Барбара Ууд
Прокълната любов (3)

Втора глава

Тринайсетгодишната Сара наблюдаваше с любопитство как подготвят сестра й за проверка на девствеността.

— Това е най-важният момент в живота на едно момиче — бе заявила майка й.

Толкова беше важно, че вдигаха цял празник по този повод. Мъжете вече бяха се настанили на двора, пиеха кафе и се смееха, докато на шиша се въртеше тлъсто агне. Сара, майка й и останалите жени бяха нагиздени в най-хубавите си дрехи; някои гости носеха даже обувки, а ръцете и нозете на сестра й бяха къносани. Цялото село се беше насъбрало за това важно събитие. Дори уважаваният стар шейх Хамид бе дошъл и почел с присъствието си скромната кирпичена къща на Сариния баща. Във въздуха се носеше и веселие, и напрежение. Жените въведоха невестата Назира в спалнята, а мъжете останаха отвън.

Но когато положиха сестра й на леглото, вдигнаха й роклята и й разтвориха бедрата, Сара изтръпна. Спомни си за онази нощ, в която сториха нещо подобно с нея. Тогава беше на шест години. Спеше на сламеника си в ъгъла, когато две от лелите й изведнъж я разбудиха, вдигнаха робата й до гърдите и я принудиха да разтвори крака, докато майка й я държеше отзад. Преди да успее да гъкне, пред нея застана акушерката с ножче за бръснене в ръка. Ножчето се стрелна пред очите й и Сара изпита остра болка, която я прониза от темето до краката. После пристегнаха бедрата й и я оставиха на сламеника. Не биваше да помръдва, не можеше даже да се изпишка. Майка й заяви, че това било нейното обрязване.

Когато Сара запита за какво служи обрязването, майка й отговори:

— Това е ислямски обичай.

Сара видя как майка й прегърна сестра й откъм гърба и съвсем се обърка. Назира бе обрязана преди години. Освен това бе на тринайсет, а не на шест и току-що я бяха омъжили за един съселянин — Азиз ал Бакър. Какво смятаха да правят с нея жените?

За огромно учудване на Сара Азиз влезе в стаята. Той носеше нова бяла галабия. Другите мъже напираха след него, смееха се, правеха неприлични знаци и викаха „бик“ или „пръч“.

Когато Азиз се намести между краката на невестата си, жените се обърнаха с гръб, за да не смущават младоженците. Ала Сара не извърна поглед, защото за пръв път щеше да види как се отнема девствеността и умираше от любопитство.

Азиз коленичи между краката на Назира. Увил в бяла кърпа средния пръст на дясната си ръка, той го мушна няколко пъти в нея. Назира потръпна. Насъбралият се род и гостите не помръднаха. Като че ли цялото село бе затаило дъх, докато младият Азиз, вече изнервен, с избила на челото му пот, отново се опита да се справи със задачата си. Сара видя, че баща й стои до вратата. Той бе сбърчил чело и тя си спомни какво бе станало на една сватба преди година в съседното село. По някаква причина младоженецът не успял да отнеме девствеността на невестата, та се наложило да извикат бабата. Тя направила на младата жена някаква тайна работа и само след няколко минути младоженецът излязъл тържествуващо, носейки окървавената кърпа в ръка.

Сара си помисли, че може и сестра й да има нужда от бабата, но Азиз се опита още веднъж, натискайки безмилостно. Назира изкрещя силно, а младият мъж се дръпна от нея с окървавената кърпа в ръка. Всички нададоха ликуващи викове, а жените подхванаха едно пронизително пищене, изразяващо радост и веселие. Мъжете наобиколиха Азиз, потупвайки ги по гърба, като че ли бе герой. Жените поздравяваха Назира и й оказваха такива почести, каквито Сара не бе виждала. Невестата се оказа девствена. Честта на рода бе спасена.

Сара едва си намери място сред блъскащите се, възбудени роднини. Запита се какво ли щеше да стане, ако Азиз не успееше да измъкне кръв от сестра й. И тогава се сети за Абду.

