Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (20)

Глава деветнадесета

Магдалена стоеше сред обширния площад и наблюдаваше как дългите редици на губернаторската армия се мъчеха да се подредят.

Когато на разсъмване започнаха да се стичат хора, коне и кучета, настъпи истински хаос. Благородниците, поставени под командата на Колон, яздеха в съответствие с техните титли и бяха се издокарали в кожени елеци, наколенки и високи ботуши — едно чудесно средство против острите дълги и къси стрели и копията на тайняните. Носеха и оръжията си — много по-съвършени и смъртоносни от оръжията на местните жители: стоманени саби, които с един удар изкормваха врага; дълги здрави пики, с които бързо препускащ боец можеше да прониже изцяло неприятеля.

Най-страшни от всичко обаче бяха кучетата — едри черно-кафяви зверове, почти наполовина на конете, с железни челюсти и дълги жълти зъби.

До малките топове, привързани върху дървени колички, теглени от по-силни коне, се бяха разположили пехотинци. Други от тях държаха на здрави синджири свирепите хрътки, а останалите бяха въоръжени с арбалети, които стреляха на седемдесет стъпки разстояние с къси остри стрели. Имаха и мускети — ужасно неточни пушки, чиято роля бе повече да плашат, отколкото да убиват индианците. Най-отпред стояха млади барабанчици, готови по даден сигнал да тръгнат напред.

Конете цвилеха, мъжете ругаеха, а кучетата лаеха, когато губернаторът, неговият аделантадо и комендантът стъпиха в стремената. Магдалена се опита безуспешно да привлече вниманието на Аарон, който бе зает да раздава команди и въведе ред сред множеството от неопитни млади благородници и навъсени войници. Една хрътка се спусна да заръфа ботуша му и той силно я плесна; след това скъси хлабавата й верижка.

Магдалена предполагаше, че се бяха сбогували достатъчно с Аарон, когато миналата нощ се любиха дълго и ненаситно. „Всъщност това е всичко, което ни свързва“ — съкрушено си помисли тя. На излизане, вече облечен и въоръжен, той й рече да не става. Тя тутакси усети как изстива лишеното й от неговата топлина тяло и продължи да лежи, без да знае какво да му каже за сбогом. Ако му признае колко го обича, имаше вероятност той да не й отвърне със същото. Едновременно я измъчваше мисълта, че може да бъде ранен или даже убит в боя, без да са се разделили в мир и съгласие.

Ето защо, след като той излезе, тя набързо се облече с непохватни, треперещи пръсти и изскочи в утринната дрезгавина.

Дъждът най-после бе престанал и скоро под златното слънце, по тесните и изпълнени с глъч улички, се проточиха дълги нежни сенки, под които тя си проправяше път към площада, като газеше калта и боклуците. Но бе закъсняла — Аарон вече се разпореждаше сред голяма група от недодялани войници, които дрънкаха с оръжията си и държаха свирепи лигави кучета. „О, моля те, Господи, теб — благословена Богородице — и всички Светии: върнете ми го жив и здрав!“ — бе мълчаливата й молба.

Когато адмиралът даде знак с ръка, цялата тази кавалкада се задвижи и отправи за среща с Гуачанагари и неговите бойци. Но докато наблюдаваше как потъваха в далечината, Магдалена забеляза, че Лоренсо Гусман я опипва със студените си сиви очи. Усетила отново неприятните тръпки по гърба си, тя се извърна и посрещна погледа му.

Той бе облечен в смехотворните си дрехи на царедворец, с подобни на които и Охеда я бе шашнал предишния ден. В задушаващата влага, която идваше откъм тропическия лес, Лоренсо имаше смачкан и отблъскващ вид, но вероятно смяташе, че изглежда изискан и жизнерадостен. Магдалена би се разсмяла пред комичната му външност, но нещо в този мъж, още от момента, когато за първи път я бе поканил да танцуват в двореца Валядолид, я възпираше. Той бе една опасна пиявица, която й внушаваше страх.

Имаше и нещо друго у този арогантен франт, който се навърташе около нея още от пристигането си в Исабел. Тя не можеше да разбере този човек: скръбта му за гибелта на Бернардо бе явно лицемерна, но кой от политиците не бе лицемерен? Гледаше я с похот, но той не бе единственият — сред такива погледи тя бе израснала. Не, Лоренсо Гусман просто бе опасен и тя съзнаваше това! Само не можеше да проумее с какво по-точно.

