Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (6)

Глава пета

От съзнанието на Магдалена не можеше да се заличи споменът, как старата еврейка седеше прегърбена на ъгъла на улицата, а шестгодишният й внук водеше благородна, но безуспешна битка с двете по-големи момчета, които се ровеха в сиромашкия вързоп с храна, която баба му бе събрала. Как той се разплака и започна да ги рита, когато видя, че изхвърлиха еврейската им Библия в боклукчийската яма, а те и него бутнаха отгоре й. Мъдрото лице на старата жена не изразяваше болка: бе безучастно към всичко, примирено със съдбата. Тогава Магдалена изтича от двора и прогони момчетата с камшика си за езда. След това заведе окъсаната двойка към кухненските помещения и им изнесе храна и няколко монети.

За няколко часа новината за нейната благородна постъпка се бе разнесла по целия град и не след дълго още няколко бежанци застанаха в очакване пред портите на дома им. Магдалена тогава временно ръководеше цялото домакинство, тъй като дон Бернардо бе заминал за Сеговия да се срещне с Торкемада, а Естрея бе в двореца. И тя разтвори портите и помагаше, с каквото може на бегълците, поели по дългия път към Кадис — главното пристанище на Андалусия.

Благодеянията й обаче не продължиха дълго, щом слухът за тях стигна до ушите на дон Бернардо. Тя с основание се боеше, че отдавна е наредил на някой от страшните си „очи на Инквизицията“ — измета на Севиля, да шпионират собствената му дъщеря. Само след три дни тя получи заплашително писмо, а днес и баща й се появи със собствената си персона, посинял от гняв заради нейната „юдейска дейност“.

Бернардо Валдес огледа най-малката си дъщеря — вироглава и разглезена, но, без съмнение, най-интересната от децата на Естрея. Той никога нямаше да бъде сигурен дали някоя от дъщерите им бе от него, но това не го интересуваше особено. Защото те му бяха полезни за политически бракове… или за други цели. А това негово красиво полудете полужена ще бъде най-скъпата му продажба в кралския двор! Невероятните зелени очи на Магдалена и косите й с цвят на махагон щяха да привлекат вниманието на краля. Само че дано успееше да я опази от дългите ръце на Светата канцелария!

— Ти не само, че си оказвала противозаконна помощ на евреите — прокашля се той, като постави ръце върху наедрялото си шкембе, — но си се измъквала от къщи и си посещавала оня проклет Торес, лекаря. Миралда ми каза, че той даже е идвал миналата седмица у дома. Аз няма да ти позволя да излагаш на опасност нашето семейство!

— Не мога да наблюдавам безучастно как хора, които са били наши приятели и съседи, тръгват фактически с празни ръце на такъв дълъг път. И това, което сторих, е жест на християнско милосърдие, а не „противозаконна помощ“! Моето приятелство с Бенхамин Торес няма какво да те безпокои. Той е покръстен, личен лекар е на крал Фернандо и се ползва с неговото благоволение.

— На тези маррано никога не може да им се вярва, независимо какво положение заемат. Та неговият собствен брат избяга от Кастилия с парите си, което е открито нарушение на кралския едикт!

— След като пътищата са задръстени от евреи, принудени насила да заминат, не мога да го обвинявам за това, че когато тази трагедия започна, той е избягал с необходимото, което е успял да вземе — отговори тя, като посочи с ръка през прозореца. И наистина, улиците навън бяха претъпкани от евреи — мъже, жени и деца, всеки понесъл мизерното имущество, което би могъл носи на гърба си — те нямаха право да вземат дори товарен добитък.

— Повече не искам да имаш никакви връзки с тези свини! — очите на Бернардо се присвиха и заблестяха като хладен сивкав метал. — И за да те предвардя да не помагаш отново на някоя твърдоглава еврейска свиня, която ще се строполи на пътя, ти ще заминеш за провинцията, даже ако се наложи да наредя на хората си да те вържат, да ти запушат устата и да те хвърлят в каретата! А когато тази неприятна история приключи, ти ще ми бъдеш благодарна, че съм запазил репутацията ти. И тогава ще можеш да заминеш за двореца и да служиш на кралицата.

— Сама ще си стегна багажа, въпреки че не разбирам какво значение има, ако ме изолираш на село.

