстена на адмирала.

Магдалена се изправи на крака, погледна Бартоломео, след това Кристобал и сдържано отговори:

— Не мога да направя това. Когато снощи се върнах в стаята си, той ме чакаше там. Пръстенът е у него.

Бартоломео стисна дръжката на сабята си и изруга.

— Пръстенът е негов — Магдалена се извърна с лице към прозореца. Стоеше неподвижно, с високо вдигната глава. — Той отказа да повярва, че Бенхамин е направил вричане от негово име. Аз няма да го принуждавам на брак против волята му!

— А пък аз няма да му позволя да постъпва безчестно спрямо вас! — възмутено заяви Бартоломео. — Как е посмял да се промъкне в резиденцията на губернатора и да влезе във вашата стая!

— Убеден ли си, че този пръстен принадлежи на дома на Торесови? — попита Кристобал.

— Да. Разгледах го много добре. Инак щеше ли Диего да се подложи на такъв риск, за да си го върне обратно! Искаше да го вземе още при първата среща с тази млада дама, но аз със сила го накарах да й го върне!

Кристобал си представи как младият му маршал е бил заставен със сила да върне пръстена и ъгълчетата на устата му помръднаха в лека усмивка — Диего Торес не обичаше да върши против волята си каквото и да е било. След това лицето му стана сериозно.

— Казвате, че баща ви е носител на кръста в Севиля…

Магдалена се обърна и братята Колон застинаха от изумление — такава ледена студенина излъчваше погледът й.

— Да. Бернардо Валдес предаде Бенхамин Торес на Инквизицията. Той продаде душата си за богатство и власт. Бих предпочела той да е мъртъв!

— И Диего ви обвинява в греховете на баща ви. Започвам да разбирам — бавно кимна адмиралът; лицето му беше съсредоточено, сякаш той обмисляше нещо.

 

 

Три дни по-късно Аарон прекоси същата стая, като на всяка крачка се чувстваше притеснен от неудобните дрехи, облечени за срещата с адмирала. Сложи ръка върху дръжката на сабята си и бегло погледна сапфирения пръстен, след което сините му очи срещнаха сините очи на адмирала.

— Няма да се венчая с нея! — категорично заяви той.

— Нито аз — с него! — Магдалена скочи от креслото с такава бързина, че полите й бясно се метнаха около краката й.

Колон откъсна поглед от Аарон и се обърна към нея.

— Тогава, дона Магдалена, изберете си друг. Някой от жителите на Исабел с благородно потекло и добро възпитание. Зная, че за много мъже ще бъде чест да се венчаят с вас. Изберете един от тях и аз ще се погрижа за останалото — той млъкна, усетил напрежението между двамата млади, изправени срещу него. Каквото и да мисли за Магдалена Валдес, Диего Торес я желаеше, а и тя го желаеше. Обаче — нека Светата дева му е свидетел — между тях хвърчат искри, както хвърчат искри по такелажа на кораб, преди да удари гръм!

Магдалена усещаше, че адмиралът изпитателно я гледа. Той й съчувстваше, но щеше да изпълни решението си. Очите на Аарон бяха потъмнели от омраза, безмилостният му поглед я изпепеляваше. Какво да направи? Да се омъжи за жалкия, безхарактерен Диего Колон? Или за Мосен Маргарите? Или — Алонсо Охеда? По-добре да се примири и да се остави да я затворят в студена, влажна килия! Ръцете й, скрити в гънките на роклята, се свиха в юмруци. Тя рязко се обърна и застана с лице към адмирала и неговия маршал.

— Аз реших. Избирам… Диего Торес! Ще положа клетва, каквато пожелаете, по ваш избор, че Бенхамин ми даде този пръстен в знак на това, че съм сгодена за сина му — заяви Магдалена и посочи сапфирения герб на пръста на Аарон. Тя спокойно, без да трепне, срещна стоманения му поглед, пълен с презрение.

