Барбара Ууд
Прокълната любов (26)

Двадесет и пета глава

— Мъжът има нужда от жена — заяви хаджи Таджеб, докато Конър го преглеждаше. Старият фелах носеше стара, обшита с мъниста шапчица на главата и бял кафтан на мършавото си тяло. Носеше титлата „хаджия“, защото бе ходил до Мека. — Не е добре да задържате соковете в себе си — продължи той със старческия си, дрезгав глас. — Мъжът трябва да се освобождава от тях всяка нощ.

— Всяка нощ! — възкликна Халид, който принадлежеше към лекарския екип и затова заемаше почетното място до доктора. Останалите мъже бяха насядали на пейки и столове пред кафенето. — В името на трите бога! Че кой мъж може да го прави всяка нощ?

— Аз например — отвърна скромно хаджи Таджеб.

— Затова четири жени ти тежат на съвестта! — извика Абу Хосни и мъжете се разсмяха.

— Наистина, господарю — повтори отново хаджи Таджеб, — трябва да се ожените за докторката.

Останалите мъже се съгласиха и започнаха да му дават съвети за сватбената нощ. Конър хвърли бърз поглед към Жасмина, която преглеждаше жените в другия край на селския площад. Младите фелахки и подаваха бебетата си така, сякаш ги принасяха в жертва. Деклан си призна, че тъкмо таз мисъл му се въртеше напоследък из ума: искаше да спи с Жасмина.

Бе синьо-златисто пладне, изпълнено с мухи, прах и жега. Фелахите подготвяха площада за празника. Вечерта щяха да отбележат рождения ден на пророка, като си разказват разни истории, танцуват кючек, направят куклен театър и погълнат повече храна, отколкото изяждаха за цял месец. Празният кът щеше да започне след молитвата по залез-слънце. Младите жени ще се оттеглят на плоските покриви, за да наблюдават всичко отгоре, а мъжете, децата и жените, преминали възрастта, в която могат да раждат, ще се съберат на площада и ще седнат на празничната трапеза заедно с почетните гости, лекарите от екипа на фондацията „Тревертън“.

Мегданът бе сърцето на малкото безименно селце по поречието на Нил. Извити улички и пътища тръгваха радиално от него. Тук, в средоточието на живота на тези селяни, се намираха основните забележителности на всяко египетско село: кладенецът, който принадлежеше на жените, кафенето — царството на мъжете, малката варосана джамия, касапинът, който все още прерязваше гърлата на овцете според предписанията на Корана, и фурната. Там те отнасяха всяка сутрин хлябовете, в които бяха вдълбали отличителните си знаци, хлебарят ги мяташе в огнището и вечерта си ги прибираха. Селяните клечаха покрай дуварите и предлагаха портокали и домати, краставици и салати, а пътуващите търговци продаваха пластмасови сандали, комикси, шапчици или старателно подредени подправки — шафран, кориандър, босилек и черен пипер — като внимателно ги мереха и сипваха в хартиени кесийки. Площадът бе оживен и шумен — пълен с кози, магарета и кучета, чиито миризми се усещаха във въздуха. Децата играеха и търчаха наоколо, а селяните се трупаха с любопитство около двамата чуждестранни лекари, докато Конър и Жасмина преглеждаха пациентите под открито небе.

— Имате трахома, хаджи Таджеб — каза Деклан Конър на стария хаджия, който седеше на паянтов стол пред една реклама за пепси-кола и изписаното върху кирпичената стена с най-различни орнаменти име: „Аллах“.

— Може да се лекува, но трябва да вземате лекарството точно както ви кажа.

Абу Хосни, собственикът на малкото кафене между фурната и обущарницата, извика весело:

— В името на пророка, господарю, хаджи Таджеб е прав. Защо не вземете докторката?

— Нямам време да се грижа за жена — отвърна Деклан и бръкна в лекарската чанта. — Ние двамата сме тук, за да вършим работа.

Хаджи Таджеб каза:

— Прощавайте, господарю, ама колко синове имате?

Деклан капна малко тетрациклин в очите на стареца и му даде шишенцето, като каза да си слага всеки ден в продължение на три седмици, след което отговори:

— Имам един син. Той е студент.

— Само един? В името на трите бога! Един мъж трябва да има много синове!

Деклан махна с ръка на следващия пациент — млад фелах. Той вдигна галабията и му посочи една възпалена рана. Конър я заоглежда, а Абу Хосни се провикна от кафенето:

— Кажете, господарю, какви са тия приказки за контрол над раждаемостта? Не ги разбирам тия работи.

— Светът е пренаселен, Абу Хосни — отвърна Деклан на кафеджията, който излезе на прага с мръсна престилка върху галабията. — Хората трябва да започнат да намаляват семействата си. — Като видя изумения поглед на мъжа, той добави. — Вие с жена ви имате пет деца, нали така?

— Така е, слава на Аллаха.

— И пет внуци?

— Да.

— Ето че първо сте били само двама, а сега са се появили още дванайсет човека. Да приемем, че от всяка двойка се появяват още десет души. Можете ли да си представите как ще се пренасели скоро светът?

Собственикът на кафенето посочи с ръка към пустинята:

— Там има достатъчно място, докторе.

— Но вашата земя не може да изхрани дори хората, които живеят сега тук. Какво ще стане с вашите внуци? Как ще живеят в един свят, в който броят на хората непрекъснато се увеличава?

— Не се тревожете, Аллах ще се погрижи.

Но хаджи Таджеб, който пушеше от наргилето, каза мрачно:

— Районната сестра учи нашите момичета. Опасно е да се налива много акъл в главата им.

