Тимъти Зан
Наследникът на Империята (2)

ГЛАВА 2

— Люк?

Гласът бе тих, но настоятелен. Люк спря сред познатия, но въпреки това странно разкривен пейзаж на Татуин и се обърна. Пред него стоеше и го гледаше също толкова позната фигура.

— Здравей, Бен — поздрави Люк, гласът му прозвуча провлачено, думите сякаш идеха отдалеч. — Не сме се виждали от доста време.

— Наистина — тихо отговори Оби уан Кеноби. — Май ще мине още много време преди да се видим отново. Дойдох да се сбогуваме, Люк.

Пейзажът потрепери. С малка част от съзнанието си Люк си спомни, че спи. Беше в покоите си в императорския дворец и сънуваше Бен Кеноби.

— Не, не ме сънуваш — увери го Бен в отговор на непроизнесената мисъл. — Но разстоянието между нас стана твърде голямо, че да се явя при теб по друг начин. Сега дори тази възможност не ми е позволена.

— Не — прекъсна го Люк. — Не можеш да ни напуснеш, Бен. Нуждаем се от теб.

Бен вдигна леко вежди, сянка на познатата усмивка пробяга по устните му.

— Ти нямаш нужда от мен. Люк. Ти си джедай, притежаваш Силата — усмивката угасна, за момент погледът като че се фокусира върху нещо, което Люк не можеше да види. — Както и да е, не аз решавам дали да замина или не.

Вече се забавих твърде дълго и повече не мога да отлагам пътуването си от този живот към онова от другата страна. Люк си спомни за последните мигове на Йода, как го молеше да не умира. Тогава учителят тихо изрече: „Могъщ съм аз в Силата, но не чак толкова могъщ.“

— Така върви животът — напомни Бен. — Някой ден и ти ще се изправиш пред това пътуване — образът му за момент се стопи в мъглата и после пак се появи. — Ти притежаваш Силата, Люк, и с постоянство и дисциплина ще станеш още по-могъщ — погледна го настойчиво: — Не бива никога да се отпускаш, да притъпяваш вниманието си. Императора вече го няма, но тъмната страна още е силна, не забравяй.

— Няма — обеща Люк.

Лицето на Бен се отпусна и той отново се усмихна.

— Пред теб има огромни опасности, Люк. Но ти ще намериш нови съюзници, там, където най-малко си ги очаквал.

— Нови приятели? — попита младежът. — Кои ще бъдат? Образът на Бен премига и избледня.

— Дойде време да се сбогуваме — каза той, сякаш не бе чул въпроса. — Обичах те като роден син, като ученик и приятел. Нека Силата бъде с теб, докато се срещнем отново.

— Бен!

Бен се обърна, образът избледня и дори в съня Люк разбра, че вече си е заминал. Сега съм сам, помисли си. Последният джедай.

Стори му се, че чува гласа на Бен, тих и неясен, сякаш долитащ много отдалеч:

— Не последният от старите джедаи, Люк. Първият от новите.

Гласът се стопи в тишината. Люк се събуди.

За момент остана легнал, загледан в смътните светлини на императорския град, които играеха по тавана над леглото, бореше се с причиненото от съня объркване и с огромната мъка, която го изпълваше. Първо убиха чичо Оуен и леля Беру, след това Дарт Вейдър, истинския му баща, който се бе жертвал, за да спаси живота му, а сега дори духът на Бен Кеноби го бе напуснал.

Оставаше за трети път сирак.

Въздъхна, измъкна се изпод одеялата, навлече робата и нахлузи чехлите. В покоите си имаше кухненски бокс и за няколко минути си направи екзотичната напитка, която Ландо му бе показал при последното посещение в Корускант. Затъкна сабята си в широкия колан и тръгна към покрива.

Беше се противопоставял упорито срещу преместването на столицата на Новата република тук, на Корускант, още по-силно бе възразявал срещу установяването на още неопитното ново правителство в стария императорски дворец. Символното значение на този акт бе напълно погрешно, особено за една група, която според него имаше склонност да обръща прекалено голямо внимание на символите.

И все пак трябваше да признае, че въпреки всички недостатъци гледката от двореца е величествена.

