Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (16)

Глава петнадесета

Магдалена скоро трябваше да преглътне думите си, а и някои други неща, още по-трудни за преглъщане. Тържеството в чест на новия аделантадо на адмирала тази вечер наистина бе голямо. Целият елит на голямото селище се бе събрал в дългото, с високо издигнат покрив бохио на вожда Гуачанагари.

Магдалена, която си бе донесла малко дрехи, бе доста разстроена, докато се обличаха за празненството. Гледаше как Аарон се „издокарва“ с къса препаска, която едва прикрива тънките му бедра, и си слага някакъв странен, богато украсен пояс. Макар и неохотно, трябваше да признае, че изработката бе много красива. В памучните конци бяха вплетени разноцветни раковини, мъниста и златни дрънкулки.

Той вдигна очи и като улови погледа й, се изчерви, което пролича даже под загорялата кожа на лицето му. След това каза с извинителен тон:

— Алия го е изработила като подарък за мен. Длъжен съм да го нося на официалните тържества — след това с небрежен жест избра няколко блестящи пера от папагал и красиво ги забоде в косата си.

— Имаш вид на жълтокос тайнянин — забеляза тя осъдително. — Наистина ли си решил да обърнеш гръб на цивилизацията и да останеш с твоите туземци тук?

— Обърнах гръб на цивилизацията тогава, когато тя стори това спрямо мен — леденосините му очи се впиха в нейните. — Целият ми род е или погубен, или в изгнание. И затова съм длъжен да обичам благородните идеи на европейската „цивилизация“, така ли?

Магдалена, горчиво уязвена от думите му, се опита да запази спокойствие, когато му отговори:

— Но нямаш нищо против децата да плащат за греховете на бащите си. И винаги ще виждаш в мен само една дъщеря на някой си носител на кръст и ще ме мразиш за онова, което е сторил Бернардо Валдес!

— Хайде, обличай се! — Аарон не отговори на обвинението. — Ще закъснеем. Ето, барабаните вече подканят почетните гости.

— За съжаление нямам нищо, освен една долна туника от лен и тази широка рокля от кадифе.

— Дай ми, Боже, търпение! — той гръмко изпръхтя. — Кадифе в тоя задух! Ти си по-тъпа и от войниците, дето сега стоят на пост в оградения двор и се потят в кожените си доспехи. Сложи си само туниката. И тя ти стига.

— В Севиля — започна Магдалена, като се изчерви, защото си спомни унижението, което бе изпитала, когато за първи път я бяха представили на адмирала в скандално раздърпаните й дрехи, — ако се облека така, биха ме взели за уличница.

— Ако си беше останала там, нямаше да имаш и тези проблеми — отвърна й без никакво съчувствие.

Когато наближиха бохиото на Гуачанагари, Магдалена усети как сърцето й бие като чук в гърдите. И влизайки след Аарон в просторната, пълна с хора стая, тя с отчаяние си помисли: „Дано стане чудо и никой не забележи как тупти под това подобие на дреха!“

Гуачанагари се бе разположил на нисък дървен миндер с изящна резба и отрупан с меки памучни възглавници. Няколко мъже и жени, явно с високо положение, също седяха по подобен начин. Като главен гост, Бартоломео бе поставен от дясната страна на касика, а непосредствено зад него седеше преводачът Луис Торес.

Докато Аарон я водеше към определеното отстрани място за тях, Магдалена видя две пламтящи от омраза черни очи, които присвити я наблюдаваха. Тя инстинктивно разбра, че това е Алия. Сърцето й примря, когато незабелязано огледа съперницата си — разкошната й смолиста коса, която обвиваше като черна коприна тялото й, блестящите жълти пера, които бяха вплетени в нея, тежката огърлица от мъниста на шията. Единствената й дан на благоприличието бе дългата й, изкусно изплетена поличка от трева, стигаща до прасците на краката. Тъмнозлатистата й кожа не бе по-тъмна от кожата на Аарон. Гърдите й бяха едри и напращели от млякото, но иначе цялата й фигура като по чудо се бе възстановила след раждането на детето преди три дни. Формите на тялото й бяха пищни, но коремът — плосък като на девственица. Тази жена бе родила и кърмеше детето на Аарон! Прималяла, Магдалена положи всички усилия да остане спокойна, само прилегна назад на миндера, сякаш нищо особено не се е случило.