Деклан отвърна:

— Ако пратиш един мъж да се учи, ще имаш накрая един умен човек. Но ако жената се изучи, цялото семейство ще поумнее — той отново се съсредоточи върху раната на фелаха и се опита да прикрие раздразнението си, защото знаеше, че говори на вятъра. Прехапа си устните и се утеши с мисълта, че след пет седмици вече ще е далеч оттук. Същевременно се опита да не обръща внимание на смеха, който долетя от групата на жените, насядали до кладенеца.

Не можеше да откъсне мислите си от Жасмина.

През изминалите шест седмици те обикаляха от село на село и имунизираха децата. Не беше лека работа. Екипът, състоящ се от Конър и Жасмина, Насър и Халид, пристигаше в селото, настаняваше се на селския площад и с помощта на районната сестра или на някой лекар започваха да имунизират срещу туберкулоза и детски паралич бебето на възраст от три до осем месеца; после идваше ред на реимунизацията на малки деца срещу детски паралич и инжектирането с комбинирана ваксина срещу жълта треска и шарка. Имунизираха и бременните срещу тетанус поради голямата опасност от инфектиране при прерязване на пъпната връв.

Работа бе продължителна и изморителна, защото първо трябваше да убедят съпрузите да пуснат жените си вън от дома. Освен това бе трудно да се поддържа документацията и да убеждават майките, че и дъщеричките им заслужават да получат ваксина. След това нубиецът Насър и санитарката прибираха лечебницата на колела и струпваха всичко в джиповете, докато двамата лекари преглеждаха поотделно селяните — Жасмина оставаше с жените при кладенеца, а Конър отиваше в кафенето или пред него.

— Раната ви е сериозна — каза Деклан на пациента си. — Ще трябва да отидете в болницата, иначе ще умрете.

— Рано или късно смъртта идва при всички ни — заяви хаджи Таджеб. — Писано е: „Където и да сте, смъртта ще ви настигне, дори и да сте в непристъпни замъци. Каквото и да направите, не ще можете да удължите живота си дори с минута.“

— Вярно е, хаджи, но когато един мъж отишъл един ден при пророка да му каже какво бъдеще го чака, запитал дали да върже камилата си пред джамията, преди да влезе вътре да се моли или да се надява, че Аллах ще му я пази. А пророкът отвърнал: „Вържи си камилата и се осланяй на Аллаха“.

Другите се разсмяха и хаджи Таджеб се зае отново, мърморейки, с наргилето си.

— Сериозно говоря, младежо — каза строго Деклан. — Трябва незабавно да постъпите в болница.

Но фелахът увери Конър, че срещу десет пиастъра е получил от селския шейх магическо заклинание, написано върху къс хартия и си го залепил за гърдите.

— Заблудили са ви — каза Деклан. — Това парче хартия няма да излекува раната ви. Така са мислели хората едно време, не разбирате ли? Живеем в двайсети век. Трябва да отидете в болницата, за да ви почистят основно раната, иначе отровата ще се пръсне по цялото ви тяло.

Конър сложи антибиотик на раната и я превърза. В това време Халид започна да разказва историята за трима мъже и една проститутка. През изминалите шест седмици Деклан я беше чувал десетки път. Затова се зае с прегледа на следващия пациент, а очите му неволно се плъзнаха към Жасмина, застанала до кладенеца. Жените тъкмо й показваха как забрадката се връзва по най-новата мода на тюрбан.

Макар че младите жени и възрастните им свекърви се смееха и шегуваха, като правеха комплименти на докторката, той знаеше, че тук не става дума само за мода.

Опитът, който бе събрал при работата си в поречието на Нил му показа, че жените са най-борчески настроените натури в тази страна. Мъжете прекарваха повечето време в кафенето. Те се наслаждаваха на щедрите дарове, с които Аллах бе ощастливил Египет — безкрайно много свободно време и слънчеви дни. Мъжете твърдяха, че за да постигнеш райското щастие на земята, трябва да имаш жена с широк ханш и много синове, които да работят на полето. Жените поддържаха връзките в рамките на рода и прокарваха за близките си, рода и селото пътя към бъдещето.

Деклан знаеше, че точно това правят те сега, застанали в кръг около Жасмина до кладенеца. Облечени в бабешки рокли с къдрички — традиционното облекло на фелахките — те изпълняваха един вечен ритуал. Жасмина носеше кафтан в пастелен цвят и се извисяваше по ръст над фелахките. Изглеждаше почти като жрица, към която всички се отнасяха със страхопочитание и любопитство. Жените от селото бяха учтиви и дружелюбни. Те си шушукаха нещо съзаклятнически и си споделяха тайни, които никога нямаше да достигнат до ушите на мъж.

Какви ли тайни молби й нашепват в ухото, запита се той. Може би искат да научат как да заченат, как да се пазят от забременяване, има ли лекарства за помятане, как да предизвикат смъртта или появата на нов живот. За каквото и да се говореше около този скромен селски кладенец, там се решаваше бъдещето на народа, докато мъжете търкаха столовете в кафенето, разказваха си вицове и заявяваха: „Какво има да му мислим? Нивата ти ли не е родила? Нищо, и утре е ден, ако е рекъл Аллах…

Деклан се загледа как Жасмина се опитва с помощта на хихикащите жени да върже само тюрбан на русите си коси. Сложи си триъгълна забрадка от розова коприна, кръстоса краищата зад тила, уви ги около главата и пъхна ъгълчетата под плата. Като вдигна ръце, той можа да види очертанията на тялото й под кафтана, стройните бедра и твърдите гърди. Желанието прониза тялото му като горяща стрела.

