Барбара Ууд
Прокълната любов (19)

Осемнадесета глава

— Плашилото действа! — каза Деклан Конър, хвърляйки поглед през прозореца. — Никога студентският град не е бил толкова пуст.

Топъл вятър духаше през евкалиптите. Есенни листа се носеха във вихрушка на площадката пред кабинета. Халоуин бе едва след седмица, но на прозореца на кабинета по анатомия висеше зелен череп, осветен отвътре като фенер — студентите си бяха направили шега.

Джасмин вдигна глава от пишещата машина. Сърцето й се разтупка, като видя отражението на доктор Конър в стъклото на прозореца и усети, че е застанал плътно до нея. Този мъж изглеждаше прекалено сериозен и консервативен за либерален университет като този, но както винаги умееше да наелектризира всички около себе си. „Може би просто си го въобразявам“, помисли си тя, „защото очаквам да видя подобни черти у мъжа, когото уважавам.“

— Така — каза той — започваме последната глава — Джасмин потръпна. Последната глава. Това означаваше, че шестте месеца на съвместна работа приближаваха невъзвратимо към своя край.

— Идеята наистина е страхотна — заяви Конър, като застана точно зад нея и погледна написаното. — Ще добавя подобна глава и в африканското издание.

Допълнителната глава бе предложена от Джасмин. Тя се казваше: „Зачитане на местните обичаи“.

В тях читателите се запознаваха с малко на брой, но основни принципи, които гарантираха успешния контакт на чужденеца с жителите на арабските села. Освен съвети като например „Не влизайте в спор с местния знахар“ Джасмин бе включила и някои правила на поведение, които са извънредно важни за арабите. Например: никога не питайте един мъж как се чувства жена му; не яжте с лявата ръка; никога не хвалете децата пред майка им.

— Не можете да си представите — рече доктор Конър, сложи ръка на облегалката на стола и се наведе над нея, така че Джасмин усети аромата на „Олд спайс“ — какви проблеми възникват, когато ентусиазираните новаци допускат грешки в общуването с болните и без да подозират нарушават обичаите на племето. Негрите кикую например смятат за голяма чест да сложиш ръка на главата на детето им. Не го ли направиш, те се обиждат. Пишете тук, че не бива да хвалим децата пред майка им…

Джасмин му обясни, че фелахите се страхуват от урочасване, но мислите й бяха другаде. Тръпки я побиха, като си помисли какво би изпитала, ако случайно я докосне — както имаше навика да жестикулира, докато говори…

Помисли си за мъжа си, Грег. Но той не й бе истински мъж.

Както и очакваха, имигрантските власти започнаха да душат наоколо веднага след като се ожениха. Задаваха въпроси-капани на хазаина им, на професорите, на приятелите на Грег и на роднините на Рейчъл. Редовно ги посещаваха и си водеха бележки. Джасмин и Грег се държаха любезно и отзивчиво. Засега успяваха да разсеят подозренията им и да опазят тайната си. Все пак бяха женени вече седем месеца и Джасмин носеше името Ван Кърк. Както се уговориха, те просто живееха заедно, а властите, както правилно отбеляза Грег, не можеха да пратят шпиони в спалнята им.

Той спеше на разтегателния диван в дневната и Джасмин чуваше само как пружините изскърцваха под тежестта му. Връзката им бе приятелска, защото Грег бе интелигентен и любезен партньор. Спасил я бе от експулсиране и с това бе спечелил безграничното й уважение.

„Ако можех само да се влюбя в него“ — помисли си тя.

Но Джасмин се бе омъжил за един, а се влюби в друг.

Деклан се върна на мястото си зад бюрото. Джасмин видя, че отново преглежда ръкописа. Неволно сравни двамата мъже. Деклан притежаваше главозамайваща енергичност, която заразяваше и останалите, докато Грег бе по-скоро ленив и бе избрал девиза: „Отлагам за утре“.

Той й напомняше за житейската философия на древните египтяни. Деклан държеше на външността си, Грег бе нехаен към нея. Деклан бе преуспяващ и амбициозен. Грег бе пълен неудачник и все още не бе завършил дипломната си работа. И двамата мъже бяха мили, често се смееха и разсмиваха Джасмин. Тя харесваше Грег, но се бе влюбила в Деклан. Въздъхна и си помисли, че обратното би било по-добре.

Нямаше представа какво изпитва Деклан към нея. Но това и без друго нямаше значение — повтаряше си непрекъснато тя, когато мислите й започваха да кръжат около него и тя се опитваше да си представи какво ли ще е да живее с него. Той бе женен, животът му вървеше поутъпкани коловози. Джасмин не знаеше как ще се развият отношенията им с Грег, но имаше една голяма цел: да стане лекарка и да работи там, където има нужда от уменията й.

Вече бе получила толкова неща от Деклан Конър. В хода на съвместната им работа се бе научила да съсредоточава всичките си сили върху набелязаната цел. Сега вече виждаше много по-ясно върху какво трябва да се съсредоточи.

Упражняваше волята си, когато се чувстваше сломена. Конър увеличаваше мъката й, защото знаеше, че след края на семестъра той ще напусне университета.

— Двамата със Сибил не се задържаме дълго на едно място — заяви той още в началото на сътрудничеството им. — Запознахме се на един кораб-лазарет. Знам, че е важно да се подготвят млади лекари и работата със студентите ми носи удоволствие. Но с времето почна да ми се струва прекалено теоретична. Липсва ми практиката. Като свършим превода, двамата със Сибил заминаваме за Мароко.

Жена му бе доцентка по имунология — Джасмин я срещна веднъж в кабинета, където дойде с малкия си син. Петгодишният Дейвид имаше охлузено коляно, говореше с английски акцент и напомни на Джасмин за Мохамед. Завидя на Сибил Конър.

Стиснал в ръка последната страница от ръкописа, съдържаща показалец на арабските понятия, Конър каза:

— Това е! Al hamdu lillah! Благодарение на Аллаха!