Вдигна очи и смело срещна свирепия поглед на Алия. „Няма да ме уплашиш. Аз съм неговата съпруга!“ — повтаряше си наум. Лицето на Алия бе кръгло и с правилни черти, но не бе красиво. Широк и леко сплескан, но малък нос, пълни и обещаващи устни. Най-интересното в нея бяха очите — с толкова тъмен цвят, че изглеждаха черни като тропическа нощ. Зелените като на котка очи се впиха не по-малко свирепо в Алия.

Магдалена се насили да поглади тънката си туника, все едно я оправяше, а след това с жест на собственичка интимно прегърна Аарон през рамото и предизвикателно му прошепна:

— Нищо чудно, че е влюбена в теб! Явно, че е омаяна от жълтата ти коса. А с перата, които си е сложила, е оставила голи половината от папагалите на Еспаньола.

— Това да не те тревожи — тъжно се усмихна той. — Няма съмнение, че скоро ще ги видим като част от менюто ни тази вечер.

— Папагали? Те ядат папагали? — едва не изкрещя тя.

— Не ме излагай — каза й той, като се наведе към нея. — Храната, която ще ти поднасят, е специален жест на благосклонност от страна на Гуачанагари. Тя се предлага само на най-високите по ранг гости и то едва след като той лично я е опитал. Ще има гозби от кучешко, гущери игуана, печени костенурки хутия… и някои други неща. Трябва от всичко да опиташ — все едно си на банкет при кралицата — и предизвикателно продължи, сякаш й отмъщаваше за нещо: — Нали ти ми каза да ти сторя най-голямото зло. Това пиршество е приятната част. Наслаждавай й се, Магдалена, ако ти стигне кураж — самодоволната му снизходителност явно показваше, че тя няма да има такъв кураж.

„Ще те разочаровам, съпруже!“ Но — кучешко? Влечуги? Тя потисна отвращението си и вирна брадичка, когато Гуачанагари плесна с ръце и всички пристъпиха към пиршеството.

Под строгия контрол на специални слуги робите започнаха да носят в безкрайно много съдинки приготвените ястия. Всяко едно от тях се поднасяше първо на Гуачанагари и когато той кимваше одобрително, се сервираше и на останалите. За своя изненада, Магдалена установи, че бялото месо от игуана е много вкусно. Даже тъмната сладникава хутия бе поносима, както и традиционните плодове, хлябът от тапиока и бататите. Даже когато бяха поднесени сивите едри късове от задушено месо, Магдалена си наложи да хапне няколко хапки под строгия поглед на Аарон. Те явно бяха от малките, типични за Еспаньола кучета, които не можеха да лаят.

— Нямаше да е толкова страшно, ако не знаех какво ям — пошушна му тя с достойно за възхищение спокойствие.

След това явно дойде ред на най-важната гозба, тъй като всички присъстващи започнаха да ахкат и охкат от възторг. Пред Гуачанагари бе поставен голям опушен съд, подобен на супник. Прислужващите роби бръкнаха в него с черпак от кратуна и го извадиха пълен с някаква странна белезникава маса, която той изяде с огромна наслада. Веднага бе поднесена и голяма тава с високи купчини омари и речни риби, изпечени цели.

— Морската храна тук се счита за най-големия деликатес! — обясни Аарон.

Когато един роб, след като им се поклони, поднесе пълния черпак с белезникавата маса, Магдалена за малко не си запуши носа. Отблизо миризмата бе ужасна — миришеше силно на риба, и то сурова! Тя подозрително огледа малките, сиво-зеленикави топчета, отдръпна се рязко и затисна с ръка устата си, за да не извика. Очи на риби, сурови очи на риби я гледаха втренчено от чудноватата лепкава каша! Видя как Аарон си сипа голяма порция. Но ако не беше толкова потресена, Магдалена щеше да забележи с каква бързина той изгълта деликатеса.