Изправи се на ръба на покрива и се облегна на изящния каменен парапет, който стигаше до кръста му. Хладният нощен бриз рошеше косите му. Дори след полунощ градът на императора гъмжеше от живот, светлините на превозните средства по улиците проблясваха в сложна плетеница и рисуваха постоянно променящи се картини. Ниските облаци над главата му, осветени от блясъка на града и прелитащите от време на време совалки, се простираха във всички посоки, безкрайни като самата столица. Далеч на юг се виждаше планината Менарай, покритите със сняг върхове блестяха подобно на облаците с отразената светлина на града.

Люк се беше загледал в планината и едва долови тихото отваряне на вратата на двайсетина метра от него.

Ръката му автоматично се присегна към лазерния меч, но движението спря на средата. Бе усетил кой е.

— Тук съм, Трипио — извика.

Обърна се. С-3РО се тътреше към него по покрива. Дроидът излъчваше обичайната смесица от облекчение и загриженост.

— Здравейте, господарю Люк — поздрави той и изви глава, за да надзърне в чашата му. — Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих.

— Няма нищо — отговори Люк. — Просто исках да поизляза на чист въздух.

— Сигурен ли сте? — попита Трипио. — Разбира се, не искам да си пъхам носа във вашите работи, но…

Въпреки обзелата го меланхолия Люк не успя да се сдържи и се усмихна. Опитите на Трипио едновременно да се държи учтиво, да се стреми да бъде полезен и да се опитва да задоволи любопитството си неизменно се проваляха. И изглеждаше доста комично.

— Май съм малко потиснат — каза Люк и се обърна отново да погледне града. — Изграждането на истинско, работещо правителство се оказа по-трудно, отколкото очаквах. По-трудно, отколкото очакваха и повечето от членовете на съвета — поколеба се и продължи: — Предполагам, че главната причина за тъжното ми настроение е, че тази вечер особено силно ми липсва Бен.

За момент Трипио не отговори, после каза:

— Той винаги се държеше мило с мен. И с Арту, разбира се.

Люк вдигна чашата към устните си, за да прикрие още една усмивка:

— Ти възприемаш вселената по уникален начин, Трипио.

С крайчеца на окото си долови настръхването му.

— Дано не съм ви обидил, сър — неспокойно каза дроидът. — Не съм го искал, уверявам ви.

— Не си ме обидил — увери го Люк. — Всъщност ти сякаш току-що ми предаде последния урок на Бен.

— Моля?

Люк отпи от чашата.

— Правителствата и планетите са изключително важни, Трипио. Но като се вгледаш внимателно, става ясно, че всички те са съставени от хора.

Последва кратка пауза и Трипио нетърпеливо го подкани: — И?

— С други думи — започна да обяснява Люк, — джедаят не трябва да попада в клопката да мисли само за важните за цялата галактика проблеми и да пренебрегва грижата за отделните хора — погледна към Трипио и се усмихна:

— Или за отделните дроиди.

— Разбирам, сър — Трипио наклони глава към чашата на Люк. — Извинете ме, сър, може ли да попитам какво пиете?

— Това ли? — надникна в чашата си Люк. — Ландо ме научи как да го приготвям.

— Ландо? — повтори Трипио с неодобрение. Въпреки че беше програмиран да се държи учтиво, дроидът никога не бе харесвал Ландо. Нищо чудно, като се имаха предвид обстоятелствата около първата им среща.

— Да, но въпреки долнопробния си и съмнителен произход напитката е доста добра — каза Люк. — Нарича се горещ шоколад.

— О, разбирам — дроидът се стегна и продължи: — Щом сте добре, господарю, вероятно мога да се оттегля?

— Разбира се. Но преди това ми кажи защо дойде при мен.

— Принцеса Лея ме изпрати, разбира се — отговори Трипио, изненадан, че Люк изобщо е трябвало да го попита.

— Тя каза, че сте обезпокоен от нещо.

Младият джедай се усмихна и поклати глава. Лея винаги усещаше кога той се нуждаеше от ободряване, и търсеше начини да го развесели.

— Самохвалка — промърмори той.

— Моля?

— Лея иска да се похвали с новите си умения на джедай — махна с ръка Люк. — Държи да покаже, че дори посред нощ може да долови настроението ми.

