Тимъти Зан
Наследникът на Империята (14)

ГЛАВА 14

— Петдесет и една — изръмжа за пореден път Ландо Калризиан и погледна свирепо към Хан и Лея. Вече десета минута обикаляше нервно около креслата във всекидневната. — Петдесет и една от най-добре оборудваните ми минни къртици. Петдесет и една! Та това е половината от работната ми сила, представяте ли си!? Половината!

Отпусна се в едно кресло, но веднага отново скочи на крака и закръстосва стаята, а черната му пелерина се развяваше зад него като укротен буреносен облак. Лея отвори уста да изрази съжаление и да се опита да го успокои, но Хан предупредително я стисна за китката. Явно и преди бе виждал Ландо в подобно състояние. Тя преглътна думите си и продължи да наблюдава как домакинът им крачи наоколо като затворено в клетка животно. И изведнъж, без никакво предупреждение, всичко свърши.

— Съжалявам — рязко каза Ландо, спря пред нея и взе ръката й. — Пренебрегвам задълженията си на домакин, нали? Добре дошли на Нклон — поднесе ръката й към устните си, целуна я, а със свободната ръка махна към прозореца: — Какво ще кажете за малкото ми предприятие?

— Поразително — отговори убедено Лея. — Как ти хрумна да дойдеш тук?

— А, замислях го от години — сви той рамене, изправи я нежно на крака и я поведе към прозореца, обхванал с ръка кръста й. Откак се бяха оженили с Хан, Лея бе забелязала промяна в отношението на Ландо към нея. То бе станало кавалерско, изцяло според предписанията на дворцовия етикет — коренно различно от държането му при първата им среща в Облачния град. В началото доста се бе озадачила, но после разбра, че всичко е с цел да дразни Хан. Но сега той дори не даде вид, че го е забелязал.

— Попадал съм на планове за нещо подобно в Облачния град от времето, когато го е построил лорд Еклесис Фиг — продължи Ландо и махна с ръка към прозореца. С бавното движение на града хоризонтът се приближаваше едва-едва, лекото полюшване и гледката напомниха на Лея за няколкото й пътувания с морски кораб. — Повечето от необходимия метал е дошъл от свръхгорещата вътрешна планета, която сполучливо са кръстили Скъперник, и въпреки че за добиването на рудата са използвали гризковци, е отнело страшно много време. Та Фиг е нахвърлял идеята за построяването на подвижна рудодобивна станция, която постоянно да е на неосветената тъмна страна на Скъперник. Но не се е получило.

— Не беше възможно — намеси се Хан и застана зад Лея.

— Повърхността на Скъперник е твърде набраздена, за да може каквато и да е била машина на колела да се движи лесно по нея.

Ландо го погледна изненадано:

— Откъде знаеш за проекта?

Хан разсеяно поклати глава, погледът му обхождаше околността навън и звездното небе над тях.

— Прекарвал съм не един следобед заровен в имперските архиви, когато ти се опитваше да убедиш Мон Мотма да помогне за изграждането на Пътуващия град. Исках да проверя дали някой друг вече не е правил опит, откривайки, че не е възможно да стане.

— Много мило от твоя страна, че си си направил труда — Ландо вдигна вежди: — Ще ми кажете ли най-сетне какво става и защо сте тук?

— Може би ще е най-добре да почакаме и Люк да дойде — тихо предложи Лея, преди Хан да успее да отговори.

Ландо погледна край приятеля си, сякаш току-що бе забелязал липсата на Люк:

— А къде е той всъщност?

— Искаше да вземе един бърз душ и да се преоблече — отговори Хан и насочи вниманието си към натоварената с руда малка совалка, която се приближаваше към платформите за кацане. — Изтребителят му не разполага с особени удобства.

— Най-вече за по-дълги пътувания — съгласи се Ландо и проследи погледа му. — Винаги съм казвал, че не върви хипердвигател на такова малко нещо.

— Ще видя защо се забави — внезапно реши Хан. — Имаш ли предавател в тази стая?

— Ей там — Ландо посочи към украсен с резба дървен бар в ъгъла на стаята. — Набери централата, те ше те свържат.

— Благодаря — извика през рамо Хан, вече преполовил пътя до бара.

— Нещата са зле, така ли? — прошепна Ландо на Лея и проследи с поглед движението на приятеля си.

