Барбара Ууд
Прокълната любов (11)

Десета глава

Нефиса пресметна, че младият, привлекателен келнер трябва да е на около двайсет години, тоест колкото синът й. Следователно бе изключено да флиртува с нея. Само си въобразяваше. Когато й поднесе чая, тя помисли, че е малко по-внимателен, отколкото е прието. Отново се сети как черните му очи проблеснаха още когато седна на неговата маса. Не знаеше какво да мисли.

Проследи с поглед как отива до съседната маса. Прекалено се перчи с външността си, помисли си тя, докато замислено разбъркваше чая си и гледаше лодките по зеления Нил. Беше истински юнски ден, не така горещ като през лятото, но изпълнен с приятна мекота и затова предоставяше идеалната възможност да поседи на терасата на Каж д’Ор и с наслада да се отпусне, докато минутите текат като водата на Нил.

В този ден Нефиса бе посетила един от малкото луксозни магазини за дамска мода, останали в Кайро. Поради новия патриотичен лозунг — да купуваме само стоки родно производство — вече трудно се намираха качествени дрехи. Но тя бе успяла да намери красива вечерна рокля от Диор и панталон на Симонета Фабиани с подходящо сако към него — наистина последен писък на модата. Но обикалянето из магазините продължи часове и отгоре на всичко трябваше да използва такси. Рашидови бяха освободили шофьора си, защото в новото социалистическо общество не бе разумно да се проявяват подобни признаци на благосъстояние.

Кафенето, в което седеше и пиеше чая си, също бе позападнало. Каж д’Ор бе някога извънредно изискан клуб, предназначен само за аристокрацията и кралското семейство. Докато седеше и наблюдаваше жените на рибарите, които клечаха пред огнищата с дървени въглища на отсрещния бряг на Нил и чистеха риба, тя си спомни как някога идваше тук заедно със свитата на принцеса Фейса. Тогава мъжът й, автомобилният състезател, бе още жив, а Омар бе кърмаче. Тя бе млада, богата и красива, прекарваше по цели нощи край рулетката. Сега клубът функционираше денем като кафене, а вечер — като бар вариете. Беше достъпен за всеки, който разполагаше с необходимите дребни суми. Ако се съди по посетителите в момента, той бе посещаван най-често от офицерите и вулгарните им жени. Никой от представителите на нейната прослойка, на аристокрацията, не стъпваше вече тук.

Нефиса отпи от чая и въздъхна. Прекрасните дни, в които привилегиите съответстваха на класовата принадлежност, бяха отминали. Насър направи всичко достъпно — кралските градини се превърнаха в народни паркове, а дворците на Фарук — в музеи. Простият народ можеше да се диви на частните покои, в които Нефиса някога правеше компания на принцеса Фейса. А и принцесата не живееше вече тук. Повечето фамилии от старата аристокрация емигрираха от страх пред режима в Европа и Америка, надявайки се там да намерят по-добър живот. Броят на приятелките й намаля. Дори Алис не беше вече сред тях. В нощта, когато Едуард се самоуби, тя се отдръпна от нея.

— Ще поръча ли мадам още нещо?

Гласът на келнера я накара да потръпне. Не бе забелязала появата му. Той стоеше с гръб към слънцето, в ореол от светлина. Стори й се, че е застанал прекалено близо до масата и й се усмихва твърде фамилиарно. Наблюдавала го бе как обслужва останалите клиенти. С тях се държеше само учтиво и делово. На какво ли се дължеше интересът му към нея?

— Не, благодаря — отвърна тя и осъзна, че малко бе позабавила отговора си. Бръкна в чантичката си и извади оттам златна табакера. В ъгъла бяха гравирани инициалите й, а под буквата „Р“ блестеше малък диамант. Но преди да намери запалката си, келнерът поднесе запалена клечка към цигарата й. Тя сви длан около пламъчето и докосна пръстите му. Неволно си представи какво ли удоволствие ще е да преспи с красивия младеж.

И това отново й напомни колко е самотна.

Омар и Тахия вече бяха пораснали и почти нямаха нужда от нея. Имаха си свои приятели, свои интереси и мислеха само за собственото си бъдеще. Нефиса убиваше времето, като ходеше на покупки, на фризьор или клюкарстваше по телефона. Стоеше с часове пред тоалетната масичка, изпробваше нови козметични продукти, експериментираше с различни парфюми, лакираше си ноктите, поддържаше си кожата и се стремеше така страстно към някакъв въображаем идеал за красота, сякаш водеше свещена война. Внушаваше си, че отделя толкова внимание на грима, на фигурата и на подбрания си с вкус гардероб, защото се гордее и външния си вид. Но дълбоко в себе си знаеше какво я движи: тя искаше отново да обича и да бъде обичана.

Отхвърлила бе многобройните кандидати за женитба, които майка й бе намерила, макар че между тях имаше и богати, привлекателни мъже. Но Нефиса очакваше животът да й предложи онова, което преди много години бе изпитала с английския лейтенант: истинска любов. Само че годините се изнизаха почти неусетно, а новата любов така и не се появи, докато един ден се събуди и установи, че е вече на трийсет и седем и е майка на две големи деца. Кой мъж би я пожелал?

— Утре вечер тук за пръв път ще танцува Дахиба — заяви келнерът с доверителна усмивка.

Нефиса си помисли, че би предпочела да й се махне от главата. Присъствието му, многозначителната му усмивка й се сториха оскърбителни.

— Коя е Дахиба?

Той извъртя очи:

— Бисмиллах! Най-прочутата ни танцьорка! Мадам, вие очевидно не участвате много в светския живот. Това ме учудва — после добави по-тихо. — Едва богата дама като вас.

Аха, значи се интересува не от нея, а от парите й. Изведнъж побесня и си помисли: „Значи и той е като продажните жени, с които се влачи Ибрахим.“ Келнерът й изглеждаше отблъскваш, но трябваше със срам да си признае, че все пак го намираше привлекателен. С огорчение си помисли, че преди малко се чудеше дали този млад мъж я смята за красива и дори се надяваше, че е така.

— Аз работя тук и вечер — продължи той. — Тази нощ съм на смяна. Работя до три часа с фиша и после се прибирам пеш дома. Къщата ми е съвсем наблизо.

