Барбара Ууд
Прокълната любов (22)

Двадесет и първа глава

Цяла сутрин слугите чистиха, бърсаха прах и метоха, докато Амира контролираше разпределението на цветята по вазите, определяше менюто за обяда и вечерята и посочваше на непрекъснато пристигащите роднини в кои стаи да се наставят.

Само Нефиса не бе заразена от общата суетня. Тя обичаше да прекарва сутрините в спалнята си. Гримираше се, сменяше тоалетите и водеше безкрайни разговори по телефона, за да се осведоми за най-новите скандали, клюки и тенденции сред хората от нейния кръг. Непрекъснато споменаваха за племенницата й Камелия, която по време на четиримесечното си турне бе преживяла истински триумфи, особено в Кувейт, Саудитска Арабия, Алжир. С успех минаха дори представленията в Париж и Монте Карло. Тези вечер тя щеше да танцува за първи път сред завръщането си на галапредставлението в полза на УНИЦЕФ. Приятелката й Шариба най-подробно й съобщи кои знаменитости ще присъстват. Това се очакваше да бъде най-голямото светско събитие на сезона, в което щяха да участват всички звезди от арабския свят, а Камелия несъмнено бе между тях.

Мисълта, че нейна близка родственица има такъв успех, ласкаеше Нефиса и засилваше интереса на приятелките й към нея. Но той пораждаше в сърцето й и завист. Защо блясъкът и славата спохождаха все други жени от тяхното семейство? Дахиба и Камелия водеха живот сред светлините на рампата, мъжете ги боготворяха, а Нефиса само гледаше отстрани. Как успяваха другите да живеят истински?

Камелия беше взела на турнето даже и Зейнаб. Представете си само — едно младо девойче да придружава „майка си“ в метрополиите на шоубизнеса, в съмнителния свят на нощния живот! Нищо, че Камелия като истинска звезда даваше представления само в най-скъпите театри, казина, клубове и вариетета. По времето на Нефиса едно сакато момиче като Зейнаб не би си показало носа от къщи и никой не би му обръщал внимание. Но сега то вече беше пътувало по чужбина повече от самата нея, чийто хубост караше майка й да не я пуска вън от къщи и да следи всяка нейна крачка. Нефиса винаги бе ощетена. Защо?

Тя слезе надолу, кипяща от негодувание. Със сбръчкано чело и присвити очи влезе във вестибюла до фоайето и взе току-що донесената поща. Без да обръща внимание на суетенето из къщата, на смеха на момичетата, на двата радиоапарата, включени на различни станции, тя разпредели пликовете и картичките, като се стараеше да запомни кой какво от кого е получил. Смяташе този всекидневен ритуал за своя привилегия, съответстваща на ранга й в семейната йерархия. Тя бе дъщеря на Амира и майка на единствения й внук — Омар.

В този горещ августовски ден със задоволство установи, че между писмата имаше и картичка от Омар. Синът й се намираше в момента в Багдад и съобщаваше, че ще си дойде вкъщи в края на идната седмица.

„Слава на Аллаха“, помисли си Нефиса и му пожела да пристигне благополучно.

Завръщането му означаваше, че двете с жена му Нала и децата ще трябва да се преместят в другото жилище.

По принцип нямаше нищо против да живее на Райската улица, докато той е в командировка. Но макар тук развлеченията и удобствата да бяха много повече, тя тайно се ядосваше, че трябва да се подчинява на Амира.

В другото жилище тя бе пълновластна господарка. Тя бдеше над осемте деца, тя контролираше персонала, определяше какво ще се готви и командваше снаха си, която й имаше страха. Но най-много й харесваше да глези Омар така, както и внука си Мохамед, който живееше заедно с тях.

Но имаше и за какво да се безпокои. Забелязала бе, че напоследък майка й скришом наблюдава Мохамед. Тогава придобиваше „сватовническо изражение“. Но момчето бе само на осемнайсет, още следваше! А и Нефиса смяташе, че е нейна работа, а не на майка й, да му потърси жена.

