Тимъти Зан
Наследникът на Империята (19)

ГЛАВА 19

Идваше на себе си бавно и на части. Осъзнаваше само две неща — че лежи по гръб и че се чувства ужасно.

Постепенно мъглата в главата му започна да се разсейва и усещанията за околния свят започнаха да се завръщат. Въздухът беше топъл и влажен, лекият полъх на вятъра носеше непознати миризми. Твърдата повърхност под него навярно беше легло, сухата кожа и пресъхналата уста говореха, че последните няколко дни е прекарал в безпаметен сън.

Трябваха му още няколко минути, за да може наблюдението да достигне до замъгленото му съзнание. Ефектът от най-добрите шокови палки, за които бе чувал, не траеше повече от час и половина, най-много два. Явно, след като е бил зашеметен, са използвали приспивателни.

Усмихна се вътре в себе си. Карде навярно очакваше той да остане упоен още малко и сега щеше да бъде неприятно изненадан. Напрегна сили да се концентрира, вглъби се в джедайската техника за освобождаване от отровите в тялото и зачака мъглата в главата му да се разсее напълно. В следващите няколко секунди разбра, че не се получава, усилията му бяха напълно безполезни. Заспа отново. При следващото събуждане съзнанието му бе изцяло-прояснено. Премигна от светлината, по лицето му играеха слънчеви лъчи, отвори очи и надигна глава.

Лежеше на обикновено легло в малка, но уютно мебелирана стая, все още облечен в пилотския си костюм.

Точно срешу него беше отвореният прозорец, откъдето проникваше наситеният с аромати вятър, който бе доловил при предишното си събуждане. На петдесетина метра от сградата се издигаше гора, над дърветата приличаше жълтеникаво-оранжево слънце и той нямаше никаква представа, дали изгрява или залязва. С мебелировката й стаята не приличаше много на затворническа килия…

— Най-накрая се събуди, а? — стресна го женски глас от другата страна на леглото.

Люк сепнато извъртя глава в посоката, откъдето идваше гласът. Първата му мигновена мисъл беше, че някак е пропуснал да усети присъствието на друг човек в стаята, но втората, веднага след това, твърдеше, че това е невъзможно и че звукът сигурно идва от интерком. Извъртя се и откри, че първата му мисъл е била напълно правилна.

Седеше в кресло с висока облегалка, ръцете й небрежно почиваха върху облегалките, позата й му се струваше необичайно позната. Жената бе слаба, приблизително на неговата възраст, с блестяща меденочервена коса и тъмни зелени очи. Краката й бяха преметнати един връз лруг, на скута й лежеше малък, но зловеш на вид бластер. Обикновено живо човешко същество, но въпреки това Люк не можеше да я усети.

Объркването му явно бе проличало на лицето му.

— Точно така — каза тя и го възнагради с усмивка. Не приятелска, нито дори учтива, а сякаш изградена от горчивина и злобна насмешка. — Добре дошъл отново в света на обикновените смъртни.

С внезапен приток на адреналин Люк разбра, че странната пелена пред съзнанието му не прикрива единствено нея. Не чувстваше абсолютно нищо — хора, дроиди, дори и гората отвъд прозореца.

Изведнъж бе станал сляп за околния свят.

— Не ти харесва, нали? — подигравателно попита жената. — Не е приятно някой ден внезапно да изгубиш онова, което те е правело по-различен.

Бавно и предпазливо Люк провеси крака от леглото и седна, за да даде възможност на тялото си да свикне отново с усещането за движение. Жената го наблюдаваше внимателно, дясната й ръка се спусна към скута и стисна здраво бластера.

— Ако целта на това представление е да ме впечатлиш с невероятните си сили и бързо възстановяване — каза тя, — не се напрягай.

— О, нямам такива намерения — отвърна на пресекулки Люк, опитвайки се да прикрие хрипливото си дишане. — Целта на това представление е отново да се изправя на крака — погледна я право в очите, питаше се дали ще избегне погледа му, но тя дори не трепна пред напрегнатия му взор. — Ти си Мара Джейд, нали?

— Това също не ме впечатлява — студено отговори тя.

