Шърл Хенке
Аарон & Магдалена (4)

Глава трета

Севиля, година 1492, април

Магдалена яздеше в западна посока през тесните и криви улички, като насочваше бялата си кобила по-далеч от градините на Алкасар, към свободните пространства покрай Гвадалкивир. Утринният ветрец бе прохладен и изпълнен с аромата на цъфнали портокалови дървета и рози. Улиците гъмжаха от търговци и амбулантни продавачи; в този ранен час тук рядко можеше да се види красиво облечена млада дама от благородническо потекло. Неспокойният дух на девойката жадуваше за открити пространства, където можеше да пусне Цветето, да препускат на воля и да оставят далеч зад себе си по-голямата й сестра Мария и коняря, който ги придружаваше. Когато отпред се появи Златната кула, непрекъснатата върволица от скрибуцащи в посока към пазара каруци — натоварени с маслини, нарове и току-що заклани прасета оредя и пред Магдалена се откри дълъг свободен път. Каменната настилка блестеше като злато под сутрешното слънце.

— Отивам към църквата „Свети Стефан“, при завоя на реката — извика тя на Мария, за да не се тревожи излишно. После подкара кобилката в лек галоп, приведена ниско към врата й. Като някаква приказна фея, дошла при простосмъртните, тя се провираше грациозно между тежките каруци с дървени колела и бавно пристъпящи волове. Тъжните й мисли бяха останали някъде назад, заедно с протестните викове на сестра й. Магдалена цяла седмица вече редовно яздеше покрай красивия палат на Торес, търсеше през неделните дни Диего и семейството му в катедралата, бродеше по пазара и купуваше платове и евтини бижута, от които нямаше нужда.

Майка й започна да подмята, че била станала много набожна, щом по три пъти в седмицата посещава обедната служба, а баща й — да се оплаква от прекомерните разходи. Но така и не успя да срещне Диего. Виждаше майка му в църквата, веднъж зърна и баща му, който излизаше за посещение при пациент. Но синът им, изглежда, се бе усамотил вкъщи — или въобще не бе в Севиля.

Чрез познати на майка си от двореца в Гранада бе научила, че той е напуснал армията на крал Фернандо след падането на града. Но къде ли е отишъл? Сигурно не е тръгнал в изгнание с чичо си, юдея! Историята за това, че най-довереният и честен съветник на краля бил напуснал Кастилия при мистериозни обстоятелства, вече седмици наред се носеше из града. Някои разправяха, че Исаак Торес бил пратен с тайна мисия при португалския крал Жоао II — зетя на испанския властелин, други — че заедно с огромните си богатства бил избягал в Южна Франция, като с подкуп измъкнал от краля разрешение да изнесе цялото си злато в нарушение на всички закони. И сега Магдалена отново прехвърляше в ума си тези слухове, като се мръщеше от яд и се молеше само за едно — Диего да не е тръгнал с чичо си.

Неотдавна бе изпросила от стиснатия си баща една немалка сума за скъпи тоалети и бижута, като тайно се надяваше с тяхна помощ да направи впечатление на войника, израснал сред разкоша на двореца. Разбира се, родителите й си имаха свои планове за нея и не биха й позволили да се омъжи за човек от семейство на новопокръстени, колкото и богат да е той. Според обявения преди месец едикт, до края на юли всички евреи бяха длъжни да ликвидират собствеността си и да напуснат кралствата Арагон и Кастилия. Едиктът поставяше под заплаха всеки, в жилите, на който течеше еврейска кръв, и особено хората, наскоро приели християнството, както семейство Торес, чиито близки сродници бяха останали верни на старата си вяра. Не, съпрузите Валдес желаеха за най-малката си дъщеря по-сигурен брак с някой мъж, имащ влияние в политиката. Тъкмо поради това дон Бернардо й бе разрешил лукса да подмени целия си гардероб и по този начин да се подготви за дебюта си в двора на кралица Исабел.

— Ще се сродя със семейство, което сама си избера! — упорито измърмори Магдалена, която за кой ли път обмисляше своя план.

Разбира се, той би могъл да се осъществи само в случай, че Диего е тук, в Севиля, а не някъде по чужбина с чичо си. Със самонадеяността на шестнадесетгодишно своенравно момиче тя смяташе, че последното е невъзможно. И така, да започне отначало! Бащата на Диего е личен лекар на краля и известен лечител. Евентуална среща с него би положила началото на една връзка между нея и сина му. Вече много дни тя бе умувала как да постигне това, дори бе решила да се престори на болна от треска, но след това се бе досетила, че тази уловка бързо ще бъде открита и приета с насмешка от Бенхамин Торес. Вече цяла седмица тя следеше как той всеки ден излиза от къщи рано сутрин и тръгва при болни в различни краища на града. Един от тях — вече възрастен човек, живееше на брега на реката, досами древната римска стена.