— Ти си омагьосала баща ми — каза Аарон, процеждайки всяка дума през зъби, — но аз те предупреждавам, Магдалена, че не съм мекушав като него!

По молба на адмирала Магдалена излезе от залата. Аарон започна да се разхожда като лъв в клетка. Кристобал и Бартоломео го гледаха.

— Това, което искате от мен, плюс заповедта да го изпълня, е прекалено.

— Какво тежко бреме наистина — да се венчаеш с красива и богата благородна дама, която те обожава! От вас се изисква прекалено много, Торес! — гневно каза Бартоломео. Кристобал с жест помоли брат си да седне и охлади яростта си.

— Разбирам загрижеността ви за касика, сестра му и детето — каза той, — но вие сам сте ми казвали, че за тези хора не е безчестие, ако една жена роди, без да има съпруг. Гуачанагари не ще ви осъди за това, че се жените за своя сънародница. Ако ви е грижа за народа тайно, тогава най-добре ще му послужите, като поемете поста, току-що освободен от Маргарите.

— Който е отплавал за Кастилия заедно с брат Буил и куп други размирници — подхвана Бартоломео. — Те ще носят лоши вести на техни величества за това, колко зле семейството Колон управлява Еспаньола.

— Мосен Маргарите има достъп до краля, а брат Буил без съмнение ще осведоми кралицата, че тайно не желаят да се покръстват и са войнствено настроени — уморено каза Кристобал.

— Това е нелепост. Ще сме много по-добре без Маргарите и Буил. Брат Пане искрено се интересува от живота на тайно и ще свърши много по-голяма работа без този благочестив мръсник Буил.

— Обаче този благочестив мръсник, както го нарече съвсем точно, има могъщи приятели в двореца. Както той, така и Маргарите са мои врагове. Вече получих будещи тревога послания от техни величества, изразяващи съмнения във връзка с това, как поддържам реда на Еспаньола. Кралят се интересува защо сме изпратили малко злато — адмиралът погледна Аарон с откровена молба. — Винаги съм виждал във вас най-добрия кандидат за комендант!

Бартоломео се изправи и насочи към Аарон поглед, пълен с най-тежка заплаха:

— Имаме всички основания да очакваме, че всеки момент от Кадис може да отплава кралски инспектор!

— Към деня, когато пристигнат следващите каравели, бих желал тук да цари мир, задоволство и търговия с тайно. Онези касици, които не признават властта на краля, трябва да бъдат принудени към покорство, а племето на Гуачанагари да получи закрила. И тайно, и колонисти твърде много те уважават, Аарон. Моля те, стани комендант и се ожени за дона Магдалена!

Адмиралът замлъкна в очакване на отговора. Бледосините му очи пронизваха Аарон, който се обърна към него; лицето му беше намръщено.

— Както винаги, не ми оставяш никакъв избор. Предполагам, че аз и съпругата ми трябва да живеем тук, в Исабел. Кога ще се състои сватбата?

— Ще се нанесете в моята резиденция. Това е малка къща със здрав каркас от махагон и тръстикови стени, в която ще се чувствате добре през топлия сезон. Ако имаме достатъчно колонисти, които да си вършат работата, към дъждовния сезон всеки от нас би трябвало да получи каменна къща — в гласа на Бартоломео имаше предизвикателство. — Междувременно аз мога да се преместя тук, при моите братя.

— Колкото до брачната церемония — меко добави Кристобал, — ще е най-добре да извикаме сега брат Пане и да я извършим бързо, за да избегнем възможните конфликти с други претенденти за ръката на дамата.

Аарон разтегна устните си в ледена усмивка.

— Всичко си предвидил! Преди да свърши денят, бракът ще е сключен и консумиран, след което ще съм свързан с Магдалена до края на живота си. Но при все това трябва да се видя с Гуачанагари и Алия. Ако ще съм комендант, трябва да ми имаш доверие и да ме пускаш извън града, Кристобал.