Спомни си колко вечери бяха прекарали заедно в кабинета, работейки над превода. Тогава бе петнайсет години по-млада. И макар да бе студентка, обиколила половината свят, тя му се струваше все още невинна като девойче. Сам той бе тогава идеалист и си мислеше, че светът може да бъде спасен. Спомни си първата им среща. Жасмина се появи в кабинета му през един дъждовен ден. Видът й веднага го омагьоса, тя му се стори някак екзотична още преди да му каже, че е египтянка. Беше едновременно и плаха, и изпълнена с достойнство. Зад фасадата на свенливостта, която се възпитаваше у арабските момичета още от ранно детство, той долови изключително твърда воля. И докато през следващите дни превеждаха медицинският наръчник на арабски, докато работеха в тесния кабинет, като взаимно се разсмиваха, но и разговаряха сериозно, той усети, че в нея има някаква вътрешно противоречие, сякаш два свята се бореха в душата й.

Жасмина му разказваше да Египет, понякога, споменаваше и за близките си, но когато той се опиташе да научи нещо за семейството й, тя потъваше в мълчание. Конър видя, че в очите й грее обич към Египет и неговата култура, особено когато подготвяха главата за местните обичаи и традиции. И въпреки всичко тя като че ли искаше да пререже пъпната връв, свързваща я с тази страна и нейните жители. Тя сякаш не можеше да реши къде й е мястото и Деклан се сети за една книга, която по това време бе много популярна сред студентите: «Чужди в чужда страна».

Точно това бе тя тогава — една чужденка — помисли си той, но сега е вече у дома си.

След като работата приключи и изпратиха ръкописа в Лондон, Конър осъзна, че не знае почти нищо за младата жена, в която за своя изненада се бе влюбил. През следващите години също не научи нищо повече от спорадичната им кореспонденция. Жасмина му пишеше как върви следването, по-късно — специализацията й в една детска клиника, а след това — и работата й като лекарка, но не споменаваше нищо за личния си живот. Затова при пристигането си в Ал Тафла тя все още представляваше една голяма загадка за него.

Но през последните шест седмици бе настъпил странен обрат.

Екипът им бе отишъл в едно от околните села и фелахите обсадиха Жасмина с обичайните си въпроси: «Имате ли деца? Омъжена ли сте» и т.н. Тези неща определяха йерархията и протокола. В началото тя бе по-скоро сдържана, едва след известно колебание показваше снимката на сина си и споменаваше за двамата си съпрузи, единият от които я биел, а другият я напуснал, след като направила спонтанен аборт. Започна да разказва и за една голяма къща в Кайро, в която била израснала, за училището, в което ходила и за прочутите хора, които баща й познавал.

Но така бе само в началото. След две седмици Конър установи, че тя започва да се поотпуска. Сякаш някой минаваше из една къща и отваряше прозорците един по един, за да влезе вътре въздух и светлина. Започна да споменава нови имена и да разказва цели истории. Говореше за баба си Амира, за леля й Дахиба, за братовчедката си Дория. И смехът й започнала звучи по-весело и по-спонтанно. Деклан забеляза дори, че почна да флиртува — със стария Халид и с Насър. Тя развеселяваше намусените жени и си играеше с децата.

«Тя отново се превръща в египтянка», — помисли си лекарят, докато за ужас на пациента си приготвяше една спринцовка. Тя се завръща към самата себе си.“

„И все пак“, каза си той, докато я гледаше през площада, „тя още не се е прибрала у дома.“ Доколкото знаеше, Жасмина нито бе писала, нито бе телефонирала на семейството си в Кайро. Не бе споменавала, че смята да ходи при тях. Като си помисли за нейната решимост, проличала още преди петнайсет години, за паническия й страх да не я експулсират обратно в Египет и като я виждаше как отново живва в селата, той се питаше какво ли я кара да върши всичко това. Защо бе тъй всеотдайна към чуждите хора, а обръщаше гръб на близките си?

 

 

Жасмина подпъхна краищата за розовата забрадка под тюрбана и хвърли поглед към Конър, който работеше отсреща пред кафенето.

Все още приличаше на мъжа, който бе грабнал микрофона в камионетката и бе призовал хората да осъзнаят своята отговорност и да се борят за едно по-добро бъдеще. Все още се усмихваше така предизвикателно, че сърцето й отново подскачаше като преди петнайсет години. Но знаеше, че вътрешно се бе променил и се бе превърнал в човек, когото тя почти не познаваше.

Искаше й се да го запита: „Какво ви промени така? Защо започнахте изведнъж да твърдите, че всичко ви било безразлично? Защо казвате, че усилията ви са отишли напразно?“

Като го гледаше как стои вечер мълчаливо в един ъгъл, взира се в мрака и пуши цигара след цигара и с присвити очи гледа цигарения дим, сякаш търси в него някакъв отговор, тя едва се сдържаше да не го помоли: „Не си отивайте. Моля ви, останете тук.“

Но след пет седмици щеше да го загуби.

Желанието да му помогне не бе породено само от любовта — тя знаеше, че се е влюбила в него още преди петнайсет години, когато в един дъждовен следобед направи онова съдбовно отклонение през административната част на университетската поликлиника. Тя се бе върнала в Египет заради него и цял живот щеше да му бъде благодарна за това.

— Кажете ми, докторке — запита една млада жена, която кърмеше бебето си, — модерната медицина наистина ли помага?