Потърси го с поглед сред мъжете, които се сбираха в отделно помещение. Те седяха по турски на глинения под, подпъхнали краищата на своите галабии под себе си. Запалиха чибуците, взети назаем от шейх Хамид и запушиха хашиш. Сара знаеше, че това празненство всъщност не бе по кесията на баща й, защото бедният селянин едва смогваше да изхранва семейството си. Но той беше горд човек и искаше поне при сватбата на най-голямата си дъщеря да покаже щедрост и гостоприемство.

Жените се грижеха за ястията в двора и се радваха на рядката възможност да си отдъхнат в тези безгрижни часове от суровия си живот. За стариците бяха наслагали пейки — взети също назаем от шейха, докато останалите бяха насядали една до друга направо на земята в тесния вътрешен двор. Сара го беше премела старателно преди празненството, за да не би някой гост да се подхлъзне на кокошите курешки и козите барбунки. Хамсинът, горещият пустинен вятър, най-сетне бе поутихнал и на небето грееше топло пролетно слънце.

Какво ли ще бъде на нейната сватба, когато Абду коленичи над нея, увил пръста си в кърпичка? Повечето невести умираха от страх на сватбата, защото не знаеха на какъв човек ги дават. Обикновено ги чакаше горчив жребий. Те страдаха безмълвно, защото жена, която се оплаква от мъжа си, позори своя род. Но Сара знаеше, че няма да е нито наплашена, нито нещастна на сватбата си, защото ще се омъжи за Абду. Тя стоеше до големия котел и разбъркваше боба, който вреше от часове. Добави счукан чесън и зехтин и реши, че наистина има голям късмет, защото още отсега е влюбена в мъжа, който ще я вземе. Нейният ненагледен Абду имаше заразяващ смях и щом се появеше някъде, разведряваше настроението на всички. Той съчиняваше стихове и винаги щом я погледнеше с големите си очи, зелени като Нил, й сгряваше душата. Познаваха се още от малки, но Абду бе четири години по-голям от нея. Едва след последната жътва Сара започна да гледа на него с други очи, а и Абду взе да й обръща внимание. Всички в селото бяха убедени, че Сара и Абду ще се оженят един ден — нали бяха и първи братовчеди.

Поднасяха още и още ястия — салата от леща, овче сирене върху питки и лозови сарми. Веселието и гълчавата растяха. Донесоха музикални инструменти и жените запяха. Сестрата на Юсуф скочи, преметна един шал около бедрата си и затанцува, а жените запляскаха с ръце в ритъм. Чуха се ръкопляскания, когато девойката изкусително заизвива ханша и гърдите си. Танцуващото момиче бе на едни години със Сара, не бе омъжено и следователно бе девствено. Но танцът му бе еротичен и възбуждащ, защото с него се отдаваше дължимото на чувствената, природна стихия на живота. Мъжете нямаха право да я гледат. Жените танцуваха само пред жени. При такива празненства всички моми се изреждаха да играят пред майките на ергените, които можеха да изберат бъдещата си снаха, защото обикновено жените уреждаха браковете. Добрите танцьорки раждаха леко; хубавата мома щеше не само да радва мъжа си, ами и да му народи куп деца. Затова бъдещата невеста трябваше да покаже в танца колко е силна и издръжлива. Лошите танцьорки не ги биваше и за полската работа.

Сара гледаше танцьорките, докато въртеше шиша на огъня пред кирпичената стена. Тъй като чевермето се намираше до стената срещу къщната порта, тя можеше да наблюдава и мъжете, насядали вътре. Те разговаряха необикновено сериозно, докато пушеха наргилетата. Сара дочу, че се възмущават от нещо. Шейх Хамид говореше за войната и за начина, по който богаташите в Кайро отпразнували мира. Но селякът е все на същия хал, гневеше се старият шейх, на него не му е до празник. После заговориха тихо за Мюсюлманско братство. В този таен съюз членуваха над един милион души. Те искаха да смъкнат от власт кастата на пашите, състояща се според шейха само от петстотин фамилии.

— Ние сме най-богатата страна в Близкия изток — заяви той. Думата му се чуваше, защото умееше да чете и пише и единствен в селото имаше радио. Затова и той носеше новините. — Но как е разпределено това богатство? — запита гневно старецът и измъкна от галабията си вестник, който показа на мъжете, насядали в кръг. Никой от тях не бе държал вестник в ръка и затова жестът доста ги впечатли. — Тук пише — каза шейхът, — че пашите са по-малко от половин процент от землесобствениците, а пък притежават една трета от земята!

