Тимъти Зан
Наследникът на Империята (18)

ГЛАВА 18

Рязкото пиукане, което идваше някъде от много далеч, извади Люк от безпаметния сън.

— Добре, Арту, буден съм — изморено прошепна той и потърка очи с ръка. Кокалчетата на пръстите му удариха визьора на шлема и от удара част от мъглата, все още обвиваща съзнанието му, се разпръсна. Не си спомняше точните обстоятелства, при които бе потънал в хибернационен транс, но имаше смътното предчувствие, че дроидът го бе изкарал от него твърде рано. — Какво става? — опитваше се да си спомни каква точно беше задачата на дроида.

Пиукането премина в нетърпеливо бръмчене. Люк все още се опитваше да фокусира погледа си. Поиска да види превода върху екрана, но за негова изненада екранът бе изцяло тъмен. Както и всички останали дисплеи. Изведнъж си спомни всичко. Беше хванат в капан някъде в дълбокия космос и уредите на изтребителя не работеха, с изключение на енергийния генератор за Арту и функциониращите на минимален режим животоподдържащи системи за самия него. А Арту трябваше да се занимава с намотката на нова антена за векторния предавател. Размърда леко схванатия си врат, извърна се към дроида, чудейки се какъв беше проблемът. Мускулите му потръпнаха от изненада. Към тях се спускаше кораб.

Обърна се отново към командното табло, напълно разсънен, и се опита да включи всички уреди наведнъж.

Но това бе безполезен рефлекс. Дори и с преките команди щяха да са му нужни най-малко петнайсет минути, докато изведе системите на изтребителя от студения им покой и ги приведе в някаква по-сериозна готовност за полет, да не говорим за битка. Ако пришълците бяха неприятели…

С реактивните двигатели за спешни случаи той извъртя леко изтребителя към приближаващия се кораб. Екраните и радарите отново заработиха и потвърдиха това, което вече бе установил със собствените си очи: посетителят бе средно голям, овехтял на вид корелиански товарен кораб. Силите на Империята обикновено не използваха подобни машини, а и по корпуса му не личаха имперски обозначения.

И все пак бе много малко вероятно да е обикновен товарен кораб. Може би бе пират? Присегна се със Силата, за да достигне съзнанието на екипажа. Арту изпиука и той погледна към екрана на компютъра.

— Да, вече го забелязах. Но и един обикновен товарен кораб може да намали скоростта си по този начин, ако е празен. Защо не направиш бърз анализ на показанията на радара, виж дали ще забележиш някакви оръдия.

Дроидът изпиука в потвърждение и Люк набързо провери данните на другите уреди. Мощността на главното лазерно оръдие вече бе наполовина, а на основния двигател — почти наполовина от цикъла за подготовка за полет. А премигващият сигнал на предавателя показваше, че има съобщение.

Люк пое дълбоко въздух, за да се успокои, и го включи на приемане.

— …нужда от помощ — говореше студен женски глас. — Повтарям: неидентифициран изтребител, тук е товарният кораб „Волният Карде“. Имате ли нужда от помощ?

— „Волният Карде“, говори изтребител на Новата република АА-589 — представи се Люк. — Да, имам нужда от помощ.

— Прието, изтребител — отговори тя. — Какъв е проблемът?

— Хипердвигателите — каза той, следейки внимателно другия кораб, който продължаваше да се приближава.

Преди малко Люк се бе извъртял, за да застане точно срещу него, но другият пилот бе отговорил с леко изместване от предишната си посока и „Волният Карде“ вече не беше на една линия с лазерите на изтребителя. Може би беше проява на предпазливост, но имаше и други възможни обяснения, — изгубих и двата компресора. Кожухът им е напукан, а сигурно има и други повреди. Не ми се вярва да имате няколко излишни?

— За кораб с такъв размер — не — жената млъкна, но след малко продължи: — Може да дойдете на борда и ще ви свалим някъде по пътя.

Люк се присегна със Силата, опитвайки се да разбере смисъла, който се криеше зад думите. Но дори в тях да имаше измама, не можа да я долови. Нямаше обаче друг избор.

— Звучи добре. Има ли някакъв начин да вземете и кораба ми?

— Не ми се вярва да можете да си позволите нашите цени за превоз — сухо отговори жената. — Ще попитам капитана, но не се надявайте много. Ще трябва да ви вземем на буксир, хангарите ни са претъпкани.

Люк стисна устни. Натоварен докрай кораб не можеше да си позволи маневрата за намаляване на скоростта, на която му бе обърнал внимание Арту. Или го лъжеха, или нормалната на външен вид двигателна система бе претърпяла цялостни и изключителни подобрения. Това означаваше, че „Волният Карде“ е контрабандист, пират или маскиран военен кораб. А Новата република не разполагаше с маскирани военни кораби. Отново прозвуча гласът:

— Ако останете в това положение, изтребител, ние ще се приближим достатъчно, за да пуснем енергиен проход. Или предпочитате сам да дойдете при нас със скафандър.

