Барбара Ууд
Прокълната любов (21)

Двадесета глава

Якоб я плашеше. По-точно казано, плашеше я мисълта, че може да се влюби в него и той да отвърна на чувствата й.

Камелия направи всичко възможно, за да потисне зараждащата се страст. С часове репетираше, съсредоточаваше се върху хореографията и така се трудеше от сутрин до вечер, че накрая падаше от умора в леглото и потъваше в дълбок сън без съновидения, в който не можеше да проникне дори Якоб Мансур. Но като се събуждаше на сутринта, първата й мисъл бе за него. Пред погледа й изникваше образът на един скромен, леко пълен мъж с очила в златна рамка и оредяла коса. А вечер, когато танцуваше в Хилтън и усмихната приемаше аплодисментите, тя го търсеше с поглед сред публиката, докато най-сетне го откриеше някъде в дъното на залата. Той не заставаше под полилеите и сред възторженото множество, а в полумрака и я наблюдаваше, без да се помръдне.

„Дали и той изпитва същото към мен?“ — питаше се Камелия. Сигурно не му бе безразлична, иначе защо ще идва на всичките й представления? Но нито веднъж не бе идвал зад сцената, не й бе пращал цветя, нито й бе подхвърлял банкноти като другите мъже.

Така или иначе, след онази първа среща в редакцията на вестника тя не бе разменила и дума с него.

Нищо не знаеше за този мъж. Фактът, че винаги идваше на представленията й с един и същ демодиран костюм и че вестникът му живееше само от спонсорство, показваше, че не е заможен. Не знаеше даже дали има жена и деца. Не щеше и да знае, защото се надяваше, че ще се отърси от това увлечение. Затова не се и опитваше да научи нещо за него. Но въпреки всичко трябваше да си признае, че любовта й не угасваше, а се задълбочаваше.

Години наред тя успяваше благодарение на желязната си дисциплина да не допуска любовта в сърцето си. Редките случаи, в които някой мъж успяваше да привлече вниманието й, никога не минаваха границите на обикновеното любопитство. Но Якоб Мансур някак си бе успял да прескочи крепостната й стена. И сега Камелия не знаеше какво да прави.

Разумът й нашепваше, че в такова политически несигурно време не бива да се влюбва в евреин. Преди година, преди войните с Израел, египетските евреи и мюсюлмани живееха в мир и съгласие. Нима семействата Мизрахи и Рашид не бяха най-близки приятели? Но след като претърпяха няколко унизително поражения от Израел, египтяните се настроиха срещу братята си — семити. Гледаше се с лошо око на приятелските или роднински връзки между представителите на двата лагера и остро се осъждаха опитите за брак между евреин и мюсюлманка.

Но Камелия не можеше да прогони Якоб Мансур от мислите си. Тя бе влюбена в него.

Всеки ден си купуваше вестника му и четеше неговите статии. Възхищаваше се на блестящия му стил и на куража, с който поставяше и разглеждаше най-парливите въпроси. Той призоваваше правителството с убедителни аргументи и недвусмислен език да проведе необходимите реформи. Насочваше вниманието върху отговорните лица, назоваваше имена, без да се съобразява със заплахата от репресии и заклеймяваше конкретни прояви на несправедливост. Освен това Мансур редовно пишеше възторжени рецензии за нейните представления. Той намираше пламенни, но не и обидни думи за възхвала на красотата й, възхваляваше таланта й и пластично описваше нейния танц. Не му убягваха и най-дребните детайли — тя просто се удивляваше на изключително набитото му око.

Дали не се прокрадваше и нещо друго между редовете на тези хвалебствени химни? Може би рецензиите му бяха просто низ от любовни обяснения? Кой бе този мъж, който я омагьосваше с думите, характера и скромността си? Наистина ли я бе влюбена в него? Но как да разбере, след като никога не бе познала любовта?

Искаше й се да се обърне към баба си за съвет, но знаеше непоклатимия й принцип: „Първо се омъжи, а после любовта ще дойде от само себе си.“

Лимузината напредваше едва-едва по задръстените улици на Кайро. Телохранителят Радван седеше отпред до шофьора. Камелия се загледа навън през прозорците с тъмни стъкла. Учудваше се сама на себе си — вълнуваше се като ученичка. Не знаеше какво е сценична треска, защото обичаше и публиката, и танцуването. Но сега сърцето й стигна чак до гърлото и челото й пламтеше, защото отиваше в редакцията на Мансур. Имаше повод за посещение и бе отделила три часа, за да се наконти и гримира.

Нервно поклати глава и си помисли: „Вече съм на трийсет и пет, а още не съм спала с мъж. Изпитвам същата възбуда, като при някогашните посещения на Хасан в дома на Райската улица. Бях още малка, но си мислех, че умирам от любов.“

Хасан ал-Сабир… Полицията така и не разкри кой е убиецът. Той изнасили Жасмина и разби живота й. С жестокостта си напълно бе заслужил своя ужасен край…

Камелия прогони мрачните спомени щом лимузината спря пред голяма сива сграда, от която се изсипа ято ученички в сини униформи. Откакто християните бяха отвлекли едно мюсюлманско девойче Камелия лично прибираше дъщеря си от училище.

Застанала до вратата на училището, Зейнаб тъкмо се сбогуваше с едно червенокосо момиче. Като изключим шината на крака, тя изглеждаше като всяко младо момиче — малко непохватно, с две дълги плитки, спускащи се по гърба й. Тя закуцука към колата.

— Здрасти, мамо! — извика Зейнаб, бързо влезе вътре и целуна Камелия.

— С кого си приказваше, миличко?

— С най-добрата ми приятелка — Ангелина! Знаеш ли, тя ме покани да й отида на гости. Нали ще ме пуснеш?

— Ангелина ли? Много странно име. Да не е чужденка?

— Египтянка е, мамо — засмя се Зейнаб. — И е единственото момиче в училище, което не ми се присмива и си говори с мен.

