Тимъти Зан
Наследникът на Империята (7)

ГЛАВА 7

Беше усещане, а не отчетлива дума, но отекна в съзнанието на Люк ясно като вик: Помощ! Завъртя се, забрави за древния гоблен, който разглеждаше, а изострените му сетива на джедай припламнаха в бойна готовност. Обширната зала на последния етаж на кулата си бе както преди пуста, с изключение на неколцината бимианци, които обикаляха пред големите стенни гоблени и изложените старинни експонати. Не го заплашваше никаква непосредствена опасност. Какво става? — мислено попита той Лея и забърза към следващата зала и стълбите надолу.

Улови кратка картина от съзнанието на Лея, изображение на извънземни фигури и ясното усещане за затягаща се примка. Не се отчайвайте. Идвам. Втурна се в залата, където бе стълбището за надолу, хвана се за касата на вратата, за да улесни завиването си, и внезапно застина на място. Между него и стълбището в полукръг стояха седем мълчаливи сиви фигури.

Люк застана неподвижно, ръката му все още стискаше вратата, твърде далеч от лазерния меч на колана. Нямаше представа, за какво служеха палките в ръцете на нападателите, но не гореше от желание да го разбере на собствен гръб, освен ако не беше абсолютно необходимо.

— Какво искате? — попита високо.

Непознатото същество в центъра на полукръга — най-вероятно водачът им — махна с палката. Люк погледна през ¦ рамо към залата, от която току-що бе излязъл.

— Да се върна обратно ли?

Водачът отново махна и този път Люк съзря малката, почти незабележима тактическа грешка.

— Добре — каза възможно най-успокояващо. — Няма проблем — тръгна назад, без да изпуска от очи нападателите си, държейки ръцете си настрани от лазерния меч. Поведоха го към следващата зала, до която Люк не бе стигнал, когато пристигна спешният повик на Лея, — Ако ми кажете какво искате, сигурен съм, че ще можем да се разберем — предложи той, без да се спира. Звукът от приглушени стъпки му подсказа, че наоколо все още има неколцина бимианци, и вероятно това беше причината непознатите още да не са скочили отгоре му. — Надявам се, че поне можем да поговорим. Не ми се иска да нараня някого от вас.

Водачът на групата замислено раздвижи левия си палец. Не беше много, но Люк наблюдаваше внимателно и това му бе достатъчно. Явно спусъкът на палката се натискаше с палец.

— Ако искате нещо от мен, готов съм да поговоря с вас — продължи той. — Приятелите ми от пазара няма да са ви нужни.

Почти бе стигнал входа към залата. Оставаха още няколко стъпки. Ако дотогава не стреляха… Вече беше точно до вратата под издълбаната каменна арка.

— А сега накъде? — попита и се насили да се отпусне. Ето това чакаше.

Водачът отново махна с палката и посред движението за една-единствена секунда оръжието сочеше не към Люк, а към двама от нападателите.

Люк се присегна със Силата и натисна спусъка. Палката подскочи в ръката на притежателя си със силно рязко съскане и от цевта излетя облак капчици. Люк не почака да види какъв точно бе ефектът. Изстрелът му беше спечелил може би половин секунда объркване и той не можеше да си позволи да загуби нито една частица от нея. Хвърли се назад и встрани, връхлетя в залата и рязко зави под ъгъл, за да се скрие зад леката преграда, предоставена му от стената до вратата.

Едва успя. В мига, когато се дръпна, от входа се чу залп от резки съскалия и когато се изправи на крака, видя, че по рамката на вратата се бяха проточили странни меки пипала от някаква тънка прозрачна материя. Последва още един изстрел, той светкавично се дръпна назад, а изстреляното вещество се изви в дъга, като в движение се превърна от облак малки капчици в струя и накрая — в плътен поток с цилиндрична форма.

Лазерният меч блестеше в ръката му. Знаеше, че ще влязат вътре след няколко секунди, този път, без да си правят труда да се държат тихо и незабележимо. И когато проникнеха вътре…

Стисна зъби, през съзнанието му профуча споменът за краткия сблъсък с Боба Фет. Овързан здраво с въжето на наемния ловец на глави, той бе успял да избяга, след като въжето бе прерязано от отклонен изстрел от бластер. Но сега не разполагаше с такова оръжие, за да опита отново. А и не беше напълно сигурен какво можеше да направи лазерният меч срещу спрея. Щеше да бъде като опит за рязане на въже, което непрекъснато се самовъзстановява. Или по-точно, като рязане на седем такива въжета.