— Вярвам на думата ти, Аарон. Но сигурно разбираш, че по същите причини, по които този брак стана необходим, ти трябва да се покажеш пред жителите на града със съпругата си, преди отново да посетиш предишния си дом при тайно — строго отвърна адмиралът.

Устните на Аарон се разтегнаха по-широко, но в очите му нямаше усмивка.

— Само за една седмица Магдалена е съумяла да предизвика смут сред мъжете на Исабел, както е хвърлила в смут мъжете на Севиля.

— Тя е упорита, хубава и… да, предразположена към злополуки — неохотно потвърди Колон.

— Като например?

— Пожелала да помага на доктор Чанса в болницата и когато пресичала площада, била нападната от двама пияни войници — му отговори Бартоломео. — За което нямаше никаква вина.

Аарон дигна глава и високо се разсмя.

— Когато я срещнах за първи път, бяха я нападнали двама никакъвци от блатата на Гуадалкивир. Бях принуден да ги убия — каза той мрачно. — Може би трябваше да ги оставя да я изнасилят!

— Доколкото разбрах, показала е, че добре борави с кинжала, преди Бартоломео да й се притече на помощ — забеляза Кристобал, като си спомни раздърпаното, но побесняло от гняв момиче и треперещите от страх окървавени мъже, които и досега пъшкаха в градския затвор. По лицето му се плъзна неволна лека усмивка. Когато кръстосваше морета, интуицията му винаги работеше добре. Сега, на сушата, тя също нещо му подсказваше. Двамата млади щяха да бъдат чудесна двойка!

 

 

Брат Рамон Пане, монах от Йеронимитския орден, бе човек простосърдечен и склонен към науки, запленен от индианската култура и живо интересуващ се от живота на тайно, поради което все не успяваше да ги отврати от техните богове „земи“ и да ги покръсти в християнската вяра. За щастие на адмирала, тъкмо той се оказа подръка да извърши брачния обред между Аарон и Магдалена, което отговаряше на желанието на Колон, но не и на участниците в обреда, за което дребничкият притеснителен монах веднага се досети. Церемонията беше съвсем кратка и на нея присъстваха само Кристобал и Бартоломео. Преди още да е изсъхнало мастилото върху брачния договор, светият отец получи разрешение да си върви. Изпълнен с недоумение, той се прибра в резиденцията на губернатора да продължи изследването на примитивни религиозни и обществени обичаи сред племената тайно.

Адмиралът бащински целуна по челото пребледнялата младоженка и я помоли да отиде в стаята си, докато той поговори насаме с навъсения й съпруг.

Магдалена погледна Аарон. Той бе станал така чужд и далечен, сякаш непознат човек се бе заселил в тялото на чаровния и весел златокос мъж, когото от толкова отдавна обичаше. „Той ме мрази, и все пак аз го обичам“ — помисли си тя, насила се усмихна на адмирала и Бартоломео и тръгна към самотната си стая да очаква благоволението на своя съпруг.

Влезе в стаята и премаляла се облегна върху тежката дървена врата, като се мъчеше да не се разплаче. „Сама си избрала тази участ — прошепна си тя, — сега трябва да търпиш!“ А Аарон? Ще живее ли той с нея? Или ще й обърне гръб и ще избяга във вътрешността на острова, както са направили мнозина други, Франсиско Ролдан например? Магдалена прехвърляше в ума си всички нещастия, които биха могли да я сполетят. Сърцето й се разкъсваше, защото тя хем не желаеше да изживява пародия на брак с мъжа, който я презира, хем отчаяно искаше да го задържи. „Ако не бях станала негова съпруга, баща ми пак щеше да намери начин да ме зазида в манастир“ — повтаряше си Магдалена, докато сърцето й крещеше: „Накарай го наистина да те обикне! Всичко друго е без значение!“