— С енергийния проход ще стане по-бързо — отговори Люк и реши да провери думите й. — Не ми се вярва някой от нас да има основателна причина да бъде тук. Как така минахте насам?

— Можем да поемем съвсем малко багаж — пренебрегна тя въпроса му. — Предполагам, че ще искате да вземете със себе си и космическия си робот.

Дотук с проверката.

— Да, ако е възможно — отговори той.

— Добре, в такъв случай е уредено. Капитанът определи таксата за превоз на пет хиляди.

— Разбрано — каза Люк и се освободи от колана.

Той бръкна в нишата, извади шлема и ръкавиците си и ги пъхна в предния джоб на пилотския си костюм, откъдето лесно можеше да ги извади. Енергийният проход бе относително стабилен, но винаги можеше да го сполети нещастен случай. А и ако екипажът на „Волният Карде“ се надяваше да получи лесно един изтребител, изключването на енергийния проход по средата на маневрата беше най-простият и подъл начин да се освободят от него.

Екипажът… Люк насочи сетивата си към приближаващия кораб. Нещо не беше наред, чувстваше го, но не можеше да определи какво точно. Арту изпиука нетърпеливо.

— Не, не ми отговори — съгласи се Люк. — И не се сещам за нито една основателна причина да са тук. Какво ще кажеш?

Дроидът нададе тих хленч.

— И аз мисля така. Но ако не приемем предложението им, не печелим нищо. Просто трябва да бъдем нащрек.

Бръкна в другата ниша и извади бластер, провери мощността му и го пъхна в кобура на пилотския костюм. Прибра в джоба и миниатюрния предавател за връзка с изтребителя, макар да не бе ясно каква полза можеше да има от него на борда на „Волният Карде“’. След доста въртене в тясното пространство успя да закачи на кръста медицинския пакет за първа помощ. Накрая окачи до него и лазерния си меч.

— Добре, изтребител, проходът е готов — прозвуча женският глас. — Можете да тръгвате.

Малкият люк за скачване на „Волният Карде“ беше точно над тях, външната му врата зееше подканящо. Люк погледна към екрана, за да се увери, че между двата кораба наистина има въздушен коридор, и дълбоко пое дъх.

— Хайде, Арту — каза и вдигна люка.

Лек полъх премина край лицето му, когато въздушното налягане се изравни. Той се извъртя внимателно и се измъкна навън, хващайки се за люка, за да се обърне. Арту вече се бе измъкнал от гнездото си и се рееше свободно точно над изтребителя, като пиукаше нещастно.

— Ще ти помогна, Арту — успокои го Люк и със Силата примъкна към себе си дроида. Погледна още веднъж, за да се увери в посоката за последен път, сви колене и се оттласна от изтребителя.

Достигна херметически затварящата се врата в края на люка секунда преди Арту, сграбчи висящите от стената ръкохватки и двамата леко спряха. Явно някой ги наблюдаваше, защото все още не бяха излезли от отсека, когато външната врата се затвори. Усещането за гравитация се върна достатъчно бавно, за да се пригодят към него безболезнено, и след малко вътрешната врата се отвори. Чакаше ги млад мъж, облечен в обикновен костюм с непозната кройка.

— Добре дошли на борда на „Волният Карде“ — сериозно кимна той. — Последвайте ме, капитанът иска да ви види.

Обърна се и тръгна по извиващия се коридор, без да дочака отговор.

— Хайде, Арту — измърмори Люк и тръгна след посрещача, като се опита да изследва набързо кораба с помощта на Силата.

Освен техния водач успя да долови и присъствието на още четирима души на борда, всички в предния сектор. Зад тях, откъм кърмата…

Тръсна глава в опит да изчисти образа, но кърмата остана недостъпна за него. Може би се дължеше на дългата хибернация. Но поне беше сигурен, че там няма хора или дроиди от екипажа, а друго не му трябваше за момента.

Водачът им спря пред една врата, която безшумно се отвори, и той отстъпи встрани.

— Капитан Карде ше ви приеме веднага — махна с ръка към отворената врата.

— Благодаря — кимна Люк.

Пристъпи в стаята с тихо пиукащия зад гърба му Арту. Помещението приличаше на кабинет, по-голямата част бе заета от сложни комуникационни и кодиращи устройства. В средата имаше голямо бюро с командно табло, а зад него седеше слаб мъж с изпито лице, къса черна коса и светли сини очи.

— Добър вечер — поздрави той със самоуверен, добре модулиран глас. — Аз съм Талон Карде — погледът му обходи Люк, като че ли го измерваше. — Предполагам, че вие сте командир Люк Скайуокър.

