Барбара Ууд
Прокълната любов (25)

Двадесет и четвърта глава

Кръвта на Мохамед Рашид бе отровена — отровата имаше руси коси, сини очи и фигура, от която му се замайваше главата. Казваше се Мими и танцуваше в клуб Каж д’Ор. Мими дори не знаеше, че Мохамед съществува и естествено нямаше представа колко я обожава той.

Но младият потомък на Рашидовия род знаеше, че тя съществува. Ден и нощ мечтаеше за нея. Пламваше само при мисълта за нея. Беше отчаян, защото не можеше да обуздае страстта си.

Мохамед се огледа унило из малката канцелария, в която имаше бюро, шкафове и папки с формуляри и молби, струпани на купове от земята до тавана, както и един вентилатор с повреден контакт. Запита се как ли Мими ще забележи един толкова незначителен човек като него.

В университета и през ум не му минаваше, че някога ще потъне като песъчинка сред анонимната маса от дребни чиновничета.

Не беше виновен той, че така възторжено посрещнатото обещание на Насър да осигури служба в администрацията за всички абсолвенти се оказа чиста подигравка за Мохамед и неговите приятели.

Виж, по времето на баща му е било друго — Омар е получил веднага след дипломирането си влиятелен, добре заплатен пост. Но това е било преди двайсет години. Междувременно от университети излизаха повече висшисти, отколкото правителството можеше да назначи на работа. Затова започваха да натикват младите хора в и без това раздутата администрация. Те получаваха постове с гръмки наименования, но всъщност само си убиваха времето по канцелариите и бяха последната дупка на кавала.

Задълженията на Мохамед се свеждаха до това, да носи чай на началника си, да удря печат върху планини от ненужни формуляри и да препраща молителите из лабиринта на бюрокрацията. Задачата му бе да повтаря една-единствена фраза: „Елате утре.“

Но за тази цел не бе нужно да си учил в университета. След два месеца щеше да навърши двадесет и пет години, но каква кариера се откриваше пред него?

Като се замислеше за бъдещето, винаги си представяше как и на трийсет, че даже и на четиридесет години ще мухлясва в тази прашна канцелария. При това мизерно заплащане така и ще си остане стар ерген. И най-лошото е, че Мими и в бъдеще щеше да бъде все тъй недостъпна за него.

Но той бе луд по нея. Единствената му мисъл бе как да я спечели, да я люби и притежава. Готов бе да я носи на ръце, да й угажда, да изпълнява всяко нейно желание, а тя да танцува за него, да се отдава денем и нощем на неутолимата му страст. О, тя ще копнее за него и за страстните му целувки. Каква отрова! Направо ще го умори.

Да можеше поне да се ожени. Една жена може би щеше да разпръсне отровата, изгаряща жилите му.

Но не можеше да мисли нито за женитба, нито да притежава Мими. Като всеки младеж в Кайро Мохамед бе длъжен първо да спечели пари, да натрупа известна сума, за да докаже, че може да издържа семейство. После започваше безкрайното чакане да получи жилище в този град, който постепенно почваше да се пръска по шевовете.

Как би могъл да постигне това с жалката си заплата?

Не можеше да помоли баща си да го подпомогне. Омар трябваше да се грижи за една сюрия деца. А на гърба на дядо му Ибрахим тежеше цялата фамилия, събрала се в дома им на Райската улица. Очакваха той сам да си стъпи на краката.

— Готов съм на всякакви жертви, само и само да притисна поне веднъж Мими! — промърмори Мохамед.

Телефонът иззвъня и го изтръгна от бляновете му. Той избута купа документи, който нарастваше с всеки изминат ден. (И защо ли да бърза? За него подпечатването и регистрирането на документите беше чисто губене на време за този, дето духа!). След петото иззвъняване се обади с отегчен глас: „Офисът на господин Юсуф“. Смяташе да отпрати човека с думите „Господин Юсуф е много зает“. Така му бе наредено. Ако човекът не се откаже, ще му понамекне, че една по-солидна сумичка може да ускори решаването на въпроса. За лошо платените низши служители бакшишът бе единствената възможност да пооправят финансовото си положение.