Тя го погледна, и се запита защо изобщо търпи безсрамните му намеци. Абсолютно арогантно й се предлагаше за пари. Когато погледите им се срещнаха и тя усети разтуптяното си сърце, Нефиса извърна глава и взе дамската си чанта. Не биваше да забравя коя е: Нефиса Рашид, приятелка на принцеса Фейса, посрещана някога с радост в двореца на краля. Жените от рода Рашид не плащаха за любов.

 

 

От оная вечер, когато чу речта на президента Насър за контрола върху раждаемостта, Омар само чакаше сгоден момент, за да се нахвърли върху Камелия. Това не бе лесна работа, защото непрекъснато имаше някой около тях. В дома живееха толкова много хора, че бе невъзможно да останат уж „случайно“ насаме. Не му трябваше кой знае колко време. Знаеше, че бързо ще свърши. Трябваше само да я приклещи на стълбището или зад храстите и да си направи удоволствието, преди някой да го забележи. Не се тревожеше, че тя ще се дърпа. Десетте години балет я бяха направили жилава и мускулеста, но Омар бе по-силен от нея. А може и да й хареса — тогава сама ще се кротне.

Като видя баба си да излиза на улицата, увита в големия черен шал, той реши, че не бива да изпуска този шанс. Амира бе почнала да излиза от дома, откак чичо Ибрахим бе в затвора, но го правеше извънредно рядко. Никога не ходеше на покупки, на ресторант или на кино като лелите и братовчедките му. Днес бе денят, в който тя всяка години ходеше на моста, водещ към остров Гезира. Никой не знаеше защо възрастната жена отива там сама, занася цветя и ги хвърля във водата. Но Омар можеше да разчита, че поне за половин час се е изплъзнал от зоркия й поглед. Всъщност му трябваха само петнайсет минути.

Дано Камелия да се върне навреме от балетното училище! Дано не се заприказва с приятелките си по пътя.

Ето я! Камелия със смях се сбогува с другите момичета и влезе през градинската порта!

Омар бе скроил подробен план. Ще я подмами зад павилиона, ще я повали по гръб и ще й затисне устата. Ако реши после да го обвини в насилие, той ще отрича. Ще повярват на него, а не на нея, защото думата на една жена не тежи — така пише в Корана.

— Я Аллах! Камелия! — извика той, когато тя тръгна по алеята. — Ела бързо тук! Искам да ти покажа нещо!

— Какво?

— Ела го виж!

Тя недоверчиво сбърчи чело, остави книгите си на пейката и любопитно го последва към задната страна на павилиона, където цъфтеше хибискусът.

— Какво има? — попита момичето отново.

Той я грабна, събори я на земята и легна отгоре й.

— Я Аллах! — извика тя. — Пусни ме, идиот такъв!

Той се опита да й запуши устата с длан, но тя го ухапа. Когато посегна да свали гащичките й, Камелия така го ритна, че той падна по гръб. Тя скокна и ядосано огледа петната от зелената трева върху блузата си. Омар отново се нахвърли върху нея и я свлече на земята. Но като се опита да вдигне полата й, девойката така яростно заби юмрук в гърдите му, че дъхът му секна. Той се отдръпна и седна запъхтян в тревата. Камелия скочи и се разкрещя разярена:

— Да не си полудял, Омар? Ума си ли загуби?

— За Бога, какво става тук?

Обърнаха се и видяха Амира да идва иззад павилиона. Вятърът издуваше шала около раменете й. Тя попита възмутено Омар:

— Какво се опита да й направиш?

Той запълзя назад.

— Бабо… аз… ъ-ъ…

— Я ставай, идиот! — каза Камелия и си оправи полата. Посочи главата му и извика: — Само бръмбари се въдят вътре! Не забравяй, че не сме сгодени! И никога няма да се омъжа за теб! Така че повече не се опитвай. Разбра ли? — после взе книгите си и изтича в къщата.

Омар стана и смутено наведе глава.

— Бабо, аз… мислех, че си тръгнала към моста — измърмори той.

— Така е. Но на кръстовището се сетих, че съм забравила цветята.

Не каза нищо повече. Омар стоеше пред нея, забил очи в земята.

Когато мълчанието стана непоносимо, той вдигна поглед и срещна тъмните й, проницателни очи. Изведнъж си спомни как като дете откъсна крилата на една пеперуда в градината и баба му го хвана. Не бе я чул да идва. Тя му извъртя такава яка плесница, че той падна по гръб в тревата. Никой друг не го бе удрял в живота — нито преди, нито след това.

Очите й святкаха гневно. Лекият юнски ветрец си играеше с черния кичур, изскубнал се от кока. Тя му беше баба, но Омар гледаше на нея като всички други: тя бе красива жена със силна воля, която личеше в изгарящия й поглед и издадената напред брадичка.

Виждал бе майка му да избухва в сълзи само под укоризнения поглед на Амира, без да й каже и дума. Той преглътна на сухо и измърмори:

— Прости ми, бабо.

— Само Аллах може да ти прости — после добави малко по-меко. — Омар, това, което направи, е нередно.

— Но аз изгарям от желание, бабо, направо умирам — отвърна тихо той.

— Всички мъже са така. Трябва да се научиш да си смиряваш желанията. Да не си пипнал повече Камелия!

— Тогава искам да се оженя за нея!

— Не може.

— Защо да не може? Аз съм й братовчед! Кой друг е по-подходящ?

— Не знаеш някои работи. Когато първата жена на чичо ти почина, майка ти ви кърми и двамата. Коранът забранява да се вземат мъж и жена, сукали от една и съща гръд.

Той я погледна отчаяно.

— Не знаех това! Излиза, че Камелия ми е сестра!

— И ти не можеш да се ожениш за нея!

Очите му се напълниха със сълзи.

— Бисмиллах! Какво да правя, бабо?

Тя сложи ръка на рамото му и отвърна с усмивка:

— Не можеш сам да решиш това, Омар. Съдбата ти е предначертана от Бога. Моли се на Всевишния. Уповавай се на него.

Омар каза една молитва. Но когато Амира напусна градината, той стъпка ядно лилиите и ги изскубна от земята. После изтърча в къщата и влетя в стаята ма майка си, без да почука.

— Искам да се оженя — заяви той. — Незабавно.

Нефиса вдигна изненадано поглед от тоалетката си.

— За кого, скъпи?

— Не знам. Готов съм да взема всяка. Намери ми жена!