Люк го зяпна. Как бе успял…

— Просто гражданинът Скайуокър — отговори той, мъчейки се да запази гласа си спокоен. — Отказах се от длъжността си в Съюза преди почти четири години.

Ъгълчетата на устните на Карде се извиха в лека усмивка.

— Приемам поправката. Е, бяхте си намерили чудесно място, за да се отървете от всичко.

— Помогнаха ми при избора — отговори младият джедай. — Имах малък сблъсък с имперски звезден разрушител на около половин светлинна година от тук.

— Аха — кимна Карде, но Люк не долови у него никаква изненада. — Да, Империята все още е доста активна в тази част на галактиката. И напоследък става все по-активна — наклони той леко глава на една страна, без да изпуска Люк от погледа си. — Но вие и сами сте го разбрали, предполагам. Изглежда, въпреки всичко ще успеем да вземем кораба ви на буксир. Вече заповядах да го свържат.

— Благодаря — отвърна Люк и по гърба му полазиха тръпки. Независимо дали беше пират или контрабандист, Карде би трябвало да реагира по-рязко на новината, че наблизо има звезден разрушител. Освен ако вече нямаше някакво споразумение с Империята. — Позволете ми да изкажа благодарностите си за това, че ме спасихте — продължи той. — Двамата с Арту извадихме късмет, че се оказахте наблизо.

— Кой е Арту? О, да, разбира се, вашият дроид — сините очи за кратко се отместиха от него. — Вие явно сте чудесен воин, Скайуокър. Не е лесно да се избяга от звезден разрушител. Макар че сигурно човек като вас е свикнал да създава проблеми на имперските сили.

— Вече не участвам в битките на предната линия — каза Люк. — Не ми казахте как така се случихте наблизо, капитане. Нито пък откъде знаете кой съм.

Още една лека усмивка.

— С този лазерен меч на колана? — попита иронично Карде. — Трябва да сте или Скайуокър, или човек с вкус към антиките и с много високо мнение за собствените фехтовачески умения — сините очи отново огледаха Люк от главата до петите. — Но всъщност не отговаряте на представите. Макар че сигурно това не е толкова изненадващо — голяма част от историята на джедаите е така преплетена с митове и чисто невежество, че е почти невъзможно да се получи ясна представа за същността им.

Предупредителното звънче в съзнанието на Люк заби по-силно.

— Изглежда, сте очаквали да ме намерите по тези места — каза той, отпусна тялото си в бойна поза и се присегна със Силата.

Петимата членове на екипажа си бяха там, където бяха преди пет минути, някъде в предната част на кораба. Никой освен самия Карде не бе достатъчно близо, за да представлява непосредствена заплаха.

— В интерес на истината очаквахме го — спокойно се съгласи Карде. — Макар че заслугата не е моя. Тук ни доведе един от моите помощници, Мара Джейд — главата му се наклони леко надясно. — В момента е на мостика.

Млъкна, очевидно очаквайки отговора му. Люк знаеше, че е възможно това да е някакъв капан, но предположението, че някой вероятно е бил способен да усети присъствието му от светлинни години разстояние, беше твърде интригуващо, за да го подмине. Джедаят бе вече в пълна готовност и насочи част от Силата си към мостика на „Волният Карде“. На руля бе младата жена, с която бе говорил от изтребителя. До нея по-възрастен мъж се взираше в изчисленията на навигационния компютър. А до тях… Все едно го разтърси токов удар.

— Да, тя е — почти безцеремонно потвърди Карде. — Прикрива го доста добре, макар че едва ли би се справила с един джедай. Отне ми няколко месеца внимателно наблюдение, докато разбера, че изпитва тези чувства към вас, към вашата личност.

На Люк му бяха необходими няколко секунди, за да възвърне гласа си. Никога досега не бе усещал толкова черна и горчива омраза, дори от страна на императора.

— Не съм я виждал никога — успя да каже.

— Нима? — Карде сви рамене. — Жалко. Силно се надявах, че ще можете да ми кажете защо изпитва тези чувства. Добре — изправи се той, — в такъв случай предполагам, че засега няма какво повече да си кажем, и нека веднага да ви призная колко много съжалявам, че нещата се развиха по този начин.

Люк автоматично протегна ръка към меча. Едва бе посегнал, когато ударът от зашеметяваща палка го изненада отзад.

Има джедайски техники за борба дори и в безсъзнание. Но за всички тях е необходима поне част от секундата за подготовка — време, с което Люк не разполагаше. Като през мъгла усети, че пада, от далечината чу неистовото пиукане на Арту, последно в съзнанието му се мярна учудването как, в името на Силата, Карде бе успял да го изненада така.