Отново усети как я побиха тръпки, обърна се и заедно с Аналу, верния й придружител, се отправи към болницата на доктор Чанса. Сега, когато Аарон и двамата братя Колон бяха далеч, тя можеше да си позволи да постъпва така, както й подсказва съвестта. Докато вървяха, Магдалена обмисляше защо се мразят Аарон и Лоренсо. Макар и свързани чрез Ана, двамата никога не бяха се погаждали. Аарон се бе опълчил против брака между нежната му сестра и салонния лъв — племенник на херцог. А когато Лоренсо бе доказал, че е неверен съпруг и грубиянин, Аарон се бе зарекъл да го накаже. Тя се опасяваше, че той не се е отказал от това си намерение, а просто изчаква удобен случай. Още повече сега — когато планираното му отмъщение срещу Бернардо Валдес е било осъществено от чичо му Исаак. След завръщането си от похода не бе изключено Аарон да насочи цялото си внимание върху Гусман.

Лоренсо Гусман видя как червенокосата красавица на Торес отиде в болницата. Каква ли страстна жена прикрива тънката й долна риза? С какво удоволствие би оголил криещата се под нея съблазнителна плът! Дали кожата й навсякъде е загоряла от целувките на слънцето така, както лицето и нозете й? В нея гори огън, за разлика от сдържаната малка дойна крава, за която навремето го вързаха. Все едно буен арабски жребец — за впрегатна кранта!

А да я отнеме от Аарон ще бъде сладко отмъщение — след като се провали планът му да унищожи семейство Торес и да прибере част от богатствата му и след като бе прогонен фактически без грош тук, в тази гадна джунгла. И то — управлявана от един генуезец в съюз с проклетия Торес! Нали той самият, Лоренсо, едва не загуби живота и здравето си в битката с цяла орда диваци, въоръжени с отровни стрели. А и конят му окуця: не е ли достатъчен само този факт, за да страда от това, че прекоси океана?

Тази вечер е поканен на гощавка от наместника на губернатора и членовете на съвета на селището. Младият Диего Колон е един глупак, по-годен за манастир, отколкото за сегашния си пост, даже в такова затънтено място. Но така е по-добре — Диего лесно се поддава на чуждо влияние и ще му бъде полезен. Ето — глуповатият младеж, влюбен в жената на Торес, вече го послуша да покани красивата дона Магдалена да вечеря с тях. Тревожното обаче е, че тя е мразила баща си. Явно, не е истинска дъщеря на Бернардо Валдес, щом е зарязала живота при кралския двор, за да последва един маррано в този ад тук. При това Аарон няма пукната пара. И все пак интересно е да се узнае нещо повече за нея. Сигурен е, че с опита си да предразполага жените и да измъква тайните им ще спечели и нея. Дано само има повече време и мъжът й да се забави!

Той се усмихна и излезе да се поразходи поне един път на спокойствие — сега всичките му врагове бяха вън от Исабел. Дано не забрави да каже преди това на личния си слуга Енрике да извади най-красивия му костюм за банкета тази вечер.

 

 

След този труден ден, през който бе хранила и помагала на болни мъже и жени, Магдалена нямаше никакво желание да се занимава със себе си заради глупавата вечеря при Диего Колон. Но нали сега управляваше вместо брат си, а и Кристобал и Бартоломео бяха толкова привързани към него! Освен това явно Диего Колон бе влюбен в нея. Тя въздъхна, влезе в дървеното корито и прилегна в него. След това отми от себе си със затоплената вода миризмата на дизентерия и смърт.

Този ден в болницата имаше много индианци. За разлика от белите, те умираха от най-елементарни болести. Ако това проклятие за местните жители, комбинирано с войната срещу тях, продължи, не след дълго време, по нейна преценка, на Еспаньола няма да остане жив дори един тайнянин. Така, както в испанските земи не останаха евреи…

 

 

Тя стана и започна бързо да се бърше, почувствала внезапно хлад.

Дългата маса в банкетната зала в двореца на губернатора бе подготвена по най-добрия възможен за Еспаньола начин — застлана с обикновена ленена покривка и подредена с различни съдове от олово. Самата зала се осветяваше от дебели свещи, а около масата се бяха разположили членовете на управителния съвет, все благородници, които приятелски разговаряха с чаша вино в ръка. Местната прислуга сновеше насам-натам с подноси, на които имаше печено свинско и овче месо, обилно наръсено с подправки, пресни пъпеши и разни екзотични плодове, както и вечните батати. Бяха сервирани и големи самуни от истински бял хляб. Действително това бе богато угощение за Исабел!