— Доста — призна тя. — Има вероятност звездният разрушител да е дошъл тук заради мен.

Ландо не отговори веднага, но след малко спокойно, сякаш изричаше неоспорима истина, каза:

— Дошли сте да търсите помощ. — Да.

Той си пое дълбоко дъх.

— Ще направя каквото мога, разбира се.

— Благодаря ти — кимна Лея.

— За нищо — отговори той.

Но погледът му се премести от Хан към прозореца и бурната дейност, която кипеше навън; изражението му не издаваше бушуващите в него чувства. Вероятно си мислеше за последния път, когато Лея и Хан бяха идвали при него с молба за помощ. И какво му струваше това.

Ландо изслуша мълчаливо разказа им и поклати глава:

— Не — решително каза той. — Ако има изтичане на информация, със сигурност не е от Нклон.

— Откъде си сигурен? — попита Лея.

— За вас не е обявено възнаграждение — отговори Ландо. — Вярно, че тук си имаме неколцина негодници, но те се интересуват единствено от парите. Никой от тях няма да ви предаде на Империята за забавление. Освен това защо имперските сили ще крадат моите минни къртици, ако са преследвали вас?

— Просто за да те ядосат — предложи Хан. — Искам да кажа, че не виждам някаква основателна причина да отмъкнат машините.

— Прав си — съгласи се Ландо. — Може би искат да окажат натиск върху някой от моите клиенти или просто да разстроят притока на суровини за Новата република. Както и да, не това е основното. Въпросът е, че те взеха машините, а оставиха вас.

— А откъде знаеш, че няма предложено възнаграждение за нас — попита Люк от мястото си вдясно от него.

Лея бе забелязала, че се бе настанил така, че с лазерния си меч да бъде между приятелите си и единствената врата на стаята. Явно тук се чувстваше в не по-голяма безопасност от нея.

— Защото щях да разбера, ако имаше — отговори леко сопнато Ландо. — Това, че съм станал порядъчен гражданин, не означава, че вече нямам никакви контакти с подземния свят.

— Казах ти, че ще има нужните връзки — кимна с мрачно задоволство Хан. — Чудесно. На кои от хората си имаш вяра, Ландо?

— Е… — леко избръмчаване от китката му го прекъсна.

— Извинявайте — извади мъничък предавател от декоративната си платнена гривна и натисна някакъв клавиш: — Да?

Лея не успя да чуе отговора от мястото си.

— Какъв предавател? — попита Ландо и се намръщи, — Добре. Аз ще се погрижа. Продължете проучванията — изключи предавателчето и го прибра обратно в гривната.

— Обадиха се от свързочния отдел — обясни той и се огледа. — Засекли са късовълнов предавател на много необичайна честота, който май излъчва от тук.

Лея усети как Хан до нея се напрегна.

— Какъв предавател? — попита той.

— Може би такъв — намеси се Люк. Изправи се, извади от туниката си сплескан цилиндър и пристъпи към Ландо.

— Мислех си, че ще можеш да ми кажеш нещо за него.

Ландо взе цилиндъра и го претегли на ръка.

— Интересно — промърмори и внимателно се вгледа в неразбираемия надпис. — Не бях виждал такова нещо от доста време. Поне не този тип. Откъде го имаш?

— Намерих го зарит в калта в блатата. Арту го засече от доста голямо разстояние, но не успя да ми каже какъв е.

— Това е въпросният предавател значи — кимна Лаидо.

— Направо е невероятно, че все още работи.

— А какво точно излъчва? — попита Хан и погледна уреда, сякаш бе отровна змия.

— Само радиовълни — увери го Ландо. — А и обхватът е доста малък, по-малък от планетарния радиус. Не е възможно да е бил използван, за да се проследи Люк дотук, ако това те тревожи.

— Знаеш ли какво представлява? — попита Люк.

— Разбира се — Ландо му го върна. — Доста стар модел късобълнов предавател за връзка с кораб. Както изглежда, заложен е преди Войната на клонингите.

— Повиквач? — изненада се Люк и го завъртя в ръцете си. — Нещо като устройството за дистанционно управление на кораба?