Жасмина тъкмо преслушваше една възрастна жена, която се оплакваше от висока температура и прималяване:

— Да, модерната медицина може да помага, но това зависи от пациента. Един ден при мен дойде мъж на име Ахмед, който кашляше лошо. Дадох му шише с лекарство и му казах всеки ден да пие по една голяма лъжица от него. Той отвърна: „Добре, докторке“, взе шишето и си отиде у дома. Дойде след седмица, но кашлицата му само се беше застинала. Попитах го дали е вземал лекарството. „Не, докторке, отвърна ми той, не можах да напъхам лъжицата в шишето.“

Жените се засмяха и заявиха, че ако не са жените да се грижат за тях, мъжете ще са безпомощни като малки деца. Жасмина се смееше заедно с тях. Не помнеше вече кога за последен път се е чувствала толкова щастлива и жива. Това бе истинско чудо.

Жасмина прегледа една мокреща екзема на ръката на старицата и си спомни за първите дни, прекарани в Англия. Преди повече от двайсет години бе отишла там, за да получи наследството си. Заварила бе единствено леля Пенелопи, сестрата на стария херцог — всъщност единствената й жива роднина. В малката къщичка на възрастната дама я посрещнаха сърдечно и докато пиеха чай, леля й каза: „Майка ти е наследила любовта към Близкия изток от баба ти, лейди Френсиз. Ние бяхме близки приятелки. Мисля, че ме води поне сто пъти да гледаме филма «Шейхът». И тъкмо на нея, горката, бе съдено да се омъжи за моя скучен, лишен от въображение и напълно неромантичен брат. Нали знаеш, Френсиз се самоуби.“

Жасмина не знаеше този факт и той я порази като гръм. Майка й никога не бе споменавала как е умряла баба Уестфол, че един ден просто си пъхнала главата във фурната и завъртяла крана на газта.

Това откритие я накара да се замисли над неща, които по-рано просто бе подминавала. Твърдяха, че чичо й Едуард се бил застрелял неволно, почиствайки оръжието си, а майка й загинала при автомобилна катастрофа. Истински ли бяха тези истории или просто прикриваха истината? Дали склонността към депресия и самоубийство не бе наследствено заболяване в техния род?

Жасмина никога не бе мислила да посяга на живота си, но през първите месеци след напускането на родината изкара толкова тежка депресия, че се уплаши. Когато реши да се завърне в Египет и да работи съвместно с доктор Конър, тя очакваше в нея да избухне целият гняв и мъка, натрупали се в сърцето й от мига, в който Ибрахим я обяви за мъртва, но за нейна изненада изпита съвсем друго. Тя преживяваше едно прекрасно прераждане. И в него в живота й се завръщаше щастието, радостта, които някога бе изпитвала. Сякаш лошите спомени бяха погребали живеца в нея. Да говори отново арабски, който така естествено й дойде пак на езика, да яде гозби, познати й от детството, да слуша отново неповторимия, присмехулен смях на египтяни: те, които не приемаха много насериозно нито себе си, нито живота, да седи на брега на Нил и да наблюдава феерията на багрите между залеза на слънцето и изгряването на луната, да усеща под ръцете си плодородната земя, а по раменете си — горещо слънце и да бъде втъкана в древния ритъм на поречието на Нил — всичко това я бе извело физически и духовно от вътрешното вцепенение и пълзящото отчаяние. Какво по-голямо щастие от това?

През изминалите седмици тя установи с голяма тревога, че у Деклан Конър, за разлика от нея, нещо бе умряло.

— Имате ли кръв в урината, майко? — запита тя с уважение старицата, забулена от главата до петите в черно. — Имате ли болки в долната част на корема?

Когато фелахката кимна утвърдително в отговор на двата въпроса, тя й каза:

— Имате заболяване на кръвта. То се поражда от застояла вода.

Веднага би й била инжекция, но напоследък имаха толкова подобни случаи, че бе привършила медикаментите.

— Ще трябва да се обърнете към районния лекар, майко — продължи тя и й написа рецепта. — Лекарството ще прогони болестта от кръвта ви. Но вече не бива да минавате през локви или блата със застояла вода, иначе пак ще се заразите.

Жената се втренчи за миг в рецептата и си тръгна, без да каже дума. Жасмина предположи, че вместо да отиде на лекар, ще свари рецептата на чай и ще я изпие като вълшебно питие.

— В името на света Айша, докторке! — каза жената, която кърмеше, дръпна бебето от гърдата си и си закопча роклята. — Можете ли да ми дадете някой илач за зачеване. Сестра ми е омъжена от три месеца, а още няма никакви признаци, че чака бебе. Много се страхува. Ако не зачене, мъжът й ще си вземе друга жена.

Наобиколилите я жени закимаха съчувствено. Ако жената имаше късмет, прихващаше още в първия месец. Ако не, тежко на цялото и семейство.

— Сестра ви трябва да иде на преглед при лекар, за да разберат каква е причината да не забременява — отвърна Жасмина.

Фелахката поклати глава.

— Сестра ми знае причината. Разказа ми, че три дни преди сватбата минала по някакво поле и пред нея изведнъж прехвръкнали три врани. После кацнали на едно изсъхнало дърво и се втренчили в нея. Казва, че усетила как в този миг един джин се вселил в нея. Затуй сега е ялова, докторке.

Като погледна угриженото й лице, Жасмина каза.