Магдалена пристъпи навътре и веднага бе посрещната от Диего Колон, който играеше ролята на любезен домакин на единствената дама. Галантно я прихвана с ръка и с широко ухилено лице я придружи през залата към мястото, където седяха Лоренсо Гусман и някакъв непознат.

— Разрешете да ви представя дон Пералонсо Гуера, който по-рано служеше в кралския дворец! Близък приятел на дон Лоренсо и на неговия вуйчо — херцога.

Магдалена се усмихна и подаде ръка, която двамата мъже целунаха. Пералонсо бе по-нисък от приятеля си, набит и с пооредяла жълтеникава коса — явно, по-стар хрантутник от антуража на херцога, изпратен също в Индиите, за да държи под око племенника на Медина-Сидония. При целувката на двамата Магдалена едва се сдържа да не отдръпне ръката си или да я избърше в дрехите си.

— Не мога да си обясня как не съм забелязал такава красавица във Валядолид, след като и аз бях там с Лоренсо? — възкликна с мазна любезност Пералонсо.

— Там имаше толкова народ! Аз въобще рядко посещавам кралските тържества. Такива празни забавления малко ме интересуват — отвърна Магдалена.

— Страхувам се — ухили се пренебрежително Диего, — че прелестната ни дама се интересува повече от болните колонисти и даже — от индианците, отколкото от танците по балове.

— Предполагам, че всъщност вашият съпруг, който вече толкова време живее сред диваците, ви кара да им помагате с медицинските си умения. Нали семейството му бе известно точно с това? — обади се Лоренсо.

— Малко преди смъртта си Бенхамин Торес действително ме обучаваше, макар и за кратко време. Искам да използвам скромните си познания да помогна и на хората на Гуачанагари. Нали те са наши съюзници срещу другите от вътрешността! — парира го Магдалена с невинен глас.

— А на мен ми се струва, че дон Диего Торес не ви е давал съгласието си за такава дейност — подпита Диего, който бе идеално информиран за кавгите й с Аарон по този въпрос.

— Когато един съпруг заминава надалеч — спокойно се усмихна Магдалена, — той обикновено е наясно, че в негово отсъствие жена му ще прави това, което й се иска. — И си помисли: „Нека само този мухльо да се опита да ме спре!“

Към разговора им скоро се присъединиха и другите гости, като се надпреварваха кой пръв да й налее вино или да й направи подходящ комплимент — за тоалета, косите и даже за цвета на очите й.

Когато започнаха да заемат местата си на масата, за свое огорчение Магдалена установи, че е настанена до Лоренсо Гусман. Сред всички присъстващи тя можеше да понася само двама — стария Гаспаро Моралес и шишкавия веселяк Николас де Палмас, но те седяха на другия край на дългата трапеза.

Разговорът се въртеше около предприетия поход срещу Каонабо и неговите съюзници. Магдалена все повече се убеждаваше в това, че мъжете на масата въобще не считат индианците за хора, а за някакви същества, които трябва да поробват или убиват. И когато си спомни, че тя самата беше възприемала хората на Гуачанагари за диваци, усети как бузите й пламват от срам.

— Ние се смятаме за хора, носещи в сърцата си християнската вяра и изпратени от Короната не само да завземат нови земи, но и да спасяват души. Но, както изглежда, вие — тя изразително погледна Лоренсо и надутия Бернал — мислите, че тайно са някакви нисши същества, без душа, и ние можем да ги използваме като работни добичета. Това не противоречи ли на учението на нашата Църква?

Неколцина съветници се размърдаха смутено. От името на всички й отговори с пренебрежителен тон, сякаш разговаряше с глупаво дете, Диего Колон:

— Църквата изисква да ги покръстваме, това е вярно. Но само ако се държат прилично. А повечето от онези във вътрешността са канибали и като такива могат да бъдат взимани за роби с пълната подкрепа на Ватикана. Впрочем това е една неприятна тема за разговор… и е неподходяща за нашата деликатна дама — добави, като я потупа по ръката.

— Точно така, нека да говорим за по-разбираеми неща — обади се и Лоренсо с груба усмивка, но леденосивите му очи останаха безжизнени.