Болка прониза сърцето на Камелия. Обичаше дъщеря си и страдаше заедно с нея. Колкото повече порастваше, толкова по-ясно осъзнаваше какво означава нейният недъг. След два месеца щеше да навърши петнайсет. След две години ще е абитуриентка. И после? Какво бъдеще я чака? Какво може да получи от живота едно недъгаво момиче? Сигурно никога няма да си намери мъж и ще има нужда от човек, който да я закриля. Хаким Рауф бе безценен, но вече остаряваше.

„Тя има нужда от баща“ — помисли си Камелия.

— Мамо — рече Зейнаб, когато лимузината навлезе в оживеното движение по улица Ал Бустан и шофьорът занатиска по египетски маниер клаксона вместо спирачката — Може ли да отида на гости у Ангелина?

— Къде живее тя?

— В Шубра.

Камелия сбърчи чело.

— Че това е християнски квартал. Може би няма да е съвсем безопасно да ходиш там.

— А, нищо няма да ми се случи. Ангелина е християнка!

Камелия прехапа устни и се загледа през прозореца на колата. Какво да й каже? Опитваше се да опази дъщеря си омразата, която разделяше Кайро на два враждуващи лагера. След покушението върху чичо й Хаким тя осъзна колко основателна може да бъде омразата, когато видиш как измъчват или убиват твой близък, без нищо да е сторил. В безопасния мезонет на осемнайсетия етаж тя гледаше по телевизията ужасяващи репортажи за палежи на джамии и убийства на християни. Всички те бяха жертви на една вражда, която се разпалваше по кървавите закони на отмъщението. Откак президентът Садат призова коптския патриарх да вземе участие в една конференция за мир, а той отказа да участва в каквито и да било преговори, християните минаваха за непримирими фанатици и им приписваха основната вина за кръвопролитията. Всичко, включително и Камелия, твърдяха: „Те просто искат да убиват!“ Затова през последните месеци недоверието и страхът спрямо тях нараснаха.

— Предпочитам да не ходиш, миличкото ми — каза тя и гальовно отметна косите, паднали на челото на Зейнаб. — Напоследък е рисковано за мюсюлманите да ходят в този квартал.

Дъщеря й се опасяваше, че точно така ще й отговори. Но Ангелина не беше зла. Тя бе добра и весела и имаше страхотен брат, който понякога я вземаше от училище.

— Ти не обичаш християните, нали, мамо? — запита тя.

Камелия подбра внимателно думите си, защото не искаше да й вдъхва собствените си предразсъдъци. Ако някой имаше шанса да постигне помирение, това беше младото поколение. Затова се опита да обясни на Зейнаб защо постъпва така.

— Въпросът не е дали ги обичам или не, момичето ми. В момента враждите и изстъпленията са факт, с който трябва да се съобразяваме. Докато правителството не разреши конфликта между християни и мюсюлмани, никой не може да се чувства сигурен. Затова не искам да общуваш с Ангелина и въобще с християни до момента, в който вече няма опасност от вашата дружба да произтекат недоразумения или дори нещо по-лошо. Разбираш ли ме?

Като видя колко е разочарована дъщеря й, тя я прегърна през рамо и я притисна до себе си.

Горката Зейнаб. Толкова се притесняваше от шината на крака си, че не успяваше да се сприятели с никого. Камелия добре разбираше жаждата за приятелство и признание, спотаена в очите на момичето. Ние с дъщеря ми си приличаме, помисли си тя. Зейнаб се е сприятелила с християнска, а аз съм влюбена в евреин.

— Знаеш ли какво? Трябва да се отбия тук за малко и после ще отидем в сладкарницата „Гропи“. Искаш ли да хапнем нещо сладичко?

— О, страхотно, мамо!

Но с радостния си възглас тя не успя да прикрия разочарованието. „Не е правилно няколко ужасни хора да отравят на другите радостта от живота“ — помисли си момичето.

Държеше на всяка цена да отиде на гости у Ангелина. Въпреки изричната забрана на майка си тя се замисли по какъв начин да осъществи все пак плана си. Ако нищо не научи, няма да се тревожи, реши Зейнаб.

В началото на уличката шофьорът ловко паркира голямата кола между щанда на един продавач на фалафели и една магарешка каручка, натоварена с портокали. Камелия се поколеба дали да слезе.

„Длъжна съм да го направя заради Дахиба“ — помисли си тя. Носеше в чантата най-новото есе на леля си и искаше да го предложи на Якоб Мансур.

Отиде при него в името на социалната справедливост и реформаторската идея.

Искам да помогна на потиснатите си сестри.

Но когато за последен път огледа дали се е гримирала добре и усети как бясно препуска сърцето й, Камелия си призна, че предложи на Дахиба да отнесе лично есето в редакцията, водена от най-егоистични мотиви.

Радван й отвори вратата на колата. Хората на улицата спряха и любопитно я загледаха как слиза. Тя помоли бодигарда си да остане вътре при Зейнаб. Радван сбърчи чело, но се подчини. Камелия знаеше, че никак не му се искаше да я пуска без придружител по тази уличка. Той скръсти мускулестите си ръце, облегна се на колата и я проследи с поглед. В този квартал Камелия много биеше на очи. Тя бе висока, елегантна съвременна жена, с обувки на високи токчета, с начервени устни и гъсти черни коси, прибрани само с една шнола. Нищо чудно, че приковаваше погледите и на мъжете, и на жените.

Още не бяха сменили стъклото на амириния прозорец, покрит с картон. Камелия установи с безпокойство, че и вратата бе изтръгната от пантите. Щом влезе, пред очите й се разкри картина на пълно опустошение. Сякаш някой бе насякъл бюрата с брадва. Подът бе настлан с разпилени листове хартия, залят и с червена боя.

Завари Якоб Мансур да подрежда разбъркани страници в задната стаичка.

— Бисмиллях! — възкликна тя. — Добре че поне вие не сте пострадали!

Той вдигна глава.

— Камелия Рашид!

— Кой е направил това? Християните ли?