Докато робът милостиво й сипваше много по-малка порция, Магдалена бегло погледна през стаята към Бартоломео и видя как мъжествено гълта гозбата. Гуачанагари със сияещи очи го наблюдаваше. Алия злобно се усмихна на червенокосата си съперница. „Ах ти, дива вещице!“ С тази мисъл Магдалена дълбоко си пое дъх, вдигна лъжицата към устата си, спря за миг и след това погълна лигавата маса с бързината на гущер, хванал с двойния си език муха.

Бързо грабна чашата с вода и отпи няколко големи глътки, преди да се осмели отново да си поеме дъх.

— Пресвета Дево, какво ли не бих дала за чаша хубаво червено вино — прошепна под носа си и се вгледа във враждебните очи на Алия с тържествуваща усмивка.

— Тайняните не използват спиртни напитки, а само тобако, леко стимулиращо растение, което горят. Когато димът му се вдишва през носа, въздействието е подобно на силно вино — обясни Аарон, който неволно й се възхищаваше. Самият той, когато за първи път си наложи да опита от този деликатес, набързо се извини и отиде в гората да дойде на себе си.

— Вече успях да усетя отвратителния му мирис. Доброто вино е за предпочитане пред киселия му аромат, от който сигурно и мозъкът се разваля — тя продължи темата, като се опитваше по този начин да забрави за надигащата се буца в стомаха й.

— Затова пък вие с Бартоломео ще оцените следващия номер от програмата — ядки в мед.

Тя погледна към приличното на вид ястие и най-после въздъхна от облекчение.

Магдалена се бе надявала, че пиршеството е един изпит и когато го издържи, ще бъде приета в обществото на тайно и оставена на спокойствие. Но на другия ден сутринта още призори тя трябваше да се раздели с това заблуждение. Аарон я събуди, като дръпна тънката завивка против насекоми, с която се бе обвила.

— Аз отивам на риболов с Чаону — заяви той, протегна ръка и взе едно дълго копие, на върха на което бяха набити остри зъбци от рибешка кост. — А ти ще се учиш на изкуството на туземните благороднички.

— Мога добре да си го представя… — тя се обърна със стон в постелята — Да избождат очите на невинните риби — тялото й отново потръпна от погнуса.

— Не говоря за това. Те изкусно плетат много красиви кошници и украсяват с удивителни рисунки глинените си съдове. Бързо се обличай, ще те заведа в бохиото на Гуачанагари.

Магдалена не го запита дали и Алия ще бъде там, но когато вече наближаваха резиденцията на касика, тя се страхуваше от една нова среща. „Ами ако държи детето на Аарон и започне да го кърми пред мен?“ — помисли си в безмълвно терзание. Погледна грубия профил на мъжа си, сякаш отпечатан върху фона на светлеещото небе. „И аз бих ти родила син, Аарон! Но дали ще му се зарадваш или ще го отхвърлиш, щом като във вените му тече кръвта на Валдес?“ Ако продължаваха да се любят така, както вечерта след сватбата, не след дълго щеше да разбере отговора. И с образа на едно русокосо бебе до гърдите си тя решително влезе, готова за срещата с Алия.

И Аарон скришом се безпокоеше как ще я карат двете жени заедно. По-разумно би било да изпрати на следващия ден жена си с Бартоломео и Луис в Исабел. Хвърли бегъл поглед към лицето й — то бе надменно и красиво и цялата й вътрешна гордост, която я движеше крачка след крачка към бохиото на вожда, бе изписана върху него. Не, първо ще й даде няколко полезни урока тук, във вътрешността, преди да я пусне да се върне към удобствата на кастилската цивилизация.

 

 

От борда на каравелата, която се движеше с прилива, Лоренсо Гусман наблюдаваше как приближават селището Исабел. Какво мизерно място, милостиви Боже! В сравнение с тази гадна боклукчийска яма една кръчма в Палос би изглеждала като двореца Алхамбра. И само като си помисли, че ще остане тук може би до края на живота си! Че едва ли някога ще види отново бляскавите дворци в Кастилия и Арагон! Той се надигна от перилата, над които се бе привел. Трябва, както подобава на племенника на един херцог, да се държи гордо при срещата с онзи нахалник — сина на презрян търговец на вълна от Генуа.