Джасмин се засмя както винаги, когато той заговореше на арабски, защото наистина звучеше много смешно. Веднъж той й разказа как бе успял да извлече капитал от всеобщото преплитане на езиците. „В една мисия в Кения присъствах на важен обяд с висши църковни дейци. Предложиха аз да прочета молитвата преди хранене и ми казаха, че я произнасяли на латински. Не знаех нито една молитва и се наложи бързо да измисля нещо. Сбрах ръце, сведох глава и промърморих: «Lavator labil superiors alaque nasi, Amen.» Всички повториха «Амин» и разбрах, че никой не е схванал как съм пробутал за молитва латинското название на малкия мускул на носа.“

Да, книгата бе готова. Оставаше да фотокопират само последната глава, след което можеха да изпратят текста на лондонското издателство. На път за Мароко Деклан ще спре в Лондон и ще обсъди с редакторите евентуално възникналите проблеми.

— Имам една идея — каза той. — Мога ли да ви поканя на вечеря? Хонорарът, който ще получите, просто не може да се сравни със свършената работа. Ако искате да пооблекчите гузната ми съвест, приемете поне да хапнете с мен.

Джасмин впи поглед в пишещата машина. Той я канеше на вечеря! Цели шест месеца бяха работили в тесния кабинет върху това издание — главно вечер, понякога досред нощ. Въпреки близостта работата непрекъснато създаваше известна дистанция между тях и Джасмин умееше да я спазва. Ако вечерят заедно, това ще прехвърли отношенията им в друга, твърде рискована плоскост.

— Не можете да ми откажете — рече Конър, стана и решително изтегли щекера на пишещата машина от контакта. — От сутринта не сте яли нищо, защото сега е Рамазан — той й си усмихна. — Не знам как издържате. Евреите подхождат много по-разумно към постите, Йом Кипур продължава само един ден. Трийсет дена ми изглеждат малко множко.

Тя скръсти ръце в скута си, за да прикрие нервността си.

— Рамазанът е още по-тежък през лятото, защото тогава дните са по-дълги.

— Да, знам. Даже Хабиб, който винаги бе в добро настроение, ставаше раздразнителен като изгладнял лъв. Тогава се зарекох, че никога вече няма да ходя в Египет по време на Рамазана. И така, имате възможността да изберете в кой ресторант да отидем — каза той, — но държа да е скъп, защото наистина си заслужихме едно луксозно прекарване.

— Жена ви ще дойде ли?

— Тази вечер Сибил ще изнася доклад.

Джасмин се поколеба. Не знаеше какво да каже. Не беше редно омъжена жена да ходи по ресторанти с мъж, който не й е роднина. Но всъщност тя не бе омъжена. Просто двамата с Грег подписаха в гражданското един документ и тя прие неговото фамилно име. Нищо повече. Джасмин се опита да си внуши, че Конър я кани на съвсем безобидна вечеря в ресторант, където ще има и много други хора. Но тя се страхуваше от собствените си чувства. Ами ако той се досети колко е влюбена в него…

— Освен това имам една изненада за вас — заяви той с горда усмивка.

— Изненада ли?

Мъжът мина зад бюрото, отвори чекмеджето и извади един плик.

— Запазих го за някой важен момент. Сега този момент настъпи. Погледнете вътре.

Джасмин видя английските пощенски марки и домашния адрес на Деклан. Като го отвори, той рече:

— Поисках да ми го пратят вкъщи, за да не го намерите сред останалата служебна кореспонденция на бюрото.

Джасмин видя, че вътре има фотокопие на корица на книга. С едри букви бе написано: „Доктор Грейс Тревертън: КАКВО ЗНАЧИ ДА СИ ЛЕКАР. Практически наръчник за работещите в Близкия изток.“

— Направих различни предложения за оформлението, защото не можехме да използваме корицата на оригиналното издание. Както виждате, те избраха арабка с дете пред тръстикова колиба, а в дъното се вижда кирпичена къща. Това ще е обложката.

После Джасмин забеляза с огромна изненада надписа под картината: „Преработена и преведена от доктор Деклан Конър и Джасмин ван Кърк.“

— Това, за съжаление, няма да ви донесе допълнителен хонорар — каза той. — Но ще запомнят името ви. Корпусът на мира вече поръча книгата, Малтийската фондация и международният Червен кръст — също.

Джасмин заби поглед в корицата. Не смееше да вдигне очи към него.

— Не знам как да ви благодаря — промърмори смутено тя.

— Няма за какво да благодарите. Аз трябва да благодаря на Бога, че другата студентка не се яви — той замълча и тя усети, че я гледа. После Конър добави — Много разумно постъпихте, като се омъжихте.

Джасмин не му бе разказвала никакви подробности. Той не знаеше, че двамата с Грег почти не се познаваха преди сватбата. Вероятно мислеше, че са ходели отпреди. Предпочиташе да запази тази илюзия. Тя й помагаше да спазва дистанцията спрямо него и да държи чувствата си под контрол.

— Разбрахме ли се? Отиваме да вечеряме в града.

Най-сетне тя вдигна глава и като видя радостната му усмивка, каза:

— Да, би било прекрасно — но сърцето й се качи чак до гърлото.

Когато събраха нещата си и се приготвиха да напуснат кабинета, телефонът иззвъня. Джасмин вдигна слушалката и чу гласа на Рейчъл:

— Прощавай за безпокойството, Джасмин. Знам, че работиш с професора над тази книга. Но би ли могла все пак да дойдеш тук веднага? Баба ми иска непременно да те види.

Джасмин погледна Конър.

— Но сега е Йом Кипур, Рейчъл. Редно ли е външни хора да ви идват на гости?

— Тя не се чувства добре, Джасмин. От седмица е на легло. Каза, че трябвало още днес да поговори с теб. Можеш ли да дойдеш?

Младата жена се поколеба.

— Момент — сложи длан върху слушалката. — Доктор Конър, една моя близка се е разболяла. Иска да отида час по-скоро при нея.

— Тогава идете. Можем да отложим вечерята за друг път.

— Добре, Рейчъл. Кажи на леля Мириам, че идвам.