Но за негова изненада чу гласа на дядо си. Беше явно потиснат и изморен:

— Мохамед, опитах се да се свържа с леля ти Дахиба, но телефонът в студиото явно пак не работи. Моля те, отбий се при нея като се прибираш и й кажи да дойде ако може веднага в кабинета ми. Много е важно.

— Добре, дядо — обеща Мохамед и остави слушалката. Какво ли може да е толкова важно? Нямаше никакво желание да ходи при леля си. Затова хвана телефона и набра номера й. Както винаги изчакваше да чуе леко изтракване след всяка цифра, но когато набра и последната, от другата страна се чу само пълно мълчание. Явно телефонът бе изключен.

Погледна часовника си. Наближаваше един. Работното му време беше от девет до два с едночасова обедна почивка. Но знаеше, че отсъствието му едва ли щеше да се забележи. Затова реши да заключи канцеларията, да занесе вестта на леля си и после да се отправи към единственото място в града, където можеше да се отдаде на спокойствие на своите блянове за Мими.

 

 

Ибрахим остави слушалката и погледна през прозореца на кабинета си. Обичайната гледка. Улици, задръстени от вонящи камиони, таксита, лимузини, колички, магарешки каручки и опасно полюшващи се автобуси. По тротоарите се движеше пъстро гъмжило от мъже в костюми или галабии и жени, облечени по най-новата парижка мода или увити в черни шалове.

Чувал бе, че населението на Кайро нараснало вече до петнайсет милиона души. Очакваше се през следващите десет години то да се удвои — трийсет милиона щяха да живеят в един град, предназначен за три пъти по-малко хора.

Спомни си с носталгия за прекрасните дни по времето на Фарук, когато движението не бе така оживено, по тротоарите не цареше тази блъсканица и целият град излъчваше спокойствие и елегантност. Откъде бяха надошли всичките тези хора? Той поклати глава и извърна очи от тази пот искаща гледка.

Ибрахим въздъхна. Знаеше, че градът, който все така обичаше, не бе причина за мрачното му настроение. Току-що бе получил резултатите от изследванията.

Тестовете бяха положителни. Сега му предстоеше тежката задача да съобщи на сестра си истината.

Загледа се в двете снимки на бюрото: младата, сияеща и влюбена Алис и Жасмина, която като че ли вчера се бе родила. Ибрахим усети как сърцето му се изпълва с топлота. От всичките си деца, включително и Камелия и петте момичета, родени му от Худа, най-много обичаше Жасмина. Когато я прогони от семейството, тя наистина сякаш умря за него. Ибрахим не би тъгувал по-малко, ако беше я погребал. Известно време се утешаваше с мисълта, че поне Алис поддържа връзка с дъщеря им. Но след като тя се самоуби, прекъсна и последната свързваща ги нишка. Оттогава му се случваше да погледне към небето и да се запита, на кое ли място по света се намира тя в момента…

Въпреки всичко Ибрахим не можеше да се оплаче от живота. Решително се опита да си възвърне самообладанието, като си каза, че няма смисъл да тъгува за минали работи. „Трябва да загърбя бремето на миналото и да мисля за добрите страни на живота“ — каза си той.

И така стигна до извода, че животът му е донесъл повече радости, отколкото на повечето хора. Той бе почитан, заможен човек, уважаван член на обществото. В страна, чието здравеопазване се пръскаше по шевовете поради бедност и ужасяващ демографски взрив, не се намира лесно добри лекари, които вземат присърце съдбата на пациента. Затова Ибрахим бе много търсен. Всеки ден благодареше на Аллаха, че още има здраве и сили, защото макар да бе минал седемдесетте, още работеше като млад мъж. А имаше и сериозно доказателство за съхранената си мъжественост — новата му съпруга бе бременна.