След като в провинцията бе препускала къде ли не, Магдалена бе станала отличен ездач. Още от най-ранно детство бе свикнала да пада от попита, а след това и от коне. И какъв проблем ще бъде да се хвърли от седлото и падне на пътя в момента, когато Бенхамин излиза от дома на своя пациент? Е, няма да мине без някоя драскотина или натъртване, щом трябва да се придаде достоверност на случката, но тя бе получавала много по-тежки наранявания!

Поради хладната утрин днес бе облякла бледожълта рокля от плътно кадифе. Цветът много й отиваше, но по-важното бе, че дебелият плат можеше да я предпази от някое по-сериозно нараняване — поне така се надяваше. Тя нетърпеливо отметна пелерината си и усети как вятърът я подхваща и тегли брошката от топаз, с която я бе закопчала отпред, върху високо изрязаното деколте на елека й. В този момент Магдалена видя целта си: Бенхамин излезе от сводестата врата и се качи в двуколката. Кочияшът подкара коня в лек тръс и тя бързо го изпревари, като гледаше за подходящ завой, където би могла изведнъж да дръпне юздите на Цветето и да падне. Видя малко мочурище до павирания с камъни път, гъсто обрасло с цъфнали треви. Насочи Цветето към него и точно на завоя рязко опъна поводите. Изненаданата кобила се изправи на задните си крака, Магдалена пронизително извика и се плъзна по хълбока й, за да се приземи. Предварително бе освободила меките си ботушки от стремената, но проклетото дебело кадифе на роклята й са закачи за лъка на седлото и омота десния й крак. И когато се плъзна и политна към земята, десният й крак остана закачен за седлото. В един ужасен миг тя усети, че се разчеква на две; след това роклята изпращя и се скъса. Майко Божия, нима ще се убие! Тази мисъл бе последната, преди да загуби съзнание.

Бенхамин видя как младата жена профуча покрай него, забеляза богатото й облекло и прекрасната кобила и се учуди, че една благородничка се движи без придружител по улиците на града. След това чу вик и изплашено цвилене някъде отпред, след завоя. Когато приближи, девойката лежеше сгърчена отстрани на пътя, а бялата кобила пасеше до нея. Като грабна медицинската си чанта, той притича до девойката, коленичи и започна да я преглежда. В този момент го приближи обезумяла от страх млада жена, придружена от коняр.

Мария плачеше и се кръстеше, ужасена от мисълта, какво ли ще направи баща им, ако Магдалена е сериозно ранена. Като по-възрастна и омъжена, на нея й бе поръчано да придружава по-малката си и несравнимо по-красива сестра.

— Кой сте вие, господине, и какво се е случило със сестра ми? — запита тя с възможно най-голяма тежест, но въпреки желанието й въпросът прозвуча като писукане. Останала без дъх, пълничката Мария слезе от коня и се втурна към Магдалена.

— Името ми е Бенхамин Торес, лекар съм на техни величества Фернандо и Исабел — отговори й той, без да я удостои с поглед, и продължи повърхностния си преглед на момичето, което изстена и започна да идва в съзнание. — Падна от коня си, когато препускаше прекалено бързо.

Мария бе приятно изненадана да срещне човек, толкова близък на кралската двойка, понеже тя самата бе омъжена на петнадесетгодишна възраст и никога не бе ходила в двореца. Но макар и да живееше в провинцията, тя бе чувала името Торес.

— Ще можете ли да й помогнете? — запита тя с глас, изпълнен с благоговение, впечатлена от изтънчените му обноски, но все още изпълнена със страх от предстоящия гняв на баща си.

— Когато се съвземе и може да говори, ще трябва да проверя дали няма вътрешни увреждания.

Клепките на Магдалена трепнаха и тя се ококори, когато видя над себе си необикновено сините очи на Бенхамин, толкова еднакви с очите на сина му. Нежни ръце не й позволиха да стане, когато направи опит за това.

— Трябва да полежите спокойно. Чувствате ли се зашеметена? — неуморните му пръсти опипваха с привични движения главата, а след това и ръцете й отгоре до долу.