Затвори телефона с облекчение, но и с разочарование, защото знаеше, че никога няма да вечерят заедно. Взе си чантата и тръгна да излиза, но Конър я спря:

— Момент, Джасмин. Имам да ви казвам нещо. Смятах да го направя по време на вечерята, но сега предпочитам да ви го кажа, защото може и да не ни се удаде друга възможност. Не мога да ви опиша колко ценна бе за мен съвместната ни работа върху тази книга. Вие ще станете чудесна лекарка, Джасмин. И знам, че някога ще прилагате знанията си там, където имат най-много нужда от вас. Надявам се… искрено се надявам, че някога отново ще имаме възможност да работим заедно.

— О, благодаря ви, доктор Конър. И аз се надявам.

Тя се обърна, но той я хвана за ръката.

— Джасмин — прошепна тихо мъжът.

Погледнаха се в очите и се заслушаха в октомврийския вятър, който гонеше сухите листи по площадката. Конър привдигна брадичката й. Сърцето й биеше лудо.

Но преди да я целуне, той се отдръпна и каза:

— Господи, Джасмин, да знаеш само се измъчвах през последните седмици. Не бива да ти казвам, нямам право. Но онова, което изпитвам към теб…

— Недейте… — прошепна тях. — Може би някой ден пътищата ни отново ще се кръстосат… ако такава е волята на Аллаха. Ma salaama. Всичко хубаво.

— Ma salaama — повтори беззвучно той. — Довиждане.

 

 

Отвори й Рейчъл.

— Какво й е? — запита Джасмин.

— Не мога да разбера. Много се тревожа за баба. Никак не е добре. Но явно иска нещо да ти каже. Не знам само какво.

В сърцето й трепна надежда. Дали не й носи някаква вест от родината? Ами ако баща й й е простил и я вика у дома?

Рейчъл не поддържаше никакви връзки с Египет. Не беше ходила там и знаеше малко за родината на баща си. Затова баба й бе особено привързана към Джасмин.

В къщата цареше тишина.

— Другите отидоха в синагогата — каза Рейчъл. — Но аз не исках да оставям баба сама. Много е отпаднала, Джасмин. Тя е на седемдесет и две и не бих казала, че е болна. Всъщност от нищо не страда, но…

Джасмин влизаше за първи път в стаята на Мириам Мизрахи. Видя някои вещи, които си бе донесла от Кайро, макар че след смъртта на Сюлейман не й позволиха да вземе почти нищо. С учудване забеляза една снимка, окачена на стената. На нея бяха Амира и Мириам — две млади жени от висшето общество. Редом до сдържаната Амира с прекрасните големи очи Мириам изглеждаше много темпераментна и жизнерадостна. Амира не бе в неизменните черни одежди, както я бе запомнила Джасмин, а в бяла рокля, с която — приличаше на принцеса.

— Ти приличаш на нея — долетя глас от леглото. — Като изключим русите ти коси, ти си направо нейно копие.

Джасмин не съзнаваше, че египетската кръв личи така ясно във външността й. Русите коси, сините очи и светлата кожа доминираха чисто външно. Но сега усети, че двете с младата жена на портрета си приличат като близначки.

Пристъпи усмихната до леглото, но изтръпна като видя как се бе състарила леля Мириам изведнъж.

— Какво ти е, лельо? — запита тя и седна на ръба на леглото. — Боли ли те нещо?

Мириам й отговори на арабски, без да отвръща на въпроса й:

— Аз присъствах при твоето раждане. Двете с баба ти винаги се подкрепяхме. Аз й помогнах да роди леля ти Нефиса, а тя на мен — при раждането на Исаак. Колко време мина оттогава… Да, Райската улица… сега ми изглежда като от друг свят.

Джасмин кимна мълчаливо и си спомни големия турски шадраван в градината и приказния павилион, в който Амира посрещаше обикновено гостите си на чай и приличаше на кралица, заобиколена от свитата си.

— Допада ли ти следването? — запита Мириам.

— Много трябва да чета, лельо. За нищо друго не ми остава време — отвърна тя и й се прииска да й разкаже за доктор Конър. Но дори на приятелката си Рейчъл не бе доверила своята тайна и безнадеждна любов.

— Сигурна съм, че от теб ще излезе добра лекарка. Нали си дъщеря на Ибрахим Рашид, а и баба ти, Амира, е голяма лечителка — Мириам замълча и внимателно се загледа в Джасмин. — Имаш ли вест от къщи? Отдавна не съм чувала нищо за баба ти.

Джасмин и разказа за заболяването от холера, което Алис й бе описала в последното си писмо.

— Страхуват се да не би детето на Тахия да се роди с потъмнели зъби заради тетрациклина. Освен това готвачката ни Сара изчезнала безследно. Никой не знае защо и къде е заминала.

Не й каза колко се тревожи за Мохамед въпреки уверенията на Алис, че се е справил бързо и благополучно с болестта. Мисълта, че е болен и би могъл да умре, без тя да се грижи за него и да го утешава, я преследваше като кошмар.

— Защо ме повика, лельо?

— Не бива да се отричаш от миналото, Жасмина. — Виждам, че не искаш да говориш за близките си… — тя въздъхна и продължи с настойчив тон. — Помолих да те повикат, защото днес е денят на прошката. Искам да се помириш с баща си, Жасмина. Семейството е най-важното нещо в живота. Амира ми писа… така де, Захария го пише под нейна диктовка… Пита за тебе. Не знам какво е станало между теб и баща ти, Жасмина. Но оттогава мина много време. Трябва да се сдобриш с близките си.

— Лельо Мириам, ние с баща ми… — тя се поколеба и после категорично каза — Ние не можем вече да се сдобрим. Той не ме обича вече…

— Не те обичал ли? Детето ми, ти не знаеш какво е любов — тя взе ръката на Джасмин. — Разбрах защо си се омъжила за този американец. Искаш на всяка цена да останеш тук. Моля те, не забравяй какво съм ти казала. Нито ти, нито аз се чувстваме тук у дома си. За нас има само едно място на света — на Райската улица. Имаш син. Момчето има нужда от майка.

