Тимъти Зан
Наследникът на Империята (22)

ГЛАВА 22

Хай завърши изложението си, седна в креслото и зачака.

— Интересно — отбеляза Карде с леко развеселено изражение, което отлично прикриваше истинските му мисли. — Наистина много интересно. Вероятно Временният съвет е готов да предостави реални гаранции за цялата операция.

— Ще гарантираме онова, което е по силите ни — отвърна Хан. — Вашата защита, законността на действията ви и така нататък. Естествено, не можем да поемем гаранции за точните печалби и други такива неща.

— Разбира се — съгласи се контрабандистът и погледна Ландо. — Вие мълчахте през цялото време, генерал Калризиан. Какво е вашето участие в тази операция?

— Тук съм просто като приятел — отговори Ландо. — Като човек, който знае как да се свържем с вас, а и който може да гарантира искреността и почтеността на Хан.

Лека усмивка пробяга по устните на Карде:

— Искреност и почтеност — повтори той. — Любопитни думи за човек с понащърбената репутация на капитан Соло.

Хан се намръщи, чудеше се кой случай имаше предвид Карде. В интерес на истината не беше един.

— Всичко е отдавна зад гърба ми.

— Естествено — съгласи се контрабандистът. — Както вече казах, предложението ви е много интересно, но не мисля, че е подходящо за нашата организация.

— Може ли да попитам защо? — намръщи се Хан.

— Много просто, някои хора ще решат, че вземаме страна в конфликта между Империята и Новата република — обясни Карде и отпи от чашата си. — Като се имат предвид размахът на дейността ни и обширните територии, в които оперираме, това едва ли ще е най-разумното нещо, което бихме могли да направим.

— Ясно — кимна Хан. — Да се опитам да ви убедя, че е възможно да запазите нашето споразумение в тайна от другите си клиенти?

Карде се усмихна отново:

— Май подценявате способностите на имперското разузнаване, капитане. Те знаят много повече за ходовете на Новата република, отколкото смятате.

— Точно вие ли ми го казвате… — намръщи се Хан и хвърли поглед към Ландо. — Това ме подсеща, че исках да ви попитам още нещо. Ландо предполага, че сигурно познавате някой хакер, достатъчно добър, за да проникне в дипломатическите шифри.

Карде леко наклони глава.

— Интересно искане — коментира той. — Особено от страна на човек, който би трябвало да има достъп до тези кодове. Да не би сред върховете на Новата република да са започнали интриги и заговори?

В главата на Хан проблесна споменът за последния разговор с Уинтър и прикритите й предупреждения, но отговори:

— Това е чисто личен въпрос… е, по-скоро личен.

— Аха — кимна контрабандистът. — По някаква случайност на вечеря тук ще бъде един от най-добрите хакери в занаята. Нали и вие ще бъдете?

Хан изненадано погледна часовника си. Покрай разговорите за работа и дребните любезности обещаните от Торв петнайсет минути с Карде се бяха превърнали в два часа.

— Не ни се иска да ви губим времето…

— Изобщо не става въпрос за изгубено време — увери го Карде, остави чашата на масата и се изправи. — Залисахме се в работа и разговори и пропуснахме обяда, затова ще вечеряме по-рано.

— Много добре помня натоварената програма на контрабандистите — кисело кимна Хан, като през главата му прелетяха стотици спомени. — Трябва да се радвате, че намирате време да се храните цели два пъти.

— Прав сте — съгласи се Карде. — Заповядайте!

На идване Хан бе забелязал, че централната сграда се състои от няколко концентрични кръга, в средата с голямата зала и странното дърво. Помещението, в което ги въведе Карде, бе в приземието, точно преди голямата зала, и заемаше почти една четвърт от външния кръг. Вътре имаше няколко кръгли маси, повечето вече заети.

— Тук не обръщаме голямо внимание на протокола за хранене — отбеляза Карде и тръгна към масата в центъра, около която вече се бяха разположили четирима души — трима мъже и една жена.