Той вдигна рамене:

— Може и те да са. И от двата лагера искат да ми запушат устата. Този път като че ли наистина успяха — поне за известно време. Унищожиха архива ни, откраднаха пишещите машини и насякоха всичко останало.

Камелия усети как пламва от гняв. Първо пострада Хаким, а сега — и Якоб. В никакъв случай няма да позволи на Зейнаб да ходи на гости у Ангелина.

— Може би наистина трябва да спрете вестника за известно време — рече загрижено тя. — Рискувате живота си. Помислете за семейството си за жена ви и за децата.

— Нямам деца — отвърна усмихнато той, погледна я и намести очилата си, сякаш не вярваше на очите си. — Не съм женен.

Камелия бързо извърна глава и се престори, че гледа портрета на президента Садат, окачен на стената.

„Бисмиллях, помисли си тя, неведоми и велики са пътищата на Аллаха!“

Нали в колата преди малко си помисли, че Зейнаб има нужда от баща?

Погледна Мансур и забеляза, че на ризата му пак липсва копче. Той безспорно се различаваше твърде много от богатите бизнесмени и принцовете от Саудитска Арабия, които идваха на представленията й и я почитаха като предмет на изкуството.

Бих ли могла да се омъжа за такъв човек?

А защо не?

— Няма да се предам — каза Мансур. — Аз обичам тази страна. Някога Египет е бил велик. И днес може да възвърне величието си — той замислено поклати глава. — Ако имахте невъзпитано дете, щяхте да се заемете с възпитанието му, нали? Нямаше да се отречете от него, дори и да застане срещу вас, нали така? — той взе един стол, за да я покани да седне, но като видя, че единият му крак е счупен, го остави настрана. — Аз съм журналист — продължи Мансур и се огледа да види къде другаде може да се седне. — Известно време работих за големите вестници. Но там ми нареждаха какво и как да пиша. Съвестта ми не позволяваше да върша подобни неща. Трябва да се кажат някои истини — той се загледа в нея. Светлината бе приглушена, защото проникваше само от съседното помещение.

— Вие ще ме разберете. Двете с леля си бяхте принудени да публикувате съчиненията си в Ливан. Но аз като египтянин държа да издавам произведенията си в Египет.

В тясното помещение тя усети физическата им близост, като нещо обезпокояващо, но същевременно приятно и хубаво.

— И сте готов да рискувате дори живота си? — запита тя.

— Каква полза има да живея, без да следвам своите убеждения? Докато мога да пиша и все още се намира печатар, готов да ги отпечата, аз няма да спра.

Камелия кимна.

— Тогава аз ще ви подкрепя. Споменахте, че живеете от спонсорство. Ще се погрижа утре да получите нови пишещи машини и бюра. Ще имате всичко, за да възобновите излизането на вестника. Обещавам ви.

Погледите им се срещнаха и за миг им се стори, че шумният стар град, който ги заобикаля, потъна в небитието.

— Простете, аз съм лош домакин — рече тихо той и й се усмихна. — Елате, ще наредя да донесат чай — той протегна ръка и посочи към коридорчето. — Да отидем горе. Там има къде да седнем, фанатиците не успяха да стигнат чак до него.

Ръкавът му се дръпна нагоре и Камелия каза:

— О, имате синина на китката… — но като се взря по-внимателно, замръзна от ужас. Не беше синьо петно, а татуировка: коптски кръст.

 

 

Амира вътрешно се бунтуваше срещу собствения си план. Но нищо друго не й оставаше. Тя мушна ръка под грижливо сгънатите одежди, предназначени за поклонничеството до Мека и извади ковчежето, инкрустирано със слонова кост. Върху капачето бяха изрязани думите: „Аллах е милостив.“

Аллах явно бе още сърдит на Ибрахим. Поличбите бяха ясни: Худа му роди отново дъщеря, пета по ред. Фадила направи спонтанен аборт и въпреки всичките си усилия Амира не успя да намери нито подходяща жена за Ибрахим, нито съпруг за Камелия. Синът й бе толкова потиснат, че бе загубил вяра в себе си и виждаше бъдещето само в черни краски. Искаше да раздели къщата на две, за да подсигури финансово бъдещето им. Смяташе да дава половината под наем, а семейството да се събере в другата половина.

Амира нямаше да допусне да се стигне дотам. Затова се готвеше сега да посрещне един гост, който сама бе поканила.

Затвори с въздишка раклата с поклонническите дрехи и занесе ковчежето в малката си дневна, разположена до големия салон. Стаята, подредена с много вкус, се използваше за посрещане на гости на четири очи. Амира сама бе приготвила храните и напитките. Близките й не биваше да научат за тази среща. Докато огледа внимателно месинговата кана за кафе, чинията с бисквитите и пресните плодове, чу да се звъни на вратата. Само след миг една прислужница въведе госта й в стаята, оттегли се и затвори вратата.

Без да го оглежда натрапчиво, Амира веднага си създаде представа за Набил ел-Фахед. Той бе петдесетгодишен, елегантен, с леко посребрени черни коси и добра фигура, подчертана от ушития по мярка костюм. Той бе представителен мъж и с едрия си нос и масивната брадичка й напомняше за президента Насър. Заможен е, помисли си тя, може даже да е много богат. Няма никакви финансови проблеми.

Амира го приветства вежливо и го покани да седне.

— Благодаря ви, че удостоихте с присъствието си нашия дом.

— Това е висока чест за мен, госпожо — поклони се той.

Амира бе научила за него от жената на Абдел Рахман, която го похвали, след като купи от него няколко старинни кресла. Минаваше за един от най-добрите познавачи на антикварни вещи в Кайро и бе експерт по редките и скъпоценни бижута. Освен това се славеше с честност и почтеност. Затова в отчаяните си опити да предотврати разделянето на къщата и нахлуването на чужди хора в нея Амира реши, че е дошъл моментът да се раздели със скъпоценностите си, включително и с древния пръстен и с гривната от времето на Рамзес II — макар някога да се бе зарекла, че завинаги ще останат семейна собственост. С парите от продажбата възнамеряваше да купи ценни книжа, носещи сигурна печалба, да увеличи по този начин собствения си капитал и да убеди Ибрахим, че нейното, състояние е достатъчно, за да обезпечи бъдещето на Рашидовия дом.