— Добре. И ще чакаш там, докато не те извикам в двореца. А Миралда ще ти помогне да си приготвиш нещата — добави Бернардо с лицемерна загриженост, доволен, че е постигнал своето. Той бе успял вече да вдъхне панически ужас у бавачката пред Светата канцелария и старата глупава вещица му докладваше за всяка дума на дъщеря му.

Обидена от предателството на Миралда, Магдалена се отказа от нейната помощ. Докато подреждаше тънките си вълнени дрехи, шумолящите копринени тоалети и обшитите със златна сърма рокли, тя се питаше с какви ли оцапани с кръв пари се е разплащал баща й за тях? С каква само радост би танцувала в някой салон с прекрасните си украшения, които ще възбуждат завистта на благородните дами от най-известните семейства. Но не с придобити по този начин! „И никога — на тази цена!“ — помисли си с ужас, като стискаше силно очи и мачкаше с ръце обшитата си със сребърни нишки пелерина. И колко глупава и себелюбива е била да реши, че животът й е погубен само защото Аарон, отнел по най-тривиален начин нейната невинност, е заминал за далечни земи. Нейното разбито сърце ще се оправи, но никога няма да се възстанови животът на цели еврейски родове, обречени на изгнание! Само да можеше да поговори с Бенхамин, преди да замине за село!

Магдалена хвърли наметката си в сандъка и се огледа. Миралда все още беше долу, където Бернардо й даваше последни наставления. Добре! Тя бързо измъкна малката си сребърна кутия за бижута и я отключи.

Великолепният пръстен със знака на Торес сякаш й смигна. Това бе най-прекрасната вещ, която притежаваше, но паричната й стойност не я интересуваше. Някакво предчувствие й подсказваше, че трябва добре да скрие пръстена. И въпреки че притежаваше единствения ключ от кутията, това не бе достатъчно. Откакто баща й бе влязъл в братството, в дома им цареше всеобщ страх. Тя с тъга си помисли, че вече не може да има доверие на никого от прислугата. Като измъкна един голям блестящ медальон от кутията, Магдалена го отвори с любопитство и извади от него малко муселинено пликче за подправки, в което бе скрита бучица смола.

Тя беше талисман против болести, но, слава богу, не миришеше лошо. Магдалена я разчупи и скри вътре пръстена, преди да го върне обратно в медальона. След това закопча златната верижка на врата си и намести медальона с безценното му съдържание между гърдите си.

„Отсега нататък никаква болест няма да ме лови, защото никога няма да се разделям с моя медальон!“ — помисли си тя, като долови иронията, която се криеше в неговата форма — той бе инкрустиран с християнски кръст от перли.

 

 

Палос, година 1492, 2 август

— Ние, приятелю мой, се радваме на Божията благословия, въпреки всичките ни изпитания — спокойно каза Кристобал Колон, когато приключи кратката си молитва, преди да започнат да обядват в малката кръчма, където седяха.

— Не мога да не изпитвам завист пред твоята вяра — каза с криво подобие на усмивка Аарон, въздъхна и изпи до дъно неприятната червена течност от бокала пред себе си — някаква разредена с вода помия, специалитет на всички малки, усамотени градчета по крайбрежието. Погледна с отвращение прегорялото овче месо в чинията и комата кафяв хляб и се намръщи.

— Е, не поднасят изискани ястия, на каквито си свикнал вкъщи — усмихна се по-възрастният мъж. — Но и това е много по-добро от моряшките бисквити, които тепърва ще дъвчеш седмици наред.

— Пил съм и съм ял много по-големи гадости по време на войната — отговори му Аарон, като се опитваше да разреже с ножа мазната мръвка. — Но ти си прав! Ние или сме благословени, или имаме късмет. Не знам кое от двете, защото, ако не се беше появил онзи — португалецът — никога нямаше да наберем екипажа.

— Педро Васкес ни бе изпратен от провидението — започна Колон и бледосините му очи се озариха от някаква вътрешна светлина. — Това е човек, който лично е видял, макар и отдалеч, златния остров Чипангу, или Япония, който по-късно се изгубил в мъглата.

— Само се съмнявам да не е в мъглата на неговото въображение — изсумтя Аарон. — Та той тогава, според твоите изчисления, се е намирал някъде край Ирландския бряг.