Тя въздъхна. Позициите на Амира като глава на семейството бяха непоклатими и нищо не можеше да й попречи да осъществи плановете си. Но Нефиса не искаше да изгуби Мохамед. „Ще трябва да си отварям очите, реши тя. Важното е навреме да покажа на Мохамед, че аз ще му реша този проблем“.

Отново запреглежда пощата. Имаше писма от Асиут за Базима и Закина, за Тефлик — сметка от един от най-скъпите шивачи на Кайро, а за Ибрахим — отново един омачкан плик от бащата на Худа. Явно пак го врънкаше за пари. Нефиса смяташе, че брат й е опозорил семейството, вземайки се жена, която бе толкова под неговото равнище — някаква си медицинска сестра! И какво му донесе тази повлекана? Роди му само дъщери!

Нефиса чу камбанката при входа и като надникна навън видя Набил ел-Фахед да минава през градината. Заведоха го в малкия салон. Не за първи път се чудеше какво ли го води насам. Какво ли замисляше майка й? Фахед изглеждаше добра партия за женитба. Нефиса също проявяваше интерес към него. Чула бе, че е заможен търговец на антикварни ценности. За кое ли от многото неомъжени момичета в дома на Рашидови идваше тук този петдесетгодишен мъж? Нефиса се бе примирила с мисълта, че няма шанс да се омъжи, макар да се смяташе за хубава и да бе убедена, че може да направи някой мъж щастлив — като Фахед например. Той бе богат, разведен, като експерт и оценител пътуваше много и се движеше сред висшето общество. Дали един такъв мъж не би могъл да я измъкне от този кафез? Застане ли до него, тя ще може да разкрие най-големите си заложби…

Почти бе прехвърлила пощата, когато последният плик я накара да замръзне. Адресиран бе до Камелия. Марките бяха американски, а пощенското клеймо — от Калифорния — значи пак бе пристигнало писмо от Жасмина! Ръцете й се свиха в юмруци и тя едва не го смачка.

Тогава тя издаде тайната на Жасмина и с това реши съдбата й. Постигнала бе целта си. Но само щом си помислеше за нея, ревността и омразата пламваха с неугасваща сила.

Причината вероятно бе в това, че Жасмина бе наполовина англичанка. Нефиса ненавиждаше англичаните. Нали те я измамиха и разбиха живота й? Нима всички англичани, които познаваше, не й донесоха само горчиви разочарования? Дори и онзи лейтенант, който я напусна след една-единствена любовна нощ и повече не прати даже вест? А Едуард, братът на Алис, предпочете Хасан пред нея. Никога няма да забрави, че заради русата Жасмина Хасан я унижи по най-жесток начин. А Алис опозори цялото семейство със самоубийството си.

Нефиса не позволи на Ибрахим да я заблуди. Тя знаеше, че жена му се е удавила в Нил, макар брат й да си въобразяваше, че никой не знае истината, защото бе отишъл в моргата сам, за да идентифицира трупа. Като се върна, им разказа измислицата за някаква катастрофа. Но с течение на времето Нефиса се бе научила как да се добира до истината. Много добре умееше да подслушва. Чу как Ибрахим призна на майка си, че рибарите са я видели нарочно да влиза във водата.

Нефиса заби поглед в плика, който стискаше в ръка. Знаеше какво пише Жасмина на сестра си, защото още през май й бе пратила писмо, пристигнало заедно с традиционната картичка за рождения ден. От него се подразбираше, че Жасмина се кани да се върне в Египет, макар да не го бе заявила направо.

Нефиса трябваше на всяка цена да й попречи. Не искаше племенницата й да се завръща в родината. Направила бе всичко, за да прогони образа на майката полуангличанка от сърцето на своя внук, да го накара да забрави, че и в неговите жили тече английска кръв. Мохамед трябваше да остане само неин. Той й бе любимец, защото бе син на Омар.

Животът се отнасяше като зла мащеха с Нефиса. Голямата й любов се оказа неосъществима и на петдесет и шестгодишна възраст й оставаше само горчилката и унизителното живуркане в сянката на майка й. Но тя няма да позволи да я изтикат. Ще се бори! Останал й бе само внукът и за нищо на света нямаше да го подели с майка му, която толкова години му пращаше само по една картичка за рождения ден, а сега изведнъж реши да се върне. Ибрахим я беше обявил за мъртва. Нека си остане мъртва.