Докато бяха заети с яденето, обсъждаха новините от кралския дворец: плановете на Фернандо и Исабел да обвържат децата си в бракове с династии на други държави; продължаващото надлъгване между френския Карл VIII и техния хитър арагонски крал; даже решаването на пограничния спор между испанските владетели и Жоао II от Португалия. Съгласно един договор, изготвен със съдействието на римския папа, Атлантическият океан бил разделен на две части — северна и южна; по същия начин всички земи на Индиите били поделени между испанското и португалското кралство.

— Изглежда, че португалците ще останат излъгани. Адмиралът на нашия крал и кралица вече е обявил за тяхна собственост всичките земи на Индиите на север. А какво, освен вода, може да се намери в южната част на Атлантическия океан? — изкиска се дон Гаспаро.

— Нали адмирал Колон е предложил първо на крал Жоао да даде средства за експедицията на начинанието? Но кралят глупаво е отказал. Неведоми са пътищата Господни, нали? — подхвърли Магдалена с усмивка. — Изглежда, че Бог закриля генуезците.

Харесваше й да хапе високомерните кастилци дон Гонсало и дон Бернал, които не обичаха братята Колон. Тя подозираше, че и Лоренсо споделя чувствата им. Само един поглед към него й бе достатъчен да се увери, че е права, когато видя как бе втренчил очи в разсейващия се и самодоволен Диего Колон. И отново усети познатите студени тръпки, които я полазиха по гърба, въпреки топлия и влажен въздух.

Магдалена реши да се поразходи на свеж въздух и обяви, че има главоболие, което не бе съвсем далеч от истината. Придружи я Николас де Палмас. Двамата прекосиха вътрешната градина и излязоха на двора. Едва тук настроението й се подобри, сякаш, след като се бе освободила от студения поглед на Лоренсо Гусман, най-после можеше вече да диша с пълни гърди. Твърде пълният и доста по-възрастен от нея мъж пъшкаше и с мъка я следваше в лепкавия от влагата въздух. Като повечето кастилци, и той не се отказваше от дебелите си дрехи, въпреки задуха. Тя със съжаление виждаше как се измъчва от високата, набрана яка на сатенената си риза, която носеше под кадифен елек.

— Моля ви, върнете се! Виждам, че мислите ви хвърчат към разговорите за политика. А аз ще се кача горе да си оправя косата, че съвсем се е сплъстила, и после отново ще сляза при вас.

Де Палмас с благодарност тръгна да се връща, крачейки с патешката си походка, спокоен вече, че главоболието й е минало. Придружена от една млада прислужница, Магдалена отиде в стаята, където бе живяла, когато за първи път пристигна в Исабел. И докато се занимаваше с косата си и бършеше със студена мокра кърпа лицето, шията и ръцете си, съзнанието й бе заето с всичко онова, което бе преживяла през последните няколко месеца. Никога нямаше да се завърне в Севиля, но това вече не я безпокоеше.

— Цял живот бих живяла в тайнянско бохио, стига само Аарон да ме обича! — тъжно прошепна тя. Само ако можеше да го дари със син и да запълни по този начин мястото на Наваро, когото Аарон загуби поради злобата на Алия!

Потънала в мислите си, Магдалена се разхождаше по алеята в далечния край на вътрешната градина, тъй като не бързаше да се завръща при странната и отегчителна компания в трапезарията. Поспря се под група червени дървета и в същия миг дочу тихи мъжки гласове, които се чуваха необикновено ясно в царящата наоколо тишина. Внезапно предчувствие я накара да се взре напрегнато и ако може, да види кои все пак са двамата мъже.

— Съгласен съм с това, което каза за жената на Торес. Красива е, но с такъв остър език, че хич не бих я взел в леглото си. Мога да купя цялата благосклонна женска плът, когато се върна в Севиля. И кога най-после вуйчо ти ще ти изпрати обещаните средства? Кълна се в топките на бога, че съм заседнал тук без никаква вина. Ти си този, когото са изпъдили и който иска да забогатява тук. Аз си тръгвам за вкъщи, стига да дадеш онова, което ми обеща.

— Ще си получиш възнаграждението. Само имай търпение! Херцогът е поохладил гнева си и скоро ще ми изпрати пари.

Магдалена усети как дъхът й спира. Опита се да запази самообладание — да не й се замая главата така, както се случи под прозореца на кабинета на Бернардо Валдес в деня, когато същият този глас произнесе с твърдия си, съскащ кастилски говор същите тези думи: „Ще получиш възнаграждението си. Само имай търпение!“ Лоренсо Гусман бе човекът, който тогава заговорничеше с баща й!