— Скоро ще задуха пустинният вятър — рече Амира, докато му наливаше кафе.

— Така е, уважаема Амира — отвърна той и си взе парче баклава и резен озахарен портокал.

— Цялата къща ще се напълни с пясък и прах — въздъхна тя.

Той поклати съчувствено глава:

— Този вятър е истинска напаст за домакините.

Като професионален оценител той също си състави светкавично мнение за нея. Тази Амира Рашид, която седеше срещу него като кралица в позлатеното и тапицирано с брокат кресло, бе силна жена с несломима воля, чиято красота се излъчваше от вътрешната й сила. Дрехите й бяха скъпи и добре ушити. Носеше точно толкова бижута, колкото да покаже вкус и стил. Тя принадлежеше към онези аристократки, които бяха познали още епохата на харема и фереджето — едно измиращото вече поколение, чието постепенно изчезване Набил ел-Фахед като любител на антикварните ценности и добрите стари времена, наблюдаваше с искрено съжаление.

При влизането си бе забелязал на отсрещната страна портрет на крал Фарук. До краля стоеше привлекателен млад мъж. Ако се съди по външната прилика, той вероятно бе син на Амира Рашид.

Търговецът на антикварни ценности потри ръце, представяйки си скъпоценните и редки предмети, които му предстоеше да оцени. Вероятно Амира Рашид го бе поканила тук с намерението да му продаде нещо. Резиденцията на Рашидови бе огромна и стара. Портретът на краля красноречиво свидетелстваше, че фамилията бе познала времена на могъщество и разкош. Може би в разговора им щеше да стане дума за вещи, принадлежали някога на кралското семейство? Такива предмети бяха вече рядкост и стойността им растеше от година на година Колекционерите се биеха за тези атрибути на скандалното, славно минало, защото те бяха символ на култура, лукс и разхищение. Докато дъвчеше бавно особено вкусната баклава и отпиваше от сладкото кафе, Набил ел-Фахед се питаше с нарастващо любопитство с каква ли скъпоценност ще го изненада Амира Рашид.

Спазвайки етикета, те говореха за всичко друго, само не и за същинската цел на срещата им. Фахед дискретно разгледа и останалите снимки по стените. Като съгледа портрета на Камелия, той неволно възкликна: „О, Аллах!“ После се поклони извинително и каза усмихнато:

— Хилядократно ви моля за прошка, госпожо, но да не би да сте роднина с тази дама?

— Тя ми е внучка — отвърна Амира, вдигайки високо вежди.

Той поклати глава с възхищение.

— Тя е светлината, която хвърля своя блясък върху цялото ви семейство, госпожо.

Амира го прониза с поглед:

— Виждали ли сте я да танцува?

— Аллах ме дари с това удоволствие. Простете ми, че говоря така пряко, макар да се познаваме само от няколко минути. Но виждали ли сте някога как танцуват слънчевите лъчи по Нил или как се реят птиците в небето? Те дори не могат да се сравняват с танца на вашата внучка.

Амира стана и пое дълбоко дъх. Съвсем не бе готова за такова емоционално излияние. Фахед продължи.

— Чух, че мъжът й загинал във войната. Надявам се, че Аллах го е прибрал в рая. Семейството сигурно много съжалява, че е оставил красивата Камелия сама с дъщеря й.

— Слава на Аллаха, Зейнаб е добро дете — рече бавно Амира. Неделикатният начин, по който разговорът се прехвърли върху Камелия, я обърка. За всяко общуване си имаше твърди правила и форми, съответстващи на повода и вида на срещата. С безкрайните си възхвали Фахед нарушаваше нормите на учтивостта.

— Отдавна мечтая да се запозная с внучката ви, но не исках да я обиждам, като съм направя опит за запознанство, без да сме били представени един на друг, както си му е редът.

Клепачите на Амира потрепнаха. „Бисмиллях, този мъж наистина ли мислеше така или тя не го бе разбрала добре?“ Тя се облегна, реши да изчака и дипломатично да се възползва от неочаквания обрат.

— Жена ви сигурно е много толерантна, господине.

— Жена ми е съвършена, госпожо. Но вече не съм женен за нея. Преди пет години, когато най-големият ми син се ожени и се премести с жена си в друго жилище, ние се разведохме по взаимно желание. Аллах ме е дарил с осем добри деца, но вече всичките са стъпили на краката си. След като приключи тази част от живота ми и все още се радвах на добро здраве, аз реших да се посветя на красивите неща — той остави празната чашка от кафе и я погледна сериозно. — Учудвам се, госпожо, че красивата ви внучка не се омъжила повторно.

„Значи не се лъжа“, помисли си Амира. Фахед започна преговорите за женитба, спазвайки всички формалности.

Докато оставяше чашката върху чинийката, тя обобщи наум основните данни, които бе посочил Фахед: „Не беше женен и не търсеше жена, за да му ражда деца. Освен това бе здрав, доста заможен и луд по Камелия“. Тя рече предпазливо:

— Да, мъжете обичат да гледат танцьорките на сцената, но малцина се омъжват за тях.

— Ревността ни прави слаби, госпожо! Аз… в името на пророка… да го благослови Аллах… не съм от тези мъже! Когато притежавам нещо красиво, скъпоценно и рядко, не бих го скрил от очите на света!

Амира посегна усмихнато към каната за кафе и допълни списъка с още две точки в плюс за Фахед: не е ревнив и ще позволи на Камелия да продължи кариерата си.