С горчивина си спомни за последния си разговор с Медина-Сидония. Херцогът се тресеше целият от страх и с посивяло като пергамент лице разправяше как Торкемада и Светата му канцелария са измъкнали пълни признания от Бернардо Валдес и са решили да бъде изгорен при следващото аутодафе в Севиля.

— И всичко това — разкрещя се на вуйчо си Лоренсо — е резултат на някакво си писмо, написано от един осъден евреин! Кой може да вярва на Исаак Торес, един беглец в изгнание, един предател на владетелите на Кастилия и Арагон?

— Очевидно — крал Фернандо! — отговори Медина-Сидония със задавен глас. — Изглежда, че неговият бивш министър му е изпратил точна сметка за това, как имуществото на Бенхамин Торес е било иззето до последния петак. Явно, че частта, определена за кралското семейство и за Църквата, е била доста ощипана. И когато обискирали имението на Валдес в провинцията, открили няколко твърде компрометиращи скъпоценности, а така също документи, свързани с прехвърлянето на злато.

— А да не би и моето име случайно да е… — започна тогава да пелтечи и задава въпроси Лоренсо.

— Да, и то в документите на този идиот Валдес! — просъска херцогът. — И за да спасим честта… и положението… на семейство Медина-Сидония… успях да ги унищожа, преди до тях да са се докопали инквизиторите. Само Валдес е обвинен… засега. Рискувах всичко, когато те защитавах пред краля. Но постигнахме съгласие. Искаме да се махнеш от кралския двор. Собствената ти жена бе обвинена от Светата канцелария, а дъщеря ти мистериозно изчезна след смъртта на Ана. Нашият род не може да си позволи да бъде повече опозоряван. Ти трябва да заминеш за Индия!

— Не бе моя грешката, че ти и този коварен конверсо — евреинът Бенхамин Торес, уредихте да се оженя за дъщеря му! — каза Лоренсо със стиснати юмруци.

— А твоята алчност нямаше граници. Искаше не само богатството на тъста си, но и на по-големия му син в Барселона. Това, драги, си е лично твоя заслуга. А и не зная до кога ще мога да отклонявам от твоите дири чиновниците в Каталония. Ето защо за всички нас е по-добре да отплаваш веднага! — и в гласа на стареца се появиха стоманени нотки, недопускащи възражение.

Ето така Лоренсо бе осъден на позорно изгнание. А всичкото богатство, което бе натрупал от собствеността на Торес, бе поискано или от алчния крал Трастамара, започнал цялото проклето разследване, или от самата Инквизиция. Очакваше го немотия и с парите, дадени от вуйчо му, успя само да си плати за кораба и да замине като истински благородник за новата колония.

 

 

Магдалена оглеждаше ръцете си: нежните длани и връхчетата на пръстите бяха разкървавени и порязани на много места в резултат на безплодните й и непохватни опити да преплете стегнато острите като бръснач ивици от тръстика и да се получи кошница. И в кошничарството бе постигнала същия успех, както в украсата на глинени съдове. След като няколко добре изпечени грънци паднаха на парчета в краката й, Махия, по-голямата сестра на Гуачанагари, вдигна ръце. Поне така се стори на самата Магдалена. За двете седмици, прекарани с тайно, бе научила малко неща от езика им, но възмущението на индианката бе повече от очевидно.

— И с иглите вкъщи постоянно си бода пръстите — насила изобрази тя сладка усмивка, след което се поклони и остави местните благороднички да се занимават с изкуството си. Отметна дългата си плитка и усети как потта се стича по гърба й. „Колко чудесно би било, ако може сега малко да пояздя“ — помисли си с несигурна усмивка, тъй като тайнянските благородници и техните жени все още се страхуваха от конете.

— Глупави диваци — измърмори тя и нарочно тръгна по най-оживените улици към края на града, където бе ограденият лагер на Аарон.

Той естествено ще се ядоса, когато я види. Но какво от това, след като винаги е недоволен от нея? Само на брачното им ложе, под прикритието на нощта, се протягаше с нежност към нея. „Но това не е любов, а страст!“ — напомни си тя, докато разтваряше тежката, изплетена от пръти порта и оглеждаше конете. Бързо съгледа познатия й вече кон, който бе нападнат от мухи, яхна го и препусна през равнината. Ветрецът охлаждаше потното й тяло, но тя не се радваше на откраднатата свобода. Мислите й бяха заети с отношенията между нея и съпруга й.