— Не, главата ми вече се избистря. Мисля, че въздухът ми бе изкаран — тя се огледа да види дали не е получила видими наранявания, като в същото време бе доволна, че е жива и цяла. Внимателно, с помощта на Бенхамин, тя седна, без да обръща внимание на истеричния плач и натякванията на Мария. Но когато размърда краката си, усети остра болка, която я преряза от слабините към корема, извика и отново изгуби съзнание.

 

 

Магдалена се събуди в непозната стая с красиви мозайки по сводестия таван и тежки драперии от бродирана коприна по стените. Дебели персийски килими покриваха мраморния под, а леглото, в което лежеше, бе някак си греховно меко и цялото отрупано с възглавници. Малко разпятие висеше на една от стените и изглеждаше чуждо на цялата обстановка, като елха в портокалова градина. Магдалена инстинктивно разбра, че се намира в палата на семейство Торес.

— А, нашата болна се събуди! Бях ви дал приспивателно.

Познала гласа на Бенхамин, Магдалена обърна глава и видя, че той седи и чете. В далечния край на обширната стая, докъдето не стигаха гласовете им, седеше една прислужница.

— Отдавна ли съм тук? — тя се опита да се обърне настрана и примигна от силна болка.

— От ден и половина. Недейте да си движите краката! Имате много силно разтягане на мускулите от вътрешната страна на бедрото, но постепенно това ще мине — каза Бенхамин и млъкна, сякаш се колебаеше за нещо, като остави настрана тежката, написана на арабски и подвързана с кожа дебела книга. Магдалена внимателно се вгледа в лицето му — загоряло от слънцето, покрито с бръчки, и при все това удивително красиво. Но той явно криеше нещо — това личеше от израза на очите му.

— А защо сестра ми ме е оставила тук? Нима съм пострадала сериозно?

— Не бих казал, че е твърде сериозно — Бенхамин леко й се усмихна, при което се откриха равните му бели зъби, същите като на Диего. — След като ви докарах тук и ви прегледах, сестра ви и съпругът й се съгласиха с мнението ми, че е по-добре да не се движите — той млъкна за миг и след това продължи: — Мисля, че тя се страхува да съобщи на родителите ви какво се е случило с вас. Нали сте били поверена на нея!

— Мария се страхува от собствената си сянка — с младежко високомерие изсумтя Магдалена. — Вината бе изцяло моя: аз препуснах да ги изпреваря и паднах. Мога и сама да кажа на баща ни — тя погледна Бенхамин и видя, че той вади от халата си тънък, навит на руло лист пергамент.

— Ето това ще послужи за свидетелство, което удостоверява неопровержимо вашето целомъдрие. Нека баща ви го прочете. Може да дойде при мен, ако му потрябват други доказателства при сключване на брачния ви договор.

— Моето… моето целомъдрие? — изстена Магдалена. Яркозелените й очи широко се отвориха. Бенхамин пристъпи към нея и тя бързо грабна листа от ръката му. — Аз също мога да чета!

Тя разви листа. Очите й бързо пробягаха по текста. Пергаментът носеше печат с подпис и удостоверяваше, че нейната девствена ципа е скъсана при падане от кон. От юридическа гледна точка Магдалена еди-коя си е девствена и годна за женитба!

За миг заслепяваща черна пелена се спусна пред очите й. Ето каква цена бе платила за безумната си идея! Сега баща й със сигурност ще побърза да й натрапи някакъв гнусен брак, преди да се е разчуло, че е изгубила невинността си. Ето откъде са и силните болки при всяко движение на ханша.

— Това още не е краят на света, дона Магдалена — обади се с мек глас Бенхамин, като гледаше изразителното й лице — бледо и прекрасно, одухотворено от пъргава мисъл. — Имате късмет, че бях свидетел на падането ви и пръв ви се притекох на помощ. Никой не може да хвърли и сянка на съмнение върху случилото се! Моята лекарска репутация ще ви закриля.

— Наистина съм ви благодарна за това — погледна го тя с чистите си зелени очи, — но се боя, че този нещастен случай само ще накара баща ми да ме омъжи на бърза ръка — и тя отново впи поглед в пергамента.

Бенхамин знаеше каква слава се носи за дона Естрея и си помисли, че бащата може би ще има право. Но момичето бе толкова младо и непорочно!

— Къде сте се научили да четете? — попита той.