Краткият миг на утеха бързо изчезна. Ибрахим се сети пак за резултатите от изследванията и набра номера на Дахиба. Но и този път не чу никакъв сигнал.

 

 

— Завърти ханша, после преброй до осем и рязко спри — обясняваше Дахиба. Тя носеше пола върху трикото и показваше на ученичката си как да изпълни движението. Вдигна ръце и закърши снага, без да помръдва горната част от тялото си.

— А сега изчакай флейтата. Пусни музиката да проникне в теб като слънчева светлина. Трябва да усетиш как лъчите влизат в кръвта и в цялото ти тяло и най-накрая сама се превръщаш в слънчева светлина. Това е една много трудна част, защото трябва да усетиш музиката, за да можеш да изпълниш танца.

Двете погледнаха към магнетофона, заслушаха се в мелодията и се поддадоха на магията на флейтата.

Бяха сами в студиото. Дахиба вече не преподаваше на цели класове, а приемаше само отделни ученички, които сама си избираше. Естествено, всички искаха да се учат при нея, но не всяка получаваше този шанс. Мими бе убедена, че има голям късмет.

— Така — рече Дахиба, спря магнетофона и превъртя лентата. — Усети ли го? Можеш ли да танцуваш по него?

— Да!

Мими бе на двадесет и осем години. Осем години бе учили да играе кючек, а преди това бе посещавала две години балетното училище. Беше много способна и амбициозна. Все още участваше в програмите на нощните клубове, а не на хотелите с пет звезди, но въпреки голямата конкуренция кариерата й вървеше стремглаво нагоре. Желанието да постигне много проблесна в очите й, когато завърза по-плътно воала около ханша си и се приготви да покаже на учителката си какво е научила. Истинското и име беше Афаф Фаваз, обаче, следвайки новата мода в шоубизнеса, и тя си бе намерила френски артистичен псевдоним.

Дахиба включи магнетофона и се обърна към Мими, но забеляза племенника си Мохамед. Той бе застанал на вратата и така се бе втренчил в Мими, сякаш искаше с очи да я изпие.

— Ей, какво правиш тук? Я излез, Мохамед! — извика тя и се отправи гневно към вратата. — Ти срам нямаш ли?

Мохамед се отдръпна като замаян. Мими…

Мими в червено трико и черна балеринска поличка!

— Какво има? — запита Дахиба, излезе навън и затвори вратата.

— Ъъ… дядо се обади… Каза да си отидела веднага при него в кабинета. Било важно — Мохамед се обърна и хукна. Подигравателната усмивка на Мими го преследваше като джин.

 

 

Любимото му кафене се намираше на един малък площад в края на улица „Фахми паша“, близо до административната сграда, в която работеше той. Беше малко и старо, а покритата му с плочки фасада бе украсена с елегантни суфитски писмени знаци. В полутъмното помещение имаше пейки покрай стените, на които мъжете прекарваха с часове, пиейки сладко кафе или ментов чай. Те хвърляха зарове или играеха на карти, докато се подиграваха на правителството, началниците си и дори над самите себе си.

Там се срещаха младите чиновници. В други кафенета се събираха артисти, интелектуалци, бедни фелахи, богати бизнесмени или хомосексуалисти. Всеки си имаше свое кафене, само жените почти не стъпваха в тези заведения.

Когато Мохамед сви от големия булевард в тясната уличка, не забеляза нито стените, покрити с надписи на ръка, нито червеният мотоциклет, на който четирима мъже се бяха накачулили като акробати. Тя се изсмя, защото леля му Дахиба го смъмри като глупав ученик, а той почервеня до ушите от срам.

Досега беше виждал Мими само два пъти. Първият — когато слизаше от едно такси пред Каж д’Ор. Никога нямаше да забрави тази гледка. Първо протегна навън дългите си крака, после измъкна гъвкавото си тяло. Втори път я забеляза да крачи, преметнала театрален костюм през ръка, сред гъмжилото на улицата. Дотогава я познаваше само от телевизията — тя изпълняваше малка роля в популярен сериал. Любовта му лумна като пламък, който непрекъснато го довеждаше до безумие.