Аарон вече напълно си бе възвърнал самообладанието след раждането на Наваро. Но всеки път, когато Магдалена виждаше красивото чернокосо бебе с безспорно европейско личице и яркосините му, като на Аарон, очи, й се доплакваше. Когато индианските благороднички се събираха, Алия донасяше и детето и използваше всяка възможност да го кърми пред бялата жена.

— Тя става все по-стройна и съблазнителна. Ако аз забременея и надебелея, Аарон сигурно пак ще се върне при нея — мърмореше си Магдалена.

Влажният, възсолен въздух сякаш поглъщаше гневните й думи, докато тя препускаше, без да забелязва добре обработените ниви с тапиока, батати и фъстъци. Златистокафявите тела на работещите по тях жени, които забиваха в рохкавата черна пръст закалените на огън върхове на колчетата за засаждане, блестяха от пот. Не носеха никакви дрехи в жегата, но бяха заплели с тънки тръстики косите си на кок с особена форма.

Магдалена отлепи от мокрото си тяло дългата туника, като проклинаше и джунглата, и Еспаньола, и съпруга си.

И сякаш дочул я, като с магическа пръчка до нея изникна с коня си Аарон, грабна от ръцете й юздите на стария сив кон и го спря.

— И защо, в името на архангел Михаил и всичките му ангели, препускаш в тая жега, и то сама? — изръмжа й със стиснати зъби. — Искаш животното да получи топлинен удар или да си строшиш врата?

— За последното ще ми бъдеш благодарен. Ако се случи, веднага ще се ожениш за твоята Алия и ще вземеш сина си!

— Чак такава крайност като твоята смърт не ми е нужна, за да взема Наваро.

— Искаш да кажеш — в очите й блеснаха сълзи, преди да я успяла да се овладее, — че ти ги посещаваш всеки ден? Нали и вчера те видях да играеш с момчето в бохиото на Гуачанагари!

— Та той ми е син, Магдалена! Искам да го взема и го отгледам като такъв. В това няма нищо осъдително. И адмиралът има в Кордова син от любовницата си — малкият Фернандо е възпитаван в двореца заедно с Диего, законния син на Колон. Мисля, че е мое задължение да осигуря бъдещето на Наваро — в гласа му се долавяха нотки и на смущение, и на вина.

— А нямаш ли задължения и към Алия? — тя прехапа устни, като вече съжаляваше за казаното. Нали точно това не биваше да чуе от нея!

— Алия сега не се среща с мен! — студените му сини очи се взираха в детски малкото й загоряло лице. — И това е твоя заслуга. Гуачанагари обеща да й уреди подходящ брак с един касик от висок ранг. Вече търси такъв, когото и тя да се хареса. Така че сега ти си моето задължение, Магдалена, а не Алия.

— Дребнави са ви отношенията тук, на Еспаньола, Аарон. Сигурна съм, че вече и Алия, и всички други тайнянки са успели да те осведомят колко несръчна съм в домашното изкуство, каквато си бях и в Севиля — тя отметна глава и предизвикателно го изгледа. Бе дълбоко огорчена от думите му за нейните интриги и за това, че бил по задължение привързан към нея.

Аарон я гледаше и сякаш изучаваше гордите черти на красивото й кастилско лице.

— В Севиля те глезеха и коткаха. Но в Еспаньола е другояче — той хвърли поглед към широката плодородна равнина, пресечена от искрящата река. По нивите жените засаждаха разсада. — Адмиралът се оплакваше, че нашите хидалго не могат да свършат работа, ако не се върши от седлото на кон. Изглежда, че ти си едно доказателство за думите му.

— Аз просто се качих на коня да се махна от… — млъкна, когато усети как се издаде, че е избягала от селото, защото се измъчва да гледа любовницата и детето му. — Исках да се пораздвижа — направи нескопосан опит да се измъкне.

