Барбара Ууд
Прокълната любов (24)

Двадесет и трета глава

Тойотата прелетя сред облак червеникав прах по коларския път покрай канала, подплашвайки гъски и кокошки. Фелахките, застанали до реката с големи делви на главите, се обърнаха и видяха добре познатата им кола с полуизтритата емблема на фондацията „Тревертън“. На волана бе нубиецът Насър и тъй като се носеше като луд, те решиха, че пак карат някой спешен случай при доктора.

Деклан Конър седеше в малката амбулатория сред зелените поля. Недалеч от него тракаха с човки нилските гъски. Тъкмо бе зашил и превързал раната на един мъж, порязал се с мотиката, когато забеляза приближаващата се кола. Двамата си помислиха, че е станало някакво нещастие, като видяха как джипът се носи бясно по непавираното шосе. Фелахът поклати неодобрително глава и каза:

— В името на трите Бога! Тоя май се е забързал за рая!

Тойотата изведнъж спря и от облака прах се появи черното, обляно в пот лице на Насър.

— Господарю, хеликоптерът каца след няколко минути! — извика усмихнато той. — Слава на Аллаха! Новият лекар най-сетне пристигна!

— Заминавай веднага към поляната за кацане. И гледай някой юнак да не пипне товара!

Насър натисна газта и тойотата подскочи назад, обърна посоката и изчезна от погледа им.

— И така, Мохамед, вече си готов — каза доктор Конър. — Опитай се да не цапаш крака си.

Деклан бързо изми ръцете си и взе шапката, окачена на един гвоздей до вратата. На самата врата бе залепен с тиксо един календар. Всеки изминат ден бе зачеркнат с червено кръстче. Конър си помисли със задоволство, че точно след единайсет седмици ще се сбогува завинаги и с Египет, и с медицината.

Куцукайки, фелахът го последва до задния двор, където бе паркиран един джип и запита усмихнато:

— Днес ли пристига новият? Дано ви пратят някоя хубава медицинска сестра с дебел задник!

Конър се засмя и поклати глава:

— В никакъв случай. Този път няма да ми пробутат медицинска сестра — обещаха да пратят лекар, който ще ме замести. Като си замина оттук, той ще поеме работата ми.

 

 

Джасмин се питаше дали й е прилошало от болестта или от пътуването с хеликоптера.

Лекарят в Лондон я предупреди, че още не се е възстановила достатъчно, за да предприеме подобно пътуване, но тя искаше час по-скоро да започне отново работа при доктор Конър, така че веднага след като я изписаха от болницата си купи билет за Кайро.

Зарекла се бе никога да не се връща в Египет. Но докато лежеше в лондонската болница, при нея дойде представител на фондацията и й съобщи, че доктор Конър е в момента в едно село край Нил и търси помощник, владеещ арабски език. Без да му мисли много тя се съгласи да замине. Странно преживяване бе да седи в хеликоптера, летящ ниско над плодородни поля, където биволи с превързани очи от памтивека се въртяха в кръг и вадеха вода. Още по-странно й бе да пътува с модерен хеликоптер над тази страна, която бе и много древна, и някак извън времето. С малко въображение можеше да си представи, че се носи на вълшебно килимче. Виждаше децата и жените, клечащи около огнищата, учудваше се на малките колиби и се възхищаваше от минаретата и джамиите — тя плуваше над всичко, но не бе част от него.

Когато самолетът от Лондон кацна на международното летище в Кайро, тя очакваше да изпадне в психичен шок, в гняв и депресия. А като стъпи на пистата и за първи път от двайсет и две години за първи път вдъхна египетски въздух, се зачуди, че не изпита някакъв дълбок потрес или вълнение.

Нищо подобно не стана. Чувстваше се като на кое да е летище по света, отправи се заедно с другите пътници към лентата за багажа, мина през митницата, поддаде се на всеобщата суетня и се държеше така, сякаш се страхува да не изтърве връзката със следващия полет. Блъсканицата й се стори някак нереална. Не би се учудила, ако всичко се окаже просто сън и в следващия миг се събуди в болничното легло. Хората около нея говореха високо и бързаха да разкажат преживелиците си внезапно й се стори, че е невидима или прозрачна като стъкло и другите изобщо не я забелязват.