— Точно така — кимна Ландо. — Само че доста по-сложно. Ако корабът ти е оборудван с напълно автономна верига системи, само с една команда той ще дойде право при теб, като заобиколи всички препятствия по пътя. Някои от корабите дори могат доста умело при необходимост да си пробият път през противника с бой — поклати глава, обзет от спомени. — Понякога това е изключително полезно.

Хан изсумтя леко:

— Кажи го на флотата на „Катана“.

— Е, разбира се, че трябва да вградиш и системи за самозащита — възрази Ландо. — Но поверяването на управлението на сложните системи на кораба на десетки или дори на стотици дроиди поражда допълнителни проблеми. Полуавтоматичните системи, които използваме при транспортните и защитните кораби, тук са достатъчно безопасни.

— А в Облачния град също ли използвахте полуавтоматични вериги? — попита Люк. — Арту каза, че те е видял с нещо подобно в ръка веднага щом се махнахме от там.

— Моят личен кораб бе изцяло автоматизиран — каза Ландо. — Исках нещо, което можеше да реагира веднага, просто за всеки случай — той стисна устни. — Хората на Вейдър сигурно са го открили и са го унищожили, докато са причаквали теб, защото той не дойде, когато го повиках. Каза, че си го намерил в някакво блато ли?

— Да — Люк погледна Лея. — На Дагоба. Лея го зяпна изненадано:

— Дагоба? Където е отишъл обърнатият в тъмната страна на Силата джедай от Бпфаш?

— Точно така — кимна Люк. Стисна здраво цилиндричния предавател със странно изражение на лицето. — Това нещо сигурно е било негово.

— А може друг да го е изгубил по друго време — изтъкна Ландо. — Късовълнов предавател отпреди Войната на клонингите може да работи повече от век на нисък режим на мощност.

— Не — бавно поклати глава Люк. — Негов е, сигурен съм. Пещерата, в която го намерих, е изцяло пропита с тъмната страна на Силата. Струва ми се, че той е умрял там.

Известно време никой не проговори. Лея наблюдаваше внимателно брат си и чувстваше напрежението в мислите му. На Дагоба се бе случило още нещо, което се връзваше с новото усещане за спешност, което бе усетила, докато се приближаваха към Нклон. Люк рязко вдигна очи, сякаш прочел мислите й.

— Говорехме за контактите на Ландо с контрабандистите — каза той. Съобщението беше ясно — сега не му беше времето да пита за подробности около случилото се на Дагоба.

— Точно така — веднага поде Хан, явно и той долавяйки намека. — Искам да знам на кои от твоите заобикалящи закона приятели можеш да вярваш.

Ландо вдигна рамене:

— Зависи какво искаш да им повериш. Хан го погледна в очите:

— Живота на Лея.

Чубака, седнал от другата страна на масата точно срещу Хан, изръмжа изненадано. Ландо го зяпна втрещено:

— Шегуваш се!

Хан поклати глава и прикова поглед в очите на домакина:

— Видя колко близо до нас се движат имперските сили. Налага се да я скрием някъде, докато Акбар разбере откъде изтича информация. Но тя трябва да остане във връзка с Корускант, с други думи, най-подходящото място е някоя дипломатическа мисия, към чиито предаватели да се прикрепим незабелязано.

— А дипломатическата мисия означава кодове — тежко каза Ландо. — Съжалявам, Хан, но не познавам хакер, на когото да се доверя толкова.

— А имаш ли връзки с група контрабандисти, която от дълги години да работи с някого? — настоя Хан.

— И да му вярвам? — замисли се Ландо. — Не точно. Единственият, който донякъде се доближава, е Талон Карде — всички разправят, че е безкрайно честен в търговските си сделки.

— Срещал ли си се с него? — попита Люк.

— Веднъж — отговори Ландо. — Направи ми впечатление на пресметлив и продажен особняк.

— Чувал съм за Карде — намеси се Хан. — Всъщност от месеци се опитвам да се свържа с него. Нали помниш Дравис? Той ми каза, че групата на Карде е най-голямата в момента.

— Може и да е прав — вдигна рамене Ландо. — Карде не е като Джаба, да обикаля и да се перчи с влиянието и силата си. Дори не съм сигурен къде му е базата, да не говорим кои са верните му хора.