— Точно това ще ти осигуря, мила ми разглезена госпожо — по устните му пробягна лека усмивка. — Ела да те запозная с Танеи! — и дръпна юздите на сивия й кон.

Двамата яздеха през голяма нива, където работеха десетина жени под надзора на по-стара индианка, която от време на време ги поучаваше с груб глас и даже показа на едно младо момиче как да копае правилно с колчето за садене.

— Това е нива, засадена с царевица — едно чудодейно растение, което го няма в Европа — обясни Аарон, като скочи от коня.

С интерес, но предпазливо, Магдалена го последва. Старата жена посрещна Аарон с широка усмивка. Пълното й тяло бе обвито с изплетена от трева пола, която стигаше до коленете й — знак за това, че е омъжена и е от по-високо потекло. Индианката леко се поклони на Аарон и двамата започнаха бързо да си разменят фрази на тайно, които Магдалена не разбираше. Аарон й махна с ръка да се приближи и я представи на Танеи. Усмивката на лицето на старата жена се смени с безпокойство, а може би с неприязън, която се опита да прикрие. След като двамата си поговориха още малко, Аарон се обърна и каза на жена си:

— Тя отговаря за засаждането на цялата долина. След като не си могла да се включиш сред специалистките в домашната работа, пък и желаеш да се поразкършиш, Танеи ще те научи как се сади царевица и други неща. Тайно са много изобретателни в земеделието и вършат много неща, които например маврите са правили някога в Гранада, като наторяване и напояване на почвата.

— Искаш да кажеш — зяпна от изненада Магдалена, — че аз трябва да се въргалям в тази кал и да работя с тези груби сечива?

— Когато за първи път те срещнах — ухили се той, — ти се въргаляше в едно блато и беше, между впрочем, цялата оплескана с кал. Така че сега, когато не си вече дете, вместо да си играеш в калта, ще се учиш да работиш.

— Хич няма да се занимавам с такива неща! — главата й яростно се поклати, а плитката отзад се разлюля и я плесна по рамото. Очите й с погнуса огледаха подредените наблизо гърнета с някаква противна сивкава каша, от която се носеше нетърпима смрад.

— Точно с това обогатяват почвата. Съдържа урина и дървесна пепел. Добавят и оборски тор. Но прави чудеса с добива — говореше й с такъв тон, сякаш обсъждаше последната мода на дантелените ръкави с някой специалист от Арагон.

Магдалена усети как цялата се разтреперва от гняв, но след миг отново погледна лицето му, а после и смутената надзирателка. Значи той очаква да отстъпи — или да го умолява и да плаче!

— Както вече казах, дон Аарон — стори ми най-голямото зло! — обърна се към Танеи, поклони й се и се отправи към купчината добре заострени колчета. Взе едно и на развален тайно запита: — Ще ми покажете ли, моля, как те правят това? — и посочи с инструмента към другите работнички.

Свила с недоумение рамене, явно изумена от странните обноски на хората от небето, Танеи я заведе между дългите и прави редове от засаден разсад до мястото, където работеха две тайнянки.

Магдалена се захвана за работа, без да удостои даже с поглед любимия си съпруг. Чу го само как препуска, гадният му негодник, и то повел и нейния сив кон!

Докато се стъмни, тя вече бе изгоряла от слънцето, прогизнала от пот и цялата изпохапана от насекомите. Струваше й се, че само ако още веднъж се наведе, гръбнакът й ще се пречупи. От главата до петите бе покрита с кал и воняща тор. До пладне така се измъчи от дългата и запарваща долна риза, че най-безсрамно я запретна и привърза краищата й на кръста си. След това нави и дългите й ръкави над лактите. Комарите се впиха в нея, слънцето я печеше, но Магдалена търпеше всичко като псе и даже разливаше в тесните бразди гнусната течност от гърнето на тънка струя, която пръскаше голите й крака и калта жвакаше между пръстите. Опитваше се да диша само през устата, както бе сторила с ястието от рибешки очи на първия банкет. Когато бе малка, често я караха да пие насила гадните отвари на Миралда и си бе измислила начин да ги поглъща бързо, без да й се повдига. Но дори онези гадни лекарства не смърдяха така непоносимо, както размесените с оборски тор „обогатители на почвата“. Сега даже се гордееше, че сутрешната й закуска остана в стомаха й!