— Никога няма да ми позволят да го видя — рече Джасмин и измъчено погледна бледото, сбръчкано лице. — Омар взе Мохамед при себе си. Законът е на негова страна. Никога вече няма да видя сина си.

За семейството ми аз съм мъртва.

— Как може законът да заповядва на майчиното сърце? Прибери се в Египет, Жасмина. Господ ще ти помогне — Мириам се надигна и затърси нещо на нощното шкафче. Подаде й една книга — Прати ми я сестра ми от Бейрут.

Джасмин прочете заглавието: „Наказаната жена“.

Написано бе на арабски. Авторката се казваше Дахиба Рауф.

— Знаеше ли, че Дахиба е всъщност твоята леля Фатима?

— Да — промърмори Джасмин и отвори книгата. Беше стихосбирка. Послесловът бе от Камелия Рашид. Като видя това, Джасмин се смая.

Мириам въздъхна.

— Вие, жените от рода Рашид, винаги сте били твърдоглави. Интересно дали Амира знае за излизането на тази книга.

Джасмин се зачете в написаното от сестра й:

„Като стане дума за секс мъжът излиза на бой в пълно снаряжение. Неговата ризница е общото социално одобрение на поведението му, неговото оръжие е законът. Жената не разполага с нищо. Тя не може да се защитава. В борбата между половете не притежава даже щит. Осъдена е да бъде победена.

Мъжете са подчинили цялата земя. Те претендират за собственост върху тревата, морето и звездите. На тях принадлежат жените и въздухът, който те дишат. Те ни оплождат със семето си и обявяват децата ни за своя собственост. Ние нямаме право на нищо — дори и на слънцето, което свети над нас.“

Джасмин не можеше да повярва на очите си. Откога Камелия е започнала да мисли така? Как би могла да отстоява подобни възгледи в Египет и откъде е взела куража да ги облече в думи?

Продължи да чете:

„Мъжът има право на избор. Той може да признае едно дете за свое или да не го признае. Може да каже: «Това дете не е мое.» От къде на къде мъжете си присвояват това право, след като новият живот покълва в тялото на жената? Тя го храни с кръвта си. Тя носи в себе си зараждащия се живот. Тя го усеща. Тя отваря пред духа на детето портите към света. И въпреки всичко мъжът, за когото половият акт не е нищо друго, освен кратко удоволствие, предявява собственически права върху детето. Той разполага дори с възможността да не признае новороденото, да го отхвърли и осъди на смърт.“

Джасмин погледна настрани. Дали Камелия няма предвид сина й Мохамед? Или докато е писала това е мислела за Хасан ал-Сабир и за това, че осъдиха Жасмина, задето не Омар, а Хасан бе баща на детето й? Джасмин затвори очи и си спомни чернокосата си сестра с кехлибарените очи. Трябва да е много смела, за да напише подобно нещо! Но как бе възможно така открито и храбро да отстоява убежденията си и същевременно така коварно да предаде собствената си сестра? Може да е била още влюбена в Хасан и да я е издала от ревност на Нефиса.

От страниците изпадна изрезка от вестник. Беше от някакъв бейрутски всекидневник. В полето бе написано: „Препечатка от «Пари мач».“

Представляваше интервю с Камелия, озаглавено: „Новата звезда на Египет!“

— Би ли ми го прочела? — каза Мириам. — Очите ми много отслабнаха. А в това семейство никой не може да чете арабски.

Камелия бе заявила пред журналистката от „Пари Мач“:

„Не е лесно да бъдеш неомъжена жена в Египет. Когато на улицата непознат мъж заговори жена и тя го отблъсне, той възприема това като предизвикателство и започва да я ухажва. Ако не искаш да постъпи така, трябва да го подминеш, без да му обръщаш внимание. Той разбира, че си почтена. Затова се отнася към подобна жена с уважение. Но не е лесно да се отнасяш с жив човек така, сякаш е въздух. Във Франция това би се приело като неучтивост.“

— Жасмина — прекъсна я Мириам, — помня, че като малки двете с Камелия бяхте неразделни. Защо се отчуждихте после?

Джасмин усети проницателния поглед на старата жена. Но не искаше да говори за случилото се, защото самата мисъл за него я изгаряше. Единственият начин да се спаси от миналото си бе да се отрече от него. Сякаш изобщо не е било.

— Камелия издаде една тайна. Затова семейството ме отлъчи и ми отнеха сина.

— Тайни… — Мириам поклати глава. Помисли си за сина си, бащата на Рейчъл, който бе сега със семейството си в синагогата. Той смяташе Сюлейман за свой баща, а Муса — за „чичо“. Сложи ръка на книгата и кимна. — Знам от личен опит колко важно нещо може да се крие в една тайна, Жасмина. Но повярвай ми, днес е денят на помирението. Върни се в Египет. Ибрахим ще те прегърне и целуне за добре дошла. Той ще ти прости.

— Късно е вече — отвърна Джасмин. — Време е да вървя. Но скоро пак ще дойда да те видя, лельо.

Мириам поклати глава:

— Твърде дълго накарах Сюлейман да ме чака. Време е да го последвам… Не разбирам сегашния свят. Араби и евреи се мразят, воюват… убиват се. В този свят вече няма място за мен. Сбогом, Жасмина. Ramadan mubarak ateikum, благословен да е твоят Рамазан.

 

 

По пътя до дома Джасмин едва успяваше да преглъща сълзите си. Искаше само да се прибере и веднага да си легне. Но завари Грег да готви. Миришеше на чесън и чушки. Той излезе в коридора, избърса си ръцете с една кърпа и запита:

— Какво има? Как е леля ти?

— Искаше само да ми даде нещо.

— Между другото, пристигна един чиновник от имигрантската служба. Те сякаш си нямат друга работа — непрекъснато ни досаждат. Постави обичайните въпроси и… — той я погледна изпитателно — Ей, какво ти е?

Тя въздъхна.

— Прощавай, че посещението при леля Мизрахи просто ме извади от равновесие.

— Почини си малко в дневната. Вечерята е почти готова. Пека хляб с чесън. Седни пред телевизора да се поразсееш и ми позволи да те поглезя.