— Карде ми каза, че е споменал името ми пред теб.

Люк кимна:

— Освен това каза, че ти си открила изтребителя ми. Благодаря.

В погледа й проблеснаха пламъци:

— Спести си благодарностите — излая. — Единственият въпрос за мен е дали да те предадем на имперската флота, или сами да те убием — Мара рязко скочи на крака, стиснала заплашително бластера в ръката си: — Ставай! Карде иска да говори с теб.

Люк предпазливо се изправи и изведнъж забеляза, че бе пъхнала лазерния му меч в колана си. Нима самата тя бе джедай? Достатъчно могъща, че да заслони способностите му?

— Нито една от двете възможности не ми се вижда интересна — измърмори той.

— Има още една — тя пристъпи към него, достатъчно близо, за да може той да я докосне. Вдигна бластера и го насочи право в лицето му. — Да се опиташ да избягаш… и аз да те застрелям още тук и сега.

И двамата не помръдваха. В очите й пламтеше страхотна омраза, но когато Люк се вгледа по-внимателно, видя не само гняв. Дълбоко в нея гореше някаква болка.

Той не каза нищо, дори не помръдна и тя неохотно свали оръжието.

— Тръгвай! Карде ни очаква.

Стаята на Люк беше в края на дълъг коридор, по който на равни интервали се виждаха еднакви врати. Той реши, че това са спалните пометения за хората на Карде. Излязоха на обрасла с трева полянка и се насочиха към голяма сграда с висок покрив. Около нея се виждаха още няколко постройки — казарма, складове, хангар с работилница за ремонт на корабите. От двете страни на хангара бяха наредени десетина междузвездни кораба, най-малко два товарни кръстосвана като „Волният Карде“ и няколко по-малки, прикрити в гората, заобикаляща от всички страни комплекса. Зад един от товарните кръстосвачи се подаваше носът на изтребителя му. Почуди се дали да попита Мара какво е станало с Арту, но реши, че е по-добре да запази въпросите си за Карде.

Стигнаха до голямата централна сграда, Мара се присегна покрай Люк и долепи длан към малък светъл панел на стената. Вратата безшумно се отвори и тя каза: — Той е в голямата зала. Право напред. Тръгнаха по дълъг коридор, минаха през няколко немного обширни стаи за храна и почивка. При приближаването им в дъното на коридора се отвори голяма врата и Мара го въведе в просторна, сякаш изскочила от древните легенди зала.

Люк спря на прага зяпнал от изненада. Помещението бе огромно, с висок прозрачен таван, поддържан от гъста мрежа резбовани греди. Стените бяха от тъмнокафяво дърво, почти целите покрити с изящна резба. През миниатюрни пролуки сред изваянията проникваше мека синя светлина. На пръв поглед хаотично разхвърляни в цялата зала лежаха различни произведения на изкуството — малки пластики, картини, неразпознавасми предмети, дело на някоя чужда раса. В отделени един от друг уютни кътове за разговор бяха подредени кресла, кушетки, възглавнички, които придаваха на мястото почти неофициална атмосфера.

Но всичко това беше на заден плац, забелязваше се от втори поглед или далеч по-късно, зашото в първия момент цялото внимание на Люк бе погълнато от дървото, стърчащо в средата на стаята. Нямаше нищо общо с нежните декоративни дръвчета в императорския дворец. Беше огромно, в основата си стволът бе дебел почти един метър. Короната се издигаше далеч над прозрачния покрив. Дебелите клони, започващи на около два метра над пода, се разгръщаха в цялата зала, някои от тях почти докосваха стените като ръце, които се протягат да обхванат всичко наоколо.

— А, Скайуокър — дочу се някъде отпред. Люк с усилие сведе погледа си надолу. Карде се бе разположил удобно на едно кресло в подножието на дървото. От двете му страни на земята лежаха дългоноги животни, извили кучеподобните си муцуни към Люк. — Заповядайте насам.

Люк преглътна с усилие и тръгна към него. От детството си помнеше разни истории за дворци, в които растат дървета. Някои от приказките бяха доста зловещи, изпълнени със заплаха, чувство за безпомощност и страх. Във всички тези приказки дворците бяха свърталища на злото.