Очите му отново се впиха в портрета и той добави:

— Камелия е жена с невероятна хубост и безупречно име, вдовица на герой от войната и велика актриса. Това естествено означава, че откупът ще е голям. Да предложа по-малко би било равностойно на обида — в това време Амира наливаше кафе в прозрачните порцеланови чашки и си мислеше: „Това е решаващият момент. Значи ще плати добре.“

Замисли се от коя ли зодия е Фахед и незабелязано мушна ковчежето под една сатенена възглавница.

— Скъпи господин Набил, много ще се радвам да ви запозная с внучката си, стига да желаете…

 

 

Якоб забеляза колко шокирано го гледа Камелия.

— Не знаехте ли, че съм християнин? — запита той.

Още се намираха в задната стаичка. Тя просто бе замръзнала на мястото си.

— Аз… мислех, че сте евреин.

— Какво значение има?

Тя се поколеба за миг, преди да отвърне:

— Разбира се, че няма никакво значение. Подобни неща не бива да пречат на деловите отношения.

— Какви делови отношения?

Тя бръкна в чантичката си с разтреперана ръка.

Как е могла така да се заблуди?

— Не съм дошла просто да ви видя. Леля ми ме помоли да ви покажа една нейна статия. Иска да знае дали бихте я отпечатали във вашия вестник.

Тъй като не гледаше към него, докато говореше, затова не забеляза разочарованието, изписало се на лицето му.

— Ще го прочета с удоволствие — каза тихо той и взе ръкописа от ръцете й.

Забила поглед в пода, Камелия се опитваше да преглътне новия, ужасяващ факт — Якоб Мансур бе християнин, един от онези фанатици, които се опитаха да убият чичо Хаким.

Той зачете на глас:

„Жените не се опитват да обезсмислят свещения закон, записан в Корана. Тя искат да премахнат онези несправедливости, които са извън закона. Онова, което пише в Корана, е свещено за нас. Но ние настояваме да се оправят неща, които не са фиксирани там. Египтянките изискват да се приеме закон, задължаващ мъжа незабавно да уведоми жена си в случай, че се развежда с него. Законът трябва да го задължава да й съобщава, че си е взел втора или трета жена. Първата жена трябва да има правото да поиска развод, когато мъжът й си вземе втора жена или когато съпругът й я бие. Освен това настояваме да сложи край на бруталната практика да се обрязват жените.“

Якоб погледна замислено Камелия.

— Леля ви издига само разумни искания — каза той, — но повечето хора няма да ги възприемат така. Някои мъже твърдят, че феминизмът бил оръжие на западния империализъм, с който той се опитва да разврати арабското общество и да разруши националната ни културна идентичност.

— И вие ли така мислите?

— Не, иначе не бих публикувал вашия послеслов. Знаете ли, онзи ноемврийски брой се разпродаде така бързо, че трябваше да го допечатваме. Телефонът ни направо загря. Търсеха го предимно жени, но имаше и няколко мъже.

Той замълча и тъй като тя не отговори, продължи:

— Защо воюваме помежду си? Независимо дали сме мюсюлмани или християни, всичките сме араби.

— Прощавайте — рече Камелия, която нямаше сили да го погледне в очите, — но християните нападнаха чичо ми. Опитаха се да го обесят. Беше ужасно.

— И в двата лагера има негодници. Нима мислите, че всички християни са убийци? Християнството е миролюбива религия…

— Трябва да си вървя — рече тя и бързешком мина покрай него, отивайки в предната стая. Моля, простете ме, но…

Изведнъж двама младежи в бели галабии се затичаха по улицата покрай тях, викайки: „Християните са кучета!“ Камелия се отдръпна само миг преди да започнат да замерят редакцията с камъни. Строши се и последният прозорец, острите стъкла се разхвърчаха във въздуха. Камелия извика от ужас и Якоб бързо я издърпа в задната стаичка. Двамата се вкопчиха един в друг и със затаен дъх се заслушаха в заглъхващите стъпки по уличката. Но дори когато отново настъпи тишина, те не се откъснаха от прегръдката си.

— Има ли ви нещо? — промърмори Якоб и загрижено я притисна към себе си.

— Не — прошепна тя и усети как сърцето му бие до нейното. После устните му потърсиха устните й. Той я целуна и Камелия отвърна на целувката му.

Внезапно се дръпна от него:

— Зейнаб! Дъщеря ми Зейнаб е там, отвън!

Срещна Радван на улицата. Тъкмо се бе упътил към нея. Държеше едната си ръка върху пистолета, скрит под сакото му.

— Нищо ми няма! — рече тя, останала без дъх. — Нищо ми няма! Беше само… лоша шега.

Сириецът огледа подозрително Якоб и сърцето на Камелия подскочи. Останала бе насаме с мъж, който не й е роднина. Позволила му бе да я целуне. Ако знаеше, Радван би убил Мансур.

— Всичко е наред, Радван — повтори тя. — Господин Якоб Мансур е мой стар приятел. Наистина нищо ми няма. Върни се при колата. Кажи на Зейнаб, че ей сега идвам.

Телохранителят си тръгна и Камелия се обърна към Якоб.

— Няма да идвам вече тук — каза тя. — И ви моля… да не посещавате повече моите представления. Нищо не може да има между нас. Рискът е прекалено голям и… — гласът й изневери. — Трябва да мисля за дъщеря си. Аллах да ви пази, Якоб. Господ да ви закриля.

 

 

Над пустинята Невада се зазоряваше. Рейчъл се обърна към Джасмин, която караше колата и каза:

— Не издържам повече. Ще ми кажеш ли най-сетне къде отиваме?

Приятелката й се усмихва, погледна си часов ника и натисна педала за газта.

— Ще видиш. Скоро ще пристигнем.

„Да, но къде“ — помисли си Рейчъл и сънено се загледа в унилия пейзаж. Когато преди два часа пред тях изгряха светлините на Лас Вегас, тя поклати глава и си каза, че Джасмин очевидно има пари в излишък и смята да ги пропилее на хазарт. Но се оказа, че спряха там само колкото да закусят.