Нефиса подреди пликовете и картичките върху малкия секретар и с учудване видя, че Камелия и Хаким влизат в къщата. Разговаряйки оживено, те влязоха в малкия салон.

Да не би приятелката й Шариба да излезе права? Тя твърдеше, че Камелия се канела да се омъжи, за да не остави детето си без баща. Като чу това, Нефиса се изсмя гръмко. Че кой мъж ще я вземе? Камелия не можеше да ражда деца. Тя няма да се откаже от кариерата си, а и под влиянието на Дахиба бе станала феминистка и имаше доста странни възгледи. Но като изпроводи двамата с поглед, в душата й се загнезди едно подозрение.

Пъхна писмото на Жасмина в джоба си и излезе от вестибюла. Седна на един диван близо до вратата към малкия салон и горчиво си помисли: „Колко по-различно би протекъл животът ми ако бяха ми позволили да се омъжа за английския лейтенант…“

 

 

Докато Хаким дипломатично разпитваше Фахед за неизбежните подробности от неговото житие-битие — за жилището в скъпия квартал Хелиополис, за рода, в който имало двама паши и един бей и за солидното му финансово положение, което удиви дори богатия Рауф — Камелия наблюдаваше търговеца от ъгълчетата на очите си.

Фахед не си търсел жена, за да му ражда деца.

— Аз, заяви той, съм почитател на красотата.

Такъв ли съпруг искаше да има?

За учудване на Дахиба и Хаким тя неочаквано прие поканата да направи турнето, за което отдавна я уговаряха. Искаше да забрави Якоб Мансур. Четири месеца тя танцува пред възторжените зрители в чужбина, дори и в Европа, но така и не успя да забрави усещането, породено от физически допир с него. Копнееше ръцете му отново да я прегърнат закрилнически както в мига, когато фанатиците строшиха прозореца на редакцията.

Якоб ухаеше на сапун, тютюн и някаква непозната подправка. И дори сега, като сравняваше мислено набития нисък мъж с оределите коси с елегантния Фахед и безупречните му обноски, който разказваше забавни истории на баба й и на Хаким и умееше да поддържа светски разговор на всякаква тема, тя усещаше целувката на Якоб, която сякаш бе дамгосала устните й. Тялото й, цялото й същество копнееше за него. Камелия бе принудена да си признае, че и турнето не й бе помогнало да се освободи от него.

Но по време на пътуването бе разговаряла надълго и нашироко с Дахиба и Хаким. Посветила бе много часове на Зейнаб. Имаше възможността да наблюдава момичето, да отговаря както може на въпросите му. В непознатата обстановка тя много по-ясно усети какви страхове и копнежи вълнуват дъщеря й и взе решение. Момичето имаше нужда от баща, който да й вдъхне самоувереност и чувство за сигурност. Затова Камелия реши, че ще е най-разумно да се омъжи за човек, който търси в брака истинско другарство и ще й позволи да продължи кариерата си.

Никога вече нямаше да види Якоб. Той беше християнин и защитаваше възгледите си. Но тя не би могла да приеме подобно нещо.

Пред всяка черква в Кайро имаше полицаи на пост. В нейно отсъствие напрежението между мюсюлмани и християни се бе увеличило още повече. Мюсюлманите демонстративно държаха Корана върху арматурното табло на колите си, християните слагаха лепенки с образа на патриарха върху бронята на автомобилите, а на лепенките на мюсюлманите пишеше: „Няма друг Бог, освен Аллах!“ Докато се връщаха от летището, шофьорът им разказаха, че Кайро бил залят от вълна от арести. „Арестуват хората дори само по подозрението, че имат нещо общо с тези религиозни изстъпления!“

За всички би било най-добре да забрави Якоб Мансур.

Камелия забеляза, че разговорът вървеше към приключване. Хаким и Фахед изглеждаха доволни. Амира й кимна окуражително и й даде думата.

Камелия се усмихна на госта на баба си и каза онова, което очакваха да чуят от нея:

— Ще дойдете ли тази вечер на галаконцерта, господин Набил ел-Фахед?