Сара не обичаше шейх Хамид. Не само че бе твърде стар, ами бе и отблъскващ и нечист. Образованието си дължеше на шейхската си титла, но галабията му бе мръсна, дългата му бяла брада бе невчесана и омацана от кафето и тютюна. Животът му бе отвратителен. Четири пъти беше се женил и всеки път жените умираха. В селото се шушукаше, че буквално им вземал здравето. Сара не харесваше жадния поглед, който той впиваше в гърдите й винаги, когато влезеше да пазарува в магазина му.

Сестра й бе настанена на единствения стол на семейството. Изглеждаше отпусната и изтощена.

Сара даде знак на майка си, че агнето е опечено. Тя се дръпна настрана, за да могат лелите й да снемат месото от шиша и да го прехвърлят на една голяма дъска, където щяха да го нарежат. Всички се радваха на крехкото печено — върховият момент от гощавката. Сара незабелязано се измъкна и изтърча в обора зад къщата. Надяваше се, че Абду я видя как се шмугва насам. Напоследък той работеше с баща си на полето, а тя бе непрекъснато заета с домакинството. Детството им бе свършило и вече не им позволяваха да играят заедно. Сара трябваше да стои при жените, а Абду — мри мъжете. Като деца бяха неразделни. Играеха си на брега или яздеха заедно магарето, като Сара се държеше здраво с малките си ръчички за Абду. Но щом започна да й идва всеки месец, свободният живот свърши. Сара трябваше да надене дълга роба и да не позволява на никого да види нозете й, дори и кокалчетата. Носеше непрекъснато забрадка. Трябваше да е кротка и покорна във всичко. След годините на свобода тези ограничения й се струваха тежки, почти непоносими, особено когато се срещаха с Абду на празници като този, но не биваше да приказват един с друг, защото мъжете и жените стояха отделно.

Защо ли родителите се страхуват толкова за дъщерите си, запита се Сара. Защо майка й не я изпускаше вече от очи и я караше да й дава отчет за всяка минута? Защото не я пускаха вече сама при хлебаря и продавача на риба? Защо баща й мяташе вечер толкова мрачни погледи, докато ядяха хляб и боб? Толкова сърдит изглеждаше, че понякога направо я хващаше страх. Защо да не поседи с Абду при канала и да си говори с него така, както някога?

Дали не беше свързано с тези странни, непознати преди чувства, които я обземаха напоследък? Понякога изпитваше ненаситен копнеж; ставаше неспокойна и бленуваше с отворени очи. Когато например переше бельото на канала или търкаше тенджерите, когато разстилаше на покрива тор за огнището, мислите й изведнъж се отплесваха и тя си представяше Абду. Майка й обикновено я нахокваше, но невинаги. Понякога само въздъхваше, поклащаше глава и тъжно се усмихваше на дъщеря си.

Слънцето бе залязло без Сара да забележи. Падна нощ и тя разбра, че Абду няма да дойде в обора. Той празнуваше с другите гости. Сара се изтегна разочарована на сламата, вслуша се в смеха на поразпусналите се гости и заспа.

Ибрахим едва привдигна клепачи. Развиделяваше се. Слънцето бе забулено като жена. Той не се помръдна, опитвайки се да си спомни къде е. Тялото го болеше и при всеки удар на сърцето остра болка пронизваше главата му. Езикът му бе подут, устата — пресъхнала. Надигна се, но му прилоша. Осъзна, че седи в колата си, излязла от пътя. Отвсякъде го заобикаляше висока зелена тръстика.

Какво се бе случило? Защо бе тук? И къде беше всъщност?

Полека-лека си спомни всичко: вестта, пристигнала в казиното… жена му, мъртва върху леглото… отчаяното препускане в нощта… колата, която занесе и…

Ибрахим простена и уплашено си помисли, че снощи прокълна Бога!

С усилие натисна вратата и една не се строполи върху влажната земя. След това сигурно отново е седнал зад волана и е заспал… Шампанското! Ох, беше прекалил с шампанското… Отново му прилоша. Умираше от жажда.