— Ако изобщо ги има — изръмжа Хан. Лея видя в очите му огорчението от безполезните срещи с различните контрабандистки групировки, които предпочитаха да не вземат категорична страна в политическия спор между Новата република и Империята. — Доста от тях нямат.

— Рисковете на професията — потърка брадичката си Ландо, сбърчил замислено чело. — Не знам, Хан. Иска ми се да ви предложа да останете тук, но защитата, с която разполагаме, наистина не е в състояние да спре по-сериозно нападение — намръщи се на нещо в себе си. — Освен ако не направим нещо по-хитро.

— Като?

— Например да вземем малък кораб или спасителна совалка и да я скрием под повърхността — очите му заблестяха. — Ще я заравяме точно преди настъпването на зората и така ще бъдете на пряка слънчева светлина само по няколко часа на ден. Имперските сили дори няма да могат да ви открият, да не говорим да стигнат до вас.

Хан поклати глава:

— Прекалено рисковано е. Ако възникне проблем, няма да има как да ни помогнете.

Чубака го докосна по ръката и тихо изръмжа. Хан се обърна към уукито.

— Не е толкова рисковано, колкото изглежда — Ландо насочи вниманието си към Лея. — Може да направим самата капсула напълно безопасна — правили сме такива неща с пратки свръхчувствителни уреди и не са се повреждали.

— Колко трае завъртането на Нклон? — попита Лея. Ръмженето на Чубака стана още по-настоятелно, но все още не достатъчно силно, че да разбере за какво си приказваха с Хан.

— Малко повече от девет стандартни дни — отговори Ландо.

— Значи ще бъдем напълно изолирани от Корускант най-малко четирийсет и пет. Освен ако не разполагаш с предавател, който да работи и на слънчевата страна.

Ландо поклати глава:

— Най-добрите, които имаме, ще изгорят за няколко минути.

— В такъв случай…

Прекъсна я покашлянето на Хан.

— Чуй има предложение — обяви той, като гласът и изражението на лицето му издаваха смесени чувства.

Всички погледнаха към тях.

— И какво е то? — подсказа Лея. Хан облиза устни:

— Той казва, че ако искаш, би могъл да те заведе на Кашиуук.

Лея погледна към Чубака, усети, че я побиват странни и не особено приятни тръпки.

— Бях останала с впечатлението — внимателно започна тя, — че уукитата не обичат да приемат посетители на техния свят.

Отговорът на Чубака бе объркан като изражението на Хан.

— Уукитата са били доста приятелски настроени към хората, преди да се появи Империята и да започне да ги отвежда в робство — каза Хан. — Но би трябвало да е възможно за посещението ти да знаят само неколцина души — ти, Чуй, представителят на Новата република и още един-двама.

— Само че отново опираме до представителя на Новата република, нали той ще разбере за мен? — изтъкна Лея.

— Да, но той ще бъде ууки — каза Ландо. — Ако те приеме под личната си закрила, никога няма да те предаде, това е абсолютно сигурно.

Лея се вгледа внимателно в Хан:

— Звучи добре. Защо не ти харесва? Едно мускулче на бузата на Хан трепна.

— Кашиуук съвсем не е най-безопасното място в галактиката — направо заяви той. — Особено за хора. Ще живееш на дървета, на стотици метри над земята…

— Нали ще бъда с Чуй — решително напомни тя, но едва успя да потисне потреперването си. Беше чувала какви ли не разкази за смъртоносната природа на Кашиуук. — Ти му поверяваш живота си доста често.

Той сви сконфузено рамене:

— Друго е.

— Защо не идеш с тях? — предложи Люк. — Така ще можеш лично да я защитиш, ако се наложи.

— Прав си — навъсено се съгласи Хан. — Точно това възнамерявах да направя, но Чуй смята, че ще спечелим повече време, ако двамата с Лея се разделим. Той ще я заведе на Кашиуук, а аз ше отлетя със „Сокол“, като се престоря, че тя все още е с мен. Нещо подобно. Ландо кимна:

— Звучи ми съвсем приемливо.

Лея погледна Люк, на устните й напираше очевидното предложение, но така и остана неизречено. Нещо в изражението му я предупреди да не го моли да дойде с нея.

— Двамата с Чуй ще се оправим — стисна тя ръката на Хан. — Не се притеснявай.