— Важното в случая не е дали наистина е видял острова — по лицето на генуезеца се плъзна добродушна насмешка, примесена с присъщата за характера му сериозност. — Важното е, че с тези си приказки той стори това, което аз, като аз чужденец тук, не бих могъл — успя да убеди онези невярващи моряци от Палос да се съгласят да вземат участие в начинанието.

— Теб не те обичат, защото си генуезец, но мен тук, на родната ми земя, ме мразят още повече, защото съм маррано — тихо отбеляза Аарон, като изучаваше с поглед странния човек срещу себе си.

— Не бъди толкоз сигурен, че поради еврейската ти кръв си повече презиран, отколкото аз — заради моята — Колон вдигна очи към огорчения младеж. — През целия си живот аз съм бил чужденец в къщите на други хора. Плавал съм през Средиземно море — от Гибралтар до Гърция — и по Атлантика — от ледените води на Ирландия до горещите пустинни заливи на Африка. И навсякъде останах чужденец. Жена ми почина в Лисабон, а синовете ми… Диего остана в манастир, Фернандо и майка му — сами в Кордова, докато аз гоня мечтата си. Но понякога ме налягаха съмнения, млади ми приятелю — така, както и теб сега.

— Но въпреки това никога не изгуби надежда, нали?

— Ами ти? — Колон впи очи в лицето му.

— Аз ли? — въздъхна младият мъж. — Аз се отказах от религията си, от традициите си, от самата си същност, защото последвах призива на своето семейство и приех християнството. Аз не съм евреин, аз съм просто един обикновен нещастен християнин. Каква надежда остава на човек като мен? Виж трагедията по всички пътища! Хиляди онеправдани, обеднели, обречени на смърт люде — но и те като теб не губят надежда. И ако направя сравнение, аз наистина съм човек, изгубил духа си — той сякаш се изповядваше в безпътицата, в която бе изпаднал.

— Ти ще намериш това, което търсиш! И онези хора също, независимо от техните страдания. И може би ти ще бъдеш техният избавител! — каза загадъчно Колон.

— Чичо ми Исаак — започна Аарон, учуден от последните му думи — сега е във Франция. Той спаси много хора и вдъхна надежда на емигрантите там, но какво бих могъл да сторя аз?

— Да откриеш богатствата на Изтока — безкрайни плодородни земи, населени с различни народи и култури. И когато веднъж прокараме път от Кастилия през Атлантика до тях, няма ли стократно да намалеят страховете на еврейските ти братя по кръв? Няма ли да се разшири полето им за действие, за живот? Помисли за това, Диего Торес! И тогава целият свят ще стане единен и хармоничен.

Аарон виждаше, че неговият приятел и командир дълбоко вярва в думите си. Но дали в огромния нов свят на Индия и Азия наистина щеше да се намери място за евреите?

— И аз трябва да повярвам в думите ти, нали така? Но и какво друго ми остава, освен надеждата?

— Ето, сега ти си отново онзи Диего, когото видях за първи път в Ла Рабида — храбрият млад воин, покровителят и приятелят на моето изплашено момче — твоя съименник. Та ти си една щастлива находка за това начинание! Търговците и капитаните на кораби се оказаха най-костеливият орех при изпълнение на поверената ми от краля мисия. И без твоята безценна помощ нямаше да го разчупим.

— Мисля, че на почитаемите жители на Палос, и особено на братята Пинсон, хич не им допадна кралската заповед да предоставят две каравели — отбеляза сдържано Аарон. — И ако не бяха твоите убедителни слова, тези баски^[1] никога нямаше да дадат своите платноходи.

— За мен бе много по-лесно — презрително сви рамене Колон — да убедим Хуан де ла Коса да се присъедини със своята „Санта Мария“, отколкото братята Пинсон. Но въобще не ми харесва накалафатеното^[2] му от върха до кила и дълбоко газещо корито, независимо от големината му. Една трета каравела като „Ниня“ би свършила много по-добра работа.

— Адмиралът на моретата заслужава точно такова голя-а-мо корито, а не просто някаква си каравела — влезе в добродушния му, ироничен тон Аарон. — Та нали именно „Санта Мария“ ще ни бъде флагмански кораб!

— Адмиралът преди всичко е изследовател. Но онези, които ще съставят картите на непознатите води и земи на Далечния изток, ще имат нужда от плитко газещи кораби, а не от тежки флагмани! — отсече Кристобал с очи, впити в тъмнината зад прозореца, където, като златни елфи, по речния бряг танцуваха факли.