„Сигурно е от лекарствата, помисли си тя, а и доскоро бях болна.“ Когато два часа по-късно седна в хеликоптера, веднага й прилоша и не можеше да гледа през прозореца, докато минаваха над града. А сега, след като отминаха Кайро, тя е чувстваше като призрак.

Неволно се усмихна. Толкова време мина, докато най-сетне полетях над родината си заедно с облаците, птичките, ангелите и духовете на мъртвите.

„Наистина ли се върнах у дома“, запита се тя, като усети, че хеликоптерът изведнъж започна да вибрира. Наистина ли съм в Египет? Или това е една халюцинация, породена от болестта?

Докато лежеше с висока температура в Лондон, тя си мислеше, че отново е студентка и е в час по анатомия, където кой знае защо прави аутопсия на Грег.

Макар че цареше февруарски студ, изведнъж й стана горещо. Тя взе вестника, който бе купила на летището в Кайро — първият арабски всекидневник, който виждаше след двайсети една годишното си отсъствие. „НОВ ПОСЛАНИК НА АДМИНИСТРАЦИЯТА НА БУШ В КАЙРО!“

Прочете заглавието без особен интерес и си повея с вестника. После го прехвърли и откри нещо ново: предложения за женитба, написани от жени. Те съдържаха обичайните данни — възраст, образование и произходът. Цветът на кожата бе изглежда особено важен. Бялата кожа явно минаваше за голямо предимство, защото се посочваше с едри букви, докато мургавите или чернокожите отбелязваха това с най-дребен шрифт. На първа страница имаше репортаж за младеж, който се върнал в Кайро, след като завършил висшето си образование в чужбина и открил в стаята на неомъжената си сестра таблетки с неизвестно предназначение. Един аптекар му обяснил, че това е средство за предизвикване на аборт, след което младежът убил сестра си. При аутопсията било установено, че младата не само не била бременна, но и била девствена. Следствието установило, че девойката е купила медикамента, мнимото „средство за абортиране“, по съвет на друг аптекар.

Адвокатът заявил в пледоарията си, че обвиняемият бил невинен, тъй като с действията си искал да защити честта на семейството. Младежът бил оправдан.

Жасмина остави вестника и погледна през прозореца. Тънка зелена нишка прорязваше безбрежното жълто море на Сахара — поречието на Нил. Разделителната линия между пустинята и растителността бе така рязко очертана, че човек имаше чувството, че може да стъпи с единия крак на тревата, а с другия — на пясъка.

„Така е и в душата ми“, помисли си тя. — „Аз съм разполовена на две. Едната ми част се радва, че съм отново в Египет, а другата се страхува.“

Наистина, тя бе успяла да се дистанцира от ужасното си минало и непоносимите спомени. Но няма ли завръщането тук да разкървави всичките й рани?

Жасмина се стараеше да не мисли за близките си в Кайро и за Хасан ал-Сабир. Тя се радваше на предстоящата среща с Деклан Конър. Близо петнайсет години бяха изминали от времето, когато заедно подготвяха медицинския наръчник. Сега отново щяха да работят заедно.

През шума на мотора дочу гласа на пилота, който й съобщи, че скоро ще се приземят. Жасмина погледна любопитно надолу. Видя Нил и близо до него — един напоителен канал, колиби, жълтеникави дюни, ниски скали, няколко руини, вероятно развалини от древен град на мъртвите, път, който приличаше на черна лента, изчегъртана в пустинната почва и накрая — барака с покрив от вълнообразна ламарина и бетонирана площадка, обградена от телена ограда с голяма порта.

Две коли се движеха плътно една след друга в посока към площадката за кацане на хеликоптери. Те спряха до самата желязна врата, където имаше тухлена къщичка и табела с олющен надпис на арабски и английски: „Ал Тафла“.