— Ами какво ще стане със следването ти? Ти още учиш!

— Казах ти: искам да се оженя. Не съм заявил, че ще напусна университета. Ще продължа да уча, макар и женен.

— Не можеш ли да почакаш, докато си вземеш държавния изпит?

— До тогава има още три години, мамо! Не мога да чакам!

Тя въздъхна. Колко нетърпелива бе младостта! Дали и тя бе такава на двайсет години?

— Добре, скъпи — каза тя, отиде до сина си и прокара пръсти през тъмните му коси. Сети се за келнера от Каж д’Ор, връстника на Омар. Изведнъж си помисли, че и синът й може от отчаяние да се хвърли в прегръдките на някоя богата стара жена, за да задоволи потребностите си. Потресена каза:

— Ще поговоря с Ибрахим.

 

 

Хасан вървеше след слугата нагоре по стълбите и си подсвиркваше весело. Отдавна замисляше това посещение. Понякога му се струваше, че не може да чака повече, но всеки път го сдържаше мисълта, че трябва да действа изключително предпазливо, ако иска да постигне целта си. Вече не бяха така близки с Ибрахим. Шестте месеца, прекарани в затвора, го промениха. Преди можеше да чете мислите му като по книга. Но сега приятелят му изпадаше в пристъпи на депресия и меланхолия и тогава не искаше да вижда никого. Трябваше да подходи внимателно към променения, странно унил Ибрахим. А намеренията на Хасан изискваха максимална тактичност.

Какво, по дяволите, е станало с него в затвора, питаше се Хасан, докато се качваше. Близо десет години бяха изминали от тогава, а той дума не обелваше. Хасан се чудеше как бе успял въобще да се измъкне оттам, след като всички усилия на Рашидови се оказаха безрезултатни. Всички пътища бяха затворени, а ето че приятелят му се спаси без негова помощ, като до ден-днешен твърдеше, че не знае кому дължи това.

Слугата почука и отвори вратата. Пусна Хасан в познатите му, комфортни стаи, обитавани от Ибрахим. Двамата се поздравиха сърдечно и Хасан прие с благодарност предложената му чаша кафе. Би предпочел уиски, но откак умря Едуард, в къщата не се пиеше алкохол.

Бедният Еди, помисли си Хасан и седна на дивана. Дали наистина загина при нещастен случай? Как може един мъж да се застреля точно между очите, докато си почиства револвера? Но полицейското разследване доказа, че смъртта е настъпила вследствие на случаен инцидент и Амира, която го намерила първа, потвърди това. Но Хасан не й вярваше. Знаеше, че е способна да излъже, за да запази честта на семейството. За него Едуард бе само играчка, само средство да отмъсти на Алис. Нищо друго не искаше. Сексът бе просто игра, нищо повече…

— Радвам се, че дойде — каза Ибрахим и думите му прозвучаха почти сърдечно. Хасан заключи, че късметът му ще проработи. Ибрахим сигурно щеше одобри предложението му за женитба.

Изпушиха по една цигара — английска марка, както установи със задоволство Хасан. След това заговори:

— И аз се радвам да те видя, братко. Аллах да ти даде здраве и дълъг живот — той вече не се държеше като джентълмен и не използваше английски фрази. Говореше само на арабски и сипеше египетска любезности. Поприказваха за цените на памука и за напредващия строеж на Асуанския язовир, докато накрая Хасан рече:

— Приятелю, ще ми позволиш ли да ти кажа защо съм дошъл? Тук съм по един особен повод, който ще ощастливи и двама ни. Днес, братко, е голям ден за нас. Дошъл съм да поискам ръката на дъщеря ти.

Ибрахим го изгледа смаяно:

— Заварваш ме доста неподготвен. Не знаех, че пак смяташ да се жениш.

— Разведен съм от три години. А както сам си ми казвал, мъжът без жена не може. Високият ми пост ме задължава често да ходя по приеми и коктейли, понякога и сам да ги устройвам. За целта трябва задължително да имам съпруга.

— Така е — каза замислено Ибрахим и си помисли как някога Алис го придружаваше на всичко важни светски събития. Всеки му завиждаше, че държи под ръка очарователната руса англичанка, защото тя бе дъщеря на херцог и с чара, елегантността и природната си хубост надвишаваше многократно всички оста нали жени. А сега лейди Алис прекарваше дните си ровичкане на земята, защото искаше да превърне египетската градина в нещо, напомнящо й Съфолк. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Как би могъл да намери отново път към сърцето на жена си? Какво да стори, за да превърне студенината и безразличието й в любов?

— Изчаках, разбира се, да мине рожденият й ден. Но той бе преди няколко седмици и тя вече не е чак толкова млада.

— Хм? Така ли? Не знам. Ти си на четиридесет и пет, Хасан.

— Ти също, приятелю!

Наистина бяха връстници. Но Хасан бе запазил младежкия си темперамент и обикновено не му даваха годините, докато Ибрахим бе състарен. Косите му бяха посивели в затвора и спортната му фигура се бе отпуснала.

— Говорехме, че Камелия може да стане балерина, но всъщност никога…

— Камелия ли? В името на пророка! Но аз ти говоря за Жасмина!

Ибрахим се втренчила него:

— Жасмина ли? Че тя е само на шестнайсет!

— Е, ще почакаме да навърши осемнайсет и тогава ще се оженим! Но не виждам защо да не уредим още днес въпроса с годежа.

Ибрахим сбърчи чело.

— Жасмина ли? Първо трябва да си помисля.

Хасан се сдържа. Не биваше да разрушава всичко от нетърпение. Той трябваше на всяка цена да получи красивата Жасмина.

— Тя иска да следва — каза Ибрахим.

— Да, всички момичета днес искат това — отвърна Ибрахим. — В тия модерни времена забравиха за какво ги е създал Аллах. Но като забременее, бързо ще забрави за науките.

— Но защо искаш Жасмина?