Той включи апарата. Говорителят тъкмо четеше новините: „Египетските войски са обърнали в бяг израелските части, разположени на източния бряг на Суецкия канал.“

Джасмин захлупи лицето си в шепи и се разрида.

— Ей — извика Грег, — какво ти става?

— Тази ужасна война…

Той изключи телевизора, седна до нея и я прегърна през рамо.

— Сигурно се тревожиш за близките си.

— Близките ми ли! — извика тя толкова ядно, че той подскочи. — Изобщо не се тревожа за тях. Мразя ги!

Една нощ тя му бе признала: „Не знам къде ми е мястото. Никога не съм знаела. От цялото семейство само двете с майка ми имахме руси коси и сини очи. Не им подхождахме. Непознатите ни гледаха с учудване. Мислех си, че ще си намеря мястото, като отида в Англия, при родителите на мама. Но там се почувствах още по-самотна. Просто не можах да намеря никакъв контакт с англичаните. Външно може да изглеждам като човек от Запада, но в душата си принадлежа на Изтока. Но никога не ще мога да се върна там. Има ли на тая земя място за мен?“

Сърцето на Грег се сви като я гледаше толкова отчаяна. Искаше да й помогне. Тя трябваше да намери своето място в света. А може би той ще може да го замести. За пръв път в живота си държеше толкова много на някого, че да изпитва силни чувства към него. Като дете на вечно странстващи родители, отдадени единствено на науката, той бе израснал в католически пансиони. Не знаеше какво е някой наистина да има нужда от теб. До този момент за него съществуваше само студеният свят на науката и строгата религия с нейните заплахи, повели и безкраен списък от изисквания. Общуването със „семейството“ се изразяваше само в картички от екзотични места, пристигащи на Коледа и за рождения му ден, по които личеше, че геологията бе несравнимо по-важна от собствения им син. Той я прегърна през рамо и с учудване усети, че тя зарови лице в гърдите му. Взе я в обятията си и я притисна към себе си.

Устните им се сляха в целувка със соления вкус на сълзите. Целуваха се с цялата страстност на дълго потисканите чувства и неудовлетворения копнеж. Книги по антропология и медицина изпопадаха от дивана. Една бутилка кока-кола се изтърколи по килима и остави кафява следа върху тревистозеления килим. Между жадните целувки двамата мълвяха несвързано. „Не мога повече да понасям…“, „Толкова те искам…“

Паднаха на пода, но Джасмин не усети влажното петно под голия си гръб. В страстта си забраниха всичко около себе си. Блъснаха масичката и тя се удари в библиотеката.

Таванът над Джасмин се завъртя. Грег вършеше с нея неща, за които не би дръзнала и да мечтае — Омар никога не бе правил така. Изведнъж той спря и попита:

— Откъде ти е този белег?

В първия момент не разбра какво има предвид. После не знаеше какво да му отговори. Един египтянин никога не би попитал такова нещо.

— Ах — каза той, — не знаех, че в Египет обрязват жените.

Лицето й пламна. Каза го така, сякаш констатира антропологичен факт, и тя се почувства като опитно зайче.

— Ей — прошепна нежно Грег и отново я целуна по белега, — прощавай. Не исках да те засегна. Просто се учудих.

Тя притвори очи и се отпусна в ръцете му. Но таванът вече не се въртеше и тя отново бе външен човек, за когото няма място на този свят.

После, докато лежаха на килима, Грег се вдигна на лакът, опря главата си на дланта и каза със смях:

— Не мислиш ли, че сега е моментът да повикаме хората от имиграционната служба.

Джасмин не знаеше дали да се смее или да плаче.

 

 

Хората танцуваха по улиците. Навсякъде избухваха фойерверки, носеха се викове: „Да живее Садат! Да живее победителят!“

Войната свърши. Египет победи. На Площада на свободата имаше огромен плакат с танкове, прекосяващи Суецкия канал. Войници забиваха на източния бряг египетското знаме. Над всичко това бе портретът на Садат. Той бе възвърнал честта на Египет. Народът му отново можеше да ходи с вдигната глава.

Празнуваха всички — от най-бедните до най-богатите, защото Аллах отново гледаше благосклонно към тях. В градините и по зида, опасващ къщата на Райската улица, светеха фенери. Музика и бурен смях долитаха от отворените прозорци. В топлата ноемврийска нощ семейството празнуваше подписването на примирието между Египет и Израел.

Мъжете бяха насядали в големия салон. Пушеха хашиш, говореха за политика и си разказваха вицове, докато жените редяха отбрани гозби в големите подноси и носеха в салона чаши чай. Почти цялото семейство се беше събрало. Отсъстваше само Ибрахим, защото го бяха извикали при едно момче, на което фойерверките бяха откъснали ръката. Захария слушаше внимателно братовчед си Тефлик, който се възмущаваше гръмко от западането на памукопроизводството.

— Планът на Насър се провали! — извика той. — Правителството плаща такива мизерни цени на памукопроизводителите, че те предпочитат да отглеждат други култури, чиито цени не са фиксирани от правителството, например зимна детелина. И какво прави то, за да спре спада на производството? Вдига цената му на международния пазар, така че сега нашият памук струва два пъти по-скъпо от американския! Нищо чудно да банкрутираме!

Захария отпи замислено от горещия, сладък ментов чай, но всъщност не го вълнуваше нито производството на памук, нито политиката. Мислеше си за Сара и се питаше какво ли е станало с нея. Явно никой не знаеше защо готвачката ги напусна така внезапно и къде е отишла. Липсваха му великолепните й гозби. Винаги измисляше специално за него вкусни вегетариански ястия. Разправяше, че така готвели на село, където рядко можели да хапнат месо. Разказваше му и често за Ал Тафла. Защо ги напусна? Да не би да се е уплашила от холерата? А може би нещо я е накарало да се върне в родното си село? Когато гълчавата около него се усили, той се стана незабелязано и излезе. Предпочиташе спокойствието и усамотението — дори военната победа събуждаше у него тъжни и потискащи спомени. Всъщност не му беше до празнуване. „Победата и поражението — помисли си той са двете страни на една и съща монета.“

 

 

Малката Зейнаб седеше на детската маса и ровеше в една кутия, в която майка й събираше всякакви неща. Разглеждаше с удивление снимките и интервютата на Камелия, изрязани от различни вестници и списания. Беше на шест години и още не можеше много добре да чете, но знаеше какво пише вътре.