— Да пием за утрешното ни заминаване в ранни зори! — вдигна чашата си Аарон и Кристобал се присъедини към него.

На трети август 1492 година в Палос бе сивкава и спокойна утрин. Подети от сутрешното течение, един тежък платноход, или „нао“, и две леки каравели вдигнаха платна и поеха в морето да търсят една мечта.

 

 

— Бързо донесете вода и кърпи! Трябва да спра кръвотечението, иначе тя ще умре, а заедно с нея и бебето — гласът на Бенхамин бе спокоен, но твърд, когато даваше нареждания на помощниците си, които тичаха около него и ги изпълняваха бързо.

Серафина и Ана стояха пред вратата на кабинета. И двете бяха сериозни и бледни, докато наблюдаваха суетящите се хора.

— Ела, мамо, ние с нищо не можем да помогнем тук! Цялата трепериш. Седни под портокаловото дърво и отдъхни, а аз ще ти донеса глътка студено вино — каза Ана и проводи майка си в огряната от слънце вътрешна градина.

— Недей! Сега не се нуждая от вино, а от някой до мен — отговори майка й. — И защо ли трябваше баща ти да праща човек за билки при аптекаря? Сега Хосе де Луна ще разбере, че той лекува бременна жена.

— Но това не се случва толкова рядко, мамо — каза Ана с надежда, че ще може да успокои възрастната жена.

— Да, но това е еврейка, която вчера е трябвало да бъде на борда на кораб заедно със семейството си. А ако Луна реши да съобщи за случая на близките си… — Серафина потръпна.

— Ако баща ми не я бе оставил тук, тя щеше да умре без лекарска помощ на онзи смърдящ кораб! Даже и сега, при цялото му умение, раждането ще бъде трудно — нежно каза Ана. — Нима очакваш баща ми да постъпи другояче и да наруши лекарската си клетва да спасява живота на хората?

— Разбира се, че не очаквам такова нещо от него — въздъхна Серафина, — но, независимо от всичко, трябва да измислим най-бързия възможен начин да изведем нея и бебето от Севиля и ги прехвърлим в Кадис. Ако не напусне Севиля, очаква я ужасна смърт.

— Но аз спокойно бих могла да ги отведа в имението си, а оттам без никакви проблеми да осигуря превоза им с кораб до Фес — Ана през последните месеци бе станала много решителна.

— За един евреин — каза горчиво майка й — не съществува безопасен път до Северна Африка. Мюсюлманите — търговци на роби, ги свалят направо от корабите или — още по-лошо — крадците от покрайнините на градовете им разпарят коремите, тъй като вярват, че гълтат златото си, за да го изнесат от Кастилия.

— И аз съм чувала за такива случаи, но можем да намерим и по-безопасен начин. Страх ме е само за това, което може да се случи на съпруга и родителите на момичето до момента, когато тя се присъедини към тях.

— Ако въобще това стане! — каза със съмнение Серафина.

В този миг откъм външната врата се разнесе силно тропане, последвано от вик и шум от боричкане. Серафина и Ана скочиха на крака и се втурнаха натам.

— Отворете, в името на Светата канцелария на Инквизицията! — в къщата нахлуха група служители на цивилната милиция, предвождани от човек, облечен в характерно черно наметало, извезано отпред с бял кръст. — Търсим Бенхамин Торес — обърна се той към двете разтреперани жени.

 

 

Тази вечер брат Томас де Торкемада усещаше с цялата им тежест своите седемдесет и две години. Той бе яздил от планините на Гранада, през долината на реката, до Севиля със свитата си от двеста и петдесет въоръжени човека. Целият бе разнебитен и уморен. И все пак това, което трябваше да извърши — да арестува личния лекар на крал Фернандо по обвинение, че отново се е върнал към забранените юдейски обичаи, като е скрил в собствения си дом една еврейка и новороденото й дете, бе нещо, което не се случваше всеки ден. Проклетият брат на лекаря — онзи хитрец Исаак Торес, бе спасил живота и богатството си, но фалшиво покръстеният Бенхамин нямаше да го измами!