Тя прекоси стаята и се насочи към един доста очукан кожен сандък, който бе прекосил Атлантика заедно с нея. Като коленичи върху грубите каменни плочи, без да пази прелестната си златиста рокля, тя отвори сандъка и взе да преравя скромните съкровища, които бе съумяла да изнесе от Кастилия. Задържа в ръцете си томче латински стихове — любимия подарък от Бенхамин, разрови купчината рокли и наметки от коприна и брокат, ленени блузи, дантелени шалове за глава. Стигна до дъното и извади акуратно навит на руло и запечатан пергамент. Написан собственоръчно от Бенхамин, той удостоверяваше нейната невинност — същата невинност, която тя така безразсъдно и разточително бе дарила на сина му. Този документ би могъл да докаже на Аарон, че тя не прилича на майка си. Той от самото начало бе сигурен, че тя е евтино и опетнено момиче. Това бе доказателството за заблудата му.

Магдалена въртеше документа в ръце и се чудеше какво да прави. Аарон не искаше да повярва, че лично е получила пръстена от баща му; дори я обвиняваше в измама и магьосничество. Един мъж, горд и упорит като Аарон Торес, би могъл да й обърне гръб и пак да я обвини, че с измама е накарала Бенхамин да напише този документ. Но тя с всички сили на душата си искаше да завоюва обичта и доверието му и трябваше да го убеди, че е принадлежала само на него и на никой друг. Пък и наистина не можеше да си представи, че би позволила на друг мъж да я докосне така, както това правеше Аарон.

Магдалена потрепери, като си спомни гнусните ръце на крал Фернандо, грубо опипващи тялото й, гласа му и кисканията, когато я придумваше, а тя го умоляваше да я пусне. Дори кавалери със сериозни намерения, благородници, предлагащи й брак, представляваха немислима за нея алтернатива. „Аз ще имам Аарон или никой друг, проклет да бъде!“ — си каза тя и отиде при малката масичка до прозореца да очаква съпруга си.

Дръжката на вратата леко проскърца от влажния въздух. Аарон влезе в стаята, без да почука или поздрави. Измери с поглед жената, която преди час му стана съпруга. Видя прелестната златиста рокля и косата й, това буйно червеникавочерно руно с цвят на сладки вишни, зреещи в Андалусия — другия свят, който завинаги бе останал в миналото. Но пред него стоеше самото въплъщение на този свят с цялата му мека, омайваща съблазън, с цялата му подлост. Той се мъчеше да мисли за омразата си към баща й, към името й, към всичко, което се бе заклел да разруши. И все пак я желаеше. И я проклинаше за това!

— Съберете каквото намерите за добре, за да могат слугите да го преместят в новия ни дом! Бартоломео, заместникът на адмирала, е така добър да ни отстъпи къщата си и да даде малка вечеря за отпразнуване на нашата сватба. Изглежда, благоприличието стои над всичко! Трябва да усмирим вашите враждуващи кавалери, като утре се престорим на влюбена съпружеска двойка. Смятате ли, че ще се справим с това?

Магдалена погледна Аарон, който бе останал до вратата.

— Това няма да помогне, след като се страхуваш да се доближиш до мен — прошепна тя в стремежа си да счупи невидимите бариери, които ги деляха. Говореше тихо, но всичко в нея трепереше от напрежение.

— Умееш да постигаш целта си, Магдалена, за което ти се възхищавам. Преследваш ме от деня на онази среща сред блатата — не, по-отдавна, още в кралския двор, макар да бяхме само деца. Защо? Защо мен? — той прекоси стаята, застана пред нея и усети лекия аромат на парфюма й. — Някога моето семейство бе богато и имаше власт, но сега… — Аарон млъкна.

— Може би всичко е много просто, Аарон — започна Магдалена; гласът й изневери, тя сложи малката си длан върху кожения му дублет, събирайки кураж да проговори. Но думите замряха на устата й, след като той каза:

— Ти ме гониш съвсем открито, без да се притесняваш, както и Алия. Това е противоестествено. Но за нея поне има извинение, защото такъв е обичаят на нейния народ.