Хасан замълча. Не можеше да му отвърне: „Вземам дъщерята, защо винаги съм искал да притежавам Алис.“ Вместо това сви рамене и каза:

— А защо не? Тя е млада, красива, чаровна. Има добри маниери, умее да се държи в обществото. Освен това е покорна. Какво друго може да иска мъжът от една жена? — а наум добави: „Не я вземам, за да ми народи синове. Имам си вече четири. Този път се женя, за да изпитам удоволствие в брачното ложе. А сексуалното възпитание на красивата малка Жасмина сигурно ще е истинско удоволствие.“

Като поразмисли, Ибрахим реши, че неочакваното предложение на Хасан всъщност е добре дошло за него. Все някога тя щеше да се омъжи — това бе сигурно, — макар че му се искаше да я задържи у дома колкото се може по-дълго. А той смяташе, че твърде малко кандидати са достойни за нея. Кой мъж заслужаваше всъщност ръката на дъщеря му? А Хасан бе най-близкият му приятел от студентските години, от младини…

— Не мисли, че е някаква прищявка от моя страна — заяви прочувствено Хасан, — аз отдавна съм влюбен в нея.

Ибрахим кимна.

— Ние сме като братя. От колко години се познаваме вече? И без това се чувствам като член на вашето семейство. Помниш ли как щяхме да се обърнем с Нефиса с лодката?

Ибрахим се засмя — нещо, което рядко му се случваше.

Хасан продължи да настоява:

— Защо да не стана официално член на вашето семейство? Сигурно ще ти е приятно да знаеш, че няма да я дадеш на чужд човек. Мисля, че се познаваме много добре. Искам да кажа, че тя също ме харесва. Аз мога да й предложа такъв живот, с какъвто е свикнала. Аз съм богат, Ибрахим. Притежавам власт и огромно влияние.

— Така е.

— Знаеш, че мъж с моето положение е длъжен много внимателно да си подбере жена. Тя трябва да е представителна и да знае как да се държи и при най-официални поводи. Тя трябва — ще употребя тук нарочно една забранена дума — тя трябва да е аристократка. А както знаеш, изборът не е кой знае колко голям.

— Е добре — каза Ибрахим, — защо пък не? Ти си ми като брат, твоето щастие е и мое — той подаде ръка на Хасан и каза тържествено. — Съгласен съм. Хайде да направим документа за годежа…

— Аз вече съм го подготвил — и докато Ибрахим развинтваше капачето на писалката си, той се засмя и добави: — Ей, значи ти ставам зет! Не е ли смешно?

 

 

Нефиса тъкмо се канеше да почука на вратата на брат си, когато чу своето име. Позна гласа на Хасан. Той разправяше как веднъж се пуснаха двамата по Нил с една лодка. Тогава бе омъжена едва от година. Много време бе минало от ония дни и тя се учудваше, че Хасан още си спомня случката. Като чу за какво си говорят двамата мъже, сърцето й се разтупка. Не можеше да повярва на ушите си: Хасан искаше ръката й!

Кого друг би могъл да има предвид? Нали каза: „Много добре се познаваме… тя ме харесва… трябва да е аристократка… да е представителна.“ Значи класовата принадлежност и привилегиите все още значат нещо, заключи с радост тя. Съсловията се бяха запазили, само титлите се смениха. Кой не знаеше, че Хасан направи след революцията блестяща политическа кариера и придоби огромен авторитет? Разправяше се дори, че щели да го направят член на Върховния съд. Имаше нужда от жена, която да му подобава по ранга да е аристократка, бивша приближена на кралското семейство.

Тя изтича в стаята си, оправи набързо прическата, освежи червилото и сложи по капка жасминов парфюм зад ушите си. Усмихна се, поруменя и отново заприлича на младо момиче. Изтича долу в градината и когато Хасан излезе от къщата, тя го пресрещна.

— Случайно чух всичко — каза тя. — Надявам се, нямаш нищо против, че ви подслушах зад вратата?

Той я погледна учудено.

— Чух, че направи предложение за женитба — каза тя със закачлив тон. — Не бе необходимо да питаш Ибрахим. Аз вече решавам съдбата си сама — тя обви врата му с ръце. — О, Хасан, отдавна съм влюбена в теб. Обещавам, че ще ти бъда добра съпруга.

— Ти ли? — отвърна той и високо се изсмя. — Не говорехме за теб, а за Жасмина! — той се отскубна от ръцете й и каза: — Едно време наистина ти бях хвърлил око, Нефиса. Тогава бе още млада и привлекателна. Но защо ще вземам сега една жена, дето й е минало времето, след като мога да имам най-желаната девица на Кайро?

Тя го погледна изумена.

— Ти се шегуваш!

Хасан се наслади на този миг на превъзходство. Много добре си спомняше как една година след смъртта на мъжа й съвсем ясно подсказа на Нефиса, че я харесва. Но тя си беше вирнала носа и се направи, че не го забелязва. Пет пари не даваше за него. Ето че дойде неговият час.

— Ти живееш още със спомени за миналото — каза той и язвително се засмя. — Нито един мъж в Кайро, който държи на себе си, не би се оженил за теб.

Нефиса го проследи с поглед как излиза през портата, все още смеейки се и си спомни за единствената прекрасна нощ в своя живот, когато един мъж наистина я обичаше. Нейният красив лейтенант бе изчезнал. Тя копнееше по него. Искаше отново да я люби както някога…

 

 

Сънищата започнаха отново да я спохождат, но сега бяха по-детайлни и по-натрапчиви отпреди. Старите, мъчителни видения отново тревожеха съня й — лагерът в пустинята, четириъгълната кула. Но виждаше и нови, необясними образи: например един чернокож мъж с червен тюрбан. Той бе силен. Притежаваше власт и беше строг. Дали не бе баща й? Кой бе той и защо бе започнал да й се явява сега? Дали го е виждала в предишния си дом или там, откъдето са я от влекли, в къщата с пауна и шадравана?

Амира напразно се опитваше да разгадае сънищата си и не можеше да си обясни защо точно сега започнаха да я спохождат отново. В семейството не се раждаха деца, никой не бе забременял напоследък. Но старите страхове взеха да я мъчат по-силно от всякога, защото не можеше да се отърве от чувството, че върху нея тегне страшно злодеяние. А може би и върху всички Рашидови? Амира се питаше какво ли се опитват да й кажат сънищата този път.

 

 

— Какво значи импотентност, бабо? — запита Жасмина.

Стояха в кухнята и подреждаха чашите и чинийките за чай в умивалника. Току-що бе приключил следобедният чай при Амира. Сега вече канеше гости само в петък, докато мъжете бяха в джамията. Като приключеше обедната молитва с жените в дома, тя отваряше градинската порта и както преди идваха много приятелки и посетители. Сега миеше съдовете заедно с внучките си. Слугините също можеха да свършат това, но тя държеше да научи момичетата на къщна работа, защото рано или късно щяха да се омъжат.