Торкемада коленичи пред малкия олтар в стаята си, прекръсти се и долепи дланите си за молитва. Всеки път, преди да разпита някого, той повтаряше този ритуал. Молеше се за изкореняването на ересите и за унищожаване на всички онези, които продължаваха да се придържат към безсмислената вяра в Закона на Мойсей. С няколко изключения, едно от които бе самият той, хората с еврейска кръв не бяха в състояние да познаят възвишената красота на единствената права вяра.

Често го обземаше страх за краля, който — Торкемада знаеше добре това — поставяше делови или политически работи пред безсмъртието на душата. Но със съвместните усилия на кралицата и Великия инквизитор Торкемада, кралят можеше да бъде насочен в правия път. След като горещо се моли почти цял час, той се изправи с мъка. Коленете така го боляха, че се наложи да позволи на младия монах придружител да го подкрепя, докато стигне до издигнатия подиум, от който щеше да разпитва Торес, когато го изправят пред него.

Докато се наместваше, пъшкайки, върху твърдото дъбово кресло, брат Томас кимна на монаха да въведат обвиняемия. След това втренчи поглед в приближаващия се висок мъж с прошарена руса коса и рязко открояващи се, сякаш издялани черти на лицето. Спокойната увереност, която излъчваше лицето и цялата фигура на влезлия, възбудиха ревността на инквизитора. Въпреки че редовно постеше и тайно се изтезаваше с бич, брат Томас така и не успя да стопи тлъстините, които обезформяха тялото му. Той, потомъкът на благороден кастилски род, имаше грубите черти на касапин, докато евреинът пред него притежаваше стройната елегантност на херцог!

— Изглежда, че не сте развълнувани от сериозните обвинения, предявени срещу вас, дон Бенхамин — започна с леден глас Великият Инквизитор.

— Уверявам ви, брат Томас, че те ме тревожат много, особено фактът, че заедно с мен в ареста е вкарано и моето семейство. А моята съпруга и дъщеря ми нямат нищо общо с това, че съм лекувал еврейка — започна Бенхамин, като с мъка си налагаше да запази спокойствие.

— Значи вие признавате, че сте нарушили закона, оказвайки помощ на една еврейка, след като е била експулсирана? — Томас се наведе напред в креслото.

— Аз съм преди всичко лекар — Бенхамин премести тежките окови, които огъваха надолу нежните му рамене. — Една бременна жена пада на пътя, готова всеки момент да роди — той млъкна за миг и леко се усмихна. — Едно положение, доста сходно с това на Светата дева по пътя й към Витлеем. А тя също е била еврейка, брат Томас.

— Това е богохулство! — кресна Торкемада, побеснял от гняв, и стана от креслото.

— Не съм възнамерявал да върша подобно нещо! Младата жена е обикновена простосмъртна. Да, тя е еврейка, но е била твърде зле, за да напусне Кастилия заедно със семейството си. Като лекар, обвързан с професионална клетва, аз бях длъжен да й окажа помощ, а когато върша това, аз не разпитвам предварително нито мъжете, нито жените каква религия изповядват.

— Но ти си един конверсо, един покръстен. И когато помагаш на евреи, това означава, че се свличаш обратно в старата си ерес! — заяви с гръмотевичен глас Торкемада.

— С нищо не съм осквернил своето кръщение, но съм обвинен за това, че предложих подслон на жена, която щеше да умре, заедно с детето си, ако не бях я лекувал. И нека Кралският съд се произнесе дали съм виновен, в случай че е налице някакво криминално престъпление. Този въпрос обаче не е от компетенцията на Светата канцелария. И виновен или не за тайно оказаната от мен помощ на една еврейка, жена ми и дъщеря ми в дадения случай нямат нищо общо с моето деяние. Вие нямате право да ги задържате!

— Това ще реша лично аз — безцеремонно каза Торкемада, като потупваше с пръсти тлъстата си брадичка.

— Вие се полакомихте за голям залък, брат Томас. Аз все още съм лекар на крал Фернандо. И така лесно няма да затриете семейството ми и мен във вашите подземия, както сторихте с хиляди други хора.

Торкемада винаги бе ненавиждал спокойната увереност, която Торес излъчваше, и сега не пропусна възможността да пречупи окончателно този човек.

— Вашата жалба до кралското семейство е отхвърлена! И сега — той направи пауза, за да придаде по-голяма тежест на думите си — вие, жена ви и дъщеря ви сте изцяло във властта на Светата канцелария.