И ето че най-сетне я видя отблизо. По трико. Кажи-речи гола…

Той стигна до площада. От един магазин излезе египтянка, облечена по европейски. Носеше обувки с високи токове и едва успяваше да пази равновесие по неравния тротоар. Мохамед мигновено забрави Мими. Вниманието му се съсредоточи върху полюшващата се тясна пола пред очите му. Щом стигна до кафенето, където приятелите му вече се бяха настанили на една маса, той протегна светкавично ръка и я ощипа по стегнатия задник.

— О! — извика жената, обърна се и го цапардоса с чантата си. Мохамед прикри главата си с ръце. Минувачите се стълпиха веднага около жената, заплашиха го с юмруци и го наругаха, но приятелите му се смееха и подсвиркваха.

Мохамед влезе с почервеняло лице в кафенето, където посетителите и собственикът го посрещнаха с подигравки.

Едноръкият ветеран от войната, който през повечето време играеше табла с приятели от казармата, му донесе чаша чай. Дебелата му жена, която по цял ден седеше на касата, облечена в черна рокля и фередже, като много обичаше да се смее заедно с младежите на мръсните вицове, извика:

— За Бога, Мохамед паша! Копчелъкът ви май не е на панталона, ами на ръкава!

Всички се засмяха, Мохамед — също. Седна при приятелите си и се опита да се вслуша в най-новите клюки и вицове. Но мислите му се върнаха бързо при Мими.

„Бисмиллях! Значи тя взема уроци при леля Дахиба! Може да намеря начин да се запозная с нея.

О, аз съм най-щастливият от всички смъртни! Съдбата бди над мен…“

При тази перспектива огънят отново лумна в сърцето му.

Салах, един млад мъж, който пишеше каталожни номера в Министерството на древната култура, умееше страхотно, да разказва вицове. Всеки ден донасяше по някой нов и затова бе душата на компанията.

— Слушайте сега — каза той широко усмихнат. — Един мъж от Александрия, един от Кайро и един фелах се изгубили в пустинята и вече умирали от жажда. Явил им се тогава един джин и казал: „Всеки от вас има право на едно желание.“ Мъжът от Александрия казал: „Отнеси ме на Френската Ривиера и ме остави сред куп хубавици“. И изчезнал. Мъжът от Кайро казал: „Отнеси ме на една яхта на Нил, където има богата трапеза и много жени.“ И той изчезнал. Най-сетне дошъл редът на фелаха. Той казал: „Ах, мили ми джине, толкова самотен се почувствах. Върни тук приятелите ми!“

Младите мъже се разсмяха и отпиха от сладкия чай.

— Ей, Мохамед паша! — извика един младеж с мустачки, който също като жената на собственика използваше старомодната титла като приятелско обръщение. — Донесъл съм нещо специално за теб — той извади от джоба си филмово списание и му го даде.

Младежите се наведоха с любопитство, докато Мохамед прелисти набързо списанието. Като отвори на една цветна снимка на цяла страница, от гърдите на всички се изтръгна едно „О!“

Това бе портрет на Мими в главозамайващо прилепнала рокля.

— Направо бомба! — възкликна Салах.

 

 

Жените се бяха събрали в павилиона. Лелите, братовчедките и племенниците от Рашидовия род седяха на сянка и опитваха деликатесите от кухнята на Амира, докато самата тя наблюдаваше как подстригват току-що разцъфналия розмарин. Нежносините цветчета и сиво-зеленикавите листчета се събираха в две отделни кошници, които носеха две от правнучките й — тринайсетгодишната дъщеря на Нала, която нямаше никаква дарба за лечителка и не отбираше от билки и десетгодишната дъщеря на Базима, която имаше вроден усет за тия работи.