— Добре дошли отново в света на живите — проговори Карде, когато Люк се приближи. Взе сребърна каничка от масата до себе си и наля червеникава течност в няколко чаши. — Приемете моите извинения, че ви държах толкова време упоен. Но съм сигурен, че много добре си давате сметка за всички трудности около задачата един джедай да остане там, където си го сложил.

— Разбира се — кимна Люк. Вниманието му бе приковано към двете животни до креслото на Карде. Те продължаваха да го зяпат с настойчивост, от която по гърба му полазиха тръпки. — Въпреки че, ако ме бяхте помолили учтиво — добави той, — щяхте да разберете, че съм готов да ви сътруднича.

По устните на Карде пробяга лека усмивка:

— Може би. А може би не — махна с ръка към отсрещното кресло: — Разполагайте се.

Люк тръгна напред, едно от животните се надигна леко и издаде тих звук, нещо средно между мяукане и ръмжене.

— Спокойно, Щурм — укроти го Карде и погледна надолу. — Той е наш гост.

Съществото не обърна внимание на думите му, изцяло съсредоточено в Люк.

— Май не ви вярва — предпазливо предположи джедаят. Думите му се сляха със странното ръмжене на второто животно.

— Сигурно — Карде стисна здраво каишките на двете животни, огледа се из залата, погледът му попадна на тримата мъже, които се бяха разположили в единия ъгъл за разговори, и извика: — Чин! Изведи ги навън, моля те.

— Веднага — от групата се отдели мъж на средна възраст с фрофианска прическа и бавно се приближи. — Хайде, приятелчета — изръмжа той, пое каишките от ръката на Карде и поведе животните навън. — Какво ще кажете да излезем малко на разходка, а?

— Приемете извиненията ми, Скайуокър — произнесе Карде, докато изпращаше с намръщен поглед оттеглящите се животни. — Обикновено се отнасят по-учтиво с гостите. Сега вече можете да седнете.

Люк се подчини на поканата заповед и прие предложената му от Карде чаша. Мара пристъпи зад него и се настани до шефа си. Люк забеляза, че бе прибрала бластера в един кобур над лявата си китка, откъдето можеше да го извади с такава лекота, сякаш бе в ръката й.

— Това е съвсем лек стимулант — кимна към течността в чашите Карде. — Ще ви помогне да се събудите — отпи от своята и внимателно я постави на ниската масичка.

Люк предпазливо пое няколко глътки от течността. На вкус беше доста добра, а и ако Карде искаше отново да го упои, едва ли бе нужно да прибягва до такива детински хитрувания.

— Имате ли нещо против да ми кажете къде е моят Дроид?

— А, добре е — увери го контрабандистът. — Заповядах да го приберат в един от складовете за инструменти.

— Искам да го видя, ако е възможно.

— Може, но по-късно — Карде се облегна в креслото, на челото му се появиха леки бръчки. — Може би след като решим какво ще правим с вас.

Люк погледна към Мара.

— Помощникът ви вече спомена възможностите. Надявам се, че бих могъл да прибавя най-малко още една.

— Да ви изпратим обратно вкъщи? — предположи Карде.

— Срещу подобаващо възнаграждение, разбира се — увери го Люк. — Да кажем, два пъти повече от това, което предлага Империята.

— Твърде щедър сте с парите на други хора — сухо отвърна контрабандистът. — За съжаление проблемът е не в парите, а в политиката. Виждате ли, операциите ни се простират доста дълбоко в територията и на Империята, и на Новата република. Ако разберат, че сме ви освободили, имперските сили ще бъдат силно недоволни от нас.

— Обратното ще стане, ако ме предадете на Империята — изтъкна Люк.

— Точно така — кимна Карде. — Но да не забравяме, че поради повредата в антената на векторния предавател на вашия изтребител Републиката няма представа, какво се е случило с вас. А Империята за съжаление е много добре запозната с положението.

— И въпросът е не какво биха предложили — намеси се Мара, — а какво вече са предложили: трийсет хиляди.