Като дишаше безшумно и внимаваше къде стъпва, за да не вдигне случайно шум, Магдалена тихо се отдалечи в тъмнината.

 

 

Лицето на Диего Колон бе пребледняло от изненада, но той скоро възвърна покровителствения си любезен тон, който толкова я бе раздразнил. Погледна през кръглата маса към Магдалена и сподави желанието да се изправи. Стаята бе малка и доста тъмна, подходяща за тяхната среща, тъй като никой не можеше да ги подслуша. Много хора, разбира се, биха се запитали с интерес какво бе накарало дона Магдалена Валдес Торес да посети наместника в такъв късен час?

— Не можете да очаквате от мен, че ще повярвам на такова чудовищно обвинение, мила госпожо! Вие тук ми говорите за предателство — престъпление, заради каквото вашият, баща, бог да го прости, бе екзекутиран.

Магдалена изгледа слабохарактерния, вечно колебаещ се мъж отсреща й. В него нямаше нищо от изследователския устрем на Кристобал или от желязната решителност на Бартоломео, камо ли нещо от тяхното тънко чувство за хумор или тяхната сдържаност. За Диего Колон, тя явно бе една истеричка, прекалено възбудена и уплашена, тъй като мъжът й бе заминал надалеч. Ето защо грижливо бе подготвила онова, което щеше да му каже — знаеше, че трудно ще й повярва, а още по-трудно би се решил да предприеме нещо, след като я изслуша.

— Дон Диего, моят баща е откраднал от полагащото се на Короната и Светата канцелария. Присвоил е повече, отколкото е имал право като носител на кръст, и то от богатството на семейството на моя съпруг. Но той не бе единствен в Севиля, който искаше да вкара в клопката Бенхамин Торес. Като зет на Бенхамин, само Лоренсо Гусман бе човекът, който имаше възможност да наеме някои от слугите си да следят Ана, и само той разполагаше с връзки в Барселона, които да наблюдават и издадат Матео и Рафаела. Всичкото имущество на брата на Аарон — една цяла флота — бе също конфискувано, когато двамата с жена му са били арестувани. И аз с ушите си чух как Лоренсо Гусман заговорничи с моя баща. Щом като баща ми е обвинен в предателство, същото се отнася и за дон Лоренсо! Той трябва да бъде задържан и предаден на кралския съд.

Диего се разкъсваше, от една страна, от желанието да успокои тази пребледняла, отчаяна жена, а от друга — да я разтърси така, че да престане да стиска красивите си бели зъбчета. Как, свети Петър да му е на помощ, би могъл да я накара да си затвори устата с истеричните си обвинения?

— Драга моя, казвате, че сте дочули разговора им в Севиля преди повече от две години. Но никога не сте виждали Лоренсо с баща ви. Срещали сте го в двореца, а след това и тук, в Исабел, но не сте могли да го познаете. И сега, само поради онзи разговор в градината, идвате при мен и настоявате да арестувам не друг, а племенника на Медина-Сидония! — той вдигна безпомощно рамене, пресегна се през масата и успокояващо я потупа по свитите й в юмруци ръце. — Зная, че страдате без съпруга си, но може би… ъъъ… — лицето му се изчерви, за момент той се поколеба, но накрая събра кураж и продължи — може би сте бременна! В такова положение жените често започват да си въобразяват какви ли не неща…

— Нито съм бременна, нито си въобразявам! — Магдалена стана и усети как кръвта яростно кипи в жилите й. — Зная добре чий роднина е високопоставеният дон Лоренсо, както и силата на херцогското семейство. В тази сила се крие разгадката, че той бе изпратен в изгнание, вместо да го екзекутират край манастира „Свети Павел“, както постъпиха с Бенхамин Торес и семейството му — а и с Бернардо Валдес. Но този човек е виновен и аз ще се погрижа справедливостта да възтържествува!

Обърна се и тръгна към вратата. Зачервеното лице на Диего Колон, въпреки обичайната му бледност, стана мораво. Той също се изправи и извика след нея с глас, изпълнен със страх и ярост:

— Значи се надявате, че когато се завърнат великите и могъщи братя, всепобеждаващите герои, те ще повярват на абсурдните ви приказки! Но лично аз смятам, че ще бъдат доста предпазливи и няма да арестуват племенника на един херцог заради думите на жена, чийто собствен баща, както и семейството на мъжа й, са изгорени за престъпления против Църквата и Короната!