Посочи с пръст една снимка и каза на братовчед си, седнал до нея:

— Един ден и аз ще стана танцьорка като мама.

— Да, да, на куково лято — възрази Мохамед. — Как ще станеш, като си саката.

Зарадва се като видя как очите й се напълниха със сълзи. Голямо удоволствие му доставяше да разплаква братовчедките си и особено Зейнаб. Чувстваше се като баща си, който биеше мащехата му, докато се разреве. Понякога дърпаше силно за косите малката Асмахан, докато тя закрещи, а после я принуждаваше да го целува по бузата. Татко му изискваше същото от Нала. Първо я измъчваше, а после искаше да го гали. Мохамед смяташе жените за глупави, макар че някои неща у тях го привличаха: например големите гърди на леля Базима или бедрата, които зърваше понякога по време на танците. За съжаление вече бе твърде голям, за да седи с лелите и братовчедките си в кухнята. Скоро и без друго щеше да се премести при мъжете в другата част на къщата. Тогава вече не ще може да пипа момичетата, когато си поиска. И жените няма да го вземат в скута си. Ще трябва първо да порасне, преди да му дадат жена. Но това му изглеждаше безкрайно далеч.

От време на време се сещаше за една красива руса жена — майка му. Всички разправяха, че била умряла, но той продължаваше да получава от нея картички за рождения си ден. Понякога си спомняше откъслечни картини. Тя стоеше в големия салон, плачеше и молеше за прошка. Но всичко около нея бяха гневни. Наистина ли бе видял това или само си го въобразяваше? Е, няма значение. Той отсега си знаеше: да имаш власт над някога означава да го докараш до плач.

Камелия влезе в салона, носейки голяма, чиния с печени пилешки бутчета. Като видя сълзите по бузите на Зейнаб и триумфиращият поглед на Мохамед, тя смъмри племенника си:

— Мохамед, ти си лошо момче! Как може така да мъчиш братовчедката си?

Тя погледна крадешком към Нефиса, която обикновено веднага се втурваше да защити внука си. Но тя украсяваше в момента десертите върху бюфета, посипвайки ги в печени бадеми и захаросани плодове.

Забеляза, че горчивата гънка около устата на леля й бе станала още по-дълбока. На четиридесет и осем години тя изглеждаше като разочарована от живота старица. Сестра й Дахиба бе с една година по-голяма от нея, но бе далеч по-млада на вид. Тя бе темпераментна и все още привлекателна. Дали Нефиса не се озлоби съвсем, откак прогонената за дълго Фатима се върна отново в семейството им. А може би неудовлетвореността и разочарованието, излъчващи се от нея, имаха съвсем друга причина.

Камелия знаеше, че Нефиса е издала ужасната тайна на Жасмина пред брат си Ибрахим. Тя бе накарала Амира да се закълне, че никога вече няма да спомене за това, за да не причинят болка на малката Зейнаб. В семейството знаеха кои са родителите на детето, но чуждите хора не биваше да научат това, да не говорим за самата Зейнаб. Нефиса бе издала тайната, но оттогава всички пазеха ревностно мълчание. Децата също не знаеха, че Жасмина, а не Камелия е нейна майка. Затова Зейнаб смяташе Мохамед за свой братовчед.

Камелия я утеши с парченце шоколад и си помисли: „Кой би повярвал, че в едно семейство може да има толкова много тайни?“ Почти никой от Рашидовия род не знаеше за книгата „Осъдената жена“. Тя бе забранена в Египет. Амира не биваше в никакъв случай да научи за нея. „Колко е жалко“ — помисли си Камелия — „дори между близките роднини няма такова разбиране и доверие, че да могат открито да говорят за всичко.“ Чрез мълчанието и табутата те прикриваха конфликтите, за да запазят някакво съмнително единство. Но когато нещо се превърнеше в тайна, от глъбините се надигаше опасна и унищожителна сила, защото никой от засегнатите не намираше смелост да изясни въпроса, да поеме отговорността и да осъзнае истината. Дали това не бе проклятието, за което говореше Амира? Аллах ли ни наказва или ние се наказваме сами?

 

 

Когато къщата се изпълваше като в тази нощ със смях, оживление и ликуване, съпровождащо арабските трапези, Алис имаше чувството, че ще потъне в морето от думи, аромати и чувства. Главата я заболя и тя се оттегли в стаята си. На леглото й лежеше още последното писмо от Жасмина. Тя пишеше:

„Мамо! Вече знам, че мъжката сперма определя пола на детето. Помисли си само, в Египет мъжът може да прогони жена си, задето не му е родила син, а откак свят светува полът зависи всъщност от него самия!“

Алис се втренчи в писмото и се замисли: „Колко по-различно би било всичко, ако ти не се бе родила момиче, а момче…“

Сложи ръка на челото си и с въздишка се изтегна на леглото. Не искаше повече да се вглежда в миналото. След две години щеше да навърши петдесет. Време бе за равносметка. Зейнаб бе под най-сигурната закрила — на Камелия. Въпреки недъга си момичето беше очарователно. Мохамед скоро ще се премести при Омар, в света на мъжете. Какво повече я задържа в Египет?

Нежните звуци на любовта, предизвикани от грижовното отношение на Ибрахим по време на боледуването й, утихнаха рязко, когато той тръгна на поклонение в Мека. Пътешествието му продължи три месеца, а след като се завърна, започна да говори само за Аллаха.

Оттогава у Алис непрекъснато нарастваше желанието да напусне завинаги Египет. Искаше да замине за Калифорния и да живее заедно с Жасмина. „Да — помисли си тя, — точно това ще направя. Щом се измъкна от този златен кафез, животът ми отново ще придобие смисъл. Отлъчената ми дъщеря има нужда от мен.“

Вратата изведнъж се отвори рязко и Ибрахим влетя в стаята.