— И в какво ни обвинявате? — Бенхамин си даваше сметка, че с този въпрос издава страха си за съдбата на Серафина и Ана и целият се напрегна, за да запази самообладание.

— Вие сте се опитали също така да покварите една благородничка от семейство на стари християни — дъщерята на един от собствените ми носители на кръст тук, в Севиля. Името й е Магдалена — най-малката дъщеря на Бернардо Валдес.

— Но тя също е моя пациентка. Значи след като ми е забранено да лекувам еврейки, сега се оказва, че не мога да лекувам и не еврейки! Ако се поставя под въпрос моето право да упражнявам лекарската си професия, в такъв случай това също е въпрос от компетенцията на гражданските съдилища, а не на Светата канцелария — възрази Бенхамин. Серафина вече го бе предупредила за злобната реакция на Бернардо, когато научил, че Магдалена е добре дошла в дома им. Дай боже жена му и тяхната Ана да не платят за неговата непредпазливост! Защото Бернардо Валдес не бе по-малко жесток от човека, пред когото стоеше сега.

— Има и други неща, освен безотговорното поведение на глупавата ми дъщеря — дочу се гласът на дон Бернардо. Той бе много доволен, когато видя как се стресна Торес от неговото неочаквано влизане в стаята. — Например това, че твоята дъщеря е палила свещи в петък при залез-слънце, че се е въздържала от свинско месо, че е прекалявала с къпането. А и жена ти, изглежда, също купува твърде малко свинско за домакинството.

— Никакви еврейски празници не се съблюдават нито в моя дом, нито в дома на Ана! Можете да попитате за това вашите християнски приятели или слуги! А яденето на свинско месо е медицински въпрос. Горещият климат на Андалусия създава условия то да червясва, което от своя страна предизвиква кървава диария у някои хора. Освен това в християнските канони няма правило, което да задължава християните да ядат един или друг вид месо. Просто не бива да консумират никакво месо в петък и в дните за пости. Това сме спазвали стриктно!

— Ние имаме наши хора сред слугите в дома на твоята дъщеря, които твърдят точно обратното — обади се Томас.

— Това е абсурд! — Бенхамин се обърна от Бернардо към инквизитора. — Ана е добра християнка. Тя кръсти детето си и ще го възпита също като християнин.

— Така би постъпило едно заслужаващо доверие семейство на стари християни… но се съмнявам, че Ана Торес де Гусман ще остане жива, за да стори това! — и когато Бенхамин видимо пребледня при думите му, Великият инквизитор го изгледа, изпълнен с чувство за триумф.

 

 

Сега, когато всички евреи бяха напуснали Кастилия, на Магдалена отново й бе разрешено да излиза на разходки. Пътищата вече не бяха задръстени от нещастните бежанци и баща й реши, че повече няма кой да я подлага на изкушения, които биха опозорили семейството. Той се беше завърнал преди няколко дни и обяви, че не е необходимо дъщеря му да продължава да седи затворена в имението им в провинцията. За разлика от това в града, напуканата стара крепост все още не бе ремонтирана. Магдалена обаче отдавна вече не се дразнеше от лошото й поддържане. Интересуваше я само да е свободна и да чувства как вятърът развява косите й, когато пришпорва Цветчето — както сега — по безбрежната равнина.

Когато влезе в двора, потънала в пот и капнала от ездата, тя видя, че привързан до портата, стои нечий непознат кон. Не беше от конете на жалките чиновници на братството, не беше и от съседските. Такъв великолепен арабски жребец не можеше да остане досега незабелязан от нея.

Горяща от любопитство, тя скочи на земята и се приближи към коня, като внимаваше стопанинът му — вероятно някой виден благородник — да не я забележи, каквато бе прашна и потна. Сега ще се качи горе и ще поръча да й приготвят банята, но… първо трябва да разбере кой е посетителят и дали си заслужава да му обръща голямо внимание. Крадешком прекоси двора и застана под прозореца на бащината си библиотека, която му служеше и за кабинет.

— В такъв случай — всичко върви според плана! — дочу се отвътре непознат глас.