— Е, значи решено — каза Ландо. — Може да използвате моя кораб, разбира се. Всъщност — той изглеждаше замислен, — ако искаш компания, Хан, мога да дойда с теб.

Приятелят му сви рамене, очевидно все още недоволен от решението.

— Ако имаш желание, разбира се.

— Чудесно — каза Ландо. — Може би ще е най-добре да напуснем Нклон заедно — от няколко седмици планирам едно междузвездно пътуване за пазаруване, така че имам основателна причина. След като подминем депото на прикриващите кораби, Чуй и Лея ще вземат моя кораб и никой нищо няма да разбере.

— И тогава Хан може да прати някакво съобщение до Корускант, все едно Лея все още е на борда — предложи Люк.

Ландо се усмихна лукаво:

— Всъщност си мисля, че може да направим нещо повече. Трипио още ли е с вас?

— Помага на Арту при проверката на повредите на „Сокол“ — каза Лея. — Защо?

— Ще видиш — отговори Ландо и се изправи. — Ще ни отнеме малко време, но според мен си заслужава. Хайде да поговорим с моя главен програмист.

Главният програмист беше дребен мъж със замечтани сини очи, тънка ивица коса се извиваше като сива дъга от веждите до врата му, а на тила му имаше намотай блестиш имплантирай шунт. Люк слушаше как Ландо обяснява процедурата, и остана, докато се убеди; че всичко върви гладко. След това тихо се измъкна и се прибра в стаята, която му бе приготвена от хората на домакина. Час по-късно Лея го намери загледан безцелно в безкрайния звезден поток.

— Ето къде си бил — каза тя, приближи се и погледна към звездите на екрана. — Започнахме да се чудим къде може да си отишъл.

— Трябваше да проверя нещо — отговори Люк. — Свършихте ли вече?

— Аз свърших с моята част — Лея дръпна едно кресло и седна до него. — Сега работят по цялата програма. След това ще дойде и редът на Трипио.

Люк поклати глава:

— На мен ми се струваше доста по-просто.

— Е, основните техники са прости — съгласи се тя. — Доколкото разбирам, най-трудната част е да я прекарат през програмата за самосъхранение на Трипио, без да променят самосъзнанието му — погледна отново към екрана. — Мислех си да те питам дали не искаш да дойдеш с мен на Кашиуук — опитваше се с всички сили гласът й да звучи нормално. — Но ти май имаш други планове.

Брат й потрепери:

— Не те изоставям, Лея — прошепна той и му се искаше да си повярва. — Наистина. В дългосрочен план това може да означава за теб и за близнаците много повече от всичко, което бих могъл да направя на Кашиуук.

— Добре — прие спокойно думите му тя. — Поне ще ми кажеш ли къде отиваш?

— Още не знам — призна той. — Трябва да намеря един човек, но нямам представа, откъде да започна да го търся — поколеба се, изведнъж осъзна колко странно и дори може би налудничаво щяха да прозвучат думите му. Но въпреки това все някога трябваше да изплюе камъчето: — Става въпрос за друг джедай.

Тя го зяпна невярващо:

— Шегуваш се.

— Защо? — попита Люк и се намръщи. Реакцията й изглеждаше някак не на място. — Галактиката е огромна.

— Но нали се смяташе, че ти си последният джедай в нея — възрази тя. — Нали точно това ти е казал Йода, преди да умре?

— Да — кимна той. — Но започвам да си мисля, че е сгрешил.

Тя повдигна вежди:

— Сгрешил? Майстор джедай?

В съзнанието на Люк проблесна скъп спомен: как призрачното видение на Оби уан се опитва да му обясни предишните си твърдения за Дарт Вейдър сред блатата на Дагоба.

— Понякога един джедай може да каже нещо подвеждащо — каза той. — А дори и майсторите джедай не са всезнаещи.

Замълча, гледаше сестра си и се чудеше каква част от цялата история да й разкаже. Разгромът на Империята все още бе твърде далеч, а животът на тайнствения джедай можеше да зависи от опазването на съществуването му в тайна. Лея чакаше мълчаливо, на лицето й бе изписана загриженост.

— Това не трябва да го казваш на никого — пророни накрая Люк. — Наистина на никого, дори на Хан и Ландо, освен ако не стане абсолютно наложително. Те нямат твоите способности да издържат на разпити.