Люк облиза устни:

— Не съм допускал, че струвам толкова скъпо.

— Вие сте разковничето за успеха или провала на всеки независим контрабандист — безцеремонно отсече Карде. — Сега край мястото на катастрофата сигурно има десетки кораби, които са пренебрегнали програмите си и поетите задължения, за да ви търсят — усмихна се леко. — Контрабандисти, които изобщо не са се и замисляли как биха се справили с един джедай, ако го хванат.

— Вашият начин, изглежда, действа добре — отговори Люк. — Предполагам, че няма да пожелаете да ми кажете как го постигате.

Карде се усмихна отново:

— Такива тайни струват много. Разполагате ли с такава ценна информация, която да размените срещу нея?

— Сигурно не — спокойно отвърна Люк. — Но отново изразявам увереност, че Новата република с готовност ше плати пазарната й стойност.

Контрабандистът отпи от напитката и погледна замислено към джедая над ръба на чашата.

— Предлагам ви сделка — каза той и постави чашата на масичката до себе си. — Вие ще ми кажете зашо Империята изведнъж започна да проявява толкова силен интерес към вас, а аз ще ви открия тайната, защо джедайските умения тук не действат.

— Защо не попитате направо някого от имперската флота?

Карде се усмихна:

— Не, благодаря. Не бих искал да се замислят откъде се е появил внезапният ми интерес към вас, особено след като отклонихме искането им да вземем участие във вашето издирване, позовавайки се на по-належащи задачи.

Люк го погледна изненадано:

— Не сте участвали в моето търсене?

— Не, не сме — Карде сви устни. — Залавянето ви е една от малките иронии на съдбата, които правят живота толкова интересен. Връщахме се от един курс за доставка, когато Мара изведнъж ни изкара от хиперпространството и програмира нов курс на кораба.

Люк изучаваше каменното изражение на Мара.

— Страшен късмет.

— Може би — отговори Карде. — В крайна сметка се озовахме в онази ситуация, която толкова се надявах да избегнем.

Люк протегна ръце с дланите нагоре:

— Тогава ме пуснете да си ида и да се престорим, че нищо не се е случило. Ще ви дам думата си, че ще запазя в тайна срещата си с вас.

— Все някога Империята ще разбере — поклати глава Карде. — Новият командващ е изключително вещ в събирането на късчета информация и подреждането им в цялостна картина. Според мен най-добрата възможност за вас е да успеем да намерим удовлетворяващо и двете страни решение. Сигурно има начин да ви пуснем и въпреки това да дадем на Империята това, което иска — той леко наклони глава. — Отново стигаме до първия ми въпрос.

— И от там до отговора — отвърна Люк. — Наистина нямам представа, какво иска от мен Империята — поколеба се, Лея вече би трябвало да е извън обсега на силите на Империята. — И все пак мога да ви кажа, че въпросът не е само до мен. Имаше и две нападения срещу сестра ми Лея.

— Опити за убийство? Скайуокър се замисли.

— Май не. Онова, на което присъствах, приличаше повече на опит за отвличане.

— Интересно — промърмори Карде и погледът му се зарея някъде в празното пространство. — Лея Органа Соло. Обучава се да стане джедай като брат си. Това би могло да обясни последните действия на Империята.

Люк почака, но в следващите секунди стана ясно, че Карде няма да продължи мисълта си на глас.

— Споменахте за компромис — напомни той. Контрабандистът поклати глава и отново насочи вниманието си към пленника.

— Да. Хрумна ми, че Империята може да се интересува от вашата привилегирована позиция в управлението на Новата република и че се опитва да получи вътрешна информация за работата и намеренията на Временния съвет. В такъв случай може да успеем да се споразумеем да ви освободим, а на имперската флота да предоставим вашия дроид.

Стомахът на Люк се сви на пареща топка:

— Няма да им свърши никаква работа — отговори възможно най-спокойно. Мисълта да продаде Арту за роб на Империята… — Арту никога не е присъствал на срещите на съвета.