— И то по-добре, отколкото биха могли да сторят това твоите информатори. Моите шпиони откриха, че крие една еврейка и новороденото й дете в собствения си дом! Великият инквизитор, както и кралят и кралицата са безкрайно доволни от събраната от нас информация. Разбира се, ти трябва да разбереш на какъв само риск се подложих, като намесих и името на Магдалена в тази история! Аз трябва да получа най-малко десет хиляди дуката от имението им, когато всичко свърши.

— Ще получиш това, което ти се полага! Само бъди търпелив. Щом Бенхамин Торес и проклетото му семейство отидат на кладата, аз ще те възнаградя.

Магдалена се строполи на земята: всичко наоколо се завъртя пред очите й. Тя издаде тих и жалостен вик, заглушен от тропота на креслата, отместени от госта и от дон Бернардо, които ставаха, за да излязат от библиотеката.

— Трябва да се успокоя, трябва да намеря начин да ги спася! — хълцайки, шепнеше тя, като се опитваше да дойде по-бързо на себе си; чувстваше, че й се гади и й причернява пред очите.

Серафина винаги се бе отнасяла така добре с нея, макар и да се страхуваше от дон Бернардо! Но каква бе вината на Магдалена към тези невинни хора, с които се бе сдружила? Дали приятелството й с Бенхамин не бе първият сигнал, привлякъл вниманието на Светата канцелария? Дали той не си мисли, че тя го е издала?

Като се мъчеше да се изправи, тя пълзеше покрай стената и забиваше нокти в нея, докато най-после пулсът й се възстанови, а главата й — избистри. След това се затича към стаята си. Магдалена притежаваше малко съкровище от бижута, с които леконравната й майка се бе разделила, за да направи подарък на дъщеря си за първото й появяване в двореца. Но дали то щеше да бъде достатъчно, за да подкупи пазачите и те да освободят семейство Торес?

Магдалена препускаше в здрача, без да мисли за опасностите, които я дебнат по пътя за Севиля. Когато влезе в града, тя се отправи към къщата на старата си приятелка Лусия де Палма, където узна, че изгарянето ще стане призори. Бенхамин, Серафина и Ана бяха осъдени заедно с друга група ново християни. Всички ще преминат в ужасяваща процесия до катедралата — там ще има молебен, на който ще бъде обявено, че са предадени в ръцете на инквизиторите. След това ще бъдат откарани извън града, на табладските поляни — традиционно място за изгаряне на останалите верни на юдаизма.

Магдалена накара Лусия да се закълне, че ще запази разговора им в тайна, и напусна къщата преди разсъмване, като се отправи към женския манастир Сан Пабло, в чиито мрачни килии бяха затворени обречените да умрат този ден.

Подкупването на пазача се оказа по-лесно, отколкото тя бе очаквала. В затвора, разположен под двора, нямаше никой от членовете на Доминиканския орден, тъй като бяха разпратени да следят какво става в града. Въпреки че Светата канцелария осъждаше мъже и жени на смърт чрез ужасни мъчения, самата Църква никога не екзекутираше еретиците. Осъдени от таен съд и обвинени от свидетели, които не виждаха, признати за виновни от доминиканските инквизитори, отстъпниците от правата вяра биваха предавани за изгаряне на гражданските власти.

Пазачът бе дребен, неприятен мъж, с тесни белезникави очи, от които на човек му се смръзваше кръвта. Бог знае на какви ужаси е бил свидетел при работата си в подземните тъмници. Отначало Магдалена се боеше, че ще й откаже, но блясъкът на обсипаната с рубини гривна бързо му замая главата. Той незабелязано пропусна девойката в манастира и я поведе по студените, тъмни коридори, които се спускаха дълбоко под земята. На всеки завой в този лабиринт, в желязна подставка, стърчеше едва мъждукащ факел.

Магдалена се опитваше да не поглежда към килиите, покрай които минаваха. Бе се наслушала на страховити разкази за куки, железни ботуши, менгемета за чупене на пръсти и стълби, слизащи във вода. Не й се искаше да види тези инструменти на пъкъла. А тук бе същински ад! Киселата смрад на изпражнения и повръщано се смесваше с вонята от просмуканите с мазнина факли.

— Ей там! Това е последният приют на онзи, дето бе известен като лекаря на краля — посочи пазачът. Отключи вратата и тя широко се разтвори. — Аз ще се върна след един час, преди монахът да започне обиколката. Бъди готова, като дойда, ако не искаш двамата да споделим съдбата на твоя приятел!