Лея потрепери, но погледът й остана ясен и тя тихо прошепна:

— Разбирам.

— Добре. Идвало ли ти е някога на ум да се запиташ как Учителя Йода успяваше да остане скрит от императора и Вейдър през всичките години?

Тя сви рамене:

— Вероятно, но съм смятала, че те не са знаели за съществуването му.

— Би трябвало да са знаели — изтъкна Люк. — Те разбраха за мен от изкривяването на Силата, когато започнах да я използвам. Защо да не са знаели и за Йода?

— Някакво прикриване на съзнанието?

— Може би. Но според мен по-вероятно се дължи на мястото, което е избрал да живее. Или по-скоро — сети се той, — което случаят е избрал за негов дом.

Едва забележима усмивка заигра по устните на Лея.

— Нима най-накрая е настъпил моментът да разбера къде е бил твоят таен център за обучение?

— Не исках друг да знае за него — каза Люк, тласкан от неразбираем импулс да се опита да оправдае решението си пред нея. — Беше съвършено скрит, а дори след смъртта му се страхувах, че имперските сили могат да направят нещо — той млъкна, но бързо се съвзе. — Както и да е, сега това няма значение. Домът на Йода беше на Дагоба. Буквално в съседство с обладаната от тъмната страна на Силата пещера, където намерих предавателя.

За миг очите й се разшириха от изненада.

— Дагоба — прошепна тя, кимна леко, като че най-сетне бе решила някаква тормозеща я от дълго време загадка. — Винаги съм се чудила как избягалият от Бпфаш обърнат в тъмната страна на Силата джедай е бил победен накрая. Сигурно тъкмо Йода го е… — намръщи се тя.

— Спрял — довърши вместо нея Люк и по гърба му полазиха тръпки. Собствените му схватки с Дарт Вейдър бяха достатъчно болезнени, а истинска война между двама майстори джедай сигурно би била ужасяваща. — И сигурно го е спрял, без да си губи времето.

— Предавателят вече е бил превключен на ниска мощност — напомни Лея. — Той може би се е приготвял да повика кораба си.

Люк кимна:

— Всичко това обяснява защо пещерата е така пропита с тъмната страна на Силата. Но не обяснява защо Йода е избрал да живее там — той замълча, като я наблюдаваше внимателно.

След малко тя се досети:

— Пещерата го е прикривала — прошепна тя. — Също както взаимно се неутрализират положителният и отрицателният електрически заряд — за страничния наблюдател сякаш няма никакъв заряд.

— Мисля, че в това е обяснението — отново кимна Люк. — И ако наистина това е бил начинът, по който Учителя Йода е останал скрит, защо някой друг джедай не е приложил същия номер?

— Би могъл — съгласи се неохотно Лея. — Но не мисля, че слуховете за Кбаот са достатъчно сериозни, че да тръгнеш да го преследваш.

Люк се намръщи изненадано:

— Какви слухове? Сега Лея се изненада:

— Говори се, че някакъв майстор джедай на име Хоръс Кбаот се е появил отново от скривалището си, където е прекарал последните десетилетия — погледна го внимателно тя. — Не си ли чувал?

Той поклати глава: — Не.

— Но тогава как…

— Някой се свърза с мен, Лея. По време на битката този следобед. Проникна в съзнанието ми, както би го направил джедай.

Двамата се гледаха известно време мълчаливо, накрая Лея проговори:

— Не вярвам. Просто не мога да повярвам. Къде би могъл да се крие толкова дълго джедай със Силата и миналото на Кбаот? И защо?

— Не знам защо — призна Люк. — А относно това къде — кимна към екрана. — Ето това търсех. Място, където би могъл да е умрял обърнат в тъмната страна на Силата джедай — и погледна отново към Лея. — Слуховете обясняват ли къде би могъл да се намира Кбаот?

— Това може да се окаже капан на имперските сили — предупреди го Лея с внезапно станал рязък глас. — Човекът, който се е свързал с теб, може да е някой прегърнал тъмната страна на Силата джедай, като Дарт Вейдър, а историята за Кбаот да е измислена за примамка. Не забравяй, че Йода не ги броеше. Вейдър и императорът все още бяха живи, когато той каза, че ти си последният джедай.