— В името на пророка! Разбира се, че ще дойда с най-голяма удоволствие — Той се поклони и добави. — Много ще се радвам, ако след това вие и вашите приятели ми окажете честта да вечеряте с мен.

Камелия се поколеба за миг, защото си представи лицето на Якоб Мансур и начина, по който понякога наместваше очилата си, когато се усмихваше. После отвърна.

— За нас ще бъде голяма чест да вечеряме с вас, господин Набил.

 

 

Още с излизането си на сцената Камелия завладя публиката. От два часа световноизвестни изпълнители вълнуваха зрителите в залата и пред телевизорите. Но всички очакваха с напрежение кулминацията на вечерта. Камелия беше представителката на Египет! Щом под светлината на прожекторите грейна златото, среброто и перлите по нейния костюм, избухна буря от възторжени възгласи и аплодисменти. Тя бе истинска богиня, публиката я боготвореше. Започна танца си с пеперудена лекота и омагьоса зрителите със своята нежност и чистота. Сякаш танцуващото й тяло бе напълно безтегловно. Метна воала си във въздуха, сякаш искаше да хване с него сияйната светлина и да я свали на земята. Всички наскачаха от местата си и завикаха: „Аллах! Камелия, ти ни отнесе в Рая!“

Тя се усмихна, разтвори обятия и прегърна цялата публика.

Поддаде се на възторга им и хвърли поглед в залата. Но преди представлението се бе зарекла да не търси Якоб Мансур, а да отправи многозначителна усмивка към Набил ел-Фахед. Не биваше да се оглежда за Якоб.

Камелия свали булото и поде възбуждащ, чувствен танц. Контролираше всяко мускулче, тялото й наподоби бурни морски вълни. Бедрата й описваха бързо все по-тесни кръгове. Ръцете потръпваха и мамеха, играеха и хипнотизираха и вземаха акъла на мъжете.

Камелия не само флиртуваше със зрителите, тя приковаваше погледите им, караше ги да затаяват дъх, да мечтаят и фантазират. Тя им се предлагаше, но после пак се отдръпваше, изчезваше зад воалите и се превръщаше в арабския идеал за женственост: съблазнителна, но недостижима.

Забеляза Фахед. Седеше до Хаким на масата на първия ред, запазена за нейните приятели. Той сияеше и ръкопляскаше възторжено. Усмихна му се. Но в този миг сърцето я подведе. По стар навик погледна към дъното на залата. Макар да не виждаше нищо в препълнения салон, Камелия усети, че Якоб го няма.

Изведнъж музиката замлъкна и зазвуча само флейта, старинният горно египетски дървен най, подел завладяваща, жална мелодия. Светлините угаснаха и Камелия застана под лъчите на единствения прожектор. Когато се разбуди като омагьосано създание от съня и със змийските сили на своята женственост, със скъпоценностите на красотата си се въздигна от земните глъбини до светлината, към слънцето, тя надмина границите на заученото съвършенство. Изпадна в нещо като транс и танцът извираше от сърцето й, което страдаше за изгубената любов. Зрителите затаиха дъх. Те виждаха страданието на една жена, която се бореше със съдбата.

Изпълнението приключи и Камелия се оттегли, сподирена от оглушителни аплодисменти. Дванайсетте танцьорки от състава й излязоха иззад кулисите, облечени в бели галабии и се понесоха по сцената във вихрушката на буен народен танц. Камелия изтича в гримьорната си, където гардеробиерката й помогна да си свали костюма.

Хаким изплаши всички, като неочаквано се появи на прага и запъхтян извика:

— Преди час е избухнала бомба в редакцията на Мансур!

— Аллах! Имало ли е хора? Ранен ли е?

— Нищо не знам. Но историята е ужасна! Той публикува статията на Дахиба и сега…

— Трябва да отида при него — промълви Камелия и грабна една черна мелая, която висеше в гардероба й. — Хаким, погрижи се за Зейнаб. Откарай я у вас и кажи на Радван да остане при нея, докато дойда.

— Чакай, Камелия. И аз идвам с теб!

Но тя беше вече излетяла навън.

 

 

На уличката цареше хаос. Струпалите се хора препречваха пътя и колата на пожарната напредваше едва-едва. Като видя стълпотворението, Камелия паркира лимузината на централната улица.