Когато хеликоптерът се спусна почти до асфалта, Жасмина видя как от колите изскочиха двама души и хукнаха към мястото за кацане. Мъжете бяха облечени в дрехи с цвят каки и придържаха с ръка шапките си. Единият бе нубиец, а другият — загорял англичанин. Конър! Жасмина усети как сърцето й се разтупка.

Хеликоптерът кацна и доктор Конър и Насър се отправиха към вратичката за слизане. От къщичката с радиостанцията излезе фелах в бяла галабия и повика с ръка група бедуини, облечени в черно, които клечаха до камилите си в сянката на една скала.

Конър поздрави пилота, който работеше за фондацията „Тревертън“ и пътуваше и до най-отдалечени райони в пустинята или в Горен Египет, когато имаха нужда от персонал или лекарства.

Нубиецът мина отзад, за да отвори товарния люк. Конър зачака, като се молеше наум от хеликоптера да слезе наистина неговият заместник. Но като видя, че от него се появи млада жена в джинси и тениска, вързала русите си коси на конска опашка, той сбърчи чело. Внезапно очите му се разшириха смаяно:

— Джасмин ван Кърк! Какво, по дяволите, търсите тук?

— Лондонската администрация не ви ли извести, че пристигам?

— За съжаление информационните ни канали са доста несигурни и вестите обикновено закъсняват. Вероятно информацията за предстоящото ви пристигане ще дойде след седмица-две! — той й стисна здраво ръцете. — Страхотно! Колко време мина оттогава?

— Седем години. За последен път се видяхме на демонстрацията в пустинята Невада. Спомняте ли си?

— Мога ли да го забравя? — той задържа ръката й малко по-дълго от необходимото, после я пусна и каза — Трябва да се погрижим за пратката. Надявам се, че са ни пратили от новия серум и спринцовките за еднократна употреба, които поисках.

Конър отиде при товарния люк и помогна на Насър да пренесе в джипа алуминиевите сандъци с надпис: „СВЕТОВНА ЗДРАВНА ОРГАНИЗАЦИЯ“.

Жасмина се обърна на изток, в посока към Нил и се наслади на прохладния въздух, облъхнал лицето й.

„Всички Рашидови се намират в Кайро. Тук, в това малко селце, не могат да ми сторят нищо“, рече си тя с разтуптяно сърце.

Конър дойде при нея и запита:

— Това ли всичкият ви багаж?

— Да, имам само един куфар.

Той го качи във втория джип и я подкани:

— Хайде да тръгваме. Трябва час по-скоро да приберем серума в хладилника.

Щом даде газ и обърна колата, Жасмина политна напред и трябваше да се хване за арматурното табло. Поеха по каменливия път, прорязан между дюните.

— Ето че все пак се върнахте в Египет — каза той. — Спомням си, че на времето бяхте готова на всичко, само и само да не се приберете в родината. Близките ви сигурно много се радват да ви видят отново.

— Те изобщо не знаят, че съм тук. Два часа след като пристигнах в Кайро се качих на хеликоптера и пристигнах тук.

— Сериозно? Като се видяхме последния път, вие се канехте да заминавате за Ливан. Как беше там?

— Потискащо — усмихна се горчиво тя. — После работих в бежанските лагери в ивицата Газа, където беше още по-зле. Светът сякаш е отписал палестинците.

— Светът! — изсмя се той на глас. — На света не може да се разчита. Писнало ми е от всички тия…

Жасмина го погледна учудено. Все още бе запазил изисканото английско произношение и звънкия си глас, но той звучеше с неочаквана острота. Вгледа се изпитателно в профила му, докато пътуваха мълчаливо из жълтата, безлесна пустиня и забеляза, че и външно се е променил. Изглеждаше състарен, сякаш бяха изминали повече от седем години от срещата им на опитния полигон в Невада. Явно животът му не е бил лек.

Конър бе по начало висок и строен, но сега бе просто измършавял. Скулите и брадичката му бяха изпъкнали, кожата бе покрита с бръчки. Още бе съхранил омагьосващата си енергичност, с която толкова привличаше Жасмина. Но й се стори, че усеща и някаква уязвеност и агресивност, може би чувство за безсилен гняв — чувства, която самата тя много добре познаваше.