Магдалена даже не спря да си вземе довиждане с ревнивия идиот. Как е била толкова наивна да дойде при този глупак и всичко да му разкаже! Той бе човек, опиянен от собственото си величие до такава степен, че бе сляп за всичко друго, а освен това — невероятно завистлив спрямо собствените си братя. „Налага се да изчакам, докато Аарон, Кристобал и Бартоломео се завърнат“ — помисли си тя. Побиха я тръпки, когато си представи колко трудно би могла да избегне дори случайна среща с Лоренсо Гусман. Сигурна бе, че щом срещне студените сиви очи, гледащи от хлътналите орбити на жестокото му и надменно лице, ще издаде своето презрение и ужас. Нищо чудно, че не й хареса още първия път, когато го видя!

 

 

Дон Лоренсо кимна на войника, който стоеше отпуснат на пост пред двореца на губернатора. Самият той несъзнателно се стегна, без да помисли за собствения си ранг. Мръсна колониална сган! И човек като него е принуден да живее сред такава паплач!

Тази сутрин пристигна една каравела. Може би носи вест от вуйчо му, че може да се завърне в Кастилия, или поне малко пари. Тогава ще може да успокои Пералонсо. Тръгна със самоуверена походка по дългия прохладен коридор, сякаш се намираше вкъщи, и влезе в залата за аудиенции. В момента Диего Колон изслушваше един по един изправените пред него фермери и търговци, дошли да се оплакват; имаше даже и няколко индианци. Видял благородника, наместникът на губернатора веднага стана и махна на посетителите да седнат. След това отиде към племенника на херцога; по лицето му играеше неспокойна усмивка.

— Добър ден, дон Лоренсо! Но тук не е място за благородници! Тези хорица могат и да почакат, додето пийнем глътка вино. Току-що получих пощата — имате писмо от вуйчо си.

— Надявах се, че ще стори това! — каза доволно Гусман. Двамата прекосиха хола и влязоха в личните покои на братята Колон. Диего извика един туземен слуга и му нареди да донесе в библиотеката плодове и вино. — Извини ме за безпорядъка тук, но никой не смее да докосне тези карти и мореплавателски инструменти, тъй като те са сърцето и душата на най-големия ми брат. А слугите го боготворят — Диего махна към Лоренсо и той седна на едно грубо, но солидно кресло от махагон с висока облегалка.

— О, да! — Лоренсо се подсмихна. — Не го ли наричаха „човека, слязъл от небето“?

— Точно така! — лицето на Диего пламна.

Докато слугата сервираше внесената храна и виното, Лоренсо забеляза очевидната нервност на Колон. Нещо явно не бе в ред. Но какво ли? Отпи от противното топло вино и погледна странно оцветения тропически плод, нарязан на равни резенчета в чинията. Ето — не познава дори и половината от плодовете, които яде на Еспаньола!

— Струва ми се, споменахте, че имам послание от вуйчо си — напомни той.

Колон започна да рови в голямата кожена пощенска чанта, поставена в единия ъгъл на стаята. След малко извади свитък, скрепен с восъчния печат на семейство Медина-Сидония. Подавайки го на Гусман, той се прокашля и каза:

— Има нещо, дон Лоренсо, което се боя, че трябва сам да прецените… — той се оплете и млъкна.

Гусман тъкмо се готвеше да вземе примамливата пратка от Кастилия и да се разкара, но чул тези думи, тревожно впери очи в нервния наместник. Вдигна обезпокоено вежди и запита:

— И какво е то?

— Дона Магдалена ме посети рано тази сутрин с едно абсурдно твърдение. Вие разбирате — млада жена с благородническа кръв, все още не стабилизирана след дългото пътуване към непознати земи, а и потресена от семейното опозоряване и смъртта на баща си — смятам, че ще проявите благосклонност към нейната необмислена постъпка.

Лицето на Гусман отдавна бе придобило пепеляв цвят и пръстите му нервно трошаха печата върху писмото.

— И какво ви разказа тя? — попита той със студен, равен, но изпълнен с ужас глас.