Също както майката на Али Рашид й бе предала на времето прастарите умения, които бе научила от майка си, така и Амира се бе постара с годините да въведе жените от рода в тайните на билкарството. Някои от рецептите й бяха толкова стари, че се говореше, че били още от нашата прамайка Ева.

— За какво се използва розмаринът, бабо? — запита десетгодишното девойче.

Амира я погледна с топла усмивка и изведнъж си спомни за Жасмина. „И тя бе такава любознателна“ — помисли си старицата с тъга. — „Винаги ме питаше коя билка какво лекува. Когато оплаквам нашите покойници, винаги роня сълзи и за теб, Жасмина…“

— От цветчетата правим мехлем, а от листата чай за подобряване на храносмилането.

Тя погледна към сивото февруарско небе и видя, че се заоблачава. Сигурно щеше да завали. Преди не валеше толкова много. По телевизията казаха, че едва се проявявали всички последици от построяването на Асуанския язовир през 1971 година. Една от тях бе увеличаването на валежите по поречието на Нил в резултат от изпаряването на вода от огромния язовир. Падна дъжд дори там, където никога не бе валяло, влага и плесен почнаха да разяждат древните стенописи в гробниците, а в блатата покрай Нил, които всяка година се прочистваха при разлива му, сега се появиха преносители на зараза.

„Не само времената се менят — помисли си Амира, — но и светът, който ни заобикаля.“

Дните сякаш летяха. А тя имаше чувството, че Зейнаб се бе родила едва вчера, а Тахия и Омар — преди седмица.

Вече я мъчеше артрит в ръцете и от време на време — някаква стягане в гърдите. Навлязла бе в деветото десетилетие от своя живот. Благодарение на дисциплината и всекидневното усилие да постигне вътрешен покой, както и на старателните козметични грижи тя все още имаше гладко лице и будни очи. Вървеше изправена като млада жена и работеше толкова, колкото и преди. Но усещаше, че душата й старее. Колко ли още страници в голямата книга на Аллаха й бяха отредени?

Напоследък сънищата бяха разбудили повече спомени у нея. Амира имаше чувството, че животът й се движи в кръговрат. Парадоксалното бе, че като че ли с всеки ден се приближаваше все повече до началото. Но между нея и събитията, предшествали голямата, гибелна промяна все още съществуваше непрогледна стена. Колкото повече приближаваше до нея, толкова по-заплашителна и непреодолима й изглеждаше тя. Страхът й растеше. От колко време се заричаше: „Тази година непременно ще направя поклонение до Мека.“ Но времето й се изплъзна като пясък между пръстите. След като се събудеше от мъчителните сънища, често решаваше, че ще тръгне още утре, но стената бе като зид на затвор и й пречеше да научи истината засвоя живот. В дома на Райската улица всеки ден ставаше нещо, което й служеше за основателен предлог да не поема към Мека.

— Розмаринът помага срещу гърчове — каза Камелия и взе едно нежносиньо цветче от кошницата. Седеше със сина си в павилиона. Шестгодишният Наджиб бе красиво момче — имаше кехлибарените очи на майка си и също като баща си бе склонен към пълнеене. На китката му бе татуиран коптският кръст. Но Камелия и Якоб го възпитаваха в духа и на християнството, и на мюсюлманството.

След Наджиб Камелия не пожела да има повече деца, защото не искаше да се откаже от кариерата си на танцьорка. Якоб бе напълно доволен, че има син и дъщеря — осиновената от него Зейнаб.

След като се ожениха, двамата постигнаха невероятни успехи. Тиражът на вестника нарасна и статиите му предизвикваха все по-голям интерес. Той се превърна в авторитет, хората разчитаха на преценката му и се съобразяваха с мнението му. Камелия бе станала най-голямата, безспорна звезда в египетското танцово изкуство.