— Радвам се, че ви виждам отново, Джасмин. Добре, че сте решили да дойдете тук. Никак не ми върви на помощници. Лондон непрекъснато ми праща разни неомъжени жени и след време съм принуден да ги връщам обратно. Не че нищо не умеят, но вие знаете какви са фелахите. Появата на неомъжена жена в египетско село поражда само проблеми.

— А как е с мъжете? — запита тя и си помисли дали наистина изпитва толкова силен гняв, колкото прозвуча в думите му. Той стисна здраво волана, сякаш бе звяр, който трябва да опитоми и се взря с присвити очи в ослепителната светлина пред тях.

— Имах двама асистенти. Единият бе египтянин, студент по медицина, който дойде на практика при мен. Той презираше фелахите и само след месец ме напусна, уж по здравословни причини. Вторият бе ентусиазиран американец, доброволец, който се надяваше да покръсти фелахите. Наложи се само след седмица да го изпратя обратно у дома — той поклати глава — Те са прави за себе си. Не е лесно да се оправяш с фелахите. Те са като деца, не бива да ги изпускаш от очи. Понякога решават, че е по-добре да глътнат хапчетата наведнъж, а не както си ги предписал. В наивността си приемат, че ако една имунизация е полезна, то ще е най-добре да си направят пет — той се засмя измъчено. — Представете си само, миналата година един фелах донесе светена вода от Мека. Излял я в селския кладенец, защото решил, че така ще помогне на цялото село. Водата съдържала холерни бактерии. Имаше опасност да избухне епидемия. Наложи се да имунизираме всички в околността. Но хората тук умират от страх пред инжекциите и правят всичко възможно, за да се изплъзнат. Един нещастник обаче не изпитвал страх от тях. И срещу известно заплащане заставал в редичката на мястото на онези, които искали да си спестят убождането. Когато разбрахме какво става, той бе получил вече двайсет имунизации против холера. Умря на място.

Жасмина свали прозорчето и изложи лицето си на прохладния, сух пустинен вятър. Тя пое дълбоко дъх, за да й се избистри главата.

Изведнъж й дойде много наведнъж — и завръщането в Египет, и срещата с Конър.

— Радвам се, че ще мога да ви бъда от полза — рече официално тя.

— Няма да сте само моя асистентка, Джасмин. Вие ще ме заместите.

— Да ви заместя ли?

— Не ви ли казаха? Като замина, трябва да поемете работата ми.

— Не, дори не споменаха за това. Кога напускате?

— Съжалявам. Мислех, че знаете. Остават ми още единайсет седмици. „Найт ин Скотланд“ ми предложи поста на директор на Института по тропическа медицина.

— Какво означава това? С изследователска работа ли ще се занимавате или с преподаване?

— С администрация. Канцеларска работа с точно установено работно време: от девет до пет. Честно казано, Джасмин, вече се наситих на слънцето и палмите! — заяви го така категорично, че Жасмина потръпна. Замълча си. Конър приличаше на клокочещ вулкан, който всеки момент можеше да избухне. Затова го остави да говори. — Омръзна ми да помагам на хора, които сами не искат да си помогнат. Повечето мъже мечтаят да прекарат старините си в тропиците, но аз жадувам за дъжд и мъгли.

— А жена ви? Тя какво ще прави?

Той стисна по-силно волана на джипа, който се носеше с висока скорост по пътя през пустинята.

— Сибил умря. Почина преди три години в Танзания.

— О, моите съболезнования — Жасмина отново пъхна глава навън. Въздухът миришеше на глина, трева и вода. Не се лъжеше: Конър наистина кипеше от гняв. Личеше по побелелите кокалчета на пръстите и по гласа му. Но защо бе така разочарован? Може би смъртта на жена му го бе извадила от равновесие?

Пустинята свърши и те поеха покрай поля със зимна царевица и люцерна, охранявани от дрипави плашила. Фелахи в галабии се облягаха на мотиките си и им махаха приветливо.