Лицето й грейна в усмивка, тъжното недоумение отстъпи място на искряща гордост:

— Частните учители на брат ми ме научиха на кастилски и латински — отговори тя и погледна книгата, оставена до креслото му. — С удоволствие бих учила и арабски, но сега на това не се гледа с добро око.

— Не само не се гледа с добро око — въздъхна Бенхамин, — но и се осъжда от Светата канцелария като ерес.

— Обаче вие четете на арабски — каза тя спокойно.

— Аз чета медицински трактати със специално разрешение от крал Фернандо. Не вярвам, че ще ви бъдат интересни — сухо добави той.

— Интересуват ме много неща, особено как се церят хората. Кажете, вярно ли е, че има еврейки лекарки? — Магдалена се изчерви, когато си спомни медицинските книги на латински, които бе разглеждала преди една година.

— Да, и то в продължение на векове — на Бенхамин простодушното момиче му ставаше все по-интересно. — Маврите не позволяват лекари мъже да преглеждат техните жени. Поради това се е наложило жени да бъдат обучавани да лекуват. Но не мисля, че на теб ти приляга такава професия.

— Съгласна съм с вас — Магдалена въздъхна, — но съм любопитна да узная толкова много неща, а библиотеката на баща ми е доста бедна… — тя нервно започна да оправя завивките си.

— Ще кажа на прислужницата ти Миралда да ти отнесе толкова книги от моята библиотека, колкото би могла да прочетеш. Тя чака отвън.

Така започна необичайното приятелство между възрастния лекар и шестнадесетгодишното момиче. На другия ден Магдалена вече се чувстваше достатъчно добре, за да си отиде вкъщи. Носеше цял куп книги от семейната библиотека на Торес. Освен тях взе и медицинското удостоверение. Бенхамин още веднъж я увери, че няма да съобщи на баща й точната диагноза на нейното трайно нараняване. Ще остави тя сама да реши кога и кому да разкрие причината на увреждането си. По този начин ще се избегне опасността да бъде прибързано омъжена за някой ужасен човек, както бе станало с Мария, дадена за съпруга на един застаряващ мъж.

 

 

— Казвам ти, Бенхамин, тази работа не ми харесва! Семейство Валдес са близки на инквизиторите — заяви Серафина, тревожно кършейки белите си ръце.

Бенхамин я прегърна през рамо и двамата продължиха пътя си към дома на техния приятел. Бяха канени у семейство Руис, новопокръстени като тях.

— Магдалена няма нищо общо с баща си — или с майка си. А, сетих се! — той намигна. — Чух някои клюки в двореца за дона Естрея. Сигурен съм, че пак е намерила начин да се завърне в Севиля. А девойката е мила и умна. Раснала е без никакво внимание от страна на родителите й — за нея са се грижили прислугата и частни учители. Тя е много самотна, Серафина.

— Още по-основателна причина да бъдем предпазливи. Ако се привърже към нас, може без да иска да каже нещо, което да стигне до ушите на приятелите на баща й — доминиканците. Знаеш колко малко трябва да обвинят един конверсо в юдейство.

— Ами! Ние най-редовно ходим на черква и не ядем месо в петък. Какво повече се изисква от нас? А ти просто си притеснена, защото наближава датата за експулсиране, а и синът ни скоро ще отплава с генуезеца.

— Поне Аарон ще бъде в безопасност — ох, нали трябваше да го наричам Диего! Виждаш ли — даже имената ни издават! Но ме е страх, че и стените имат уши, а тази дъщеря на носител на кръста… — Серафина нервно поприглади с ръка шапката си, покрита с плътна бродерия. — Кога ще свърши всичко това, Бенхамин? Кога?

 

 

На другия край на града Аарон Торес влезе с коня си в двора на семейния им палат. Топлите, златисти слънчеви лъчи и сладко ромолящият фонтан радостно го поздравиха.

— Скоро ще бъда далеч в морето. И това място ще ми липсва много! — тихо каза той на Андалус, като се опитваше да не мисли колко ще тъгува за родителите си, за Ана и нейната малка дъщеричка. Дълбоко бе развълнуван и от раздялата с чичо си Исаак и Руф.

Не го напускаше тежкото чувство от сбогуването им на безлюдния път, високо в Пиренеите. Поне чичо му и леля му са в безопасност, както и по-голяма част от златото им, събрано с толкова труд. Но хиляди други евреи нямаше да имат този късмет. В средата на юли, само няколко седмици преди крайната дата за изпъждането им, те вече задръстваха пътищата в един безкраен поток на човешкото нещастие, проточил се от високите плата на Кастилия до скалистия бряг на Каталония. Аарон бе видял как тези търговци, банкери и лекари бяха принудени насила да продават за грошове безценните си семейни имения, хиляди акри земя, великолепни дворци и добре охранен добитък.