Трипио поклати глава:

— Тя наистина изглежда загрижена за вас, сър.

— Знам — отговори Люк. — Просто се пошегувах.

— О! — Трипио се замисли над думите му. — В такъв случай да отида ли да й кажа, че вече сте добре?

— Разбира се. Предай й да не се тревожи за мен и да легне да поспи. Сутрешните неразположения, които все още я измъчват, са достатъчно тежки дори и когато не е изтощена до смърт.

— Ще предам съобщението ви, сър — кимна Трипио.

— И й кажи — тихо добави Люк, — че я обичам.

— Да, сър. Лека нощ, господарю Люк.

— Лека нощ, Трипио.

Проследи с поглед оттеглянето на дроида, тъжното настроение сякаш отново се канеше да го завладее. Трипио нямаше да го разбере, никой във Временния съвет не го бе разбрал. Но за Лея, бременна в третия месец, да прекара голяма част от времето си точно тук… Люк потрепери, но то бе от студения нощен ветрец. „Това място обладано от тъмната Сила е.“ Йода го беше казал за пещерата в Дагоба, където младежът бе принуден да се дуелира с Дарт Вейдър, който накрая се оказа самият Люк. Седмици наред го бе преследвал споменът за абсолютната мощ и присъствието на тъмната Сила, но доста по-късно разбра, че основната причина Йода да измисли това упражнение е било желанието да му покаже още колко път му остава да измине, докато стане истински джедай.

И сега често се чудеше как пещерата се бе превърнала в това, което бе сега. Чудеше се дали в нея не е живял някой или нещо, могъщ в тъмната страна на Силата. Както императорът някога бе живял тук.

Отново потрепери. Най-вбесяващото бе, че изобщо не можеше да усети в двореца концентрация на злото. Когато за пръв път изникна въпросът, дали да се преместят в императорския град, съветът го бе попитал и той беше принуден да стисне зъби и да признае, че тук не се усещат никакви остатъчни явления от присъствието на императора. Но това, че не ги усеща, не означаваше, че ги няма.

Поклати глава. Твърдо си заповяда да спре. Подскачането при всяка сянка нямаше да му донесе друго освен параноя. Измъчващите го напоследък кошмари и лошият сън вероятно се дължаха на напрежението покрай опитите на Лея и останалите членове на съвета да превърнат военизираните бунтовници в ново, цивилно и демократично общество. Сестра му със сигурност нямаше да се съгласи да се доближи до това място, ако изпитваше някакви съмнения.

Лея… Люк с усилие се отпусна, съзнанието му се потопи в покоя и той съсредоточи сетивата си на джедай. Някъде в последните етажи на сградата усещаше съненото присъствие на Лея. Нейното и на близнаците, които носеше в себе си.

Задържа за няколко секунди частичния контакт, поддържаше го съвсем лек, за да не я събуди, като за сетен път се дивеше на странното усещане на неродените деца в нея. В тях беше наследството на Скайуокър, а фактът, че можеше да ги почувства, въпреки че все още бяха така затворени в себе си, говореше, че са изключително надарени със Силата.

Поне се надяваше да е така. Беше си мислил някой ден да попита Бен. А сега и този последен шанс си бе отишъл.

Прекъсна контакта, бореше се с внезапно изскочилите от очите му сълзи. Чашата в ръката му беше студена, той допи шоколада и се огледа за последен път. Взря се в града, в облаците, в собственото си съзнание, в звездите. Звездите, въртящите се около тях планети, на които живееха хора. Милиарди хора. Много от тях все още очакваха свободата и обещаната от Новата република светлина.

Затвори очи пред блясъка на огромните надежди. Уморено си помисли, че за съжаление не съществува магическа пръчка, с която да направи света по-добър. Дори джедаите нямаха.

Трипио се измъкна от стаята и Лея Органа Соло с уморена въздишка се облегна назад на възглавниците. Половин победа е по-добра от нищо, проблесна в главата й старата поговорка. Никога не бе вярвала в нея. За нея половин победа бе равна на половин поражение.