— Възможно е — призна той. — Може и да е фалшив слух. Но ако не е…

Изречението увисна недовършено във въздуха. Лея се измъчваше от колебания, изписани на лицето й и преплетени здраво с тревогите й за безопасността му. Но докато го наблюдаваше, си възвърна контрола върху чувствата.

Беше успяла да напредне доста в тази страна от обучението си.

— Той е на Джомарк — накрая тихо каза тя. — Поне според слуховете, които ни предаде Уедж.

Люк се обърна към екрана и извика в компютъра данните за Джомарк. Не бяха кой знае колко много.

— Не е гъсто населена планета — обади се той, загледан в статистическите данни и рядко осветените части на картата. — Под три милиона. Или поне е било така, когато са вкарани тези данни — добави той и потърси датата на публикацията. — Изглежда, през последните петнайсет години никой не е обръщал внимание на Джомарк — обърна се към Лея. — Точно такова място ще избере един джедай, за да се скрие от Империята.

— Веднага ли тръгваш?

Погледна я и преглътна бързия и очевиден отговор.

— Не, ще почакам да се приготвите с Чуй и да тръгнем с един прикриващ кораб. Поне дотолкова ще мога да те предпазя.

— Благодаря — тя си пое дълбоко въздух и се изправи. — Надявам се, че знаеш какво правиш.

— И аз — честно отговори той. — Но просто трябва да опитам. Поне това знам със сигурност.

Лея стисна устни:

— Сигурно едно от нещата, с които трябва да свикна, е да се оставям да ме води Силата.

— Не се безпокой — посъветва я Люк, изправи се и изключи екрана. — Не става изведнъж, просто привикваш с нея. Хайде, да отидем да проверим докъде са стигнали с Трипио.

— Най-накрая! — извика Трипио и с отчаяно облекчение размаха ръце, когато Лея и Люк влязоха в стаята. — Господарю Люк! Моля ви, кажете на генерал Калризиан, че намерението му е сериозно нарушение на първичното ми програмиране.

— Не се безпокой, Трипио — успокои го Люк и се приближи към него. Отпред дроидът изглеждаше, като че спокойно седи в креслото, но когато се приближи, Люк видя плетеницата от кабели, които се простираха от шевовете на главата и гърба към компютърното табло зад него. — Ландо и хората му ще внимават да не ти се случи нищо.

Погледна към домакина и получи уверено кимване в отговор.

— Но, господари? Люк…

— Трипио — намеси се Ландо, — погледни на това като на един по-сложен начин да изпълниш първоначално заложената ти програма. Не трябва ли един дроид-преводач да говори от името на лицето, за когото превежда?

— В самата си същност аз съм протоколен дроид — поправи го леденостудено Трипио. — И пак ще повторя, че такова нещо не се предвижда в нито един протокол.

Киборгът погледна иззад командното табло и кимна.

— Готови сме — оповести Ландо и докосна превключвателя. — Да му дадем малко време… Готово. Кажи нещо, Трипио.

— О, скъпи — произнесе той, съвършено имитирайки гласа на Лея.

Арту, застанал в другия край на залата, запиука тихо.

— Това е — каза Ландо, определено доволен от себе си.

— Перфектната примамка — наклони глава към Лея — за перфектната дама.

— Доста странно — продължи Трипио, този път с гласа на Лея в замислено настроение.

— Добре звучи — каза Хан и погледна към останалите.

— Значи сме готови да потегляме?

— Дайте ми един час да оставя последни разпореждания — помоли Ландо и тръгна към вратата. — И без това прикриващият кораб ще се нуждае от време, за да дойде да ни вземе.

— Среща на кораба — извика след него Хан, доближи се до Лея и я хвана за ръката. — Най-добре да се върнем на „Сокол“.

Тя сложи дланта си в неговата и се усмихна уверено:

— Всичко ще бъде наред, Хан. Чуй и другите уукита ще се грижат добре за мен.

— По-добре да се постараят — изръмжа Хан и хвърли бърз поглед към киборга, който махаше последните кабели свързващи Трипио с компютърното табло. — Да вървим, Трипио. Горя от нетърпение да чуя какво мисли Чуй за новия ти глас.

— О, скъпи — прошепна отново Трипио. — О, скъпи! Лея учудено поклати глава, докато вървяха към вратата, и попита невярващо:

— Наистина ли звучи така гласът ми?