В Лерида един търговец на вълна бе продал големия си магазин за по-малко от хиляда мараведи, а тези пари, Аарон добре знаеше това, едва щяха да му стигнат да заплати пътуването от Барселона до Неапол в разкапан, прояден от червеи търговски кораб. Щастливци бяха евреите с високо положение в политическите кръгове, които предварително бяха планирали всичко. А иначе по-голямата част не бяха повярвали, че монарсите ще ги изгонят от древната им родина, и сега заплащаха тежка цена за това.

Когато слезе от коня, обедното слънце печеше безмилостно. Един коняр пое юздите на Андалус и го отведе към яхърите да го разтрие и избърше. Аарон широко се усмихна, когато влезе в сенките на великолепния двор. Майка му винаги го гълчеше за това, когато бе малък — но как може човек да се въздържи да не се изкъпе? Седмици наред не бе слизал от седлото, докато пресичаше целия Арагон и Кастилия, за да стигне до южната част на Андалусия. Под дрехите потната му кожа бе покрита с плътен слой от прах. Той бързо разкопча пояса и сабята му издрънча на камъните, хвърли върху нея пелерината и започна да изхлузва туниката през широките си мускулести плещи. Приклекна до фонтана и потопи главата си в студената, пенеща се вода.

Магдалена стоеше на верандата и захласната гледаше с възхищение как Аарон се появи в отсрещния край на двора и се насочи бързо към фонтана. Очите й се разшириха от изненада, когато той се разсъблече до кръста и се мушна във водата. Очарована, тя се приближи по-близо и копринените й поли прошумоляха.

Борбата за оцеляване през годините на безкрайни битки бе изострила инстинктите на Аарон. Той се изправи и със светкавична бързина се обърна към безшумния нападател, като тръсна глава, за да махне от лицето си дългите златисти кичури коса.

— Кой… ха, момичето на Валдес! Кой, по дяволите, те е докарал в моя дом? — той гледаше свирепо така, сякаш пред него не бе някакво момиче, а мавърски войник.

Когато се обърна към нея, Магдалена проследи с поглед струйките вода, които се стичаха от мократа му коса и правеха пътечка от блестящи капки надолу по мускулите на гърдите и ръцете му. Тя долови слабата миризма на мускус, която все още лъхаше от него. Изминал бе огромно разстояние. Езикът й се опря на горната устна, а пръстите безмълвно се протегнаха да докоснат покритата с нежни косми ръка. Той бе прекрасен и златен… и почти гол! Погледът й се плъзна от широките му гърди върху тесните вълнени панталони и меките кожени ботуши, а след това нагоре по дългите крака, за да спре на червеникавия белег, долната част на който изчезваше в панталоните под кръста.

— Този белег е нов — несъзнателно каза тя и се изплаши от собствената си глупост.

— Така е, но след като миналата година се срещнахме на пътя за Севиля, откъде знаеш това? — очите му замислено разглеждаха зачервените бузи и широко отворените й зелени очи. Раздърпаната малка скитница на Бернардо Валдес се бе превърнала в сочна малка красавица. И в същия миг се досети откъде знае тя за белега!

— Изглежда, че и двете наши срещи стават в момент, когато се отмивам от прахта.

Отговорът дойде от само себе си, когато тя го изгледа виновно и отстъпи крачка назад. Той пристъпи към нея да провери дали отново няма да се отдръпне.

И тя стори това, като вдигна пред себе си един том от бащината му библиотека. И тогава той се усмихна като хищник.

— Да не би да си онемяла от миналата година? Ако нападението на двама негодници не те изплаши, малка котарано, сигурно това, че съм полугол, няма толкова да те ужаси… или не съм прав?

— Не съм се изплашила, просто се изненадах, че те виждам да се завръщаш вкъщи след толкоз време — отвърна тя решително. — Бенхамин се тревожеше за теб.

Магдалена не помръдна, когато дългите му пръсти се плъзнаха по тесния ръкав на копринената й рокля. Бяха топли като андалуското слънце. Пребори се с желанието си да се приближи до него.

— Я виж ти — Бенхамин? А ти откъде познаваш баща ми? И кой ти е позволил да се разхождаш из нашата къща и да ползваш нашата библиотека?