— Сестра ви може да е права. Нека сложи си тук — тя посочи долната част на корема си — две черни пера. Да ги носи седем дни и всеки ден да повтаря първата сура от Корана. После да ги махне за седем дни и след това пак да ги носи. Като прави така няколко седмици, ще прогони джина.

Не за първи път им „предписваше“ лечебни магии. Защото преди да следва медицина Амира я бе въвеждала дълги години в тайното знахарско изкуство. Усещаше, че с всеки златен изгрев и пурпурен залез Египет я завладяваше все повече и повече — древният мистичен Египет с праизворите на неговата култура. Благодарна бе, че може да използва това прастаро наследство, за да помага сега на селянките.

Като се заслушаше във вятъра тя долавяше виенето на джиновете, а при раждане произнасяше вълшебните думи, с които се предпазва от уроки. Жасмина познаваше мощта на хилядолетните тайни. Тя бе виждала как магията може да подейства там, където антибиотиците са безсилни и как суеверието побеждава в случаите, когато медицината е безпомощна.

— Вижте само как ви гледа докторът, госпожа — каза една фелахка и жените веднага погледнаха към другия край на площада, където бе Деклан. — Мъжът ми да ме напусне, ако докторът не е влюбен във вас!

Смехът на жените отекна на площада като плясък на птичи криле. Те се радваха на рядката възможност да се срещнат и да си побъбрят. Обикновено стояха затворени в кирпичените си къщи и се блъскаха от сутрин до мрак.

— Тази вечер на празника на пророка трябва да му дадете любовно биле, докторке.

— Няма полза — отвърна Жасмина. — Доктор Конър скоро ще ни напусне.

— Ами накарайте го да остане, докторке. Това си е ваш дълг. Мъжете могат да идват и да си отиват, когато им скимне. Обаче жените по-добре знаят кое е редно и кое — не. Трябва да ги насочваме, без да забелязват, защото иначе, каквито са глупави, ще си докарат сума ти беди!

Младите жени едва сега осъзнаваха властта си над мъжете. По-старите им помагаха и със съвети, и на дело. Те кимнаха в знак на съгласие и захихикаха, поглеждайки към Конър.

— Докторката трябва да вземе доктора и да му народи деца — обяви една млада фелахка. По-възрастните жени я подкрепиха.

— Ние ще се погрижим да сте щастливи тук — заяви една старица.

— Вече съм много стара, за да раждам, майко — рече Жасмина, като свали стетоскопа и го прибра в лекарската си чанта. — Скоро ще навърша четиридесет и две. Но жената, която имаше вече двайсет и двама внуци, й смигна и каза:

— А, ще можете, ще можете, докторке. Аз като родих последното, бях вече на петдесет. Мъжът ми да ме напусне — добави тя с доволна въздишка, — ако не е вярно, че съм родила деветнайсет деца и всичките са живи! Той не е и поглеждал друга жена!

Жасмина се засмя. Но си помисли каква болка я пронизваше понякога, когато й подаваха някое бебе или виждаше майки и дъщери да седят заедно, а тя се сещаше, че бе изгубила две деца. Примирила се бе със загубата, но понякога си мислеше какво ли ще е да си има дъщеричка. Мислеше си за малкото ангелче, което умря в навечерието на Шестдневната война. Ако беше оцеляло, сега щеше да е на двайсет и една. Какво като е от Хасан ал-Сабир — тя би го обичала със същата всеотдайност, с която фелахките умираха за децата си. Всеки ден си мислеше и за сина си: дали Мохамед ме помни още? Споменава ли понякога за мен? Разпитва ли къде съм? Дали си мисли, че още съм жива или аз съм за него просто жената, чиито снимки са били махнати от семейните албуми, която е практически мъртва за тях, също като леля Фатима? Какво не би дала, само за да може поне веднъж да го види, дори отдалеч. Не искаше да му се обажда, да обърква живота му и да му причинява болка или срам. Мохамед бе вече истински мъж. Толкова години тя носеше в сърцето си спомена за онова момченце, но дори не можеше да си представи какъв е станал като мъж. Дали прилича на Омар? Дали е същият разглезен егоист като него? Мохамед бе частица от нея, частица от Алис. Неочаквано старата фелахка каза сериозно:

— Прощавайте, докторке, ами вие сте през цялото време с доктора. Не може толкоз време неомъжена жена и мъж да се срещат, без…

— Не се тревожете за това — отвърна Жасмина, защото всъщност двамата рядко оставаха насаме и изобщо рядко общуваха. Щом пристигнеха в някое село, традициите на фелахите веднага ги разделяха. Тя отиваше при жените, а той — при мъжете. Настаняваха ги да нощуват в различни къщи. Единственото място, в което наистина бяха заедно и то толкова близо, че почти се докосваха, беше джипът, с който се тръскаха по осеяните с дупки улици или по пътищата между памуковите полета.

Жасмина пожела на жените да прекарат весело рождения ден на пророка и по-младите от тях се разпръснаха така бързо, както бяха се появили. Изчезнаха в тесните улички, понесли бебетата си на ръце или на гръб, дърпайки с ръка децата след себе си. По-възрастните жени си потърсиха сенчесто място, почнаха да ядат орехи, като мълчаха замислено или разменяха по някоя дума. За тях времето до тазвечерния празник щеше да изтече в обичайния ритъм на живота им — бавно, но неудържимо. Жасмина остана сама. Тя прибра всичко в лекарската си чанта и прогони спомените от ума си.

Погледна към другия край на площада и видя, че Деклан гледа към нея.

