Тимъти Зан
Наследникът на Империята (30)

ГЛАВА 30

Карде се приближи към огромната купчина срутени камъни, от която се подаваше носът на нападателната колесница. Не можеше да повярва на очите си.

— И всичко това е дело на един-единствен човек — промърмори той.

— Е, и ние му помогнахме малко — обади се кисело Авис. Но сарказмът бледнееше пред очевидния респект, който се криеше в думите му.

— И то без Силата — продължи Карде. Авис сковано вдигна рамене:

— Така каза Мара. Но Скайуокър може и да я е излъгал.

— Не ми се вярва — леко движение в другия край на площада привлече погледа му, Карде вдигна глава и видя Соло и Скайуокър да помагат на зле изглеждащия Ландо Калризиан да се качи на един от спрелите отстрани плъзгачи. — Ранен е, така ли?

Помощникът му изръмжа:

— Малко оставаше и аз да го гръмна. По едно време изглеждаше, сякаш ни е предал, и исках да съм сигурен, че няма да се измъкне безнаказано.

— Добре, че не си го направил — Карде погледна небето над тях.

Питаше се какъв ще бъде отговорът на имперската флота. Помощникът му също вдигна глава:

— Все още имаме достатъчно време да открием и да унищожим другите две десантни колесници, преди да са изпратили сигнал за помощ — предложи той. — Офицерите от базата едва ли са имали възможност да се свържат с адмирала, преди да ги изведем навън.

Карде поклати глава. Чувстваше как през неотложната повеля да вземе бързо решение се надига огромна тъга. До този момент не бе осъзнал колко много бе заобичал това място — базата, гората, самата планета Миркр. Разбра го едва сега, когато нямаше друг избор, освен да я напусне.

— Не, няма никакъв начин да прикрием участието си в освобождаването на Скайуокър. На Траун не му минават такива.

— Сигурно си прав — отвърна Авис с напрегнат глас. Той поне разбираше възникналите усложнения и последиците от действията им. — Да се върна ли в базата да подготвя евакуацията?

— Да. Вземи Мара с теб и й намери някакво занимание далеч от „Хилядолетен сокол“ и изтребителя на Скайуокър.

Усети изненадания поглед на Авис. Но и да го бяха озадачили думите му, помощникът запази въпросите за себе си.

— Добре. Ще се видим после.

Авис бързо се отдалечи. Плъзгачът с Калризиан на борда се издигна леко над площада и се насочи към подготвящия се за полет „Хилядолетен сокол“. Соло и Скайуокър тръгнаха към втория плъзгач и след кратко колебание Карде се размърда, за да ги спре. Стигнаха до машината едновременно и за момент се изгледаха мълчаливо над корпуса й. Накрая Соло каза:

— Длъжник съм ти, Карде. Контрабандистът кимна:

— Още ли си готов да освободиш „Небесният път“?

— Обещал съм го — отвърна Соло. — Къде искаш да ти го доставя?

— Остави го на Абрегадо, ще пратя някой да го вземе — и се обърна към Скайуокър: — Интересен номер — кимна към камарата камъни, останала от арката. — Най-малкото, което може да се каже, е, че е необичаен.

Скайуокър вдигна рамене и каза:

— Свърши работа.

— Вярно — съгласи се Карде. — И спаси живота на неколцина от моите хора.

Люк го погледна право в очите:

— Това означава ли, че най-накрая си взел решение? Карде се позасмя:

— Не виждам голяма възможност за избор — обърна се обратно към Соло: — Предполагам, че заминавате веднага?

— Веднага щом приберем изтребителя на Люк — кимна Соло. — Засега Ландо се държи, но му трябва по-добра медицинска апаратура от тази, с която разполагаме на кораба.

— Можеше да е и по-зле — отвърна Карде. Соло го погледна многозначително и потвърди:

— Доста по-зле.

— Както и всичко останало — напомни контрабандистът. Най-малкото можеше да предаде и тримата на имперската флота. Хан го знаеше и призна:

— Да. Е, до скоро.

Карде ги наблюдаваше, докато се качиха в плъзгача.

— Една последна молба — каза той, докато закопчаваха предпазните колани. — Както е тръгнало, ще трябва да изчезнем от тук, преди Империята да научи за случилото се. За да го направим достатъчно бързо, ще ни трябват още кораби. Дали случайно не разполагате с някой излишен товарен или свободен боен кораб наоколо?