След час вече летяха по магистралата на север, пресичайки някаква безлесна, скалиста област. Първите лъчи на слънцето проникнаха зад хълмовете вдясно от нея и обагриха в червено пустинята. Призрачните кактуси и голите планини, чиито северни склонове бяха прорязани от тъмни сенки, продължаваха догдето поглед стига. Беше красиво, но и някак плашещо, защото Рейчъл нямаше представа къде се намират и защо.

— Напоследък се държиш доста откачено, Джасмин — каза тя, прозявайки се, на приятелката си. — А аз съм дваж по-луда, че ти се водя по акъла. Къде отиваме, по дяволите?

Джасмин се засмя.

— Хайде, не разваляй играта. От седмици ми плачеш, че имаш нужда да смениш обстановката — поне за един ден. Признай си, че всъщност ти харесва.

Рейчъл се съгласи, че дългото пътуване кой знае защо й подейства успокоително. Фаровете на колата се плъзгаха по магистралата, построена с единствената цел да свърже Лос Анжелис и Лас Вегас. Нямаше много коли по пътя: патрулни автомобили на калифорнийската пътна полиция, няколко камиони, които пренасяха лодки до Колорадо ривър и автобуси с туристи, тръгнали на еднодневна екскурзия или комарджии, поели към Лас Вегас с надеждата за големи печалби.

Джасмин и Рейчъл минаха през малки, сиви градчета, които през нощта изглеждаха като измрели и от време на време минаваха край ярко осветени отклонения за почивка. Но повечето време се носеха в тихия мрак към обсипания със звезди хоризонт, която бе все така далечен. Рейчъл и Джасмин почти не си говореха. В началото, докато минаваха през лабиринта на Лос Анжелис, те поприказваха за пациентите и медицината, за новия съпруг на Рейчъл — адвокат по професия, за живота в Сан Франциско и джогинга на плажа. Когато къщите и признаците на живот започнаха да оредяват, Рейчъл се зарадва, че прие предложението на Джасмин за това нощно пътуване през пустинята. Поне днес не й се налагаше да работи, а Морт обеща да се грижи за детето. „Обещаваме, че ще се върнем преди вечерната емисия на новините“ — каза й Джасмин.

След като прекараха цялата нощ, прекосявайки по черния асфалт пустинята, най-сетне видяха слънцето, което се издигна над червените хълмове като голям жълт балон. В следващия момент светът бе окъпан вече в ярка дневна светлина. Рейчъл забеляза на няколко метра встрани от шосето телена мрежа, на която бяха окачени табели. „ДЪРЖАВНА СОБСТВЕНОСТ: ВХОД ЗАБРАНЕН“.

Скоро след това настигнаха колона от коли. Джасмин не ги изпревари, само намали скоростта. На следващото отклонение излязоха от магистралата.

— Къде сме? — запита Рейчъл и свали прозореца. Студеният утринен въздух я удари рязко в лицето.

Джасмин паркира колата сред другите автомобили, спрели върху пясъка и посочи една табела вляво от тях. Рейчъл прочете надписа на глас: „Опитен полигон Невада!“

— Джасмин, какво по дяволите търсим тук? И кои са тези хора?

— Това е демонстрация, Рейчъл! — отвърна весело Джасмин. — Демонстрация срещу атомните оръжия. Прочетох, информацията във вестника. За днес е планиран един подземен ядрен опит и хората са дошли тук, за да го предотвратят. Хайде, ела!

Рейчъл забеляза голяма дупка в оградата. Едно комби мина през нея, последваха го доста коли. От другата страна въпреки студа се бе събрала внушителна група хора.

Двете приятелки слязоха и поеха по каменливия терен. Зъзнейки, те дръпнаха циповете на якетата си и вдигнаха яките. Рейчъл пресметна, че сигурно присъстват стотици хора; броят им непрекъснато се увеличаваше и повечето преминаваха решително през дупката в оградата от бодлива тел. Някои носеха транспаранти с надпис: „Забрана на ядрените оръжия!“

Множеството бе учудващо спокойно и добре организирано и се състоеше, както предположи, главно от интелектуалци, между които се промъкваха няколко души с фотоапарати, приличащи твърде много на агенти от ЦРУ. Забеляза и колите на няколко телевизионни и радио станции, както и репортери, които вземаха интервюта. Имаше голям брой мъже в униформи — полицаи от щата Невада и от военната полиция. На главите им се появиха първите хеликоптери на противовъздушната отбрана.

Рейчъл също понечи да премине от другата страна на оградата, но Джасмин я дръпна и каза:

— По-добре да останем тук. Теренът е държавен. Забранено е да се влиза и могат да ни арестуват.

— Ами другите защо са вътре?

— Някои искат да ги арестуват, за да станат популярни. Военните не могат да проведат опита, докато вътре има хора. Още не сме стигнали до същинския опитен полигон, но е достатъчно да се минат само няколко метра отвъд оградата, за де се осуети провеждането на теста.

— Тогава защо изобщо дойдохме?

Джасмин се усмихна загадъчно.

— Скоро ще разбереш.

Рейчъл поклати глава. Откакто откри лекарски кабинет, напълня. На трийсет и три години изглеждаше вече като статуя на земята майка, както нежно се шегуваше мъжът й. Той я смяташе за секси.

Джасмин се огледа сред множеството.

— Тук наистина има някои известни личности — рече Рейчъл, забелязала астронома Карл Сейгън, доктор Спок и нобеловия лауреат Линус Полинг. — Кого търсиш? — запита тя. Но още преди Джасмин да отговори тя сама го видя. Стоеше до редакционната кола на един вестник, стискайки пластмасова чашка с димяща течност в ръка.

— Ей, това не е ли доктор Конър? — запита Рейчъл.

— Да — отвърна Джасмин. — От седем години не съм го виждала.

Рейчъл я изгледа смаяно.

— Заради него ли дойде тук?

— Там отсреща е жена му Сибил.

Джасмин се загледа в Конър, който случайно погледна към нея. Погледът му се плъзна нататък, но веднага се върна, тя забеляза как целият грейна от радост и сърцето й се разтупка.