 

 

Като се усети, че е впил очи в Жасмина, той побърза да се извърне, затвори лекарската си чанта и каза на мъжете, насядали пред кафенето:

— Е, до тазвечерния празник, иншаллах — понечи да си тръгне, но един фелах в дрипава галабия застана пред него. Той стискаше в ръка древноегипетски скарабей.

— Искам да ви го продам, докторе — рече весело той. — Много е стар. На четиридесет хиляди години. Знам от коя гробница е взет. Ще ви го дам за петдесет лири.

— Съжалявам, приятелю. Не се интересувам от старинни предмети.

— Ама той е чисто нов! — възкликна фелахът и му тикна скарабей под носа. — Познавам мъжа, който го е направил. Той е най-добрият занаятчия в цял Египет. Трийсет лири, докторе.

Деклан се засмя, поклати глава и тръгна напряко през площада. На половината път срещна Жасмина.

— Обещах на хаджи Таджеб да го откарам до гробището — каза той. — Иска за празника да остави нещо на гроба на баща си. Освен това там наблизо живеел някакъв отшелник. Хаджи Таджеб ще му занесе както обикновено нещо за ядене от името на цялото село. Да ви оставя ли в мисията?

Жасмина нощуваше в мисията на един католически метох, докато Деклан бе настанен в другия край на селото в дома на имама.

Празникът щеше скоро да започне. Мястото на Жасмина бе при жените, а на Деклан — при мъжете. Щяха да бъдат отново разделени. Жасмира се зарадва на възможността да остане още малко с него, затова каза:

— Бих предпочела да дойда с вас, ако нямате нищо против. Чух, че близо до гробищата имало останки от древен храм. Селяните го почитат като свято място.

 

 

Джипът се заклатушка по изронените пътища. Скоро подминаха нивите и кирпичените колиби и пред тях се ширна пустинята. Хаджи Таджеб седеше между Жасмина и Деклан. Той се държеше за арматурното табло и им показваше пътя. Залязващото слънце ги заслепяваше — едно огнено кълбо на фона на бледосиньото безоблачно небе, което обагряше пустинята в златисто и оранжево, нашарени от многобройните сенки на скали и камънаци.

На запад от тях се намираше нещо, което отдалеч приличаше на селце. Но щом доближиха, видяха, че там няма признаци на живот. До ушите им достигаше само тишината на пустинята и свистенето на вятъра.

Тримата слязоха и старият фелах поведе Жасмина и Конър през града на мъртвите — тесни улички, като във всяко село, криволичеха между врати и прозорци, минаваха под изпокъртени каменни сводове. Всички „къщи“ бяха с куполи и на Жасмина й заприличаха на медни кошери от кирпич, покрит с дебел слой пясък и прах.

Щом стигнаха до гробницата на семейство Таджеб, старият хаджия посочи с костеливата си ръка на запад.

— Древният храм е там, до стария керванджийски път. Ще дойда след вас да донеса храна на отшелника.

Двамата го оставиха да се помоли на спокойствие и тръгнаха по каменливата равнина. Жасмина каза:

— Жените в селото твърдят, че колоните на храма имали лечебна сила. Селяните ходели понякога там и си отчупвали по някое камъче за лекарство.

Малко бе останало от храма, в който преди хиляди години пътниците в пустинята са отдавали почит на древна богиня. Издигаха се само две колони, останалите бяха паднали, изпокъртени и ерозирали, на земята. Там, където вятърът бе отвял пустинния пясък, личаха старинни калдъръмени плочи. Нищо повече не бе останало от древното светилище. Зад него скалата образуваше полукръг, в който имаше много отвори. Повечето бяха доста нависоко и не можеха да се достигнат. Проядената от времето скала приличаше на скелет на праисторическо чудовище, стърчащ сред равнината. Преди много хилядолетия скалистият масив бе изригнал от пустинната почва. Сега разделяше като защитен вал поречието на Нил от безбрежните пясъци.

— Оттук някога е минавал керванджийският път — каза Деклан, докато стъпваха предпазливо между камъните. Цареше пълна тишина. Древните стълбове сияеха в ръждивочервените отблясъци на залязващото слънце. — Навярно пътниците са си почивали тук и са отправяли молитви да не ги сполети нещо по пътя. Сигурно са се приютявали там горе, в пещерите.

— Явно отшелникът и днес живее там — каза Жасмина и подритна с върха на обувката си почернелите камъни на едно огнище. — Пустинниците обичат древните светилища. Повечето са мистици, суфити или християнски отшелници.

Жасмина откри овен, издялан от камък. Останал бе без глава. Тя седна на излъскания му врат и каза:

— Защо не са правили тук разкопки? Защо археолозите не са оградили мястото?

Конър погледна голата равнина, простираща се чак до хоризонта. В далечината забеляза няколко черни бедуински шатри.

— Вероятно поради липса на средства. Това светилище изглежда малко и незначително. Навярно не си струва усилията. А може и да са идвали тук египтолози през миналия век, когато европейските археолози са разграбвали Египет. Хаджи Таджеб ми разказа, че заедно с Абу Хосни уговорили няколко екскурзоводи да доведат тук туристи, пътуващи с кораб по Нил. Но след дългото пътуване хората останали разочаровани. Сега вече не идват туристи и корабите подминават селцето.

Жасмина погледна Конър. Той се открояваше като тъмен силует на фона на лавандуловосиньото небе. Вятърът рошеше косите му. Все още имаше старомодна прическа, макар да си бе пуснал по-дълги коси. Косата по слепоочията му бе вече посребрена.

— Деклан — рече тя, — защо искате да си ходите в Англия?