Опря се с ръка на колата и повърна. Жена му бе мъртва. Засрамен установи, че още е по фрак, преметнал копринения бял шал около шията си, сякаш бе излязъл да подиша чист въздух на терасата на казиното. Никога през живота си Ибрахим не се бе чувствал толкова зле. Той бе опозорил покойната си жена, опозорил бе майка си и баща си.

Слънчевите лъчи полека-лека разпръснаха утринната омара. Ибрахим сякаш почувства как над него се разтвори безкрайното синьо небе и усети погледа на баща си, впит в него. Строгият Али Рашид го наблюдаваше с укор от небето. Ибрахим знаеше, че и баща му си пийваше понякога. Но Али никога не бе падал дотам, да повръща след това. Цял живот Ибрахим се бе старал да задоволи големите изисквания на баща си и да завоюва признанието му.

— Заминаваш да учиш в Англия — бе наредил бащата и Ибрахим отиде в Оксфорд. — Ти ще станеш лекар — заповяда бащата и синът му се подчини.

— Ще заемеш пост в свитата на краля — заяви Али, тогава министър на здравеопазването и синът му благодари за високата чест. Накрая старецът нареди: — Ти трябва да продължиш древната традиция на нашия род и да ми направиш много внуци.

Но в този миг на падение всичките му усилия да угоди на баща си изглеждаха безсмислени.

Когато най-сетне се изправи и пое дълбоко въздух, главата му се избистри. Светкавично, като в откровение, откри истинската причина за своята мъка.

Аз се побърках не защото жена ми умря, а защото се провалих пред баща си!

Облегна се на колата и се опита да установи доколко дълбоко бяха затънали гумите в тинята. Ще може ли да изкара колата на пътя? Дали нямаше тук наблизо село с кладенец?

Изведнъж видя на няколко крачки от себе си крехка фигурка. Готов бе да се закълне, че само преди миг момичето го нямаше там. Малката бе боса, с кожа, тъмна почти като земята и носеше дълга мръсна роба. На главата си крепеше голяма пръстена делва. Изглеждаше така, сякаш току-що е била слепена от черната, влажна земя.

Ибрахим я загледа смаян. Видя, че е фелахка, селска мома. Едва ли бе на повече от дванайсет-тринайсет години. Оглеждаше го с широко отворени очи, в които се четеше по-скоро детинско любопитство, отколкото страх или предпазливост. Ибрахим погледна делвата.

— Господ да те благослови — рече той дрезгаво, с пресъхнали устни. — Ще ми дадеш ли глътка вода? Умирам от жажда.

За негова изненада момичето пристъпи напред, свали делвата и я наведе напред, докато водата потече от нея. Ибрахим веднага протегна ръце, за да улови прясната речна вода. Спомни си, че при редките си посещения из техните памукови плантации край Нил бе забелязал колко плашливи са селяните, работещи за него и как жените и момите побягваха още щом го зърнат.

Водата бе просто райска! Той пи от шепата си до насита, после поля главата и лицето си.

— Опитвал съм най-скъпите вина на света — каза той и прокара мокрите си пръсти по косите, — но тази вода е по-вкусна. Дете, ти ми спаси живота.

От смаяния й вид разбра, че е казал тези думи на английски. Засмя се въпреки мъката си и отново заговори, сякаш не можеше да се спре.

— Роди ми се дъщеря. Затова баща ми ме има за неудачник. Той смята, че дъщерите са позор за истинския мъж. Не обръщаше никакво внимание на сестрите ми, просто не ги забелязваше. Особено суров беше с двете момичета, които му роди майка ми, Амира. Едната живее сега при мен. Овдовя млада, а има две малки деца. Не си спомням татко да я е прегръщал. Но според мен дъщерите са хубаво нещо… малки момиченца, които приличат на майките си… — гласът му изневери и той се закашля.

— Няма да ме разбереш, дори и да ти говоря на арабски — каза той на девойчето. — Животът ти е прост, бъдещето ти е ясно отсега — Ибрахим захлупи лицето си с ръце и се разрида. Момичето чакаше търпеливо. Делвата бе празна. То я стискаше в ръце и гледаше как сълзите се стичат по страните на непознатия мъж.