— Ами — Колон, също обезпокоен от реакцията на Гусман, ровеше сред книжата по масата на Кристобал, — тя мисли, че вие сте човекът, който е помогнал на баща й в действията му срещу вашия тъст Бенхамин Торес и семейството му. Знам, че това е невероятно. Тя самата каза, че никога не ви била виждала, преди да се срещнете в двореца във Валядолид тази пролет.

— Тогава защо ме обвинява в такова гнусно престъпление? — гласът на Лоренсо бе изпълнен със страх и ярост.

— Изглежда, че е дочула, когато баща й се е уговарял с някакъв друг човек как да предадат семейство Торес на Инквизицията; това се било случило преди повече от две години в имението им в провинцията — добави Диего с извинителни нотки в гласа си.

— Ха-ха! Както вие прекрасно разбирате, това обвинение е абсурдно! — Лоренсо се застави да се разсмее. — Аз съм срещал дон Бернардо и жена му в двореца, както и много години преди това в Севиля, когато бях още малко момче. Но да съм посещавал имението им в провинцията…? — той озадачено вдигна рамене. След това се наведе към Диего и като го изгледа с леден поглед, добави: — Искрено се надявам, че ще направите всичко, което е във ваша власт, да не позволите този ужасяващ слух да се разнесе по Исабел!

— Разбира се, дон Лоренсо. Аз я отпратих да си ходи с най-строга заръка да не приказва за това. Убеден съм, че веднага щом се завърнат нейният съпруг и покровителят й Бартоломео, ще се заемат с нея и ще успокоят развинтената й фантазия. Аз самият ще проверявам дали е добре всеки ден, когато се връща от болницата. Хубаво ще е, ако бъде заета с повече работа там — да се грижи за болните колонисти и индианците, които не разбират нито дума по кастилски — не съм ли прав?

Лоренсо кимна в знак на съгласие, стана и запита сякаш между другото:

— Дали някоя от каравелите няма да отплава тези дни за Кастилия? Моят стар приятел дон Пералонсо желае да се върне при своя покровител — херцога.

— До една седмица би трябвало да замине „Галиенте“, след като я подготвят, но знаете, че понякога възникват затруднения, например да се балансира корпусът, да се презареди с продоволствие, въобще обикновени неща. Това — от една страна. А от друга е необходимо да се намерят и достатъчно здрави моряци да обслужват кораба. Толкова народ се изпоразболя в този убийствен климат.

Лоренсо кимна, като се опитваше да запази маската на спокойствие пред генуезкия глупак:

— Ще изпратя някой да попита капитана кога „Галиенте“ ще бъде готова.

Без да бърза, Гусман излезе от каменната сграда и тръгна към мястото, където един слуга държеше коня му. Възседна го и се отправи към жалката колиба от тръстика, която минаваше за негова резиденция в Исабел. Щом влезе, разгъна свитъка с треперещи пръсти и го прочете; после изруга, смачка го и го хвърли на покрития с груби дъски под.

— Предполагам, че това означава да имам търпение още известно време — обади се от вратата Пералонсо, презрително повдигнал едната си вежда. — Чух, че последният кораб от Кадис е пристигнал тази сутрин.

— Ние, Пералонсо, сме в голяма опасност. Вуйчо не ми е изпратил и един мараведи. Налага се да останем тук и сами да изкарваме пари. Това явно е неговият начин да бъде сигурен, че никога няма да се завърнем.

— „Ние“? Говориш, сякаш аз имам нещо общо с твоето изгнание — сухо възрази Гуера. — Аз съм просто един авантюрист, дошъл за злато в тази страна, смятана за извор на неизчерпаеми богатства. Какъв само хитро замаскиран гаднярски номер скроиха драгите ни Колон на алчния стар Фернандо!

— Забрави за краля и за твоята предполагаема невинност! Ако ме изправят да отговарям за убийството на баща му, Аарон Торес ще ти пререже гърлото не по-бавно от моето.

— Я по-добре обясни какво се е случило! — Гуера седна на едно малко столче и огледа потния и тресящ се по-млад мъж.

Когато привърши разказа за разкритието на Магдалена, Гусман вдигна очи към пребледнелия Пералонсо Гуера.

— Торес е опасен и се ползва с благоволението на губернатора. Когато се завърнат, с теб ще нахранят хрътките — ако имаш късмет да не те предадат в нежните ръце на милостивия Торкемада — каза Гуера с хрипкав глас.

— И теб заедно с мен. Като човек от свитата на вуйчо ми и мой приятел, нима мислиш, че ще избегнеш от същата участ? Двамата с теб сме в един кюп, Пералонсо!