— И все пак знае твърде много за вас — изтъкна Карде. — Както и за сестра ви, за нейния съпруг и останалите високопоставени лица от Новата република — сви той рамене. — Разбира се, това е хипотетичен въпрос. Фактът, че вниманието на Империята е съсредоточено изключително върху единствения джедай и евентуалния негов последовател от Новата република, означава, че имперските сили не се нуждаят единствено от информацията. Къде бяха извършени двете предишни нападения?

— Първото на Бимисаари, а второто — на Бпфаш. Карде кимна:

— Имаме наш човек на Бпфаш, вероятно той ще може да проследи действията на имперските сили там. Опасявам се, че дотогава ше трябва да останете тук като наш гост.

Думите му прозвучаха недвусмислено като знак за приключване на разговора.

— Позволете ми да изтъкна едно последно нещо — каза Люк. — Независимо какво ще се случи с мен или дори с Лея, Империята е обречена. В Новата република има повече планети, отколкото под управлението на имперските сили, и броят им нараства с всеки изминал ден. В крайна сметка ще победим, дори и само заради численото ни превъзходство.

— Доколкото си спомням, това беше и основният аргумент на императора, когато обсъждаше вашия бунтовнически съюз — сухо възрази контрабандистът. — Но това е основният проблем в нашата дилема, нали? Ако не ви предам на Империята, тя ще търси начин да даде воля на гнева си и да ми отмъсти, докато в дългосрочен план Новата република има по-големи шансове да спечели войната.

— Само ако той и сестра му са неотлъчно там и държат Мон Мотма за ръчичката — презрително се намеси Мара. — Ако…

— Ако ги няма, крайният резултат става далеч по-неясен — съгласи се Карде. — Във всеки случай благодаря ви за отделеното време, Скайуокър. Надявам се, че ще вземем решение, без да се бавим много.

— О, не се притеснявайте заради мен — отвърна Люк. — Планетата изглежда доста приятна и не бих имал нищо против да прекарам още няколко дни тук.

— Не се заблуждавайте — предупреди го Карде. — Моите два ворнскъра имат доста горски сродници, неполучили домашно възпитание.

— Разбрах — кимна Люк.

Ако все пак успееше някак да се измъкне от лагера на Карде и да отхвърли онова, което възпрепятстваше джедайските му умения…

— И не разчитайте на силата да ви защити — почти нехайно добави Карде. — В гората ще бъдете също толкова безпомощен, а дори и повече — погледна към дървото, което се извисяваше над тях. — Освен всичко друго там има много повече йосаламири, отколкото тук.

— Йосаламири? — Люк проследи ръката му с поглед и за пръв път забеляза слабоватите сиво-кафеникави същества на клона над главата на домакина. — Какво представляват?

— Те са причината вие все още да сте там, където ви поставихме — отговори Карде. — Изглежда, притежават необикновената способност да отблъскват Силата, да кажем, че създават мехури, в които Силата не действа.

— Не бях чувал за тях — каза Люк, чудейки се дали в думите на контрабандиста има някаква истина. Йода и Бен не бяха споменавали подобна възможност.

— Мнозина не са чували за тях — съгласи се Карде. — А в миналото повечето от запознатите със способностите на йосаламирите са предпочитали да запазят тайната. Джедаите от Старата република избягваха планетата по очевидни причини, поради което доста групи контрабандисти още тогава установиха тук своите бази. След като императорът унищожи джедаите, повечето контрабандисти си заминаха, тъй като предпочитаха да са по-близо до оживените търговски пътища. Сега, когато джедаите отново се завръщат — кимна сериозно към Люк, — вероятно част от тях ще се появят отново. Местното население едва ли ще изпадне във възторг от това.

Люк погледна към дървото. Сега, когато вече знаеше какво да търси, успя да види още няколко йосаламира, увити около клоните.

— Какво ви кара да мислите, че точно йосаламирите, а не нещо друго е причината за възникването на тези мехури, в които не се допуска Силата?

— Отчасти местната легенда — отговори Карде, — но главното е фактът, че сега стоите пред мен и разговаряме. Виждате ли някакъв друг начин един напрегнат човек с шокова палка в ръка да се промъкне зад джедай, без да бъде забелязан?