— А какво прави синът ви?

— Вече стана на деветнайсет и следва в Англия. Интелигентно момче е. Чудя се, че се развива толкова добре, след като бе принуден да скита с нас още от дете. Като се установя в Шотландия, ще го взема при мен. Ще ходим да ловил заедно пъстърви.

— Доколкото разбирам, вие не смятате да работите повече за фондацията.

— Така е. Окончателно се отказвам от медицината, Джасмин.

Минаха покрай мъж, който седеше настрани на магарето си и го шибаше с пръчка. Той вдигна ръка за поздрав и попита на арабски:

— Това ли ви е новата булка, докторе? Кога ще е сватбената нощ?

Конър отвърна:

— Утре, като цъфнат прасковите, — „Всъщност“ — помисли си той — „това е много любезен начин да кажеш на някого да си затваря устата.“

Жасмина видя колко напрегнати са мускулите на лицето му. Запита се защо не й каза от какво е умряла Сибил.

— Доста сте понапреднали в арабския, доктор Конър.

— Ами положих много усилия. Добре си спомням как ми се присмивахте на произношението.

— Надявам се, че не съм ви засегнала.

— Не, никак. Обичах да ви гледам как се смеете. А моето произношение наистина е ужасно. И все пак мога по-добре да говоря, отколкото да пиша и чета. Добре, че съм роден в Кения и като дете говорех на суахили, който е силно повлиян от арабския. Прекрасен език. Не споменахте ли веднъж, че арабският звучал като вода, която се плиска в камъните.

— Да, вярно. Но само цитирах един писател. А вие още ли предпочитате малкия мускул на носа за настолната си молитва?

Той се засмя и на Жасмина й се стори, че най-сетне се поотпусна.

— Значи не сте забравили? — запита Конър.

Искаше й се да му каже: „Помня всичко, станало през месеците, когато работихме заедно върху превода. Но най-ясно си спомнят последната вечер, когато едва не се целунахме…“

Стигнаха до селото. Зад железопътната линия се виждаха ниски къщи от тухли, сушени на въздуха. Много от тях имаха боядисани в синьо врати или отпечатъци от длани в синьо, щастливият цвят на Фатима, дъщерята на пророка. По някои фасади бяха изрисувани кораби, самолети или коли; това показваше, че обитателят им е имал възможността да направи пътешествие до Мека. Почти на всички бе изписано „Аллах“, за да ги пази от джинове и уроки. Докато минаваха покрай жените, насядали във входовете и мъжете — отвън на пейките, Жасмина вдъхна познатите миризми — на запържен боб, домашен хляб, оборски тор, разстлан да съхне по покривите — и усети как дългите години на отсъствие полека-лека падат от нея като венчелистчетата на цвете. Египет постепенно се просмукваше в костите, в кръвта и в мускулите й. Какво ли ще стане, когато проникне и в сърцето ми? — запита се Жасмина.

Конър махна с ръка на Насър, който сви от мегдана по друга улица и пое към южния край на селото. Те стигнаха до широк глинест път, по който вървяха магарешки каручки и се клатушкаха камили, натоварени със захарна тръстика.

— Първо ще ви покажа къде ще живеете — каза той.

Край пътя имаше опънат плакат с надпис: „На всеки двайсет минути се ражда по едно дете.“

Той бе поставен от Министерството на семейното планиране.

— Това им е най-големият проблем — демографският бум — каза Конър. — Докато продължават да раждат по толкова деца няма да се справят с мизерията и болестите. Това е световен проблем, не засяга само Третия свят. Хората се размножават безотговорно. Умереното нарастване на населението означава да се утвърди малкото семейство, в което мъжът и жената се грижат да има кой да ги замести след смъртта им. За това са достатъчни две деца. Какъв смисъл има да се раждат повече? Няма ли чувство за отговорност пред бъдещето? Никой ли не мисли за земята, за това, че ако семейството има повече от две деца, скоро ще свършим ресурсите на планетата?

Той посочи през рамо плаката, който току-що бяха подминали.