Усети докосването на Люк и отново въздъхна. Както се бе надявала, разговорът с Трипио пооправи настроението му. Но след тръгването на дроида меланхолията заплашваше отново да го завладее. Може би трябваше сама да отиде при него, да се опита да го накара да поговорят за тревогите, които го измъчваха през последните няколко седмици. Нещо в нея едва доловимо потръпна.

— Всичко е наред — прошепна тя и внимателно прокара ръка по корема си. — Наистина. Просто се тревожа за вуйчо ви Люк.

Рязката болка бавно стихна. Лея протегна ръка и взе наполовина пълната чаша от нощното шкафче. Изпи я на няколко глътки, като се опитваше да не сгърчи лице в гримаса. Топлото мляко беше към самия край в списъка с любимите й напитки, но се бе оказало едно от най-добрите средства за облекчаване на честите болки в стомаха. Лекарите заявиха, че болките ще изчезнат след няколко дни, и тя много се надяваше да се окажат прави.

От съседната стая се чуха леки стъпки. Лея светкавично върна чашата на нощното шкафче и с другата ръка придърпа завивката до брадичката си. Нощната лампа още светеше и тя се присегна със Силата да я загаси.

Пламъкът дори не мигна. Стисна зъби, опита отново и се провали. Явно все още не можеше да контролира достатъчно добре Силата дори за такава дреболия. Измъкна се изпод завивката и се изправи, за да изгаси.

Вратата на стаята се отвори и се показа висока жена по нощница.

— Ваше височество — проговори тихо тя и отметна назад блестящата си бяла коса, — добре ли сте?

Лея въздъхна и се предаде.

— Влизай, Уинтър. Откога подслушваш пред вратата?

— Не подслушвам — възрази Уинтър и пристъпи. Изглеждаше докачена, че Лея си е помислила такова нещо за нея. — Видях, че свети, и реших да проверя дали нямате нужда от нещо.

— Добре съм — увери я принцесата, питайки се дали някога тази жена ще спре да я изненадва. Събудила се посред нощ, облечена в старомодна нощница, с рошава коса, Уинтър изглеждаше много по-величествена, отколкото Лея в най-добрите си моменти. Вече не помнеше колко пъти, докато живееха заедно в Алдеран като деца, посетителите в двора на вицекраля автоматично бяха вземали Уинтър за принцеса Лея.

Разбира се, Уинтър сигурно помнеше всичко. След като можеше да запамети цели разговори и да ги повтори дума по дума, едва ли бе забравила колко пъти е била вземана за кралска особа.

Лея неведнъж се бе чудила какво щяха да си помислят останалите членове от Временния съвет, ако узнаеха, че тихата помощничка, която седеше до нея на официалните срещи и не се отделяше дори при неофициалните разговори по коридорите на палата, записва всяка тяхна дума. Сигурно на някои никак нямаше да им хареса.

— Да ви донеса ли още малко мляко, ваше височество? — попита Уинтър. — Или бисквити?

— Не, благодаря ти — поклати глава тя. — Не стомахът ме безпокои в момента. Проблемът е… ти вече знаеш. Проблемът е в Люк.

Уинтър кимна.

— Същото, което го тревожи през последните девет седмици?

Лея се намръщи:

— Толкова дълго ли?

Помощничката й вдигна рамене и с обичайната липса на тактичност отбеляза:

— Много бяхте заета, за да забележите.

— Разкажи ми — сухо заповяда принцесата. — Не знам нищо, дори не се сещам какво може да бъде. Той е казал на Трипио, че му липсва Бен Кеноби, но според мен това не е всичко.

— Може би има нещо общо с бременността ви — предположи Уинтър. — Той разбра за нея точно преди девет седмици.

— Да, знам — съгласи се Лея. — Но по същото време Мон Мотма и адмирал Акбар настояха да пренесем седалището на правителството тук, на Корускант. Тогава получихме и първите сведения от пограничните райони за тайнствения тактически гений, поел командването на императорската флота — тя отчаяно протегна ръце: — Коя е причината за тревогите му според теб?

— Може би трябва да почакате, докато се почувства готов да говори с вас — замислено отвърна Уинтър. — Сигурно капитан Соло, след като се върне, ще успее да го извади от унилото му настроение.