Домакинът ги настани на свободните места и кимна на останалите около масата:

— Добър вечер на всички. Позволете ми да ви представя Калризиан и Соло, които ще ни удостоят с присъствието си тази вечер — и започна да представя останалите, като посочваше с ръка: — Това са трима от помощниците ми: Уейдуорн, Чин и Чен. Чен е хакерът, за когото ви споменах, може би най-добрият в бранша в този момент — накрая посочи жената: — Ако не се лъжа, вече познавате Мара Джейд.

— Да — потвърди Хан, кимна и се настани на мястото си. По гърба му полазиха тръпки. Мара беше с Карде, когато той ги посрещна от импровизирания си трон в голямата зала. Тогава не остана дълго, но през пялото време ги наблюдаваше напрегнато с невероятните си зелени очи. Точно така ги гледаше и в момента.

— Значи ти си Хан Соло — весело каза хакерът Чен. — Чувал съм за теб. Винаги съм искал да се запознаем.

Хан прехвърли вниманието си от Мара към Чен. Изглеждаше като хлапе и май наистина още нямаше двайсет години.

— Е, чул си разни слухове, а те се раздуват с всяко разказване.

— Вие сте твърде скромен — вметна Карде и махна с ръка. В отговор от другия край на залата се затъркаля четвъртит робот, върху който имаше поднос с нещо като навити листа. — Доста трудно би могъл да бъде разкрасен онзи случай със зигерианските роби например.

Ландо вдигна поглед от подноса с навитите листа:

— Зигерианските роби ли? Нищо не си ми разказвал за тях.

— Нищо особено — отговори Хан и го стрелна с поглед, за да му затвори устата.

За съжаление Чен не забеляза жеста му или пък бе твърде млад, за да разбере значението му.

— Двамата с Чубака нападнали пълен с роби зигериански кораб — запалено заобяснява юношата. — Само двамата. Зигерианците се изплашили и избягали.

— Бяха по-скоро пирати, а не истински робовладелци — предаде се Хан и започна да разказва. — И не се уплашиха от мен, а избягаха, защото им казах, че ще пратя двайсет щурмоваци да проверят разрешителното им за кораба.

Ландо невярващо вдигна вежди:

— И те се хванаха? Приятелят му сви рамене:

— Излъчих съобщението с идентификационния код на един имперски кръстосвач, който бях заел за малко от имперската флота.

— И знаеш ли какво направил след това? — намеси се Чен. — Предал кораба на робите, които намерил затворени в трюма. Дал им го просто така! При това с товара.

— Ах ти, милозлив хапльо! — изръмжа Ландо и лапна едно от завитите листа. — Нищо чудно, че си пропуснал да ми го кажеш.

Хан с усилие запази самообладание:

— Товарът беше плячка на пиратите — озъби се той. — Повечето от нещата много лесно можеха да бъдат проследени. Пък и бяхме в Скъперника Джанодрал, а по това време там действаше един странен закон, според който жертвите на пиратство или робство си поделят имуществото, ако пиратите бъдат заловени или убити.

— Доколкото знам, законът още е в сила — вметна Карде.

— Сигурно. Както и да е. Чуй беше с мен, а ти много добре знаеш мнението му за робството.

— Аха — сухо отвърна Ландо. — Шансът им за благополучно измъкване щеше да е по-голям срещу двайсет щурмоваци.

— И ако не ги бях пуснал да си вървят с кораба… — едва доловимо пиукане прекъсна думите му.

— Извинете ме — каза Карде и измъкна предавател от колана си. — Слушам.

Хан не успя да чуе нищо, но внезапно лицето на домакина им се напрегна.

— Веднага идвам — изръмжа Карде, изправи се и закачи предавателя обратно на колана. — Отново се извинявам, но присъствието ми е наложително другаде.