— Както твоята любовница, която е толкова хубава, че заради нея си се превърнал в дивак и ходиш гол? — попита тя, дълбоко наранена. Всеки моряк в далечните страни си имаше туземка за жена и не би трябвало да очаква Аарон да се различава от останалите мъже. Някакво непреодолимо желание да страда още по-силно я накара да продължи: — Ти казваш, че подобно на нея се държа противоестествено. Тогава какви качества тя притежава, щом така очевидно я предпочиташ пред мен? Красива ли е?

Той усети, че тя го ревнува, но още разгневен, задето с интриги и манипулации се бе намесила в живота му, студено се усмихна и каза:

— По свой начин Алия е красива колкото теб, макар че сега не е така грациозна, понеже носи в себе си дете.

Кръвта се смрази в жилите на Магдалена.

— Тя носи твое дете?

— Не зная със сигурност дали е мое — Аарон сви рамене с престорено безразличие. — Докато бях на път, е имала двама любовника от своето племе.

Гневът стопи леда в нейните жили, кръвта й пламна.

— И ти продължаваш да живееш с жена, която ти е изневерила в твое отсъствие и е бременна с дете, което може и да не е твое? — бясно извика тя.

— Магдалена, не си ти тази, която ще презира Алия. Народът й не цени целомъдрието у жената, за разлика от нас — Аарон видя, че ръцете й се свиват в юмруци, и хвана тънките китки, преди тя да е посегнала към лицето му. — Май не обичаш да ти напомнят на какви хора си семката, нали?

Тя се задърпа да изтръгне ръцете си от неговите и го обсипа с ругатни, каквито бе чула от коняри и мулетари по улиците на Севиля. Аарон изви ръцете й зад гърба и като ги хвана с едната ръка, с другата я притегли и здраво я притисна до себе си.

— Дали тъкмо това не е отговор на моята загадка? Трябва да си се опозорила при кралския двор като последна курва, така че не се е намерил мъж да те вземе за съпруга. За това ли си излъгала Бартоломео — да се отървеш от някой стар, прояден от болести сладострастник?

— Все едно какъв — болен, стар, грозен като жаба, смрадлив като пръч, — всеки щеше да е по-добър от теб! — изкрещя Магдалена, като започна да го рита с меките си брокатени пантофки. Трябваше да употреби цялата сила на волята си, за да не се разплаче. Как не! Той не заслужава една-единствена сълза! — Ще те убия и ще остана вдовица. Това ще зарадва адмирала с неговите благоприличия, проклети да са!

— О, не, не съм съгласен. Още ми се живее, макар че през изминалата година започнах да се питам защо ли.

— Тогава ме прати обратно в Севиля! Ще отида в манастир, и то с радост!

— А, пак тези фантасмагории! — подигра й се той. — Недей ми разправя колко си нещастна. Не съм Бартоломео, нито самовлюбеният младок Диего.

Магдалена замря на място.

— Ти не вярваш, че кралицата ме изгони? — изговори тя с безкрайно изумление. — Наистина безкрайна е тъпотата на мъжа, принуден да постъпи против волята си. Пък аз винаги съм те смятала за умен. Нямам причини да лъжа, Аарон. Прати ме обратно в двореца! Оттам нататък кралица Исабел ще се погрижи да те избави от нежеланото бреме.

— Най-сетне разбра, че не ще ме командваш нито с лукавство, нито със сълзи. Късно е да се откажеш от думата си, Магдалена! Адмиралът няма да ти позволи да отплаваш, а другите си кандидати изтърва, докато изчакваше тук да ме вкараш в клопката докрай. Е, щом са ми натресли жена — процеди през зъби, — ще действам като съпруг!

С тези думи той се наведе, като я стисна така, сякаш искаше да й строши костите, и с яростна целувка захапа устните й.