Лея сви юмруци, обля я гневно усещане за самота. Хан бе заминал на поредната си глупава дипломатическа мисия и я бе оставил съвсем сама.

Гневът отмина, заменен от чувство за вина. Хан бе далеч, но дори и когато бе тук, имаше дни, в които едва намираха време да се видят. Все по-голяма и по-голяма част от времето й отиваше в огромната задача по изграждане на новото управление, понякога дори нямаше време да седне да обядва, а какво оставаше да се види със съпруга си.

Но това е мое задължение, напомни си твърдо, за съжаление само тя можеше да го изпълни. От заседаващите в съвета на Съюза единствено Лея имаше зад гърба си продължителна подготовка за теорията и практическите аспекти на политиката. Беше израснала в кралския палат в Алдеран, учейки от втория си баща как се управлява звездна система, и се бе справила толкова добре, че още преди да навърши пълнолетие, го представяше в имперския сенат. Без нейния опит процесът по изграждане на ново гражданско управление щеше да се провали при първите стъпки от развитието на Новата република. Още няколко месеца, само няколко месеца и тя щеше да има възможност да се отдръпне малко от обществените си задачи. И тогава щеше да се посвети изцяло на Хан.

Чувството за вина отслабна. Но самотността остана.

— Може би — прошепна тя. — А дотогава ще е по-добре да поспим малко. Утре ни чака тежък ден.

Уинтър вдигна вежди:

— Да не би някога да сме имали спокоен ден? — попита тя, имитирайки суховатия тон на Лея отпреди малко.

— Е, стига — смъмри я шеговито принцесата. — Твърде млада си, за да станеш циник. Бягай си в леглото!

— Сигурна ли сте, че не искате преди това да ви донеса нещо?

— Сигурна съм. Лягай си.

— Добре тогава. Лека нощ, ваше височество.

Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Лея се пъхна под завивките, опита се, доколкото беше възможно, да подреди одеялата и възглавниците така, че да й е удобно. Лека нощ и на вас, прошепна тя на близнаците и отново погали с ръка корема си. Хан на няколко пъти бе подхвърлял, че човек трябва да е доста луд, за да говори с корема си. Но тя подозираше, че съпругът й тайно вярва, че всеки е леко смахнат. Ужасно й липсваше. Присегна се с въздишка към нощното шкафче и изгаси лампата. Най-накрая заспа.

В другия край на галактиката Хан Соло отпи внимателно от чашата си и хвърли поглед към претендиращия за организираност хаос наоколо. „Нали всичко това остана зад гърба ни“, отново изплуваха познатите думи в главата му.

Въпреки това беше хубаво да знае, че в изцяло преобръщащата се галактика има неща, които никога нямаше да се променят. Групата, която свиреше в ъгъла, беше друга, тапицираните кресла в сепарето бяха далеч по-неудобни, но иначе кръчмата на Мос Айсли изглеждаше точно както когато за пръв път срещна Люк Скайуокър и Оби уан Кеноби. Струваше му се, че беше преди стотици години. Чубака изръмжа тихо до него.

— Не се притеснявай, ще дойде — каза му Хан. — Нали го знаеш Дравис, едва ли му се е случвало някога да пристигне навреме.

Бавно огледа тълпата. Трябваше да признае, че още нещо е различно в кръчмата: не се виждаше нито един от контрабандистите, които навремето се събираха тук. Който и да бе оглавил останките от организацията на Джаба, явно бе преместил централата си от Татуин. Отбеляза си да попита за това Дравис и се извърна към задния изход.

Все още зяпаше натам, когато над масата падна нечия сянка.

— Здрасти, Соло — прозвуча насмешлив поздрав. Хан преброи внимателно до три и се обърна с лице към новодошлия.

— Здрасти, Дравис — кимна той. — Не сме се виждали от доста време. Сядай.

— Аха — озъби се Дравис. — Обаче първо двамата с Чуи сложете ръце на масата, така че да ги виждам.

— О, я стига! — погледна го обидено Хан, но въпреки това се присегна с две ръце към чашата. — Да не си мислиш, че ще си уредя среща с теб, за да те застрелям? Нали сме стари приятели?