Когато най-сетне се посъвзе, Ибрахим се замисли за ситуацията, в която бе изпаднал. Може би щеше да успее с помощта на момичето да изтика колата на шосето. Той й заговори на арабски и й обясни, че като даде знак, тя трябва да бутне с всички сили предницата на колата.

Когато колата бе изтикана на пътя и бумтящият мотор сякаш го заподканя да си ходи у дома, Ибрахим се усмихна тъжно и рече:

— Господ да те възнагради за добротата ти. И аз ще ти дам нещо — той бръкна в джоба си, но установи, че няма никакви пари. Тогава я забеляза как гледа копринения му шал. Свали го и й го подаде.

След като колата изчезна от полезрението й Сара се обърна и затича към селото. Забрави, че делвата й е празна, мислеше си само за скъпоценния дар, който стискаше в мургавите си ръце — платът бе чист, нежен и бял като гъши пух. Шалът бе толкова мек, той направо се плъзгаше като вода между пръстите й. Трябваше непременно да намери Абду и да му разкаже за срещата с непознатия господин. Искаше да му покаже шала. Най-странното бе, че непознатият толкова приличаше на нейния Абду.

Щом стигна до мегдана, където селяните предлагаха стоката си за продан, тя чу зад гърба си смеха на момъка, бързо се извърна и му даде знак да я последва, преди да я видят другите. После изтича в обора зад къщи. Като го видя да влиза в двора, тя едва се сдържа да не му се хвърли на врата. Но остана свенливо на мястото си и той също не посмя да я доближи. Сара предложи да отидат до реката, за да напълнят отново делвата и по пътя му разказа за срещата с непознатия и му показа безценния подарък.

Странно, Абду не прояви почти никакъв интерес към случката. Вълнуваха го съвсем други мисли, но не можеше да ги сподели със Сара, защото мислеше, че няма да го разбере. Откакто в селото им бе дошъл един мъж и им беше разказал за Мюсюлманското братство, Абду бе обзет от трескаво безпокойство. Заедно с приятелите си бе изслушал страстната реч на непознатия, който им обясни, че дошъл часът да възвърнат Египет към исляма и към праведния живот, тъй както Аллах повелявал в Корана.

Всички младежи бяха вдъхновени от думите му и в душите им лумна непозната страст. От тогава започнаха да се събират всяка вечер и да говорят с възмущение за това, че до края на дните си ще трябва да се блъскат като добичета за богаташите. Изведнъж в душите им порасна една мечта, една идея, която далеч надхвърляше границите на тяхното село и Абду осъзна, че е призван за нещо по-висше.

Но той не сподели със Сара тези си мисли. Само я изпрати до дома на родителите й. Спря пред портата и й заговори безмълвно, с поглед. Любовта, която изпитваше към момичето, го завладя и душата му се разкъса: трябваше ли да се ожени за нея или е по-достойно да последва призива на Мюсюлманското братство и да отдаде живота си за Аллах и Египет? Сара бе тъй прекрасна в този миг, огряна от слънцето, впила в него грейналите си очи. Тя имаше правилно овално лице, хубава заострена брадичка. Така му се искаше да я грабне в прегръдките си и да я целуне. Тя съзряваше бързо и под галабията вече се очертаваше закръгленият й ханш.

Вместо да я прегърне, Абду само промърмори смутено:

— Аллах да те пази — и я остави сама под лъчите на палещото слънце.

Сара изтича вкъщи. Бързаше да разкаже на майка си какво се е случило и да й покаже шала. Вече бе решила да й го подари, защото тя в живота си не бе получавала такова хубаво нещо. Но после се сети, че може да я нахока, задето чак сега носи водата и набързо реши да излъже, че е гонила една избягала коза. За нейна изненада майка й я посрещна светнала от радост.

— Имам да ти кажа нещо много хубаво — рече й тя. — Слава на Аллаха! Ще те омъжим още този месец! И то за човек, по-горен и от мъжа на сестра ти, макар всички да разправят, че от години в селото не е имало по-знатен жених от Азиз!

Сара си пое дълбоко въздух и остави делвата на земята. Значи майка й е говорила с родителите на Абду! Значи те са се съгласили да ги оженят!

— Шейх Хамид поиска ръката ти — каза майка й. — Ти наистина си голяма късметлийка!

Сара изтърва копринения шал.