В панически страх си запробива с лакти път през множеството. Като видя полуразрушената къща, строшените стъкла и хартиите, пръснати на тротоара пред нея, тя се затича още по-бързо.

Якоб беше в редакцията или по-точно в онова, което бе останало от нея. Той седеше унило сред димящите развалини.

— Слава на Аллаха! — възкликна Камелия, отметна шала и му се хвърли в ръцете.

Околните си смаяха, като я познаха.

— Аллах е велик! — възкликнаха те и скоро името й се понесе сред тълпата. Хората се питаха какво общо може да има прочутата Камелия Рашид с един такъв пропаднал вестникар.

Камелия огледа загрижено лицето му. Очилата му бяха счупени, от неголяма рана на главата му течеше струйка кръв.

— Кой го направи? — запита тя.

— Не знам — отвърна Якоб, все още замаян. — Защо не можем да живеем всички в мир?

— Защото не може да подаваш ръка на човек, стиснал юмрук.

Той се втренчи изведнъж в нея, сякаш чак сега осъзна, че това наистина е тя.

— Камелия, вие сте се върнали! — той забеляза гримираното й лице и розовият шифон, подаващ се изпод шала. — Но вие имате представление! Тази вечер е галаконцертът! Какво правите тук?

— Като чух… — тя докосна челото му. — Ранен сте. Ще ви откарам при някой лекар.

Той взе ръцете й и ги стисна.

— Камелия, чуйте ме. Трябва незабавно да се махнете оттук!

Той я дръпна зад една стена и развълнувано заговори.

— След вашето заминаване арестуваха много хора. Садат прави чистки сред интелектуалците и либералите в Кайро. Твърди, че те предизвиквали религиозните сблъсъци. Намериха си на кого да хвърлят вината. Ако останете при мен, ще ви арестуват по закона за защита на морала. Новият закон разрешава всеки да бъде арестуван за неограничено време. Миналата седмица прибраха брат ми! Вчера отведоха писателя Юсуф Хадад. Не знам кой е хвърлил бомбата в редакцията, Камелия. Може да са хора от Мюсюлманското братство. Но може и да е по нареждане от правителството. Знам само, че е опасно да ви заварят тук с мен.

— Не, в името на Аллаха, няма да ви изоставя. Не можете да останете тук, това е чисто безумие. Елате с мен! — заяви решително тя. Хвана го за ръка и двамата напуснаха разрушената къща. Хората се отдръпнаха уплашено и им сториха път. Камелия разбра, че това е единственият им шанс да се изплъзнат от полицията. Тя побягна заедно с объркания Якоб по внезапно опустялата улица.

— Колата ми е паркирана на Ал-Бустан. Да побързаме. Хората от тайната полиция ще дойдат всеки момент.

 

 

Якоб стоеше на балкона на мезонета й и усещаше как освежаващият бриз от Нил гали лицето му. Камелия проми и превърза раната му. Сега включи вътре радиото, за да чуят новините. Той се хвана за черния железен парапет и погледна надолу към реката, по която кръстосваха рибарски лодки със запалени лампи, примамващи рибата.

Якоб простена тихо и съжали, че дойде тук. Толкова хора ги видяха. Сега и Камелия бе в опасност.

— По новините не казаха нищо за атентата — съобщи Камелия като излезе от стаята и седна до него. Беше се преоблякла и свалила грима. Носеше бяла ленена галабия, избродирана със сърма по яката и ръкавите. Косите й падаха свободно на гърба.

Надявала се бе, че като се напръска със студена вода, ще се поуспокои, но сякаш имаше треска и августовската жега проникваше през кожата чак до сърцето.

Докато промиваше раната му, двамата седяха на дивана. И когато връхчетата на пръстите й докоснаха челото му, тя потръпна като ударена от ток.

Помисли си за елегантния богат Набил ел-Фахед и осъзна, че той бе породил толкова страст у нея, колкото и някое от старинните му кресла. Докато Якоб Мансур, който не бе успял дори да си зашие липсващото копче…

„И сега какво?“ — помисли си тя, докато оглеждаше лицето му. Това, че го доведе тук, излагаше на опасност и двама им, но връщане назад нямаше.