— От такава пропаганда полза няма. По телевизията и радиото говорят час по час за контрол над раждаемостта, но няма никакъв ефект, особено тук, на село, където децата се раждат толкова често, че едва смогваме да ги имунизираме. Миналата година службите за контрол върху раждаемостта раздадоха четири милиона презервативи, но хората ги продаваха после като балончета за децата. Един презерватив струва най-много пет пиастъра, а един балон — трийсет.

Конър ловко навлезе в една уличка, по която можеше да мине само едно магаре, натоварено с два коша. Най-сетне излязоха на открито и Жасмина видя как Нил пламти в жаравата на залеза. Конър спря пред малка каменна къща, заобиколена от смокинови дръвчета и каза:

— Лечебницата, в която ще живеете, се намира там отзад. Когато отсъствам, е по-добре да спите тук. Има три стаи, електричество и прислужница.

Той впи за миг очи в нея и тихо добави:

— Толкова ми е хубаво, че ви виждам отново, Джасмин. Съжалявам само, че остава толкова малко време до заминаването ми. Но нека първо да ви заведа в болницата — каза той и посегна да вземе куфара от задната седалка. — Трябва да оставим колата тук.

Докато вървяха покрай реката, слънцето сякаш бе превърнало небето в екран, по който весело си играеше с ярки багри. Жасмина се зарадва на светлотюркоазните, яркожълтите и нежнорозовите отблясъци. Когато стигнаха до лечебницата, златният диск бе изчезнал вече зад червеникавите хълмове по западния бряг на Нил. Пред трите ниски постройки се бяха събрали множество хора. Видя, че са само мъже, деца и старици. Знаеше, че жените и девойчетата трябва да си стоят у дома. Донесли бяха пейки и маси от кафенето на Валид и бяха опънали жици е лампички, до които имаше голям надпис: „Добре дошъл, докторе!“

В обемисти гърнета димеше варен боб, имаше чинии с пресни зеленчуци и плодове, а до тях — пирамиди от питки. При появата на Жасмина всички замлъкнаха.

— Селото е устроило празник във ваша чест — рече Конър, докато минаваха сред хората, измерващи Жасмина с поглед. Видът на тези жени в черни шалове, около които се трупаха деца и мъже в галабии и шапчици, изведнъж я върна към миналото. В този миг изпита онова вълнение, което очакваше да я обземе на летището.

Сцените преминаваха пред очите й като на филм. Отново бе в Кайро и се разхождаше с Тахия, Заки и Камелия по старинните улици, ядяха сандвичите шварма и си мечтаеха за бъдещето. За миг главата й се замая и тя сложи длан на челото си.

Селяните плахо се отдръпнаха и макар да й се усмихваха, тя прочете по лицата им, че са доста объркани. Един едър, набит фелах в бяла галабия се изстъпи напред и каза:

— Добре дошла в Египет, господарке. Добре дошла в нашето скромно село, което вие огряхте с блясъка си. Аллах да ви благослови — но Жасмина видя съмнението в очите му. И чу селяните да мърморят: „Каква е тая работа? Как може една жена да смени доктора? Я, я виж колко е млада! И къде е, мъжът й?“

— Много ви благодаря — отвърна Жасмина. — За мен е чест да бъда сред вас — хората я загледаха очаквателно. Настана пълна тишина, само транспарантите плющяха над главите им. Знаеше какво искат да я попитат селяните. Търсеше начин да стопи леда помежду им. Обърна се към една жена, която стоеше до входа на болницата с дете на ръце. Беше много стара, за да му е майка. Забеляза под фереджето й посивели коси.

Като забеляза, че тя се вглежда в детето, жената го притисна по-силно към себе си и го покри с мелаята.

Жасмина се усмихна и попита на арабски:

— Това внучето ти ли е? Добре че криете малкото грозниче.

Жената пое дълбоко дъх, а другите я изгледаха смаяно, когато старицата й отговори, в думите й прозвуча нотка на уважение:

— Господ ми е пратил само грозни внучета, господарке. Такава е волята му.

— Искрено ви съжалявам, бабо.