Амира не чу въпроса на Жасмина. Тя избърсваше сребърната кана за чай, а мислите й бяха заети с един неотложен проблем.

Преди да тръгне сутринта за джамията, Ибрахим й каза какво са се договорили с Хасан. Той бе вече законно сгоден за Жасмина и щеше да се ожени за нея. Амира посрещна с мълчание думите на сина си. Но когато го гледаше как изчезва, огрян от утринното слънце, сърцето й се сви от ужасно предчувствие.

— Бабо — каза Жасмина, — чу ли какво те попитах?

Амира погледна красивата си, светлокожа внучка. С две шноли бе закрепила русите кичури, да не падат на челото й. Амира си помисли: „Света ще обърна, но ще спася това дете от Хасан ал-Сабир.“

— Какво попита, Жасмина?

— Чух как леля Хюсеин ти поиска лек срещу импотентност. Какво е това?

— Това е състояние, при което мъжът вече не може да изпълнява съпружеските си задължения.

Девойката сбърчи чело, защото не знаеше какви са тези задължения. Тя често си шушукаше със съученичките за момчета и за брака. Но тъй като информацията им почиваше до голяма степен на предположения и измислици, тя имаше съвсем смътна представа за съпружеските отношения.

— И как се лекува? — запита тя.

Преди баба й да успее да отговори, Бадавия, старата готвачка от Ливан, която в момента режеше месото, изтърси:

— Като си вземе млада булка!

Амира сложи ръка на рамото й:

— Ако Аллах пожелае, може никога да нямаш такива проблеми.

— А, аз и без друго няма скоро да се омъжа — заяви шестнайсетгодишното момиче. — Ще отида в университета и ще следвам медицина. Знам отсега какво бъдеще ме чака.

Амира хвърли поглед на Мириам Мизрахи, която тъкмо внасяше чиния със сладкиши в кухнята. Тя отвърна на погледа й, сякаш искаше да каже: „Ах, тези днешни момичета!“ Амира се засмя, за да прикрие тревогата си. Още не бе казала на Мириам за ужасния годеж, който Ибрахим бе уредил.

Камелия се появи на прага и потърси с поглед Захария.

— Лельо Мириам — каза тя, докато гледаше към градината и разтриваше лявото си рамо, натъртен при вчерашното нападение на Омар, — гледа ли нов филм с Дахиба?

— Чичо ти Сюлейман е така затънал в работа, че не сме ходили отдавна на кино.

— Трябва да го видиш! Никой не може да танцува като нея! Защо не отидете двете с баба?

Като чу това, Амира се засмя и отвърна:

— Кога ли съм имала време за кино! — каза на Жасмина: — Жената на Абдел Рахман ме помоли да занеса един от моите чайове на сестра й, децата имали лятна треска. Искаш ли да дойдеш с мен.

— С удоволствие, бабо! Ей сега ще извикам едно такси!

В този момент в стаята влезе Захария. Той целуна баба си, която запита:

— Баща ти върна ли се от джамията?

— Сега вкарва колата — отвърна момчето, взе една маринована чушка от буркана с туршия и я изяде с голям апетит.

Когато Амира излезе от кухнята, Камелия отиде при брат си.

— Носиш ли го, Заки? Успя ли да го намериш?

Преди месец посвети брат си в тайните си планове. Взе да го моли и увещава: „О, Заки, аз трябва да разбера къде живее Дахиба! Трябва да се запозная с нея! Искам тя да ми стане учителка. Научих целия й танц от филма. Напълно съм сигурна, че ще ме вземе за ученичка, ако ме види как танцувам. Но трябва да й науча адреса. Моля те, намери ми го!“

Захария се усмихна и извади едно листче от джоба си.

— Бисмиллах! Струваше ми петдесет пиастъра — каза той, — наложи се да дам бакшиш на едно момче, което работи в Каж д’Ор.

— Имам адреса й! — възкликна Камелия.

— Ходих там — добави той, — тя живее в един мезонет. Има охрана и кара шевролет! Видях я да излиза от къщи. О, Аллах, Египет още има кралица!

— Ще припадна като я видя! — промърмори Камелия. После го целуна и му прошепна: — Заки, признателна съм ти до гроб! Благодаря ти, много ти благодаря!

— А сега какво смяташ да правиш? — запита той, но тя беше вече изхвърчала от кухнята.

 

 

— Защо дойдохме тук, бабо? — запита Жасмина и погледна през прозореца на таксито. Намираха се на Улицата на бисерното дърво, в един район на Кайро, където девойката не бе стъпвала.

Амира не й отговори веднага. Тя също гледаше през прозореца.

Първо отидоха при сестрата на Абдел Рахман. Но след това тя нареди на шофьора да ги доведе тук, а не на Райската улица. Сега стояха пред къщата, където преди четиридесет и шест години се бе запознала с Али Рашид.

Чула бе, че са я съборили, но това не бе съвсем вярно. Централната сграда още си стоеше — една величествена постройка в същия стил като дома на Рашидови. Но около нея и на мястото на някогашната й градина бяха построени съвременни сгради с магазини и апартаменти под наем, които плътно обграждаха господарския дом от деветнайсети век. Отвътре наизлязоха ученички в униформа, понесли учебници и чанти. Къщата бе превърната в училище.

Амира оглеждаше красивата фасада и зачака в нея да се пробудят някакви спомени, защото някога бе живяла тук в харема. Сега тук момичетата ходеха на училище и бяха свободни.

Притвори очи и се опита да се завърне назад във времето. Насочи мислите си към мраморните коридори с надеждата, че ще успее да открие там себе си — онова плахо седемгодишно момиченце. Дали би открила в харема и майка си или тя бе загинала още в пустинята?

Защо не мога да си спомня как са ме довели тук? Защо в паметта ми е останал само денят, в който напуснах къщата?

Колкото и да се напрягаше, нищо не можеше да се сети. Но макар че миналото й се изплъзваше, тя осъзна едно: изтръгнаха ме от майка ми и ме доведоха тук. Изскубнаха ме от ръцете й, макар че тя се опитваше да ме защити. После под надзора на едрия мъж с червения тюрбан ме доведоха тук — негърът бе пазител на харема, евнух.