— Някакви неприятности? — попита Хан.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам — Карде погледна към другата страна на масата, Хан се обърна и видя, че Мара вече се е изправила. — Няма да ни отнеме повече от десетина минути. Наслаждавайте се на вечерята си.

Двамата напуснаха масата. Хан погледна към Ландо и промърмори:

— Имам някакво лошо предчувствие.

Той кимна, без да отмества погледа си от отдалечаващите се Карде и Мара, на лицето му се бе изписала почуда.

— Виждал съм я някъде — прошепна Ландо. — Не знам къде, но съм сигурен, че съм я виждал, и мисля, че тогава изобщо не беше контрабандист.

Хан плъзна поглед по останалите край масата, които си говореха предпазливо, а в очите им проблясваше едва прикрита тревога. Дори Чен забеляза внезапно настъпилото напрежение и усърдно се бе заел с ордьовъра.

— Е, гледай да се сетиш по-бързо, приятелю — тихо каза Хан. — Може и да загубим благоразположението, с което ни приеха.

— Опитвам се. А какво ще правим сега?

Към тях се приближи още един робот, на таблата му бяха подредени купички със супа.

— Да ни е сладко — отговори Хан.

— Излезе от светлинна скорост преди десетина минути — стегнато докладва Авис и посочи точката на екрана. — Капитан Пелаеон се свърза с нас две минути по-късно и помоли да говори лично с вас.

Карде леко подръпна долната си устна с пръст и попита:

— Някакви следи от десантни совалки или изтребители?

— Засега не — поклати глава помощникът му. — Но ъгълът на приближаването ме кара да мисля, че скоро ще изстрелят совалка, която ще кацне някъде в тази част на гората.

Карде кимна замислено. Такова благоприятно стечение на обстоятелствата… за имперската флота.

— Къде прибрахте „Хилядолетен сокол“?

— В осми хангар — отговори Авис.

В края на гората. Това беше хубаво, поради високото съдържание на метал в дърветата на Миркр щеше бъде неоткриваем за радарите на „Химера“.

— Вземи още двама души и го покрийте с маскировъчна мрежа — заповяда Карде. — Няма смисъл да поемаме излишни рискове. И внимавайте, направете го безшумно и незабелязано, няма смисъл да безпокоим гостите.

— Тъй вярно — Авис смъкна слушалките от главата си и забързано излезе от командната зала.

Карде погледна към Мара:

— Избрали са интересен момент за посещение. Тя издържа погледа му, без да трепне:

— Ако това е заобиколен начин да ме попиташ дали съм ги повикала, не си прави труда. Нямам нищо общо с пристигането им.

Той леко наклони глава:

— Така ли? Малко съм изненадан.

— Аз също — отвърна Мара. — Трябвате да се сетя за тази възможност още преди доста време — кимна към слушалките на предавателя: — Ще говориш ли с Пелаеон?

— Май нямам кой знае какъв избор — Карде се стегна вътрешно, настани се на току-що освободеното от Авис кресло и включи предавателя: — Капитан Пелаеон, говори Талон Карде. Приемете извиненията ми за забавянето. Какво мога да направя за вас?

Образът на „Химера“ в едър план, който до този момент плаваше на екрана, изчезна, но на негово място не се появи Пелаеон, а някакво кошмарно видение: дълго и тясно лице със светлосиня кожа, с блестящи като разтопен метал очи.

— Добър вечер, капитан Карде — поздрави лицето с ясен, гладък и изключително учтив глас. — Аз съм върховният адмирал Траун.

— Добър вечер, адмирале — кимна за поздрав контрабандистът, окопитвайки се почти мигновено. — Оказвате ми неочаквана чест. Мога ли да попитам на какво дължа посещението ви?

— Сигурен съм, че вече отчасти сте се досетили — отвърна адмиралът. — Нуждаем се от още йосаламири и искаме разрешението ви да кацнем и да попълним запасите си.