— Здравей! — извика той и тръгна към тях. — Джасмин, няма да повярвате, но днес имах чувството, че ще ви срещна тук.

— Здравейте, доктор Конър. Мисля, че познавате приятелката ми Рейчъл — още докато казваше тези думи, тя се сети, че именно обаждането на Рейчъл по телефона бе осуетило последната им съвместна вечер, когато едва не се целунаха. Запита се какво ли щеше да стане, ако наистина бяха отишли тогава на вечеря. Дали и той си спомни за онази вечер и дали също се пита какво ли би станало, ако…

Стори й се, че почти не се е променил. Даже изглеждаше още по-добре. Лицето му бе станало още по-стегнато и изразително. Беше почернял и имаше бръчици около очите. Но косите му още не бяха посивели и оживените му жестикулации свидетелстваха за неотслабнала енергичност и ентусиазъм. За седем години бе получила от него девет писма от девет различни части на света.

— Къде е синът ви, доктор Конър? — запита тя и се дръпна настрана, защото една група новопристигнали се опитваше да мине през дупката в мрежата.

— Не го взехме със себе си. Двамата със Сибил решихме да ги оставим да ни арестуват — той се усмихна иронично. — Това е единственият начин да накараме медиите да заговорят за проблема — погледна настрани и запита — Мъжът ви не е ли с вас?

— Вече не съм омъжена. Разведохме се с Грег в началото на годината.

Деклан вдигна глава и я изгледа продължително. Впи поглед в очите й, сякаш се опитваше да проникне право в сърцето. Джасмин не сведе поглед.

— Знаех, че ще бъдете тук, доктор Конър — каза тя развълнувано. — Прочетох името ви във вестника. Дойдох, за да ви кажа една новина — тя се обърна към Рейчъл — И ти още не я знаеш.

— Аха, я да видим каква ще е тази изненада?

— Ще работя за фондацията „Тревертън“.

— Какво? — възкликна Конър. — Но това е страхотно! — за миг Джасмин си помисли с надежда, че ще я прегърне. Но той се замисли и каза. — Двамата със Сибил заминаваме за Ирак. Няколко седмици не съм имал връзка с фондацията и вероятно затова не съм разбрал, че идвате при нас. Значи заминавате за Египет, така ли? В поречието на Нил сега има голяма имунизационна кампания.

— Не — побърза да отвърне тя. — Няма да отида в Египет. Избрах си бежанските лагери в Ливан. Там положението е катастрофално.

— Положението навсякъде е катастрофално, Джасмин — каза той и отново се взря в нея. В очите му се мярна тревога и загриженост, но скоро отново изчезна. — Радвам се, че сте решили да се присъедините към нас. Опасявах се, че конкуренцията ще ви отмъкне. Може би с някой от корабите лазарети, на които човек преживява какви ли не приключения. О, вече почват — той се усмихна. — Хвърляхме чоп, за да определим кой след кой ще говори. Сигурно само първите оратори ще могат да си кажат думата — множеството утихна. Джасмин видя как една жена се покачи върху комбито с микрофон в ръка.

— Това е доктор Хелен Колдикот — заяви Конър, — основателката на движението: „Социално ангажирани физици“. Наричат я майка на движението за унищожаване на атомните оръжия. Според нейната теория ракетите представляват фалически символи, а военните са обзети от мания, която тя определя като „ракетна завист“. Хубава игрословица с тезата на Фройд за завистта към пениса, нали?

Джасмин се приближи до оградата и се заслуша в думите на австралийската педиатърка.

— Трябва да гледаме на нашата планета като на наше дете! — заяви ораторката и гласът й прозвуча силно и отчетливо над главите на слушателите. — Диагнозата гласи, че детето се е разболяло е левкемия! Представете си, че става дума за вашето дете. Няма ли да направите всичко възможно, за да го спасите?

Докато четиридесетгодишната лекарка говореше Джасмин стоеше толкова близо до Конър, че почти се докосваха. Той се държеше с едната ръка за оградата. Пръстите му, впити в мрежата, посиняха от студа. Джасмин едва се въздържа да не сложи длан върху неговата.

— Сега е мой ред — рече той. — Стискайте ми палци! Дано успея да завърша поне първото си изречение! — и така й намигна, че дъхът й секна.

Конър се качи при доктор Колдикот на камионетката и взе микрофона. Със звучния си британски акцент и властната жестикулация той веднага накара всички, дори полицаите и агентите на ЦРУ да се заслушат в него.

— Сегашната надпревара в ядреното въоръжаване е не само безотговорна, тя е чисто безумие. Позорно е за тази нация, че разходите за здравеопазване не достигат и седемнайсет процента от военния бюджет. — Джасмин не откъсваше очи от него. Пустинният вятър рошеше косите му и притискаше сакото от туид към гърдите му. — Какво означава това за бъдещето на нашата планета? Какво наследство ще оставим на децата си? Наследство от бомби, радиация и страх! Страх от унищожение и смърт! Никой не ще може да живее щастливо, независимо дали е беден или богат!

Той насочи погледа си към нея. Джасмин поруменя. Един сокол закръжи над главите им. Той се загледа надолу, реейки се над множеството и после светкавично изчезна пред един хеликоптер.

— Всички ние носим отговорност за децата на света! — гласът на Конър едва не премина във фалцет. Той се опитваше да надвика грохота на хеликоптера. — Дълг на родителите е да оставят на синовете и дъщерите си една здрава, мирна планета, това е дълг на всеки от нас.

Джасмин затаи дъх. Даже не предполагаше, че все още е толкова влюбена в него!

Хеликоптерът закръжи над тях.

Полицай с мегафон, застанал сред множеството, внезапно извика: „Намирате се на забранена територия. Нямате разрешение за тази демонстрация. Ако не напуснете веднага терена, ще бъдете арестувани.“

Деклан Конър продължи да говори, без да му обръща внимание.