Амира погледна Жасмина и си помисли: „Ето какво са искали да ми подскажат сънищата. Затова трябваше да дойда тук. Сънищата ме предупреждават, че мога да изгубя внучката си. Жасмина ще бъде изгубена за нашето семейство, ако се омъжи за чужд човек. Тя ще ме напусне и вече няма да е мое дете.“

— Какво има, бабо? Защо дойдохме тук?

Амира искаше да й отвърне: „Не се плаши, детето ми. Няма да позволя да ти сторят зло. Няма да те загубя.“ Вместо това рече спокойно:

— Един ден ще ти кажа, но още и аз не знам цялата истина. А сега да се приберем вкъщи. Трябва да поговоря с баща ти.

 

 

Ибрахим стоеше до прозореца и наблюдаваше Алис, работеща в градината. Сламената шапка я предпазваше от жарките слънчеви лъчи. Като гледаше с каква любов изящните й ръце разделят буци и корени, пръскат семена и притискат влажната почва около растенията, копнежът го прониза като физическа болка. Градината се бе превърнала в център на живота й. Всичко започна преди десет години с една малка леха, на която растяха няколко хилави цветя. Сега почти цялата източна част на къщата бе обградена от перуники, рози и алпийски теменужки. Всички те обикновено не се прихващаха в сухата египетска почва. Но със самоотвержената си любов и грижа Алис бе постигнала истинско чудо.

Побиха го тръпки. Толкова му се искаше да обгради и него с такава любов и грижа.

Какво бе станало с брака им? Кога бяха спали за последен път заедно? От толкова време дори не бяха разговаряли като хората. Приказваха си само за всекидневни, банални неща. Как можеше да оправи нещата, за да се сближат отново, преди животът им да се превърне в отчуждено, стерилно съществуване?

Дълго след освобождаването си от затвора Ибрахим не изпитваше сексуален интерес нито към Алис, пито, към която и да е друга жена. Но когато минаха месеци и раните заздравяха, той се надяваше, че Алис ще се завърне при него като любяща съпруга. Само че тя не дойде доброволно в леглото му. Не можа да го освободи от вцепенението на чувствата. Той също се държеше някак затворено и хладно. Може би бе капитулирала пред любезната му маска, наранената му гордост и нечовешките унищожения, на които бе подложен. Тогава Ибрахим почна да търси ласките на анонимни проститутки. Но те му носеха само кратко удовлетворение. Той копнееше за жена си и искаше да има син.

— Може ли да поговорим, синко? Става дума за важен семеен въпрос. Омар почна да създава проблеми. Не може вече да се владее. Вчера го изненадах момента, когато нападна Камелия…

— Нападнал е Камелия? Кажи ми къде е! Ей сега ще го набия!

— Нищо лошо не стана. Но вече му нямам вяра. Трябва да го оженим и аз имам една идея — тя седна на мекия диван, като нарочно се настани точно по-големия портрет на Али, гледащ строго отгоре. — Трябва да сгодим Омар с Жасмина. И да направи час по-скоро сватбата, веднага щом тя свърши учили ще.

— Нали ти казах тази сутрин, че тя е сгодена вече с Хасан.

— Момичето е много младо за него. Дали ще й позволи да следва? А Омар има още три години до дипломирането си. Двамата ще учат заедно. Това много по-добре за Жасмина, отколкото да я дадем на мъж, трийсет години по-стар от нея.

— Прощавай, мамо, но ти си взела мъж, който е бил с четиридесет години по-възрастен от теб.

— Ибрахим, Жасмина не бива да се омъжи за Хасан.

— За Бога, мамо, не знам какво имаш против Хасан. Той ми е най-близкият приятел. Направо ми е като брат. Освен това е много добра партия. Говори се, че щели да го направят член на Върховния съд. А и няма какво повече да говорим, защото двамата вече подписахме брачния договор. Дал съм му дума.

— Трябваше първо да се посъветваш с мен. А Алис пита ли? Майката няма ли право да каже също какво мисли за бъдещия съпруг на дъщеря си? Наша, женска работа е да намерим мъж за Жасмина. Ти трябва само да подпишеш брачния договор.

— Но какво имаш против Хасан? Така и не разбирам защо не го харесваш.

„За нищо на света не мога да ти кажа това, синко.“ — помисли си тя.

— Тази сватба няма да се състои.

— Не мога да наруша думата си, дадена на такъв близък приятел — той отиде отново до прозореца, дръпна завесите и се загледа в Алис. Амира стана и пристъпи до него. След малко каза:

— Май бракът ви нещо не върви.

— Един син не разговаря за тези неща с майка си.

— Но ако мога да ти помогна…

Той я погледна измъчено и тя си спомни какво й разказа Захария: „Татко се събужда нощем и вика. Толкова силно вика, че чак аз го чувам.“ Ибрахим замълча и загледа ръцете си.

— Не знам защо не се разбираме с Алис, мамо. Но искам да имам син.

— Чуй ме тогава. Ще ти дам едно лекарство — нека го изпие.

Той я погледна недоверчиво:

— Някаква отвара, а? И помага ли?

— Помага, повярвай ми. Алис ще те пожелае и ако Аллах е рекъл, ще си имате син.

Той пусна завесата и се обърна с гръб към прозореца.

— Не е въпросът в церове и отвари, мамо. Не това търся. Уморих се. Ще ида да си почина.

— Трябва да решим за кого ще сгодим Жасмина.

— В името на пророка, този въпрос е вече решен!

Амира отвърна спокойно:

— Не е. Трябва да ти кажа нещо, синко, което ще ти причини голяма болка. Пазих го в тайна толкова години, за да не те нараня. Но сега съвестта ме кара да проговоря — тя пое дълбоко въздух. — Синко, много те обичам и затова ще ти кажа, че с нищо не си задължен на Хасан ал-Сабир. Той не ти е нито приятел, нито брат.

— Какво приказваш?

Сърцето й се разтупка. Но вече нямаше връщане назад.

— Хасан ги е накарал да те арестуват и да те хвърлят в затвора.

Той се втренчи в нея.

— Не ти вярвам.

— Истина е, кълна ти се.

— Не може да бъде.

— Заклевам се във Всевишния, Ибрахим.

— Откъде знаеш за Хасан? Някой те е излъгал!

Амира си спомни какво бе обещала на Сафия Раджиб.