— Алис, любима! Всичко е така прекрасно! Кайро е направо преобразен! Тази нощ е истински празник. Ела да отидем на покривната тераса. Днес е исторически ден…

— Ибрахим… — рече тя. Но в изблик на радост той я взе на ръце и я изнесе навън.

По стълбите й разказа за инцидента:

— Не беше чак толкова тежко ранен, не се наложи да ампутираме ръката. Но така го болеше, че сигурно до края на живота си няма да си играе с огъня.

Той впи щастлив поглед в нея, а когато стъпиха на терасата, пред очите им се разкри приказна гледка: над града сияеше огромен фойерверк в златно, сребристо, синьо, червено и зелено. Небето сякаш разтваряше съкровищниците си и върху куполи, минарета и хора се сипеха рой блестящи звезди.

Завладян от тази гледка, Ибрахим прошепна:

— Не е ли победата над враговете ни най-убедителното доказателство за това, че Аллах отново се обърна към нас? Да, той прости на народа ни. Прости и на мен.

Алис го погледна смаяно. Ибрахим сякаш се бе подмладил с двайсет години.

— Какво значи това? Какво има да ти прощава Господ?

— Преди много години, в нощта, когато се роди дъщеря ни Жасмина, аз извърших ужасен грях. Мила ми Алис! Какви страшни страдания изтърпях след този ден! Сега имам чувството, че смазващото бреме е паднало от плещите ми. Чувствам се като новороден.

— Ибрахим, не разбирам за какво говориш!

— За Захария — отвърна той и я взе в прегръдките си. — Всъщност ти нищо не знаеш. Съвсем бях забравил.

„Не — помисли си тя горчиво, — не знаех, че имаш вече син от друга жена.“

— Разбираш ли, ислямът забранява да се осиновява чужд син — обясни той малко по-спокойно. — Но аз дръзнах да направя точно това.

По улицата премина колона от коли. Мъжете надуваха клаксоните и викаха: „Да живее Садат! Да живее Садат!“ Алис се отскубна от обятията на Ибрахим и отстъпи крачка назад.

— Не те разбирам. Как така си осиновил чужд син?

— Толкова бях нещастен, че и второто ми дете е момиче… Алис, аз обичам Жасмина, но исках на всяка цена да имам син. Затова осинових извънбрачното дете на една просякиня! Майка му е Сара, бившата ни готвачка. Тя бе нарекла детето си Измаил, но аз поисках да се казва Захария.

Алис притисна длани към слепоочията си.

— Ибрахим — прошепна тя, — вече нищо не разбирам.

— Тогава майка ми и Квета ми казаха да изляза навън и да извърша някое добро дело. Аз си въобразих, че ще мога да надхитря Аллаха, като приема в дома си детето на просякинята и го възпитам като мой син.

Очите на Алис се разшириха.

— Значи Заки не ти е син? Не може да бъде. Толкова прилича на теб!

— Да, Сара ми разказа, че баща му изглеждал досущ като мен. Майка ми ме умоляваше да не осиновявам детето. Напомни ми, че Аллах забранява подобни неща. Но аз не я послушах. И затова причиних всички беди, които оттогава насетне се стовариха върху нашето семейство!

— Значи… не си бил женен за друга по времето, когато се запознахме в Монте Карло.

— Не! — отвърна той с щастлива усмивка и се почувства лек и безгрижен. — Просто исках всички да смятат Захария за мой син — и добави малко по-тихо — Алис, заклевам ти се, че дори не знам кой е баща му.

Фойерверкът заслепи Алис. Тя притвори очи и си помисли: „Толкова години пропиляхме. С каква радост бих идвала в постелята ти… Може би щях да те даря със сина, за който толкова копнееш…“

— Нали си спомняш, че майка ми спомена за проклятието, когато отмъщението на Хасан ми нанесе такъв тежък удар, че се принудих да прогоня Жасмина? Тя говореше за моя грях.

— Но прозвуча така, сякаш Жасмина е виновна за всичко!

Той поклати глава.

— Проклятието се осъществява чрез Захария. Осъзнах, че не бива да се намесвам в промисъла на Аллаха. Нямах право да променям съдбата на Сара и нейния син. Но господ вече ми прости, Алис. Утре започвам нов живот. Това ще бъде нашето прекрасно, ново начало.

Той я притисна нежно към себе си. Сърцето й се разтупка. Не можеше да повярва: любовта й към Ибрахим възкръсна.

Взе лицето й в шепи и я целуна.

— Налага ми се пак да изляза. Иди при жените и празнувай с тях. Ще има и танци. Радвай се, Алис. Ти го заслужаваш повече от всеки друг.

Двамата слязоха долу. Когато изчезнаха, от тъмното излезе Захария. Той също бе решил да погледа фойерверките.

 

 

Тахия погледна с тъга Захария. Седяха на същата мраморна пейка както в нощта след сватбата на Жасмина и Омар, когато признаха един пред друг любовта си.

— Какво искаш да кажеш? — запита тя уплашено. — Как така ни напускаш? Защо? Къде смяташ да отидеш?

— Тахия, тази вечер разбрах, че баща ми всъщност не ми бил баща. Целият ми живот е почивал върху лъжа — той й предаде разговора между Ибрахим и Алис.

— За Бога! — извика тя. — Не може да бъде! Сигурно не си чул добре.

Захария не бе така разстроен като нея. Той изпитваше някакво странно успокоение, сякаш в него бе утихнала една продължителна, тежка битка.

— Сега почвам да разбирам някои неща — отвърна спокойно той. — Ясно ми е защо татко не ме обича, защо понякога ме отблъскваше с отвращение. Разбрах също защо Сара не откъсваше поглед от мен, защо непрекъснато ми разправяше разни истории за своето село. Искала е посвоему да ми подскаже къде е истинският ми род — той взе ръцете на Тахия и целуна връхчетата на пръстите й. — Тахия, обичам те от все сърце. Но не мога да се оженя за теб, преди да науча цялата истина за себе си. Ще тръгна да търся майка си. Искам да видя селото, в което съм бил заченат. Може да имам там братя и сестри, едно истинско семейство, което ме очаква.