Чу стъпките им, вече тичаха към него, през вратата долетяха още пипала, за да са сигурни, че той ще се отдръпне назад и няма да ги очаква в засада. Обичайна военна тактика, изиграна с прецизност, която говореше, че срещу него не са обикновени аматьори.

Люк вдигна лазерния меч и рискува да се огледа. Залата бе украсена както всички останали, които бе видял на този етаж, със старинни гоблени по стените, а на пиедестали бяха подредени разни средновековни експонати, но нямаше къде да се скрие. Погледът му пробяга по стените, търсейки изхода, но всичко това бе напълно безполезно. Където и да се намираше, изходът със сигурност бе твърде далеч, за да му свърши работа.

Съскането на палките спря и той се обърна тъкмо навреме, за да види влизането на нападателите в залата. Те го съзряха и насочиха оръжията си към него. Люк се присегна със Силата, грабна един от гоблените на стената и го хвърли върху тях.

Това беше номер, който можеше да измисли само джедай, и по всички правила трябваше да свърши работа. И седемте нападатели бяха в залата, когато Люк свали гоблена, и седемте бяха под него, когато тежкото пано започна да пада. Но когато то се приземи на пода на огромна смачкана купчина, всичките седем се бяха отдръпнали назад.

Иззад купчината долетя рязкото съскане на оръжията и Люк се наведе, но разбра, че струите не идват към него. Вместо това пипалата приковаваха останалите гоблени по стените.

Реши, че са стреляли случайно, че нападателите са натиснали спусъка при отскачането назад, за да избегнат падащия отгоре им гоблен. Но след няколко секунди се досети за истината — приковаваха останалите гоблени по стените, за да не му позволят да повтори номера. Със закъснение посегна към падналия гоблен с надеждата да го захвърли върху тях, но откри, че той също бе здраво прикрепен за пода.

Жуженето спря и над купчината внимателно надникна една сива глава и Люк със съжаление си помисли, че не му остава избор. Имаше само един начин да действа, ако искаше да спаси Лея и Хан.

Извади лазерния меч и отпусна съзнанието си, присегна се със сетивата на джедай към седемте фигури и се опита да си ги представи. Нападателят, който го наблюдаваше, вдигна палката си. Люк изви ръце наляво и замахна с всичка сила. Лъчът докосна края на падналия гоблен и се завъртя във въздуха като огнен хищник. Нападателят го видя, автоматично се дръпна назад и умря на място, тъй като лъчът проряза гоблена на две.

Останалите разбраха, че са обречени, но въпреки това не се предадоха. Нададоха пронизителен боен вик и нападнаха. Четирима се показаха от двете страни на гоблена, а другите двама скочиха нагоре в опит да стрелят. Но това не им помогна с нищо. Водени от Силата, въртящите Jc’e лъчи от лазерния меч покосиха редиците им. След миг всичко бе приключило.

Люк потрепери и бавно си пое дъх. Не го искаше, но се наложи. Можеше само да се надява, че го бе направил навреме. Прибра лазерния меч в ръката си, прескочи телата на нападателите и отново се присегна със Силата:

Лея?

Украсените колони от двете страни на стълбището се виждаха съвсем наблизо, след още една редичка сергии, когато Хан усети потръпването на Лея.

— Свободен е — прошепна тя. — Идва насам.

— Чудесно — отговори Хан. — Браво. Да се надяваме, че тия приятелчета тук няма да го разберат, преди да се появи.

Още не бе довършил изречението, когато нападателите им в пълен синхрон вдигнаха шоковите палки и започнаха да си проправят път през въртящата се в кръг тълпа.

— Твърде късно — процеди през зъби Хан. — Вече са научили.

Лея го стисна за ръката:

— Да се опитам ли да им отнема оръжията?

— Няма да се справиш с всичките единайсет — отхвърли предложението той и се огледа отчаяно. Погледът му падна на близката сергия, отрупана с кутии с накити, и изведнъж му просветна какво да направи. Може и да станеше. — Лея, виждаш ли сергията с бижута? Вземи колкото можеш.