 

 

Марсей, Франция, година 1494, лятото

Исаак Торес бе седнал пред дебел плот от полирано орехово дърво, който му служеше и за писалище, и за маса. Той не забелязваше нито просторната стая, нито разкошното й обзавеждане. Торес смачка писмото, което току-що бе прочел, и строши восъчния печат на прах. Върху печата имаше герб на Лос Рейес Католикос — техни католически величества, както те се именуваха сега. С бясна ругатня той запрати топката хартия към далечната стена, облепена с плътни тъкани тапети, скочи и почна да снове из стаята.

В този момент влезе Руф. Тя държеше на ръце Оливия, малката дъщеря на Ана; Исаак бе платил цяло състояние, за да я измъкне тайно от Севиля, докато баща й Лоренсо пребиваваше в кралския двор. Златните къдрици на детето бяха разрошени, то с широко отворени очи гледаше любимия си дядо Исаак и не разбираше защо е толкова сърдит. Руф успокои детето с нежна целувка и обещание да му даде по-късно сладкиши, предаде го на бавачката и затвори вратата. След това се обърна към съпруга си:

— Какво те е разстроило толкова? Имаме ли известия за сина на Матео? — загрижено попита тя. — Нашият агент в Барселона не пише вече от много седмици.

Исаак седна на един от двата стола, сложени до малка пиринчена масичка в единия ъгъл на стаята, и с жест я покани да дойде при него. Тя седна на отсрещния стол.

— Нямаме нито добри, нито лоши известия за внука на брат ми, освен тази… тази гнусотия! — той яростно изгледа смачканото писмо, захвърлено на пода; в сините му очи светеше ярост и пресметливост. — Трябва да намеря начин как най-изгодно да използвам лакомията на това копеле Трастамара!

— Кралят на Арагон? — лицето на Руф стана восъчнобледо. — Може ли той да ни навреди тук? Мислех си, че сме в безопасност.

Исаак я потупа по ръка.

— Така е, доколкото евреите могат да бъдат в безопасност. Не се бой: докато сме богати, никой няма да ни притеснява в размирните земи на крал Шарл. Те с бившия ни суверен отдавна са се хванали гуша за гуша.

— Защо тогава крал Фернандо ти пише? — в гласа й още се долавяше страх.

Исаак стана и отново почна да се разхожда, като удряше с юмрук по другата си ръка.

— Иска дела си от имотите на моя брат, какъвто по закон му се полага! Изглежда, Светата канцелария и нейните лакеи са го измамили при подялбата. Крал Фернандо желае честност в сметките! — саркастично добави той.

Руф имаше чувството, че сърцето й се качи в гърлото, и се хвана за врата.

— Как може! Та това е чудовищно!

— Ха! Подочух нещо от наши приятели, които също избягаха — кой в Неапол, кой тук, във Франция. Трастамара е обезпокоен. Оръдието на смъртта, измислено от Торкемада, му отнема голяма част от плячката. И това — каза Исаак и прокара късите си, силни пръсти през косата си — може да се обърне в наша полза. Бих могъл с точност до един мараведи да му съобщя къде е отишло богатството на Бенхамин. Срещу заплащане обаче! — той погледна Руф. — Ти толкова се тревожеше за Аарон, след като замина за далечните Индии с онзи генуезец. Не ти казах, че миналия месец получих от него писмо чрез наши агенти. Не исках да се притесняваш. Той е добре — побърза да добави Исаак, видял, че тя пак пребледня, — но крои планове да забогатее в онези земи, за да се върне и убие Бернардо Валдес.

— Не! — ахна Руф. — Ще го убият!

— Писах му, че аз ще се оправя с Валдес — Исаак Торес седна срещу жена си. На лицето му се появи студена усмивка. — И сега хитрият арагонец ще ми помогне да изпълня това обещание!

Торес взе перо и хартия и започна бързо да пише. Жена му го наблюдаваше. На лицето й беше изписана тревога.