Почитателите й не се възмутиха от това, че се е омъжила за християнин, и не се отдръпнаха от нея, а читателите на Мансур не приеха с презрение факта, че се е оженил за танцьорка. „Няма значение — заявяваха те. — Щом Аллах ви е събрал, значи такава е била неговата воля.“

Камелия хвърли поглед на лакомствата, които изнасяха от кухнята, но не посегна към тях. На коптските християни не им бе позволено по време на Великденските пости да ядат храни с животински произход. Трябваше да се задоволи с боб, зеленчуци и салати — сиренето се правеше от краве мляко, а яйцето идваше от кокошката.

Постите не й тежаха, защото ги възприемаше като вътрешно пречистване. На сцената тя „говореше“ чрез тялото си. Не се щадеше и влагаше всичко в танца. Бракът с Мансур толкова бе обогатил живота й! Той я въведе в мистичния и прекрасен свят на един народ, населявал Египет още преди времето на пророка Мохамед. Коптите изповядваха древното християнско учение и историята им бе изпълнена с легенди и чудеса: Якоб носеше името на човека, който излекувал малкия Исус по време на бягството на Светото семейство в Египет.

Камелия погледна към Зейнаб, която седеше под сянката на една глициния, взела в скута си бебето на една братовчедка. Тя бе вече на двайсет години и бе безкрайно чаровна. Само шината на крака разваляше магията на красивото й лице и прелестната й усмивка.

„Тя обича децата и децата я обичат“ — помисли си Камелия.

Братчето й Наджиб преставаше да плаче в момента, когато тя го вземеше на ръце. Откакто се роди, Зейнаб трепереше над него като майка. Трябва да се намери мъж, който да пожелае да се омъжи за Зейнаб, като не обръща внимание на недъгавия й крак, а види какво златно сърце има…

Когато момичето се засмееше или отметнеше назад русите си, къдри, Камелия откриваше у нея някаква далечна прилика с Хасан и се сещаше за истинската й майка. Тогава отново я обземаше страх, че Жасмина може един ден внезапно да се появи и да каже на Зейнаб истината: че е била нежеланият плод на изнасилване и изневяра. Тогава Зейнаб ще научи по най-жестокия начин, че баща й е бил убит, а майка й — отлъчена от семейството.

С годините страхът й, че роднините може да научат нейната тайна, се уталожи. По-младите наистина смятаха, че тя е майка на Зейнаб, а по-старите пазеха истината за себе си. Но появата на Жасмина би разрушила тази старателно изградена илюзия. Камелия се страхуваше, че истината може да смаже Зейнаб.

Както обикновено, Нефиса веднага възрази:

— Розмарин ли? Всеки знае, че чаят от лайка е най-добрият лек срещу гърчове.

Тя погледна с умиление към детето в нозете й — най-малката й правнучка, дъщерята на Асмахан. Нефиса бе вече на шейсет и две. Увисналите ъгълчета на устата й бяха потънали толкова надълбоко, че дори когато се смееше, устните й се разтягаха надолу, а не нагоре.

Не обичаше да се сеща, че Тахия е станала вече баба, защото това я караше да се чувства престаряла. Дъщеря й вярваше с безумно упорство, че Захария ще се върне при нея. Как можеше да се скопчва така в една налудничава мечта, след като за петнайсет години не бяха получили никаква вест от него? Може да се е удавил в Нил, помисли си Нефиса и вдигна в скута си малката Фахима, защото се бе разревала.

Като чу смеха на Зейнаб, тя впи очи в младото момиче, в чиито коси проблясваше слънцето. Тя приличаше на Алис — по дългите, гладки ръце и тънките гъвкави пръсти. Погледът й се спря на трапчинките в страните й и тя си представи Хасан ал-Сабир.

Колко време мина от онзи миг, когато тя бе влюбена в него, а той й се подигра, като я запита: „И защо да се женя точно за теб?“

Така и не разкриха кой го е убил. Полицията твърдеше, че човек като него имал естествено много врагове. Списъкът на хората, които имаха мотив да посегнат на живота му, бе прекалено дълъг и те не знаеха откъде да почнат. Заявиха, че заподозрените били цял легион. Така виновникът се измъкна безнаказано. Но Нефиса се питаше дали някой ден няма случайно да се изникне някоя улика, по която да установят все пак кой го е убил.