— Не ти ли стига това, че знам. Написано е в досието ти. Хасан ал-Сабир те е обвинил в измяна спрямо египетския народ. Откупил се е. Затова направи такава кариера после. Без всякакви задръжки е преминал на страната на революционерите. Ако държиш, мога да уредя сам да видиш досието си.

— Ще питам Хасан.

— Питай го и ако има страх от Бога, ще ти каже истината.

 

 

Жасмина и Тахия се опитваха да не хихикат, докато се криеха заедно с Камелия зад празните каси с надпис „Джони Уокър“. Те чакаха Захария да им даде знак, скрити в черния вход на Каж д’Ор. Той бе отишъл в клуба, за да подготви всичко. Въпреки юнската жега Камелия трепереше, защото той се бавеше твърде дълго. Сигурно нещо се е провалило.

Опита се да проникне до дома на Дахиба, но не успя. Първо портиерът не искаше да я пусне в сградата и се наложи да го подкупи. После пиколото отказа да я закара до мезонета, което означаваше още бакшиш. Двамата бодигардове, които играеха карти пред вратата на жилището, също поискаха пари. Когато най-сетне почука на вратата и икономът й отвори, вече не бе й останал нито един пиастър. А и той нямаше да й помогне. Икономът повика секретарката на Дахиба, която заяви, че танцьорката не приема посетители. Не проявявала интерес към любителските изпълнения и не давала никакви уроци.

Затова Захария скрои друг план. Каза на Амира, че ще заведе братовчедките си във вариетето да гледат новото танцово шоу на Дахиба, за което говореше целият град. Докато баба й слушаше заедно с другите радио, тримата се измъкнаха от къщи и поеха към нощния клуб, където танцуваше Дахиба.

— Горкият Заки — каза Тахия, без да изпуска от очи вратата, водеща към кухнята на клуба. — За първи път излъга баба.

— Той не я излъга — напомни й Жасмина. — Само й каза, че ще дойде с нас на представлението. Както и направи. Ей, Камелия, иде!

Захария дойде до дървените сандъци и прошепна:

— Всичко е наред! Зад вратата чака една жена. Тя работи в тоалетната. Ще те преведе през кухнята и ще те скрие зад завесата на едно място, където никой няма да те забележи. Да знаеш само колко скъпо ми излезе!

Двете момичета прегърнаха Камелия, целунаха я и й пожелаха късмет. После тя изтича вътре, като старателно прикриваше танцувалния си костюм под мантото. Жената я заведе зад завесата и категорично й забрани да мърда оттам по време на представлението. Захария й бе казал, че сестра му държи на всяка цена да види как танцува Дахиба. Когато Камелия погледна крадешком към залата, сърцето й подскочи. Клубът беше препълнен с жени в официални вечерни рокли и мъже, по чиито униформи блестяха ордени. Тя замръзна на място, като видя на една маса до самата сцена да седи нисък, набит мъж. Това бе прочутият филмов режисьор Хаким Рауф, мъжът на Дахиба.

Музикантите от оркестъра заеха местата си, светлините угаснаха и прожекторите осветиха празната сцена. Музиката засвири и само след няколко минути зрителите изпаднаха в необходимото настроение. Тогава Дахиба излезе на сцената, посрещната с възторжени викове и ръкопляскания. Жасмина се прехласна. Отблизо танцьорката изглеждаше още по-красива, отколкото на екрана. Тя започна танца си много драматично: понесе се като вихър из сцената, обвита във воал от син шифон, обсипан със звезди. Хореографията бе смесица от класически балет и модерен танц. Само след няколко минути пусна воала и застана пред зрителите по блестящ костюм от турскосин сатен и сребърно ламе. Дългият колан и ханшът й бяха обрамчени със сребърни ресни. Тя бавно повдигна ръце и завъртя бедра. Зрителите закрещяха от възторг, защото този кючек бе най-прочутият танц на Дахиба.

Като я видя на живо и отблизо, Камелия изведнъж установи, че Дахиба не бе красива, даже не бе хубавичка. Но тя притежаваше силно излъчване. Умееше да печели сърцата на зрителите, да им влияе, да ги кара да ръкопляскат, да се смеят, да стават изведнъж сериозни и Камелия разбра, че Дахиба не само забавлява публиката, но и й предава своите внушения.

Девойката зачака със затаен дъх. Най-сетне Дахиба отиде напред, до рампата. Винаги правеше така, за да засили контакта с публиката. Когато музиката отново засвири кючек, Камелия свали мантото, огледа набързо златисточервения си костюм и излезе на сцената. Публиката първо се учуди, а после заръкопляска. Дахиба се обърна и видя танцуващото момиче. Забеляза, че музикантите я гледат въпросително и им кимна да продължат.

Сцената бе огромна, но Камелия се съсредоточи върху малка част от нея. Тя не танцуваше с предизвикателни, протяжни извивки, а бавно и сдържано кършеше ханша и бедрата си, като очарователно виеше ръце. Не поглеждаше Дахиба. Насочила бе погледа усмивката си към зрителите, които ръкопляскаха и викаха: „Я Аллах!“

Дахиба даде знак на оркестъра и те подеха друг мелодия. Ритъмът стана по-бавен, докато накрая се понесе само звукът на флейта, напомнящ музиката на заклинателите на змии. Камелия направи майсторски преход, без да наруши ритъма. В съответствие с променената атмосфера започна да вие снага от корем до гърдите, правейки ситни движения. Зрителите бях запленени. Като разбраха, че това участие не влизаш в програмата, че момичето със светлокафявите очи в дебютантка, няколко мъже скочиха от столовете си завикаха: „Ангел, ангел, пратен от небето!“ Те свиркаха, ръкопляскаха и й хвърляха въздушни целувки. Застанала на края на сцената, Дахиба наблюдаваше зрителите. Забеляза мъжа си, седнал на първия ред. И той беше във възторг.

Когато музиката спря, Камелия хвърли целувка на публиката и изчезна зад завесата. Там директорът на клуба я грабна за ръката и я заплаши, че ще извика полиция. Когато я задърпа навън, до нея внезапно застана Дахиба.

— Защо излезе на сцената? — запита тя. Бурните аплодисменти почти заглушиха думите й. — Нима искаше да ми се подиграеш?

Останала без дъх, Камелия едва можеше да говори. Тя видя силно гримираните очи на Дахиба, черните линии около клепачите и устата. Още по-поразителни бяха суровите й черти, които контрастираха напълно с движенията й.