Соло го погледна изненадано:

— Корабите ни не стигат дори за най-належащата работа в Новата република. Нали вече говорихме за това?

— Е, тогава може би някой под наем — настоя Карде. — Някой празен калмариански междузвезден кръстосвач ще ни свърши добра работа.

— Не се съмнявам — леко подигравателно отвърна Соло. — Ще видя какво мога да направя.

Люкът се затвори леко над тях и прилепна плътно. Карде се дръпна, двигателите забоботиха, плъзгачът се издигна във въздуха, зави и изчезна към гората.

Карде го проследи с поглед, питайки се дали последната му молба не бе поднесена твърде късно. Едва ли, Соло беше човек, за когото изплащането на дълговете беше въпрос на чест. Навярно уукито Чубака бе успяло по някакъв начин да му предаде разбирането си за благородство. Ако имаше начин да намери някой кръстосвач, със сигурност щеше да му го изпрати. А след това щеше да е доста лесно да го открадне от екипажа, с който ще го изпрати Соло. Вероятно този подарък щеше да му помогне да смекчи неизбежния гняв на адмирал Траун.

Но пък можеше и да не го направи.

Погледна назад към останките от арката, по гърба му полазиха тръпки. Не, дори и бойният кораб нямаше да му помогне. Тук Траун бе изгубил твърде много и едва ли щеше да приеме поражението с лека ръка като част от капризите на войната. Щеше да се върне, за да търси мъст, жаден за кръв. За първи път в живота си Карде изпита неприятното чувство на страх, истински, неподправен страх.

В далечината пльзгачът изчезна над гората. Карде се обърна и за последен път обходи с поглед Хилард сити. Знаеше, че никога няма да го види отново.

Люк положи Ландо на едно от леглата в „Хилядолетен сокол“. Отвън Хан и двама от хората на Карде се занимаваха с привързването на изтребителя към кораба. Медицинската апаратура на „Сокол“ бе доста примитивна, но щеше да се справи с почистването и превързването на раната от бластера. Цялостното лечение трябваше да изчака, докато го закарат в анабиотична камера, но за момента и това щеше да е достатъчно. Люк остави Арту и Трипио да наблюдават Ландо въпреки протестите му, че нямал нужда от болногледачки и че му било писнало от Трипио. Когато Люк се върна в пилотската кабина, корабът вече се издигаше.

— Някакви проблеми с привързването на изтребителя ми? — попита той и се настани в креслото на втория пилот.

— Засега никакви — отвърна Хан, наклони се напред и се огледа. Корабът летеше над гората. — Допълнителният товар не може да представлява проблем. Ще се справим.

— Добре. Да не би да очакваш някакви неприятности?

— Човек никога не знае — отговори приятелят му, огледа отново небето, отпусна се в креслото и увеличи скоростта. — Карде каза, че не са успели да свалят няколко нападателни колесници и десетина шейни. Нищо чудно да решат, че е по-добре да опитат самоубийствено нападение, отколкото да се изправят и да докладват пред върховния адмирал за бягството ти.

Люк го погледна изненадано и попита:

— Върховен адмирал? Хан сви устни:

— Да. Този, който в последно време командва флотата. По гърба на Люк полазиха студени тръпки:

— Смятах, че по време на войната сме видели сметката на всички върховни адмирали.

— Аз също, но този явно сме го пропуснали.

Изведнъж, по средата на думите на Хан, Люк почувства как го изпълва усещане за увереност и мощ. Сякаш се бе събудил от дълъг сън, бе преминал от тъмно подземие в осветена стая или по-скоро — отново бе започнал да разбира вселената.

Силата отново беше с него.

Пое си дълбоко дъх и погледна към висотомера на командното табло. Малко над дванайсет километра. Карде беше прав, йосаламирите наистина се подсилваха един друг.

— Едва ли му знаеш името — измърмори той.

— Карде не би го казал даром — отвърна Хан и погледна озадачено към него. — Може да се опитаме да го спазарим срещу междузвездния кръстосвач, който иска. Добре ли си?

— Нищо ми няма — увери го Люк. — Просто… сякаш вече отново мога да виждам, все едно досега бях сляп.

Хан изсумтя под нос:

— Да, знам какво искаш да кажеш.

— Предполагам — Люк го погледна: — Нямах възможност да ти го кажа преди, но искам да ти благодаря, че ми се притече на помощ.