Тя го погледна изненадано:

— Какво…

— Хайде — изсъска той, извънземните се приближаваха. — Вземи и ги хвърли към мен.

С крайчеца на очите си видя как една от изложените кутии се разклати, когато тя се опита да я подхване. След това внезапно се наклони и подскочи към него, падна в ръцете му и преди да успее да я хване здраво, на пода се разпиляха няколко огърлици. Безредната шумотевица от разговорите бе прорязана от пронизителен вик. Хан се обърна и видя, че собственикът на откраднатата стока сочи към него. Лея извика предупредително:

— Хан!

— Приготви се да се хвърлиш на земята — извика в отговор той.

Жълтата вълна вбесени бимианци се стовари върху набедения крадец и го събори на земята.

Телата им представляваха естествена преграда между него и шоковите палки, той хвърли бижутата, сграбчи предавателя и се опита да надвика шумотевицата:

— Чуй!

Люк чу вика дори от последния етаж на кулата и от внезапно нахлулия смут в съзнанието на Лея му стана ясно, че няма да успее да стигне до пазара навреме. Спря на място, умът му препускаше бясно. В другия край на залата точно срещу отворения купол на пазара гледаше широко отворен прозорец, но петте етажа бяха твърде голяма височина дори за един джедай. Погледна към помещението, от което току-що бе излязъл, търсеше някакви възможности, погледът му се спря на едно от оръжията на нападателите, което едва се виждаше през арката.

Вероятността за успех бе минимална, но по-добра възможност нямаше да има. Присегна се със Силата, оръжието долетя до ръката му и той хукна към прозореца, като по пътя набързо го разгледа. Беше с доста просто устройство, работеше на два режима — като спрей и под налягане, стреляше се със спусък за палеца. Нагласи го на най-голяма мощност и обхват, долепи се до прозореца, прицели се в частично покрития купол на пазара и стреля.

Палката отскочи срещу рамото му по-рязко, отколкото бе очаквал, но пък резултатът бе по-добър, отколкото се бе надявал. Извитата като дъга струя удари покрива и с последвалите допълнителни изстрели от разтегливата като гума течност се образува един вид здраво въже. Изчака няколко секунди да се втвърди, внимателно го докосна с пръст и му остави още няколко секунди, за да се увери, че се е прикрепило здраво за покрива. Пое си дълбоко въздух, сграбчи с две ръце импровизираното въже и скочи.

Спусна се стремително надолу, вятърът се стовари върху тялото му, разроши косата и раздърпа дрехите му. Под него се виждаха жълтата тълпа бимианци и десетината сиви фигури, които си пробиваха път към Лея и Хан.

Проблесна огнен лъч, видим дори и на ослепителната слънчева светлина, и един от бимианците се строполи на земята ранен или мъртъв, от това разстояние Люк не можеше да каже със сигурност. Подът бързо се приближаваше към него, той се стегна, за да се приземи, и точно тогава с трясък, който сигурно изпочупи всички прозорци наоколо, отгоре връхлетя „Хилядолетен сокол“.

Ударната вълна подхвана Люк при приземяването и го захвърли на пода върху двама бимианци. Изправи се на крака, съзнаваше, че Чубака едва ли можеше да пристигне в по-подходящ момент. На десетина метра от него двама от непознатите нападатели бяха насочили вниманието си изцяло нагоре, готови да стрелят срещу „Сокол“. Люк извади лазерния меч от колана, прескочи неколцина бимианци и порази нападателите, без дори да успеят да го видят.

Над главите им отново се разнесе рев, но този път Чубака не прелетя над пазара, а с помощта на реактивната струя от двигателя успя да закове „Сокол“ на място. Надвиснал точно над обкръжените си спътници, той извади долното въртящо се оръдие на кораба и започна да стреля.

Бимианците не бяха глупави. Каквото и да бяха направили Лея и Хан, за да разбунят гнездото на стършелите, самите бимианци явно нямаха желание да бъдат изпозастреляни от небето. Развълнуваната жълта тълпа мигновено се покри, хората изоставиха атаката си и се разбягаха страхливо при вида на „Сокол“. Люк си проправи път през тях, използвайки на места телата им за прикритие, и се насочи към нападателите.

Попаднали между лазерния меч и въртящото се оръдие на „Сокол“, те бяха унищожени почти мигновено.