 

 

Аарон яздеше към селото и обмисляше грубото си държание с Магдалена. „Винаги успява така да ме ядоса, че да върша неща, за които после съжалявам“ — кисело си мърмореше под носа, пришпорвайки своя Рубио. Същевременно беше абсолютно сигурен, че много преди да се здрачи, тя ще се върне в бохиото им капнала от умора, измърляна и победена. Да я остави тук е цяло нещастие. По-добре е просто да изпълни обещанието, което даде на адмирала, и да се завърнат в Исабел. Колкото и да не му се нравеше възможността да стане командир на разюзданата и пъстра тълпа авантюристи, даваше си сметка, че това ще бъде възможно най-доброто решение за народа на Гуачанагари.

Какво да направи за сина си? Този въпрос го измъчваше непрекъснато. Вече бе говорил с приятеля си Гуачанагари и касикът се бе съгласил да опита да склони Алия да даде детето на Арон, след като го отбие. С това обаче не се решаваше следващият проблем — как ще се отнесе Магдалена към доведеничето, когато то дойде при тях? Аарон мислеше, че е по-добре да вземе една тайнянка за бавачка.

Всичко това разрушаваше напълно или поне отлагаше за дълго плановете му да отплава за Севиля и отмъсти на Бернардо Валдес. Просто се разкъсваше на две — между дъщерята на своя враг и Еспаньола, където бе синът му. И проклинаше съдбата, която го бе оплела в този ужасен възел.

Алия видя как Аарон слиза от коня и разтрива червеникавия, а след това и сивия звяр, който тя знаеше, че язди жена му. Тайнянката го чакаше повече от час пред яхъра с Наваро на ръце. Най-после да го срещне сам! Но за да говори с него, трябваше да събере смелост да се приближи към тези големи и страшни пръхтящи животни. Реши все пак да изчака вътре и за всеки случай затвори вратата на оградата. И когато той се отправи към селото, тя се показа от цъфналите храсти.

— Аарон, нещо много си умислен. Онази, дето язди това голямо животно ли те безпокои?

Мъркащият глас на Алия го откъсна от тежките мисли и Аарон й се усмихна. Усмивката му стана още по-широка, когато видя детето в ръцете й. Красивите й кафяви очи бяха гримирани специално за случая и тя тръгна към него с ленива, открито предизвикателна походка, като съблазнително люлееше едрите си, напращели от млякото гърди.

— Казал съм ти да не говориш за Магдалена — отвърна й той, но не му се искаше да споделя мислите си с нея. — И защо си донесла детето толкова надалеч?

— Синът ти — тя рязко се изправи пред него на пътеката — не е в опасност. Виж само колко е доволен. Искаш ли да го подържиш?

Аарон с радост пое спящото дете. Вече бе свикнал да държи на ръце това крехко създание. Всеки път, когато се взираше в сина си, не преставаше да се чуди колко съвършена е всяка черта на това мъничко мургаво лице. И преливаше от искрена бащинска гордост, че Наваро е негово произведение! Аарон се усмихна и докосна с пръсти деликатното носле, красиво оформените устнички; наведе се и ги целуна. А когато разроши с устни пухкавите черни миглички, Наваро ококори очи. Торесовата синева блесна и те се втренчиха със свойственото за бебетата напрегнато възхищение в лицето на бащата.

— Добра работа свърших с това дете, нали, Аарон? — попита с гордост Алия, която насърчаваше засилващата се с всеки изминал ден привързаност на бащата към сина.

— Да, така е, Алия — той добре помнеше какъв шок изпита, когато Гуачанагари му съобщи вестта за раждането, и как на следващата утрин бе наблюдавал малката като розова пъпка устица да смуче гърдата на Алия. Но какво да прави сега? Аарон потупа лекичко главата на бебето с гъста и мека черна коса.

— Знаеш ли, Гуачанагари е получил много висока цена за мен от Бехечио, великия касик на Ксарагуа — прекъсна Алия играта между бащата и сина. А когато продължиха пътя си, тя внимателно се вглеждаше в лицето му изпод спуснатите си ресници.