— Разбира се — отговори контрабандистът, хвърли преценяващ поглед към Чубака и седна. — Или поне бяхме. Чух, че си станал почтен гражданин.

— Не много ясна дума — сви рамене Хан. Дравис вдигна вежди и подигравателно отговори:

— Е, нека го кажем по-ясно. Чух, че си се присъединил към Съюза на бунтовниците, станал си генерал, оженил си се за бившата принцеса на Алдеран и вече чакаш близнаци.

Соло вдигна ръка:

— Отказах се от генералското звание преди няколко месеца.

— Извинявай тогава — изпръхтя Дравис. — За какво е цялата тази работа? Някакво предупреждение?

— Какво имаш предвид? — намръщи се Хан.

— Не се прави, че не разбираш за какво става въпрос, Соло — шеговитата нотка бе изчезнала от гласа на контрабандиста. — Новата република се настанява на мястото на Империята — добре, всичко е наред, така и трябва да бъде, но ти много добре знаеш, че за контрабандистите това няма никакво значение. Така че, ако си дошъл с официално предложение да прекратим работата, ще ти се изсмея в лицето и веднага ще си тръгна от тук — понечи да се изправи.

— Нищо подобно — каза Хан. — Всъщност искам да ви наема.

Дравис замръзна на място, все още полуизправен:

— Моля? — попита войнствено.

— Много добре ме чу — отговори Хан. — Търсим да наемем контрабандисти.

Дравис бавно седна на мястото си.

— Това има ли нещо общо с борбата против Империята? — попита настойчиво той. — Защото, ако е така…

— Не, не — прекъсна го Хан. — Мога да ти наговоря какво ли не, но всъщност в момента на Новата република не й достигат товарни кораби, да не говорим за опитни пилоти. Ако искаш да спечелиш лесни и честни пари, сега е моментът.

— Аха — облегна се назад Дравис и преметна ръка на облегалката на креслото. — И къде е уловката?

— Няма уловка — поклати глава Хан. — Трябват ни кораби и пилоти, за да възобновим междупланетната търговия. А вие разполагате с тях. Това е всичко.

Дравис помисли малко и попита:

— А защо да работим за вас и за жалкото ви заплащане? Защо да не си продължим с контрабандата и да изкарваме много повече на курс?

— Можете да го правите — съгласи се Хан, — но ще ви е изгодно, докато клиентите ви смятат, че е по-изгодно да наемат контрабандисти, отколкото да плащат мита. А нещата ще се променят напълно.

— О, я стига, Соло — погледна го скептично Дравис. — Чисто ново правителство, без никакви налични средства и искаш да ти повярвам, че няма да гледат да смъкват колкото може повече пари?

— Ти решаваш в какво да вярваш — студено отговори Хан. — Продължавай по стария начин и сам ще се убедиш. Като си промениш мнението, обади ми се.

Дравис облиза устни и го погледна в очите:

— Знаеш, че нямаше да дойда, ако ти нямах доверие. Сигурно съм и малко любопитен да разбера какво си намислил. И може би ще ти повярвам за това поне колкото да проверя как стоят нещата. Но още отсега ще ти кажа, че много хора от групата няма да се включат.

— Защо?

— Защото си станал почтен, затова. Не, не ме поглеждай обидено, ти си достатъчно дълго извън играта, че да помниш как стоят нещата. Контрабандистите се интересуват единствено от печалбата, Соло. Печалбата и тръпката.

— И какво ще правите в такъв случай? Ще работите само в границите на Империята? — възрази Хан, опитвайки се да си припомни всички уроци по дипломатичност, които бе получил от Лея.

— Плащат достатъчно — сви рамене Дравис.

— Засега — напомни му Соло. — Но територията на Империята намалява вече пета година и с времето ще става все по-малка. Сега сме почти еднакво въоръжени, но нашите хора са по-мотивирани и много по-добре обучени от техните.

— Може би — вдигна вежди контрабандистът. — А може и да не излезе така. Чух, че командването им е поел нов човек. И ви създава големи проблеми, като в системата на Оброа скай например. Говори се, че преди известно време сте изгубили цяла военна част от Еломин. Ужасно, да изгубиш цяла военна част по този начин!