После се обърна към най-приказливия фелах и каза:

— Простете, но чух, че ме смятате за много млада. На колко години съм според вас?

— В името на трите бога, господарке! Много, много сте млада. По-млада сте от най-малката ми внучка.

— Ще навърша четиридесет и две, когато задуха пустинният вятър.

Хората замърмориха, а Деклан каза:

— Ще заведа доктор ван Кърк в жилището й, Халид. Тя е пътувала дълго.

— Едно на нула за вас — каза той, като влязоха в къщата. — И аз ви мислех за по-млада.

Жасмина го последва и влезе в малко, оскъдно обзаведено преддверие с току-що варосани бели стени. Видя бял хладилник от времето на Насър, когато бе популярен призивът да се купуват само местни стоки, както и една сравнително нова карта на Близкия изток, на която Израел бе определен като „окупирани палестински територии“ и медицински справочници, между които бе и книгата „Какво значи да си лекар“ от Грейс Тревертън.

Нубиецът тъкмо слагаше последните медикаменти в хладилника. Като затвори вратичката и се изправи, той сякаш изпълни цялото помещение.

— Добре дошла, госпожо — поздрави я той с неочаквано приятен глас.

— Това е Насър — представи го Конър. — Той е нашият шофьори механик. Халид също е от нашия тим. Той е ходил шест години в началното училище и ни съпровожда по време на обиколките из селата, като играе едновременно ролята на преводач и посланик, който, тъй да се каже, ни прокарва път към хората.

Насър леко се поклони и излезе.

— Стаята ви е там, отзад — каза Конър. — Опасявам се, че далеч не е онова, което бихме искали да ви предоставим, но…

— А, тук е истински дворец в сравнение с…

Внезапно й се зави свят. Коленете й омекнаха и тя се опря на хладилника.

— Какво ви е? Да не сте болна? — запита той и я хвана за ръката.

— Оправих се, оправих се — промърмори тя. — В ивицата Газа хванах малария, но в Лондон ме излекуваха от нея.

— Пуснали са ви прекалено рано.

— Много исках да дойда тук, за да ви помагам, доктор Конър…

Той се усмихна:

— Не мислите ли, че вече е време да ме наричате просто Деклан?

Жасмина усети ръката му върху своята. Застанал бе толкова близко до нея, че тя забеляза малък белег върху веждата му.

— Вече ми мина — каза тя и добави: — Деклан… — приятно й бе да произнася името му.

Той се вгледа дълбоко в очите й и сърцето й подскочи. После отиде до вратата и каза:

— Селяните ви очакват. Преди да се появите при тях, празникът няма да започне.

— Моля ви, кажете, че след няколко минути ще дойда.

Той затвори вратата, а Жасмина си помисли в настъпилия полумрак: „Деклан се е променил. Но от какво?“

В последното му писмо, което получи преди две години, все още си личеше старият Конър — остроумен, амбициозен, истински авантюрист. Но явно нещо се бе случило след това. Тя усещаше колко е огорчен. В думите му прозираше песимизъм и неудовлетвореност. Никога не бе очаквала подобно нещо от него.

„Дали не е свързано със смъртта на Сибил? — помисли си тя. Как ли бе умряла жена му?“

Жасмина се огледа в малкия лекарски кабинет и реши да попромени обстановката. Усмихна се и реши да сложи няколко саксии с цветя, столове и табло на стената. Спомни си за кабинета на баща си и се учуди на това. Откакто работеше за фондацията „Тревертън“, непрекъснато се справяше и с най-примитивните условия. Не достигаха и най-елементарните неща — особено медицински — кадри и медикаменти. Но ето че тук, в Ал Тафла, се сети за първи път за баща си.

Дали все още държеше кабинет срещу кино „Рокси“? Прииска й се да е сега тук, в това тясно помещение, за да му поиска съвет. Той сигурно би й казал как да извлече максимума от онова, което бе заварила.

Усмихна се и си спомни:

„Може би трябва да отидем по селата и да видим какво е положението там. Ако всички надойдат в градовете, няма да ни оставят намира…“

Да, така си бе помислила тогава, когато баща й почисти раната на момчето на бедната фелахка и му би инжекция срещу тетанус.