Тахия се страхуваше за него. През последния месец бе Рамазан и Захария постеше толкова ревностно, че отново получи припадък. Падна на пода, цялото му тяло се затресе и на устата му излезе пяна. Какво ще стане, ако получи такъв пристъп на пътя?

— Моля те, Заки! — прошепна тя. — Нека Тефлик или Ахмед да те придружи…

— Този път трябва да измина сам — отвърна той и й се усмихна. — Не се тревожи за мен. Аз тръгвам към Бога. Може би тогава по-добре ще разбера откровението в пустинята. Може би тогава съм получил поръчението да тръгна да търся истината. Никой не може да ме придружи в този път, Тахия, даже и ти, макар че те обичам повече от всичко на света — той нежно я целуна по челото. — Бъди щастлива. Заради мен. Аз ще намеря Сара и ще я прегърна като син. Може да видя дори баща си…

Тахия се разрида и леко го погали по бузата.

— Ще се завърнеш ли при мен, Заки?

— Ще се върна, Тахия. Заклевам се в Аллаха и пророка, във всички светии и в ангелите, че ще се върна.

 

 

Алис очакваше Ибрахим. Отишла бе в неговата дневна в мъжката част на къщата. Ухаеше на рози и бадеми и бе облякла една от елегантните си вечерни рокли от времето, когато ходеха в кралското казино. Тя бе кремава, с дълбоко деколте. Изненадата щеше да бъде пълна. Какво ли ще каже, като я завари тук отново, след толкова години…

Алис се засмя весело. Главоболието и депресията изчезнаха изведнъж, сякаш някой бе запалил сияйна светлина, прогонила напълно мрака. Тя се рееше на топлия, златен блясък на чудотворния светлик.

Чу стъпки и се надигна с нетърпение. Сама себе си не можеше да познае. Никога досега не бе изпитала сексуална жажда.

Ибрахим отвори вратата. Изпита огромна радост и удовлетворение като видя колко се учуди. Тя разтвори обятия и пристъпи към него. Наистина не бе очаквал подобно нещо.

— Любими! — промълви тя.

Но после на свой ред се изненада, защото след мъжа й в стаята пристъпи медицинската му сестра Худа.

— Алис — смотолеви той, — просто не знам какво да кажа. Не очаквах да те заваря тук…

Алис изгледа свъсено Худа, която носеше шит по мярка копринен костюм с орхидея на ревера.

— Какво означава това, Ибрахим? — запита тя.

— Съжалявам, Алис — Ибрахим бе силно смутен. — Смятах утре да ти кажа…

— Какво да ми кажеш? — запита тя и усмивката й угасна.

Той погледна младата жена до себе си, после заби поглед в килима. Накрая промърмори:

— Тази вечер ние с Худа се оженихме.

Алис не помръдна.

— Трябва да ме разбереш — побърза да добави той, — на мен ми трябва син, а в семейството на Худа се раждат почти само момчета. Вече знам, че Аллах ми прости. Той ще ме дари със син. Аз те обичам и уважавам, Алис. В дома ми винаги ще има място за теб. Но вече си твърде стара, за да имаш деца…

Сияйната светлина угасна. Златният блясък умря.

— Ах — възкликна Алис, напусна стаята и пое към широкото стълбище. Пътьом мина покрай стаята, в която някога бе живял брат й. Ясно си спомни как два, пъти го бе заварвала там: първия път с Хасан ал-Сабир, който го бе използвал, за да й отмъсти, и втория — с куршум в главата. Не се учуди, че го вижда на прага. Едуард бе с бял фланелен панталон и стик за голф. Изглеждаше все тъй млад, макар че оттогава бяха минали вече двайсет години.

— Навън е топло, макар да е ноември — рече й той. — Ела да се поразходим.

— Да, Еди — усмихна му се тя.

Алис излезе от къщата и когато спря, за да затвори вратата, чу как депресията бушува в главата й. Подземната река се пенеше и беснееше, отнасяйки я надалеч.

Тя се забърза сред минувачите. На Площада на свободата все още се тълпеше празнуващото множество. Опиянените от победата хора не обръщаха внимание на жената в бяла вечерна рокля, запътила се към реката. По бреговете на Нил рибарите пееха весело, насядали край огньовете.

Алис видя светлинен лъч, отразен във водата, и разбра, че е отблясък от Каж д’Ор. Спомни си каква бе като млада.

Стоеше на терасата, опиянена от щастливата си любов, напълно в плен на приказките от Хиляда и една нощ, на блестящия Кайро, града на нейните мечти.

Затича се по брега и отмина рибарските лодки и яхтите. Човешката гълчава се смесваше с ромона на вълните. За нейна изненада водата се оказа студена, а краката й се плъзнаха неприятно по тинестото дъно. Винаги бе мислила, че Нил е топъл и гальовен. Нали Амира твърдеше, че бил майка на всички реки. Роклята й се изду от водата и заплува като бял октопод. Когато вълните я удариха в гърдите, мократа дреха потъна надолу и прилепна около краката й, щом течението я понесе. Водата заплиска около раменете й, достигна до брадичката. „Странно, помисли си тя, каква оптическа измама — сякаш потъвам не аз, а Каж д’Ор“.

Вълните изплющяха над главата й и тя видя как русите й коси се носят като пипала на октопод. Чу гласа на Амира: „Мразиш ли ме за това, че прогониха дъщеря ти?“ Алис отвърна най-искрено: „Не, защото по този начин ти я освободи от затвора, от който аз не успях да избягам. Благодаря ти, Амира ти помогна на дъщеря ми да намери свободата.“

Алис отвори уста. Тя преглътна студената вода, разтвори ръце и се отпусна по течението. Струваше й се, че лети. Тялото й бавно се въртеше около оста си, а тя поглъщаше все повече и повече вода. После главата й се блъсна в нещо твърдо.

Прониза я остра болка. Тя видя как звездите избухнаха и си помисли, че е фойерверкът, с който Египет празнуваше победата.