— О, исках само да ме видите как танцувам! Опитах се да се срещна с вас, но…

В този момент се появи Хаким Рауф. Той се смееше и бършеше потта от зачервеното си лице.

— О, какво шоу беше това! Ела, ела, момиче! Да идем да пием един чай! — той нареди на смаяния директор да пусне Камелия. Отидоха в едно малко помещение, което Дахиба използваше като гардеробна. Двамата с мъжа си запалиха по цигара и тя я запита:

— Как се казваш?

— Камелия Рашид.

Очите на Дахиба светнаха.

— Да не си роднина на доктор Ибрахим Рашид?

— Той ми е баща. Познавате ли го?

— На колко си години?

— На седемнайсет!

— Ходила си на училище за танци, нали?

— Учих балет.

— И искаш да станеш моя ученичка, така ли?

— О, да, това е моята мечта.

Дахиба я гледа дълго и замислено.

— Аз не танцувам заедно с други. Никоя танцьора не го прави. Щяха да те арестуват заради това излизане на сцената. Но публиката веднага те хареса.

— Това е страхотен трик — каза Хаким и разкопча най-горното копче на ризата си, — може би трябва да включим номера в програмата, мила.

Дахиба го перна шеговито.

— Може да пуснем и дресирана маймуна. Ти ще изпълняваш тази роля!

А на Камелия каза:

— Прекалено си мускулеста. Имаш мъжки рамене и тесен ханш. Ще трябва да понапълнееш. Слабата танцьорка не е чувствена. Танцът ти е старомоден и любителски. Вече не танцуваме само кючек. Ориенталският танц се обогатява с елементи от различни стилове. Но ти си талантлива. При една добра подготовка можеш да станеш голяма танцьорка — тя се засмя. — Може би един ден ще се мериш с мен.

— О, благодаря.

Дахиба вдигна ръка.

— Но преди да ми станеш ученичка, искам да те предупредя, че семейството ти няма да одобри това. Изпълнителките на ориенталски танци минават за разпуснати жени. Презират ни, защото насочваме вниманието на мъжете към женската сексуалност и ги караме да забравят Аллах и Корана. Мъжете ни желаят и затова обществото ни отхвърля. Разбираш ли ме, Камелия? Много мъже ще те преследват с любовни обещания, но малцина ще те уважават, а още по-малко ще са онези, които са готови да се оженят за теб. Приемаш ли такъв живот?

Камелия погледна към Хаким Рауф и каза:

— Вие не можете да се оплачете.

Той взе ръката на Дахиба и каза:

— Хвала на дървото, от което е била издялана люлката ти! Аз съм още влюбен в теб!

Дахиба се засмя, а Камелия добави:

— Искам да танцувам, останалото не ме интересува.

— Тогава ще ти кажа защо реших да те взема за ученичка — нещо, което не съм правила за никого досега. Изпълнението не почива само на гола техничност. Ние египтяните, обичаме да има емоции и драматизъм. Добрата танцьорка трябва да ги носи в себе си, да бъде личност. Ти притежаваш такова излъчване, Камелия. Танцът ти бе малко над равнището на посредствеността, но ти грабна сърцето на зрителите със смелостта си. Ти притежаваш способността да ги омагьосваш, а това е половината от въздействието на танца. Близките ти знаят ли, че си тук?

Камелия се поколеба. После каза:

— Не. Не биха ме пуснали. Но това не ме интересува! Няма да им казвам, че вземам уроци при вас!

— Ще трябва да идваш поне три пъти седмично у дома ми. Как ще обясниш отсъствието си от къщи?

— Ще кажа на баба, че съм почнала да вземам допълнителни уроци по балет. Така няма да се наложи дори да лъжа.

— Ами ако тя научи истината?

Камелия не искаше и да мисли за подобна възможност. В момента я интересуваше само едно: Дали бе готова да учи танци и един ден да може да стане също тъй прочута като нея.

 

 

Ибрахим почука на вратата на яхтата. Когато никой не му отвори, той решително ги избута настрана и отиде право при Хасан, който седеше на дивана и пушеше хашиш.

— Приятелю! Колко се радвам, че идваш да ми нравиш компания. Ела, седни и…

— Вярно ли е, Хасан? — запита Ибрахим, застанал пред него. — Наистина ли си посочил името ми на Революционния съвет и си ги накарал да ме хвърлят в затвора?

Хасан се засмя.

— За Бога, как можа да ти хрумне такова нещо. Разбира се, че не е вярно!

— Майка ми каза.

Усмивката на Хасан изчезна. Пак онази опасна вещица!

— Просто те е излъгала. Тя никога не ме е харесвала.

— Майка ми никога не лъже.

— Значи някой й е дал погрешна информация.

— Каза, че го пишело в досието ми. Мога проверя.

Хасан остави лулата си, поизправи се, прокара пръсти през косите си и каза:

— Е, добре… времената бяха страшни, Ибрахим Никой от нас не знаеше дали ще доживее до следващи ден. Арестуваха ме. За да спася главата си, аз им каза няколко имена… може и твоето да съм споменал. Вече не помня. И ти щеше да направиш същото, Ибрахим. Кълна се в Аллах, че би постъпил по същия начин.

— И от мен искаха да им назова имена, но аз не се подадох. Минах през ада, изтърпях страшни изтезания, но никого, никого не предадох. Не можеш да си представиш какво правиха с мен, Хасан ал-Сабир — каза спокойно Ибрахим, но очите му се напълниха със сълзи. — Тези шест месеца, прекарани в затвора съсипаха целия ми живот — той замълча. После тихо добави. — Ние вече не сме нито побратими, нито приятели. Ти няма да се ожениш за дъщеря ми.

Хасан скочи и го хвана здраво за ръката.

— За Бога, ти не можеш да нарушиш договора ни!

— Аллах ми е свидетел, че мога и ще го направя.

— Ако го направиш, Ибрахим, горчиво ще съжаляваш. Повярвай ми.

 

 

Ибрахим намери майка си в салона. Тя слушаше вечерното четене на Корана по радиото.

— Хасан ал-Сабир вече не ми е побратим — каза той. — Подготви годежа на Жасмина с Омар. Сватбата ще се състои след края на учебната година — после добави: — Дай ми онова нещо за Алис. Трябва да имам син.