Полицаят повтори предупреждението си и когато ораторът продължи непоколебимо словото си, започнаха арестите. Джасмин се учуди колко организирано и мирно бе разпръсната демонстрацията. Нямаше сблъсъци, насилие и почти никой не оказа съпротива. Когато Конър слезе от колата, един полицай го хвана за ръката и го отведе, а той го последва и спокойно закрачи към военната кола. Сибил Конър го последва.

— Е, стана както искаше — арестуваха го.

Един телевизионен репортер застана пред Конър и пъхна един микрофон пред лицето му.

— Искате ли да кажете нещо на нашите зрители?

Конър го погледна сериозно.

— Чудовищно е, че и в наши дни децата умират от детски паралич. Довеждат ви в Кения някое парализирано дете и вие трябва да му кажете, че до края на живота си ще остане инвалид. Няма извинение за това, че докато се харчат огромни суми за производството на тези проклети ядрени глави, представляващи чудовищен риск за планетата, всеки ден в Третия свят умират над четиридесет хиляди деца от болести, които лесно могат да се предотвратят чрез имунизация.

Отведоха Конър, а репортерът извика след него:

— Едва ли е възможно да се имунизира всяко дете по света, доктор Конър!

— Ако разполагаме с достатъчно медицински средства и лекари… — отвърна той, но по средата на изречението го набутаха в колата, треснаха вратата зад него и я заключиха.

— Добре че ме доведе. Радвам се, че дойдох тук — каза Рейчъл, когато множеството се разпръсна и двете се върнаха при колата. Тя се усмихна леко — Морт ще се радва, че съм проявила достатъчно благоразумие и не съм позволила да ме арестуват — тя застана до вратата, изчаквайки Джасмин да отключи. — Знаеш ли, доктор Конър с право се учуди на решението ти. Защо не отидеш в Египет, след като си избрала да работиш за фондацията „Тревертън“?

— Рейчъл — отвърна Джасмин, — заклех се, че кракът ми няма да стъпи там.

— И защо?

Джасмин седна зад волана и погледна приятелката си.

— Рейчъл, знаеш, че ме изгониха и проклеха. Собственият ми баща ме изхвърли от къщи заради това, че един мъж ме изнасили и аз забременях от това. Не сме се любили, бяхме врагове. Той ме заплаши, че ако откажа да спя с него ще съсипе и моето семейство, и целия ни род, като най-брутално използва властта си. Съпротивлявах се, но той беше по-силен. Семейството, което се опитах да спася, не се застъпи за мен. Баба ми, свекърва ми, мъжът ми и баща ми ме осъдиха. Затова напуснах Египет.

— Близките ти не знаят ли, че не е станало по твоя вина?

— Според тях аз съм виновна. В Египет честта стои над всичко. Жената би трябвало по-скоро да умре, отколкото да опозори своя род. Отнеха ми сина и ми казаха, че за тях аз съм мъртва. Ни кога няма да се върна при семейството си.

— Откъде знаеш, че вече не съжаляват за стореното? — запита Рейчъл. — Откъде знаеш, че не мечтаят да се върнеш при тях? Джасмин, мисля, че трябва поне да разбереш как стоят нещата сега. Не можеш цял живот да бягаш от семейството си, само защото един мъж те е изнасилил.

Джасмин се загледа в колоната от военни автомобили, преминаваща покрай нея и се запита къде ли ще откарат семейство Конър. Помисли си как той се зарадва, като му каза, че ще работи във Фондацията. Може би наистина искаше да я прегърне, но в последния миг се овладя.

— Не ти ли липсват близките, Джасмин? — запита Рейчъл и загледа приятелката си, чиито руси коси се бяха пръснали по раменете.

— Липсва ми сестра ми — отвърна тя и сведе глава. — Двете с Камелия… бяхме много близки като деца — тя запали, тръгна полека и се подреди в редицата от заминаващи автомобили. — Искаш ли да обядваме в Лас Вегас?

— О, да! — засмя се Рейчъл. — Там ще ми разкажеш всичко за бежанските лагери, в които отиваш доброволно.

Джасмин смъкна прозореца на колата и усети как пустинният вятър прокара невидими пръсти по косите й. Пое си дълбоко дъх и си представи Деклан Конър. Той преливаше от сили и умееше да обайва. Гласът и думите му още звучаха в сърцето й. Изведнъж усети как депресията изчезна като дъждовен облак, пропъден от пролетния вятър. Безжизнеността, изгорената земя, в която се бе превърнала душата и от онази нощ, в която баща й произнесе ужасните думи, сякаш се смъкна от нея като изсъхнала обвивка. Отдолу се появи нещо, което й допадаше, нещо живо, независимо и свободно от предразсъдъци и парализиращи условности. Тя още имаше шанс да стане господар на живота си и да постъпва така, както смята за правилно. Зарадва се, че бе дошла в пустинята.

Само допреди час бе като призрак сред живите, стоеше на кръстопът и не знаеше накъде да поеме. Сега пътят й се очерта пред нея — ясен като маркировъчната линия между две ленти на шосето. Този път бе прокаран от призива на Конър да спасят децата на света, от копнежа да има дете, който я бе изгарял цели четиринайсет години. Той отдавна бе живял в нея като жив зародиш, затворен в твърдата черупка на миналото. Вътрешната убеденост, че съдбата й е предначертана, я изпълни с облекчение и всеотдайност, дори с чувство за избавление, сякаш в това утро в пустинята бе отменена смъртната й присъда.

— Рейчъл — каза тя, — мисля, че си права. Ще потърся начин да се сдобря с тях. Първо ще изпратя на Камелия картичка за рождения й ден. Мисля, че сестра ми ще ме разбере.

Джасмин си помисли за книгата, която леля Мириам й беше дала.

Погледна към слънцето и усети как се изпълва с нови сили, със силата, която се надяваше да намери тук, в Америка, заради която бе работила усилено толкова години.

— А после — добави тя — ще направя това, което доктор Конър смята за възможно. Ще тръгна по света да помагам на децата, защото ние, лекарите, наистина можем да им осигурим по-добър живот.