Приятелят му махна с ръка:

— За нищо. Аз пък не успях да ти кажа по-рано — той отново го погледна, — че изглеждаш отвратително.

— Чудесната ми маскировка — отвърна Люк и внимателно докосна лицето си. — Мара ме увери, че ще изчезне след няколко часа.

— Изглежда, двамата с нея си паснахте — подхвърли Хан. Люк се намръщи:

— Нищо подобно. Просто имахме общ враг, това е всичко. Първо гората, после имперските войници.

Усещаше, че Хан се чуди как да му зададе следващия въпрос, и реши да му спести мисленето.

— Тя искаше да ме убие.

— Имаш ли представа защо?

Люк отвори уста, но за своя огромна изненада я затвори, без да каже нищо. Нямаше никаква ясна причина да не разкаже на Хан какво бе научил за миналото на Мара, поне не можеше да се сети за такава причина. И въпреки това изпитваше огромна неохота да отговори.

— Нещо лично — най-накрая каза той. Хан изненадано повтори:

— Лично ли? Колко лична може да е една смъртна присъда?

— Не е смъртна присъда — отвърна Люк. — То е нещо… лично.

Приятелят му го изгледа озадачен и се върна към управлението на кораба, като измърмори дълбокомислено:

— Аха!

„Сокол“ вече бе преминал през атмосферата и навлизаше в космоса. Люк реши, че от такава височина гората изглежда доста приятна.

— Така и не разбрах коя е тази планета — подметна той.

— Казва се Миркр — отвърна Хан. — И аз го научих едва тази сутрин, Карде ми каза. Мисля, че беше решил да напусне това място още преди битката. Когато пристигнахме с Ландо, го пазеше в най-строга тайна.

След няколко минути на командното табло светна малка лампичка — вече бяха достатъчно далеч от гравитационния кладенец на планетата и можеха да включат хипердвигателите.

— Отлично — промърмори Хан. — Всичко вече е въведено в компютъра, готови сме.

Той стисна здраво главния лост и го дръпна назад. Пред тях проблеснаха светлините на стотици звезди и за по-малко от секунда скочиха в хиперпространството.

— Къде отиваме? — попита Люк, когато блясъкът на звездите избледня до познатата пъстрота. — В Корускант?

— Не, първо ще пообиколим. Искам да минем през корабостроителницата в Слуис Ван, да се погрижим за Ландо и да видим дали ще успеят да поправят изтребителя ти.

Люк го изгледа многозначително:

— А дали случайно няма да открием някой кръстосвач за Карде?

— Може би — леко отбранително отвърна Хан. — Акбар беше пратил доста свободни кръстосвачи да разкарват стоки из сектора Слуис. Нищо не ни пречи да дадем на заем някой от тях за един-два дни, нали?

— Май е така — призна с въздишка Люк. Изведнъж идеята да седи и да не прави нищо му се стори страшно примамлива. — Предполагам, че в Корускант ще се оправят без нас още няколко дни.

— Надявам се — отговори Хан изненадващо сериозно. — Но там става нещо, усещам го. Освен ако вече не се е случило.

Предчувствието бе мрачно като думите му.

— В такъв случай може би не бива да минаваме през Слуис Ван — предположи Люк и по гърба му полазиха тръпки. — Ландо не е добре, но животът му е извън опасност.

Хан поклати глава:

— Не, искам първо да се погрижим за него, а и ти имаш нужда от малко почивка — отвърна той и го погледна. — Просто исках да те предупредя, че в Корускант ще имаме страшно много работа. Така че наслаждавай се на почивката в Слуис Ван колкото можеш. Вероятно за известно време това ще е последната мирна и спокойна планета, която ще видим.

В чернотата на дълбокия космос на три хиляди светлинни години от корабостроителниците на Слуис Ван имперската флота се събираше за битка.

— „Съдник“ току-що се прехвърли от хиперпространството, капитане — обърна се към Пелаеон свързочникът.

— Потвърдиха готовност за включване в бойната част и попитаха за последните ви заповеди.

— Предайте на капитан Брандей, че няма промени в плана — отвърна Пелаеон.

Стоеше прав пред илюминатора на десния борд и се взираше в събиращите се около „Химера“ тъмни сенки. Виждаха се само светлините на най-близките. Нападателната група беше внушителна, равняваше се на онези от миналото: пет имперски звездни разрушителя, дванайсет ударни кръстосвача, двайсет и два от старите светлинни галеони и трийсет пълни ескадрона изтребители, притаени в хангарите в пълна бойна готовност.