— В такава каша си се забъркал — поклати глава Люк.

— Съжалявам, господарю — извини се Трипио, гласът му почти не се чуваше, приглушен от слоевете втвърдила се лепкава течност, която покриваше горната част от тялото му като причудлива украса. — Изглежда, винаги ви ’ причинявам неприятности.

— Не си прав и го знаеш — успокои го Люк, докато разглеждаше различните разтворители, подредени пред него на масата в каюткомпанията на „Сокол“. До този момент нито един от тях не бе оказал дори и минимално въздействие на лепкавото вещество. — Ти беше безценен помощник за нас през изминалите години. Просто трябва да се научиш кога не бива да се намесваш.

Арту изчурулика нещо.

— Не, капитан Соло не ми каза да залегна — сковано отговори Трипио на тумбестия дроид. — Той каза: „Бъди готов да залегнеш.“ Мисля, че разликата е очевидна дори за теб.

Арту продължи да пиука, но Трипио не му обърна внимание.

— Добре, нека да пробваме и този — предложи Люк и посегна към следващия разтворител. Докато търсеше чист парцал сред натрупаната купчинка използвани, в каюткомпанията влезе Лея.

— Как е той? — приближи се тя към Трипио.

— Ще се оправи — увери я Люк. — Може да му се наложи да остане в това състояние, докато се върнем в Корускант. Хан каза, че тези шокови палки се използват най-вече от ловците на едър дивеч, и то на отдалечените планети, като разтворът е доста екзотична смесица — посочи отхвърлените до този момент бутилки с разтворител.

— Може би бимианците ще предложат нещо подходящо — каза Лея, взе една от бутилките и се зачете в етикета. — Ще ги попитаме, като се върнем долу.

Люк я погледна намръщено:

— Мислиш да се връщаме?

Тя на свой ред го изгледа сериозно:

— Трябва, Люк, знаеш го. Това е дипломатическа мисия, не пътуваме за удоволствие. Ако си тръгнем веднага след като корабът ни е стрелял по главния пазар на планетата, ще се получи изключително неприятна ситуация.

— Мисля, че бимианците трябва да се смятат за късметлии, че няма загинали от тях — изтъкна брат й. — Особено, като се има предвид, че случилото се е отчасти по тяхна вина.

— Не можеш да обвиняваш цялото общество за действията на няколко души — разпалено възрази Лея. — Просто един политик, незачитащ обществените и правните норми, е направил лош избор.

— Лош избор!? — изсумтя Люк. — Така ли го наричат?

— Точно така — кимна сестра му. — Оказа се, че бимианецът, който ни развеждаше по пазара, е бил подкупен, за да ни заведе там. Но не е бил в течение на целия план.

— Предполагам, че не е знаел и как действа онова, дето го е дал на главния преговарящ, нали?

Лея сви рамене:

— Всъщност все още няма никакво доказателство, че той или някой друг се е опитал да отрови главния преговарящ. Но при тези обстоятелства бимианците са готови да признаят, че не е изключено.

Люк се намръщи:

— Колко щедро от тяхна страна. Какво мисли Хан за връщането ни долу?

— Хан няма думата по въпроса — твърдо заяви тя. — Аз съм отговорна за тази мисия, не той.

— Точно така — съгласи се Хан и пристъпи в каюткомпанията. — Ти си начело на мисията, но корабът е мой.

Лея го зяпна, на лицето й се четеше недоверие.

— Не може да бъде — прошепна тя.

— Разбира се, че може — спокойно отговори съпругът й и се настани в едно от креслата около масата. — Прехвърлихме се в хиперпространството преди около две минути. Следващата ни спирка е Корускант.

— Хан! — избухна тя. Люк никога не я бе виждал толкова ядосана. — Казах на бимианците, че веднага ще се върнем долу.

— А аз им казах, че ще се забавим малко — отговори Хан. — Достатъчно, за да се върнем с ескадрила изтребители или дори със звезден кръстосвач.

— А ако си ги обидил? — сопна се Лея. — Имаш ли представа, колко подготвителна работа е извършена за тази мисия?

— Съвсем случайно имам представа — гласът на Хан прозвуча твърдо. — И много добре знам какво можеше да ни се случи, ако покойните ни приятели с шоковите палки бяха с неколцина повече.