Той се обърна и се отдалечи на няколко крачки от нея. Обувките му скърцаха по камъчетата и древния калдъръм.

— Трябва да си тръгна оттук. За мен това е въпрос на живот и смърт.

— Но тук имаме огромна нужда от вас. Моля ви, послушайте ме. Когато пристигнах в бежанските лагери в ивицата Газа, аз бях така ужасена от условията там и от начина, по който се отнасяха с палестинците, че ми се струваше, че няма да изкарам и един ден там. После влязох в болницата на фондация „Тревертън“. И като видях, колко полезна работа вършат там…

— Жасмина — каза Деклан. Той се облегна на едната колона и горчиво се усмихна. — Знам всичко за лагерите. Знам всичко за условията, при които живеят хората кажи-речи по целия свят. Но ние двамата нищо не можем да променим, абсолютно нищо. Вижте това… — той се извърна. Върху колоната едва-едва се различаваха вдълбани писмени знаци и фигурки. Но под лъчите на залязващото слънце те изпъкваха особено релефно. Само след няколко минути щеше да се спусне мрак. И двамата се взряха като омагьосани в тези послания от отдавна отминали времена.

— Виждате ли? — запита той и показа сцените с мъже, работещи на полето, биволи, вадещи вода и жени, мелещи зърно. — Тези картини сигурно са били издълбани преди около три хиляди години, но и до ден-днешен фелахите живеят по същия начин. Нищо не се е променило. Това е урокът, който научих след двадесет и пет годишна работа в Третия свят. Повярвайте ми, каквото и да правим, хората ще си останат такива, каквито са. Нищо не се променя.

— Нищо, освен вас — отвърна Жасмина. — Вие сте се променил.

— По-точно казано, отвориха ми се очите.

— И какво видяхте?

— Видях, че работата ни тук в Египет и в бежанските лагери е напълно безсмислена.

— Преди не разсъждавахте така. Смятахте, че можете да помогнете на децата по света.

— Просто безмерно надценявах възможностите си. Да, права сте. Тогава наистина вярвах, че ще мога да променя нещо.

— Все още можете да го промените — отвърна тя и го погледна предизвикателно.

Чуха стъпки, които отекнаха с необичайна отчетливост сред тишината на пустинята. Хаджи Таджеб пристигна запъхтян при тях.

— В името на трите бога! — възкликна той. — Аллах трябва да ме повика час по-скоро при себе си. Иначе няма да мога да се радвам на рая! А, гледате храма и пещерите. Селото ми може да забогатее, ако примами тук туристите. Но след като са видели Карнак, те викат „За тия две колони ли ни докарахте тук“? Двамата с Абу Хосни смятахме да сложим няколко нови колони, ама да изглеждат като стари. Но аз вече съм стар и уморен — той остави на земята кошницата.

— Ще докарам тук колата. Можем да отидем с нея до отшелника.

Докато чакаха, Жасмина предложи на стария хаджия да седне върху овена. Той прие с благодарност и се загърна в бялата си галабия. Загледа се в небето с присвити очи. Първите звезди бяха вече изгрели.

— Не обичам да идвам тук нощем — каза той и притисна ръка към гърдите си.

— Зле ли ви е? — запита Жасмина.

— Стар човек съм вече, Аллах да ме закриля.

Деклан се върна и тъй като Таджеб се оплака, че се чувства отпаднал, отвори лекарската си чанта, но хаджията поклати глава и каза:

— Не, първо трябва да ида при светия човек и да му дам да хапне. Не е далеч. Можем да идем и пеш — той стана и се отправи към пещерите. Жасмина и Конър взеха кошницата и го последваха.

Светилището на богинята бе издялано в скалата. То представляваше квадратно помещение, широко около три метра и високо колкото човешки ръст. Наложи се да се катерят по скални отломъци и камънаци, за да стигнат до него. Жасмина се подхлъзна и Деклан я хвана за ръката. Отворът се намираше на източната стена и нищо не се виждаше през него.

Таджеб запали светилничето, което носеше, приведе се и изчезна в отвора. Деклан тъкмо се канеше да го последва, когато Таджеб извика отвътре:

— Докторе, докторе, елате бързо!

Деклан се приведе и предпазливо влезе вътре. Под мъждивата светлина огледа земята пред един правоъгълен каменен блок, служил вероятно за олтар и забеляза мъж, облечен в одежди и тюрбан на суфитски мистик. Силни тръпки разтърсваха тялото му. На устата му бе избила пяна, очите му се изцъклиха.

— Той е свят човек — прошепна Таджеб.

— Епилепсия — промълви Конър, по-скоро на себе си. — Болестта на Божиите избраници. Ще трябва да изчакаме припадъкът да премине.

Чак след известно време тръпките попреминаха и отшелникът се отпусна. Най-сетне дишането му се успокои и той отвори очи. Деклан каза с уважение:

— Абу, аз съм лекар. Ще ти помогна.

Но мъжът явно бе толкова отмалял, че не можеше да говори.

— Жасмина — извика Конър, — донесете ми лекарската чанта от колата. Трябвала го прегледам.

След малко тя се появи на входа на пещерата с лекарската чанта в ръце.

Пустинникът вдигна глава.

— Жена! Как е дошла тук тази жена? — възкликна той с немощен глас.

— И двамата сме лекари, абу — каза Конър с успокоителна интонация. — Аз ще те прегледам, а тя ще ми помага.

Жасмина се приближи до мъжа. Той имаше старческо, набръчкано лице и рядка сива брада. Но като я погледна с чистите си зелени очи, тя сбърчи чело. Отшелникът разтвори попуканите си устни и тя видя между тях здрави зъби. „Този човек не е старец“, промърмори Жасмина.