Стиснала зъби в очакване на гледката, която вероятно щеше да се открие пред очите й, тя пристъпи навътре в тъмната килия с малка свещ в ръка. Бе я взела да си свети, но и да й вдъхва кураж. Тежката врата се затръшна след нея с погребален звън и резето хлопна на мястото си.

— Бенхамин? — със сподавен глас повика тя, когато очите й попривикнаха с мрака. Дали не е така обезобразен, че да не може да го познае? Дали са го измъчвали?

— Магдалена, дете мое, ти ли си това? Не биваше да идваш! — гласът на лекаря бе силен и той изникна от сянката в далечния ъгъл на тясната килия.

— Аз едва снощи научих какво ви се е случило! Донесох всичките си бижута, за да подкупя пазачите. Имам бързи коне, но нямам план. Вие и аз трябва да…

— Не, дете, в никакъв случай! Имаш добро сърце, но напразно се надяваш. Стражата никога не ще посмее да ме освободи, даже за милион дуката, а и съмнявам се да разполагаш с толкова — той бе бледен и немит, косата му стърчеше, брадата му бе пораснала, но иначе, изглежда, се държеше.

— Какво правиха с вас? — попита го, когато нежно я прегърна.

— Нищо особено, ако не смятаме, че ме изтощиха от въпроси.

— Не би ли могъл да не признаваш; просто да сториш това, което искат от теб? — попита го с отчаяние в гласа.

— Магдалена, вината в юдейство, която ми предявяват, се основава на факти. Аз приютих една еврейка и бебето й, но това не е всичко. На някой му е необходима моята и на семейството ми смърт и е използувал шпиони, които са скалъпили необходимите обвинения. Всичко това е донесено от Кастилия в Каталония. Даже синът ми Матео е арестуван. Извършеното не е по силите на твоя баща.

— О, Бенхамин, аз съм виновна за всичко! Ако не бях посещавала толкова често дома ви…! Моят баща — да бъде проклето завинаги името му! — сигурно е изпратил шпиони да ме следят. Всичко е започнало от мен.

— Дон Бернардо е бил една маша — той я потупа по гърба. — Ти нямаш никаква вина, Магдалена. Докато дон Бернардо и даже великият Торкемада ме разпитваха, аз успях да обединя откъслечната информация. Брат Томас не е най-безобидният от моите врагове. Той отдавна ме мрази, може би поради близостта ми до краля. А и брат ми Исаак, както знаеш, успя да се изплъзне. Само това бе достатъчно да насочи вниманието му към мен, да ме набележи. Но поне внуците ми ще останат живи — дъщерята на Ана и синът на Матео. И за това ние със Серафина сме благодарни на Бога!

— Вие, жена ви, синът ви, дъщеря ви, даже снаха ви — всички ще умрете и въпреки това намирате сили да сте благодарен на Бога! Аз едва ли повече ще вярвам в Него — бил той Христос или Йехова! — процеди тя през зъби и горещи сълзи напираха в очите й.

— Вярвай в Бога, Магдалена — християнски или юдейски! Той е бог, аз мисля, бог на всички люде — и когато тя вдигна очи в тъмнината, видя, че я гледа с тъжна усмивка.

— Исай е казал преди две хиляди години: „Моят дом ще бъде място за молитва на всички люде!“ — прошепна му тя.

— Да, ние с теб наистина веднъж обсъждахме как Исай е виждал света. Може би, в края на краищата, аз действително юдействам. Но бъди предпазлива, дете мое, и никога не казвай това другиму. Аз искам да живееш за Аарон, а не да свършиш дните си тук, на това място.

— Но нали все още можем да избягаме? Не се предавайте, моля ви! — заяви тя с възвърната решителност. — Само ми позволете да…

Той спря ръката й, посегнала към кесията с бижута.

— Само една скъпоценност може да ти бъде от полза — пръстенът, който ти дадох.

— Аз го скрих тук — пръстите й извадиха медальона изпод наметалото. — И никога не го свалям.

— Пази го за Аарон — с усмивка Бенхамин пое в дланта си проблясващия медальон с християнския знак отгоре му. — Пази го за моя син. Закълни се така, както ни обичаш двамата, дъще! — в гласа му звучеше твърдост.

— Кълна се, аз се заклевам! — прошепна Магдалена с глас, изпълнен с ридания.