— Не забравяй, че този, който ни създава неприятности, някой ден ще се обърне и срещу вас — озъби се Хан и вдигна пръст: — И ако си мислиш, че Новата република не разполага с достатъчно средства, помисли само колко се нуждае от пари Империята.

— Наистина има риск — съгласи се лесно Дравис и се изправи. — Е, беше ми приятно да се видим отново, Соло, но трябва да тръгвам. Поздрави принцесата си от мен.

— Ще предадеш на хората си предложението ми, нали?

— въздъхна Хан.

— Да, разбира се. Нищо чудно и неколцина да приемат. Никога не се знае.

Хан кимна. На повече не се и бе надявал от тази среща.

— Искам да те питам още нещо, Дравис. Кой командва парада, след като Джаба вече го няма?

Дравис го изгледа замислено и отговори:

— Е, това не е кой знае каква тайна. Имай предвид, че официална йерархия вече няма. Но ако трябва да заложа на някого, бих посочил Талон Карде.

Соло се намръщи. Беше чувал за Карде, разбира се, но никога не бе предполагал, че групата му е дори в първата десетка, да не говорим за върха. Или Дравис грешеше, или Карде беше от хората, които предпочитаха да не се шуми около тях.

— Къде мога да го намеря? — попита.

— Наистина ли искаш да знаеш? — усмихна се Дравис.

— Може би някой ден ще ти кажа.

— Дравис…

— Трябва да тръгвам. Ще се видим пак, Чуи — обърна се към изхода, но се спря: — Между другото, кажи на онова твое приятелче там, че е най-лошото подкрепление, което съм виждал. Мисля, че може и да ти е полезно — ухили се, обърна се отново и започна да си проправя път през тълпата.

Хан го изпрати с поглед и се намръщи. Дравис поне не се страхуваше да им обърне гръб, когато си тръгваше. Някои от другите контрабандисти, с които бе говорил, не му се доверяваха дори толкова. Бяха отбелязали някакъв напредък. До него Чубака недоволно измърмори.

— Какво друго може да се очаква, след като в съвета е адмирал Акбар? — сви рамене Хан. — Всички знаят, че калмарианците се справиха с контрабандистите още преди началото на войната. Не се притеснявай, ще дойдат при нас. Поне някои от тях. Дравис може да си говори колкото иска за печалбата и тръпката, но ако им предложиш сигурност и улеснения за поддържането на корабите, без да им обираш печалбата като Джаба и без някой да стреля по тях, всички ще се заинтересуват. Хайде, време е да се прибираме.

Излезе от сепарето и тръгна към бара, зад който едва се виждаше изходът. Спря до едно сепаре по средата и погледна единствения посетител вътре.

— Имам съобщение за теб — каза той. — Трябва да ти предам, че си най-лошото подкрепление, което е виждал Дравис.

Уедж Антилис се ухили и излезе иззад масата:

— Мисля, че това беше основната цел — каза той и прокара пръсти през черната си коса.

— Така е, но явно той не беше на това мнение — въпреки това Хан беше готов да признае, че Дравис имаше право. Доколкото знаеше, единственото място, където Уедж не стърчеше нелепо, беше пилотската кабина на изтребител при гоненето на императорски кораби. Огледа се и попита: — А къде е Пейдж?

— Тук съм, сър — долетя иззад рамото му тих глас. Капитанът се обърна. До тях бе застанал среден на ръст мъж, който с нищо не биеше на очи. Беше от хората, които се вписваха във всякаква обстановка и не се забелязваха. В края на краищата това беше основната цел.

— Видя ли нещо подозрително? — попита Хан. Пейдж поклати глава:

— Нямаше подкрепления, не носеше никакви други оръжия освен бластера. Този тип сигурно ти има огромно доверие.

— Аха. Отбелязваме напредък — Хан се огледа. — Да потегляме. Както е тръгнало, доста ще закъснеем, докато стигнем до Корускант. Искам на връщане да минем през Оброа скай.

— Ще търсим изчезналата еломинска бойна част? — попита Уедж.

— Да — сериозно отговори Хан. — Искам да видя дали вече са разбрали какво се е случило с тях. И ако имаме късмет, може дори да узнаем кой стои зад всичко това.