Скайуокър го погледна изненадано. И последното парче от загадката попадна на мястото си:

— На борда на „Волният Карде“ също е имало йосаламири.

— Точно така — кимна Карде. — Случайно. Е — погледна той към Мара, — не точно съвсем случайно.

Люк отново вдигна глава към йосаламирите над Карде.

— И какво пространство обхващат тези мехури?

— Не съм сигурен дали някой знае с точност — призна Карде. — Легендата разказва, че един йосаламир може да поддържа мехур с радиус от един до десет метра, но когато са няколко, става много по-голям. Изглежда, по някакъв начин успяват да обединят силите си. Може би вие ще ни окажете честта да участвате в няколко експеримента с тях, преди да ни напуснете?

— Може би — отвърна Люк. — Въпреки че това със сигурност ще зависи от посоката, в която ще се отправя от тук.

— Вероятно — съгласи се Карде. — Добре, сигурно искате да се преоблечете, с този пилотски костюм сте вече няколко дни. Успяхте ли да вземете със себе си някакви дрехи?

— В товарното отделение на изтребителя има малък куфар — отговори Люк. — Благодаря ви, че взехте и кораба ми.

— Винаги съм се старал да не изхвърлям нищо, което някой ден може да се окаже полезно — отвърна Карде. — Ще ви изпратим нещата веднага щом някой от моите помощници провери дали в тях няма скрито оръжие или друг полезен за вас уред — усмихна се леко: — Не ми се вярва един джедай да се обременява с подобни неща, но винаги съм се опитвал да бъда максимално предпазлив. Приятна вечер, Скайуокър.

Мара отново извади малкия бластер и го размаха:

— Да вървим! Люк се изправи.

— Позволете ми да ви предложа още една възможност — обърна се той към Карде. — Ако решите, че е по-добре да забравите за цялата случка, можете да ме върнете с Арту там, където ни намерихте. Бих искал да си пробвам късмета с другите, които ни търсят.

— Дори с имперската флота? — попита Карде.

— Дори с нея — кимна Люк.

Лека усмивка се появи на устните на контрабандиста:

— Може това да ви изненадва, но ще помисля над предложението ви.

Мара го изведе отново на двора. Слънцето се бе скрило зад дърветата, сега небето бе доста по-сиво.

— Дали не пропуснах вечерята? — попита той, докато вървяха по коридора към стаята му.

— Може и да ти донеса нещо — отвърна тя с едва прикрито раздразнение.

— Благодаря — Люк внимателно си пое дъх: — Не разбирам защо до такава степен не ме обичаш…

— Млъквай! — прекъсна го Мара. — Затваряй си устата! Люк се намръщи и не направи друг опит да я заговори.

Стигнаха до стаята и тя го бутна вътре.

— Прозорецът не се заключва, но има вградена аларма — предупреди го тя. — Само да си се опитал да излезеш, ще ти бъде все едно дали аз или ворнскърите ще те намерят първи — усмихна се подигравателно: — Но недей да вземаш толкова насериозно думите ми. Опитай се и ще разбереш.

Люк погледна към прозореца, после се обърна отново към Мара:

— Благодаря, няма да се възползвам от тази възможност.

Тя излезе от стаята, без да каже нищо повече, и внимателно затвори вратата след себе си. Чу се щракването на електронната ключалка и всичко потъна в тишина.

Той се приближи до прозореца и надникна навън. Някои от прозорците на отсрещните сгради светеха, но не успя да види дали има някой в тази, в която бе заключен. Това трябваше да се очаква независимо дали Карде шеше да реши да го предаде на Империята или да го пусне да се върне в Новата република. Нямаше никакъв смисъл помощниците му да знаят повече от необходимото. Още повече ако Карде решеше да послуша съвета на Мара и веднага да го убие.

Отдръпна се от прозореца и се приближи до леглото, борейки се със страха. След срещата лице в лице с императора не се бе чувствал толкова безпомощен. А и не е бил реално толкова безпомощен.

Пое си дълбоко въздух. За джедая няма чувства, а покой. Знаеше, че не може да няма начин да избяга от тук.

Въпросът беше да остане жив, докато го намери.