— Ако си беше останал вкъщи, щеше да знаеш кой — тя трепна, когато Аарон издърпа книгата от нервните й пръсти.

— Любовна поезия от Овидий! — веждите му се вдигнаха. — Можеш да четеш на латински? — на лицето му се изписа открито недоверие.

— Да, аз чета на латински — отговори му, като се опитваше да си придаде важен вид — все пак нали това не бе малко постижение! Едновременно се опита да скрие отчаянието си, че е хваната с такова еротично четиво. Дали все пак не трябваше да го метне, че книгата е за майка й или за омъжената й сестра?

Той разтвори книгата и я прелисти, като спираше на някои любими места, които помнеше добре.

— Значи — любителка на поезия, която шпионира къпещи се мъже — погледна я с весел, но и преценяващ поглед.

— Ако се къпеше в по-закрити места, нямаше да те видя. Това навик ли ти е — да си сваляш дрехите при всеки поток и фонтан в Андалусия? — тя усети студената стена, в която бе опряла гръб, когато той я доближи с книгата в ръка.

Но остана изненадана, когато изведнъж Аарон се разсмя, отметнал назад глава. Той отмести златистите къдрици, паднали на челото му, и й отговори:

— Някои потоци и фонтани в южната част на Кастилия през последните години се оказаха опасни, но предполагах, че този в двора ми не е такъв.

— Но аз, господине, нямам друго оръжие, освен моя поет — тя смело го подразни, като погледна книгата в ръцете му. Обичаше го най-много, когато се смееше.

— Та откъде познаваш моя баща?

— Бях негова пациентка. Паднах от коня и той ме лекуваше — „Това бе част от плана ми, който се обърна против мен. Аз исках само да бъда по-близо до теб, Аарон!“ — помисли си тя с отчаяние. — Когато Бенхамин разбра, че чета кастилски и латински, той бе така добър да ми разреши да ползвам библиотеката му. През последните месеци често идвах тук — тя изпитателно погледна неясното изражение на лицето му.

Пръстите му се плъзнаха по ръката й и леко докоснаха шията. Усети ускорения й пулс. Това предизвика вълна от желание, която се разля по цялото му тяло, копняло толкова време за жена. Винаги бе много предпазлив при избора на партньорки за леглото, узнал от медицинския опит на баща си какво може да се случи с непредпазливи мъже. Тя беше млада и чиста и явно не бе безразлична към него. Освен това бе дъщеря на Естрея Валдес, а това означаваше, че моралът й, без съмнение, не бе по-висок от кучката на градинаря. И все пак в нея се усещаше някаква беззащитност. Той реши да направи опит и погали гладката й като коприна буза. Очите на девойката широко се разтвориха, а след това морно се притвориха.

Магдалена усети, че той — полугол — се кани да я целуне, и то тук, на двора, където можеше да ги види всеки. Какво щяха да си помислят Бенхамин и Серафина? Тя се отдръпна, вдигна глава и отново широко разтвори очи:

— Да не си посмял…

Той усети как малката й, мека ръка напразно се мъчи да го отблъсне, когато се приближи плътно до нея. С книгата в едната ръка, той я прегърна с другата. Без да обръща внимание на слабата й съпротива, вдигна брадичката й и прилепи устни към леко отворената й уста. Дъхът й миришеше на жасмин, а устните й имаха вкус на мед. Целувката му стана по-силна, езикът му докосваше устните, после леко се провря между тях, дразнещ и настойчив, докато най-после не чу тихия й стон. Тя ще бъде негова, но първо трябва да се види с родителите си и да им съобщи, че всичко се развива така, както бяха планирали с Исаак. Бавно, наслаждавайки се до края, той откъсна устни; мозъкът му трескаво обмисляше как да й определи среща.

— Трябва да се покажа на родителите си — да видят, че съм се завърнал жив от пътуването — и тогава…

— Те не са вкъщи — тихо каза тя. — Отишли са на вечеря при техни близки на другия край на града. Вашият портиер ми каза. — „Защо изрече тези думи, които решаваха съдбата й?“

— И ти идваш и отиваш, когато ти скимне — тихо промърмори той и отново я целуна.

Тя не се възпротиви, когато пак я прегърна.

Аарон Торес се закле да узнае защо дъщерята на носител на кръста се бе сприятелила с един евреин, с един конверсо, но преди това имаше да задоволи по-силен глад. Грабна я на ръце и се отправи към своите стаи.