И в центъра на тази внушителна огнева мощ като някаква извратена шега се поклащаше очуканият товарен кораб, най-важната част от цялата операция, ключът към успеха.

— Какво е положението, капитане? — тихо прозвуча зад него гласът на Траун.

Пелаеон се обърна към върховния адмирал:

— Всички кораби са на линия, сър — докладва той. — Защитните полета на товарния кораб са проверени и включени, изтребителите са заредени и екипирани. Мисля, че сме готови.

Адмиралът кимна, блестящите му червени очи блеснаха, той плъзна поглед към корабите около тях.

— Чудесно — промърмори той. — Какви са новините от Миркр?

Въпросът изненада Пелаеон и почти го изкара от равновесие. Не се беше сещал за Миркр от няколко дни.

— Не знам, адмирале — призна и погледна покрай Траун към свързочника. — Лейтенант, какъв е последният доклад от десантната част в Миркр?

Офицерът вече търсеше нужния документ.

— Последният доклад е отпреди четиринайсет часа и десет минути, сър.

Траун се обърна към него:

— Четиринайсет часа — повтори той тихо и в гласа му прозвуча ненадейна заплаха. — Заповядах им да се свързват с нас на всеки дванайсет часа.

— Тъй вярно, адмирале — отговори свързочникът. Изглеждаше леко разтревожен. — Веднага им предадох вашата заповед. Те сигурно са… — млъкна и погледна безпомощно към Пелаеон.

Сигурно са забравили да се свържат, беше първата мисъл на капитана. Но тя умря още в зародиш. Щурмоваците не забравяха подобни заповеди. Никога.

— Може би имат проблеми с предавателя — колебливо предположи той.

Траун ги изгледа мълчаливо и накрая каза:

— Не, те са унищожени. Скайуокър наистина е бил там. Пелаеон се поколеба и поклати глава:

— Не мога да повярвам, сър. Скайуокър не би могъл да се справи сам при всичките йосаламири, които блокират Силата.

Траун впи блестящите си очи в него:

— Съгласен съм — студено каза той. — Явно някой му е помогнал.

Пелаеон събра всички сили, за да посрещне погледа му, без да трепне:

— Карде?

— Кой друг? — отвърна адмиралът. — Ето докъде доведоха приказките му за неутралитет.

Пелаеон погледна към командното табло:

— Трябва да изпратим някой да провери какво се е случило. Вероятно можем да отделим някой ударен кръстосвач, дори „Буреносен ястреб“.

Траун пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Не — гласът му отново бе спокоен и добре овладян. — В момента операцията в Слуис Ван е първата ни грижа, а и преди са били губени битки заради присъствието или липсата дори на един кораб. Ще отложим засега разправата с Карде заради предателството му — той се обърна към свързочника и заповяда: — Пратете сигнал до товарния кораб. Нека активират защитните полета!

— Слушам, сър.

Пелаеон се обърна към илюминатора. Товарният кораб, окъпан от светлините на „Химера“, изглеждаше абсолютно неагресивен и безобиден.

— Защитните полета са включени, адмирале — докладва свързочникът.

Траун кимна:

— Заповядайте им да потеглят.

— Слушам, сър.

Товарният кораб се раздвижи бавно, заобиколи „Химера“, насочи се към далечното слънце в системата на Слуис Ван и с проблясък на лъжливо движение се прехвърли в хиперпространството.

— Отбележете времето — заповяда адмиралът.

— Отбелязано — докладва един от офицерите на мостика.

Траун погледна Пелаеон:

— Готов ли е моят флагмански кораб, капитане?

— „Химера“ очаква само заповедите ви, адмирале — уставно отговори Пелаеон.

— Отлично. Ще последваме товарния кораб точно след шест часа и двайсет минути. Искам да направите последна проверка на всички кораби и да напомните на екипажа, че задачата ни е да влезем в сражение само с орбиталните системи за отбрана. Не бива да се поемат никакви рискове, нито да се извършват геройски постъпки. Накарайте ги ясно да го разберат, капитане. Целта на нападението е да получим още кораби, а не да губим нашите.

— Тъй вярно, адмирале — Пелаеон тръгна към командното табло.

— Капитане?

— Да, адмирале?

На устните на Траун играеше лека усмивка.

— Напомнете им — добави меко той, — че от тази битка започва окончателната ни победа над бунтовниците.