— Тук сме като в капан. Какво можем да предприемем? Момичето — ако го убием, преди да се е върнал Торес…! — очите на Гуера проблеснаха и той погледна Гусман.

— Ако просто я премахнем, нищо няма да постигнем. Тя е издрънкала всичко на онзи млад глупак Колон. Ако бъде убита, рано или късно той ще разкаже историята й на братята си.

— Какво можем да предприемем? Да избягаме в джунглата и да живеем като диваците?

Гусман започна да потупва с пръсти козята си брадичка, като крачеше из стаята; след това на лицето му се появи жестока усмивка.

— През последните седмици тук, в Исабел, срещнах отново един приятел от детинство — Алонсо Охеда. Той е от Севиля.

— Знам го, ама той отиде с братята Колон да се бие с диваците. Както подочух, това било любимият му спорт — презрително каза Гуера.

— Тук грешиш. Любимият му спорт е забогатяването. Той ще остане с адмирала само докато не научи къде има злато, сребро, перли — всичко, което Индиите крият. След това ще оборудва свои кораби с помощта на Медина-Чели. Тук бе принуден да воюва, за да запази достойнството си, но истинското му занятие винаги е било да подуши откъде духа вятърът на късмета. Той ме свърза с един друг войник и търсач на злато — Франсиско Ролдан.

— Този, който управлява на юг, независимо от братята Колон? — този път бе ред на Гуера да присвие очи.

— Същият. Той е и човекът, превзел две каравели покрай брега на Ксарагуа. Може би при него ще открием средството за нашето бягство от Еспаньола, а може би и как да станем богати. Разправят, че живее много по-добре там, на юг, отколкото тези нещастници тук, в Исабел.

— Чух слухове, че там някъде имало злато в изобилие… — отговори Пералонсо и добави: — Но все пак си мисля, че е по-добре да убием жената на Торес, та един ден да не ни клевети пред някое съдилище.

— Не! — отчетливо каза Лоренсо с очи, студени като северните води на Атлантика по време на буря. — Няма да убием тази кучка! Поне засега. Откакто я видях в двореца, я харесвам. Ти ще отидеш при един — човек на име Хесус Мария, който служи при Охеда. Той говори езика на тайно и ще ни осигури туземни водачи да ни отведат в Ксарагуа, при Ролдан. А аз ще се погрижа за дона Магдалена!

След като пожела на доктор Чанса лека нощ и се отправи към къщи, Магдалена усети, че едва си движи краката от умора. След една седмица работа в болницата се чувстваше още по-потисната. И този ден бяха умрели трима колонисти и едно индианско бебе: мъжете — от кървава диария, а бебето — от обикновена шарка. Майката и цялото семейство на детето бяха също болни. Някои от безнадеждно болните бяха напуснали Исабел, за да опитат да се приберат в селото на Гуачанагари. В случай, че успеят, това означаваше още смърт, тъй като болните, изглежда, предаваха някак болестта на други. Тя изтръпна при мисълта с какъв мор би могло да свърши всичко това. Болните тайно трябваше да бъдат спрени, но знаеше добре, че е безсмислено да се обръща към Диего Колон. Въпреки че извън Ксарагуа имаше също немалко здрави мъже, той никога не благоволи да изпрати даже един в помощ на съюзниците на своя брат. Не можеше да се очаква от него и сега да изпрати човек и да ги предупреди за опасността от епидемия.

— Вероятно би трябвало сама да отида. Струва ми се, че ще намеря пътя. Дано само успея да убедя Аналу да ме придружи — измърмори си тя и се отправи към дома. Верният слуга вече бе казал на прислужницата да приготви вечерята. Откакто всеки ден ходеше на работа в болницата, колонистите бяха започнали да се отнасят с искрено уважение към нея. А в интерес на истината, при толкоз много болни едва ли бе останал здрав човек да я закача.

Здрачът се сгъстяваше. Тя вървеше между две изоставени къщи, стопаните на които бяха тръгнали с войската към вътрешните провинции. Изведнъж нечии силни ръце я сграбчиха отзад и облечени в ръкавица пръсти грубо запушиха устата й.

— А сега, малка червенокоса кучко, да видим какви ще ми ги разказваш!

Мъркащият глас на Лоренсо Гусман бе последното, което тя чу. След това върху главата й се стовари зашеметяващ удар и всичко потъна в мрак.