Той погледна към звездите, разчете загадъчните им предсказания и най-сетне каза:

— Утре за първи път за тази година ще изгрее Сириус. Може да се открие точката на хоризонта, ако се прокара мислена права от трите — звезди на колана на Орион. Те сочат пътя… натам, виждате ли?

Застанал съвсем близо до нея, той сочеше с вдигната ръка съзвездието. Камелия кимна, защото нямаше сили да заговори.

— В древни времена — рече той, а лекият бриз отнесе гласа му — преди раждането на Христа, Сириус била звездата на Хермес, един млад бог-спасител. За египтяните появата на Сириус на хоризонта била знак, че Хермес се е родил отново. Трите звезди на Орион, сочещи мястото, където Сириус ще изгрее на хоризонта, наричали тримата влъхви. А в тази посока — ръката му очерта линията от Орион до хоризонта — откриваме звездата на Хермес — той я погледна. — Обичам те, Камелия. Искам да те прегърна и да се любя с теб.

— Почакай — прошепна тя. — Има неща, които не знаеш…

— Знам всичко, което ме интересува. Искам да се оженя за теб.

— Чуй ме, Якоб — побърза да каже тя, докато още имаше смелост. — Зейнаб не ми е дъщеря. Тя е моя племенница, но никой не знае това. Аз не съм вдовица, никога не съм се омъжвала — тя сведе очи — И никога… не съм била с мъж.

— И защо се срамуваш от това?

— Жена на моята възраст, която толкова хора обявяват за „богиня на любовта“? — тя се засмя смутено. — Чувствам се като измамница…

— Как може да се срамуваш, след като всички светици в историята са били девици?

— Аз не съм светица.

— Докато беше в чужбина, с мъка броях дните. Обичам те, Камелия и искам да се оженя за теб. Нищо друго не ме интересува.

Тя влезе в хола. Звънкият глас на Фарид ал-Атрах долиташе романтично и влюбено от радиото и се носеше в топлия нощен въздух.

— Има и още нещо — рече Камелия и се обърна към него. — Не се омъжих, защото не мога да имам деца. Като момиче се разболях, имах страшна инфекция…

— Не искам никакви деца — каза той и я хвана за раменете. — Искам теб.

— Но вярата ни е различна — извика тя и се отдръпна чак до стената.

— Дори пророкът си взел християнка за жена.

— Якоб, невъзможно е, не можем да се оженим. Семейството ти никога няма да се примири с факта, че жена ти е танцьорка, а моето — с това, че съм избрала за баща на Зейнаб човек, който не е мюсюлманин. И какво ще си помислят моите зрители или твоите читатели? Всички ще ни обявят за предатели!

— Нима човек става предател, когато следва повика на сърцето си? — запита тихо той, застанал пред нея и отново я притисна към себе си. — Кълна ти се, Камелия, обичам те от деня, в който преди много години те видях на сцената. Рецензията ми бе моето първо любовно обяснение. От този ден те желая и сега, когато най-сетне си при мен, никога повече няма да те пусна.

Той я целуна и тя се отпусна в ръцете му. Впи устни в неговите и се притисна към горещото му тяло. Двамата се свлякоха върху прекрасния килим, красял някога двореца на крал Фарук. Любиха се стръвно, ненаситно, като хора, които знаят колко бързо лети животът.

После Камелия го отведе в спалнята, където леглото се губеше под сатенената покривка с цвят на изгряващо слънце. Този път се любиха бавно, наслаждавайки се на всяко докосване, със съзнанието, че няма да се разделят до края на дните си. По-късно, когато се изкъпаха, облякоха и поуспокоиха, те се върнаха към действителността и решиха заедно да поемат към бъдещето, въпреки всички трудности и проблеми.

Когато Якоб за трети път я привлече към себе си под лунните лъчи, проникващи през щорите на балконската врата, на входната врата отекнаха удари и раздраха тишината на горещата нощ.

Преди да могат да реагират вратата поддаде и се стовари с трясък на пода. В хола нахлуха униформени мъже с извадени пистолети и белезници и ги арестуваха по закона за защита на морала.