— Не, но положението му е тежко — отвърна Конър и внимателно се зае да измерва кръвното му налягане. — Много му е ниско. Слушай, абу, ние сме тук с кола. Ще те вземем и ще те откараме в болницата.

Пустинникът поклати глава.

— Не. Оставете ме тук… Не бива да ме водите никъде.

Жасмина бе донесла една манерка. Тя отвинти капачката, подхвана мъжа, за да го привдигне и допря манерката до устните му. Той отпи малко вода.

— Не изглежда добре — промърмори Конър, — но може би ще се оправи. Трябва непременно да го откараме в болницата…

Мъжът сякаш не го чу. Той се втренчи в Жасмина и дълго време не откъсна поглед от нея. Сякаш се опитваше да си спомни нещо. Вдигна много бавно ръка, докосна тюрбана й и внимателно го побутна назад. Като видя русите й коси, лицето му светна и той смаяно прошепна:

— Жасмина…

— Какво? — запита тя. — Какво каза, Абу?

— Ти ли си, Жасмина?

— Захария!

— Мислех си, че сънувам. Значи наистина си ти, Жасмина.

— Захария! Господи, Заки! — Жасмина погледна Деклан. — Това е брат ми. Този мъж ми е брат!

— Как така?

— Знаеш ли, аз тръгнах да я търся — промърмори Захария. — Търсих Сара и я намерих.

— За какво говори той? — запита Деклан.

— Обикалях селата и разпитвах за нея — продължи Захария с изнемощял глас. — Къде ли не питах и най-сетне я открих недалеч от тук… Върнала се бе в родното си село.

Той мъчително пое въздух и поиска да пийне вода. Жасмина допря манерката до устните му.

— Не говори, Заки, пести си силите. Трябва да оздравееш…

Захария се усмихна и поклати глава.

— Жасмина — въздъхна той. — Ето че те видях след толкова години. Слава на Аллаха. Всевишният чу молбите ми. Видях те, преди да ме прибере при себе си.

— Да — каза тя, — слава на Аллаха. Но защо си тук, Заки? Защо не се върна у дома?

Очите му се взряха в празното пространство.

— Помниш ли водоскока в градината. Жасмина?

— Да, Заки, помня го, но не си пилей силите.

— Там, където отивам, няма да имам нужда от сили. Ти виждала ли си близките ни, след като… татко… те прогони? Тогава обезумях от отчаяние, Жасмина.

Сълзите й покапаха върху ръцете му.

— Не бива да говориш, Заки. Ще се погрижим за теб. Ще оздравееш, обещавам ти…

— Аллах е с теб, Жасмина. Виждам десницата му върху твоето рамо. Докосва те съвсем леко, но те докосва.

— Заки — изхлипа тя. — Не мога да повярвам, че те намерих. Кой знае колко ужасно те е измъчвала самотата.

— Аллах бе с мен…

— Трябва бързо да го отведем оттук, преди да е станало прекалено късно — каза Деклан.

— Жасмина, аз скоро ще умра. Отдавна го знам — той погледна Деклан и каза: — Ти страдаш, приятелю. Виждам го.

— Пази си силите, Заки, не говори.

Захария взе ръката на Деклан и каза:

— Да, страдаш — погледна го изпитателно право в очите и сякаш прочете нещо по тях. Поклати бавно глава — Не бива да се упрекваш сам. Не е твоя вината.

— Моля?

— Тя казва, че е намерила покой и че иска и ти да се успокоиш.

Конър отдръпна ръката си и се втренчи в него.

Захария каза на Жасмина:

— Остави ме да ида при Аллаха. Часът ми удари — той вдигна ръка и докосна русите й коси. — Аллах те е върнал у дома, Жасмина. Времето на безсмисленото ти странстване по чужди земи трябва да свърши — той се усмихна. — Кажи на Тахия, че я обичам… Ще я чакам в рая…

Той притвори очи и издъхна.

Жасмина го прегърна, залюля безжизненото тяло и промълви: „В име го на Аллаха, Всемилостивия. Аллах е един и Мохамед е неговият пророк.“

Остана дълго сред тишината на пустинята. Сенките на нощта покриха светилището. В далечината зави самотен чакал, а до нея безмълвно се молеше хаджи Таджеб. Най-сетне Деклан каза:

— Трябва да го погребем, Жасмина.

— Селото ще му издигне гробница. Той беше светец — рече хаджията.

— Майка ми писа преди доста време, че по време на Шестдневната война Заки имал някакво мистично преживяване на Синай. На бойното поле изпаднал в клинична смърт, но после оживял. Оттогава станал друг човек. Твърдял, че бил попаднал в рая. Станал много набожен и баба ми казвала, че бил Божи избраник. После неизвестно защо тръгнал да търси нашата готвачка Сара, Явно тук я е намерил.

— Жасмина — каза Деклан, — вече е доста тъмно. Ще трябва да покрием отвора с камъни, за да не го нападнат животните. Идете в колата, аз ще се оправя тук.

Но тя му помогна заедно с хаджията да съберат камъни и скални отломъци. Когато прикриха добре отвора, на небето вече бе изгряла луната. Хаджи Таджеб избърса изтощен лицето си с ръкав и каза:

— Слава на Аллаха, докторке. Брат ви ще живее на две небеса, защото това място е посветено на старите богове.

Жасмина се разплака и Деклан я прегърна. Той дълго, дълго я притискаше към себе си.