Е, сега й се удаваше възможността да осъществи тези си намерения. „Откъде се сетих изобщо за баща си“, замисли се тя. И изведнъж се сети. — „Аз съм отново в Египет. Завърнах се у дома.“

Жасмина отиде в спалнята и отвори куфара си. Най-отгоре имаше две писма, на които трябваше да отговори при първа възможност. Първото бе от Грег, който след смъртта на баща си бе отишъл да живее при майка си в западната част на Австралия. Пишеше й, че все още мисли за нея. Другото бе от Рейчъл. Сложила бе и снимка на двете си дъщерички.

През отворения прозорец дочу нечий груб, гръден глас:

— Ние уважаваме новата докторка, господарю. Ама как може жена, минала четиридесетте, да няма ни мъж, ни деца?

Говореше преводачът Халид. Жасмина се заслуша внимателно.

— В името на трите Бога, господарю! Та тази жена носи джинси. Заради нея младежите ще висят само в лечебницата и няма да ходят на полето. Всичките жени ще я ревнуват. Лошо е това, много лошо, господарю.

Амира се усмихна леко и затвори прозореца.

 

 

Деклан се опитваше да успокои селяните, като ги уверяваше, че доктор ван Кърк е много опитна лекарка и добре ще се грижи за тях. Но хората бяха разочаровани. Когато Жасмина излезе след няколко минути от къщата, всички замлъкнаха и се втренчиха в нея.

Сменила бе джинсите със сукман. Русата й коса бе прибрана под черна кърпа. В едната си ръка държеше Корана, а другата — една снимка. Бавно пристъпи напред, поклони се и поздрави на арабски събралите се хора.

— За мен е чест, че бях избрана да дойда тук и да живеят сред вас. И аз съм правоверна като вас — тя вдигна тържествено Корана и селяните се поклониха. — Дано Аллах дари това село със здраве и благодат. Казвам се Жасмина Рашид, баща ми е паша. Но ми викат майката на Мохамед — тя вдигна високо снимката. — Това е моят син.

Чуха се възгласи „Бисмиллях!“ и „В името на трите бога!“ Селяните се загледаха с удивление в новата докторка.

— Имала син — зашепнаха си жените. — И била дъщеря на паша!

Едва старица с бели дрехи на поклонничка до Мека я запита:

— Простете, мъжът ви в Кайро ли живее?

— Аз имах двама съпрузи. Вторият се раздели с мен, след като пометнах. Освен този син имах още две деца, но не оживяха.

Аллах! — възкликнаха жените, замърмориха думи на съжаление и зацъкаха с език. Новата лекарка познаваше женската орисия и мъка. Те се стълпиха около Жасмина, хванаха я за ръцете и я отведоха на почетното място, където имаше избродирана възглавница. Веднага поднесоха яденето и извадиха музикалните инструменти. Мъжете седнаха отделно, запалиха чибуците и почнаха да си разказват вицове, докато жените се скупчиха около новата докторка. Те подканваха Жасмина да си хапне от това или онова. Разказваха й разни истории от селото и й съчувстваха за нещастната съдба. Всички бяха единодушни, че на мъжете не може да се разчита. Как може да изоставят такава прекрасна жена?

Деклан се вгледа в снимката, която минаваше от ръка на ръка. Видя на нея един красив млад арабин. Но на момчето явно не му беше леко. Около устните му имаше гънка, издаваща упорство, по очите му личеше, че е нещастен и бе сбърчил чело, сякаш го дразнеше щракването на фотоапарата. Конър забеляза, че прилича на Жасмина и се усмихна.

Халид седна до него и каза:

— Докторе, новата лекарка здравата ни изненада.

— Вярно е — отвърна той. Загледа се в Жасмина, която седеше и оживено разговаряше с фелахките. Щом се усмихнеше, пак се появяваха трапчинките, които не бе успял да забрави цели петнадесет години. После се запита: „Какви ли други изненади ми готви?“