Малката Фахима се разрева още по-гръмко. Нефиса я занесе при майка й, която разговаряше с Фадила. После слезе по стъпалата на павилиона и видя през отворената градинска порта, че мерцедесът на сестра й спря до бордюра. Любопитството й се разпали. Защо Дахиба и мъжът й не слизаха от колата?

— Ще отидем в Америка — рече тихо Хаким. Очите му бяха пълни със сълзи. — Ще отидем във Франция, в Швейцария. Ще намерим най-добрия специалист, сигурно има някакво лечение за болестта ти. Заклевам се в пророка, че ако ти умреш, и аз не бих искал да остана на тази земя. Без теб за мен няма живот, Дахиба.

Той се разхлипа, рухна, а тя го прегърна.

— Ти си най-прекрасният мъж на света. Не можах да ти родя деца, но ти нито веднъж не ме упрекна. Исках да танцувам и ти не ме спря. Пишех опасни статии по вестниците, а ти ме подкрепи. Създал ли е Аллах по-добър мъж от тебе?

— И аз си имам недостатъци, Дахиба. Не бях най-добрия съпруг, който можеше да имаш!

Тя взе лицето му в шепи: Мъжете на другите арабски писателки им забраняват да пишат, затова някои да публикуват нищо приживе. Ти си добър човек, Хаким Рауф. Ти ме спаси от улица „Мохамед Али“.

— Да дойда ли с теб?

— Искам да поговоря с майка ми насаме. После ще се прибера вкъщи.

 

 

Дахиба влезе в градината и махна на майка си от алеята. После се качи в къщата, без да поглежда към останалите. Амира се учуди. Дъщеря й никога не се бе държала тъй неучтиво.

Щом влезе, Дахиба и съобщи спокойно и сериозно истината.

— Отидох при Ибрахим, защото не се чувствах добре, мамо. Той направи някои изследвания и се оказа, че имам рак.

— В името на Аллаха!

— Брат ми се опасява, че вече е твърде късно. Ще се подложа на операция, но той не ми дава големи надежди.

Амира я прегърна и промълви: „Моята любимка Фатима“ и докато Дахиба говореше за операции хемотерапия и облъчвания, Амира си мислеше за един друг метод на лечение.

Аллах може всичко да изцери.

 

 

Мохамед влезе забързано вкъщи, като се надяваше, че никой не го е видял. Като чу гълчавата, идеща от големия салон, където жените говореха в един глас — явно бе станало нещо, но какво го интересуваше него — той бързо се прибра в стаята си в мъжката част. След като бе прекарал два часа в тъмното кино сред подсвиркващи млади мъже, той просто изгаряше от страст. Мими изглеждаше така прекрасна и развратна на екрана. Тя сякаш молеше да бъде съблазнена!

Седна на леглото си и закрепи с тиксо снимката на Мими до портрета на майка си. Като видя двете снимки една до друга, сякаш ток го удари. Тъй като на фотографията майка му бе приблизително на същите години като Мими, двете изглеждаха почти връстнички. Той се взира дълго в тях и си помисли: „Как може красотата да е толкова разрушителна? Как може една жена да причини толкова страдания с чара си? Нима майка му не го бе направила нещастен за цял живот? И не го ли караше и другата руса красавица — Мими, да се чувства също тъй ужасно?“

Мохамед бе отчаян. Трябва да се освободя от тази отрова. Трябваше да притежава Мими, иначе животът му нямаше смисъл. Сълзи бликнаха в очите му. Всичко около него сякаш заплува. Двете снимки се сляха. Мохамед престана да различава едната жена от другата.

— Ще си отмъстя! — скръцна той със зъби.