Лея го зяпна онемяла и Люк усети как моментният гняв в нея се стопява.

— Въпреки това не трябваше да отлетиш, без да ме попиташ — каза тя.

— Права си — призна Хан. — Но не исках да губим време. Ако наистина са дошли с повече хора, вероятно разполагат и с кораб — опита се нерешително да се усмихне. — Нямаше време да обсъдим въпроса в специална комисия.

Лея се усмихна накриво в отговор и каза кисело:

— Аз не съм комисия.

С това кратката буря отмина и напрежението изчезна. Люк си обеща, че някой ден ще ги попита за какво се отнася тази тяхна лична шега.

— Като говорим за нашите приятели — започна той, — някой сети ли се да попита бимианците кои и откъде бяха?

— Не знаят — поклати глава Лея. — А и аз не съм виждала такива преди.

— Може да проверим в имперските архиви, когато се върнем в Корускант — каза Хан и внимателно вдигна ръка към бузата си, където се виждаше синина от натъртване. — Все някъде трябва да има информация за тях.

— Освен ако Империята не ги е открила някъде в Непознатите райони — тихо каза Лея.

Люк я погледна:

— Мислиш, че зад нападението стои Империята?

— Кой друг? — отговори тя. — Единственият въпрос е защо.

— Е, каквато и да е причината, ще останат силно разочаровани — каза Хан и се изправи. — Отивам в пилотската кабина да видя дали ще мога да усложня още малко курса на кораба. Няма никакъв смисъл да рискуваме излишно.

В главата на Люк изплува един спомен: Хан и „Сокол“, връхлитащ в центъра на битката с първата бойна станция „Звездата на смъртта“, за да стреля в гръб по изтребителя на Дарт Вейдър.

— Трудно ми е да си представя Хан Соло, който отказва да поеме някакъв риск — усмихна се Люк.

Хан размаха пръст към него:

— Не се надувай толкова много, а си спомни, че защитавам теб, сестра ти, племенничката и племенника ти. Това има значение нали?

Люк се усмихна:

— Туш — призна той и вдигна за поздрав въображаем лазерен меч.

— А като с^ана въпрос — добави Хан, — не е ли дошло времето Лея да получи свой лазерен меч?

Люк вдигна рамене:

— Мога да й направя веднага щом бъде готова — каза той и погледна сестра си: — Лея?

Тя се поколеба и накрая призна:

— Не знам. Никога не съм се чувствала спокойно с тези неща — погледна тя Хан. — Но сигурно трябва да направя усилия.

— Така е — съгласи се Люк. — Талантът ти може да е за друго, но въпреки това трябва да научиш основните неща. Доколкото знам, всички джедаи в Старата република са носили лазерни мечове, дори лечителите и учителите.

Тя кимна:

— Добре тогава. Ще започнем веднага щом>намеря малко свободно време.

— Още сега — настоя Хан. — Трябва, Лея. Великолепните ти дипломатически умения няма да бъдат от никаква полза за теб или за някой друг, ако Империята те напъха в някоя затворническа килия.

Лея неохотно кимна.

— Сигурно. Веднага щом се върнем, ще кажа на Мон Мотма, че трябва да съкрати списъка с ангажиментите ми — усмихна се на Люк. — Значи краят на ваканцията настъпи, учителю?

— Май да — отговори той и се опита да прикрие заседналата на гърлото му буца.

Въпреки това Лея я забеляза и за негова изненада я изтълкува погрешно.

— О, хайде — нежно го смъмри тя. — Не съм чак толкова лоша ученичка. Погледни на нещата като възможност за трупане на опит, нали някой ден ще трябва да учиш и близнаците.

— Знам — тихо отвърна Люк.

— Добре — намеси се Хан. — Значи да смятам, че въпросът е уреден. Оставям ви, ще се видим по-късно.

— Довиждане — отговори Лея. Обърна се към Трипио и го изгледа критично: — Да видим сега какво можем да направим за теб.

Люк се облегна назад в креслото си, наблюдаваше я как енергично се зае с втвърдената лепкава смес, усещаше позната тъпа болка в стомаха си. „Аз реших да го обуча за джедай — беше казал Бен Кеноби за Дарт Вейдър. — Мислех си, че мога да го науча, както се научих от Йода. Но сгреших.“

Думите му ехтяха в главата на Люк през целия път до Корускант.