— Ще се съгласиш ли на брака? — спря се Аарон след няколко крачки, изминати в мълчание.

— А ти няма ли да ревнуваш, ако отида при него? — лукаво го попита тя на свой ред, като продължаваше скрито да го наблюдава.

— Преди, когато бях по-млад и глупав — започна с въздишка Аарон, — те ревнувах от другите ти любовници. Но сега… вече не. Желая само да бъдеш щастлива. — „И си искам сина!“, допълни наум. След това млъкна в очакване да му каже защо все пак е дошла да го види.

Високо над тях, сред копринените листа на дърветата, чуруликаше птица, а от влажния полъх на обедния прибой още по-силно се усещаше наситеният аромат на различните цветя.

— Не желая да отивам в Ксарагуа. Твърде далеч е оттук, на няколко дни път — тя искаше да прочете реакцията в очите му, но те отново бяха сведени към спящия Наваро. — Ама Бехечио е много красив и богат.

— В такъв случай, може би ще приемеш предложението му? — той спря, когато видя как тя заби поглед в земята. — Алия, разбери, аз вече съм женен. Не мога да ти правя предложение. Според обичаите на моя народ мъжът не може да има повече от една жена — след това допълни примирително: — Пък и ти, която си сестра на велик касик, трябва да бъдеш не втора, а първа жена на мъжа си.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Но ако отида в Ксарагуа, как ще играеш със сина си? И на него ще му липсваш. Или няма да те е грижа, ако бялата ти роди други деца?

— Вече ти казах какво мисля, а помолих и Гуачанагари да ни посредничи, Алия. Знаеш, че искам да взема детето. Обичам Наваро и не мога да се разделя с него. Позволи да остане при мен! Като жена на един голям касик, ти ще му родиш негови синове и Наваро няма да заеме там такова почетно място, каквото ще има тук.

— Червенокосата — каза тя със злоба, — твоята жена, ще се отнася към сина ми по-зле, отколкото новият ми съпруг. Вече забелязах с каква омраза го гледа.

— Ти не си я разбрала, Алия — горчиво се усмихна Аарон. — Тя гледа така, защото те ревнува, а не защото мрази момчето — но той въобще не бе сигурен за последното. — Не е важно какво чувства Магдалена! Ще намеря някоя добра тайнянка да го гледа. Той ще расте тук, обичан и закрилян от неговия вуйчо и от целия му тайнянски род, както и от мен — той я погледна настойчиво. — Моля те, зная, че искам трудно нещо, но нали сред твоя народ понякога се прави и така. Ще ми дадеш ли да отгледам Наваро?

— Първо ще трябва да го кърмя още няколко месеца — отрони тя, като впери в него изпитателен поглед. Видяла, че горещата му молба е съвсем искрена, Алия се приближи до него и поемайки бебето от ръцете му, потърка гърдите си в неговите. После добави: — Ще обмисля това.

Аарон се почувствува опустошен. Кой знае защо, но цялата страст, която някога бе изпитвал към тази жена, родила му син, се бе изпарила. Той не искаше да й причинява болка — добре знаеше, че е суетна и капризна като дете, че се подчинява на всеки изблик на емоциите си. Ето защо трябваше да бъде внимателен — от една страна, да не я настройва срещу себе си, а от друга, да не поощрява сексуалното й влечение към него. Аарон нежно обхвана с ръце раменете й, леко я целуна по челото и направи крачка назад, като се мъчеше да не поглежда към Наваро.

— Трябва да се връщам в селото. Разбрах се с Чаону този следобед да ходим на лов за хутии.

— Не ти е до никакъв лов! Страх те е само от онази с грозната червена коса — нацупи се тя.

— Най-малко ме е страх от Магдалена. Сега сигурно седи в нашето бохио с потопени в студена вода натъртени ходила — разсмя се той и й разказа как е запознал Магдалена с Танеи и я накарал да сади царевица. Двамата вече влизаха по пътеката в селото и смехът й огласяше околността. Това бе добре. Алия вече не му се сърдеше. И Аарон се помоли безмълвно за успеха на брака й с Бехечио, защото тогава тя може би щеше да склони да му остави Наваро.