— Заповядайте, разбира се — тревожно предчувствие за близка опасност затрепка в съзнанието на контрабандиста. В отношението на Траун се долавяше нещо необичайно, имперската флота едва ли се нуждаеше от разрешението му, за да кацне и да ловува йосаламири от дърветата. — Изглежда, все по-често изпитвате нужда от допълнителни количества. Да не би да имате проблеми и да ви измират?

Траун изненадано вдигна вежди:

— Всички йосаламири са живи и здрави, капитане. Просто са ни нужни още.

— Аха. Разбирам.

— Съмнявам се, но това няма значение. Хрумна ми, капитане, че, след като тъй и тъй съм тук, бихме могли да си поговорим.

— За какво?

— Сигурен съм, че ще намерим някои теми от взаимен интерес — отговори Траун. — Например за това, че възнамерявам да закупя нови бойни кораби.

Благодарение на дългата си практика Карде не издаде с изражение или на гласа чувствата си, които тези думи отприщиха в него. И все пак не беше сигурен, че успя да ги прикрие напълно.

— Бойни кораби? — повтори той предпазливо.

— Да — Траун го възнагради с лека усмивка. — Не се безпокойте, не се надявам да имате в наличност междузвездни кораби. Но за човек с вашите връзки не би било трудно да ги достави.

— Съмнявам се, че връзките ми са чак толкова големи, адмирале — отговори Карде, като безуспешно се опитваше да разгадае това не съвсем човешко лице. Дали знаеше? Или бе въпрос само на изключително опасно съвпадение? — Едва ли ще сме в състояние да ви помогнем.

Изражението на Траун не се промени, но изведнъж усмивката му се изкриви заплашително.

— Нищо не ви пречи да опитате, нали? А и да не забравяме, че отказахте да ни помогнете за издирването на Люк Скайуокър.

Карде леко се отпусна. Това беше по-безопасна територия.

— Съжалявам, че и в този случай не бяхме в състояние да ви помогнем, адмирале. Както вече обясних на вашия представител, тогава имахме да изпълняваме няколко полета в изключително кратки срокове. Точно тогава бе невъзможно да отделим кораби.

Траун повдигна леко вежди:

— Точно тогава ли казахте? Но издирването още продължава, капитане.

Контрабандистът се прокле наум и изненадано повтори:

— Продължава ли? Но вашият представител каза, че Скайуокър бил с повреден изтребител. Ако досега не сте го открили, животоподдържашите системи навярно вече са се изчерпили.

— Аха — кимна адмиралът. — Сега разбирам откъде се е появило объркването. По принцип сте прав. Но Скайуокър е джедай и в торбата му с различни номера е и способността да изпада в хибернационен транс — той млъкна за момент и изображението на екрана леко трепна. — Така че все още има достатъчно време, за да се включите в издирването.

— Разбирам — отвърна той. — Изключително интересно. Сигурно това е от многото неща, които обикновените хора не знаят за джедаите.

— Надявам се, че ще имаме достатъчно време да ги обсъдим подробно, когато кацна на Миркр — отбеляза Траун.

Карде замръзна, ужасяващата истина го разтърси като токов удар. Онова кратко потрепване на изображението на адмирала… Погледът към радара потвърди предположението му: Tprf совалки тип ламбда с пълен ескорт от изтребители бяха. излетели от „Химера“ и приближаваха към планетата.

— Май няма да имаме време да се подготвим за подобаващо посрещане — проговори Карде, като думите излизаха леко накъсано през стегнатото му гърло. — Много късно ни предизвестявате.

— Няма нужда от специално посрещане — увери го Траун. — Както вече казах, идвам просто да си поговорим. Съвсем за малко, разбира се, знам колко сте зает.

— Оценявам загрижеността ви, адмирале. Ако ме извините, сега ми се иска да се погрижа за подготовката за пристигането ви.

— Очаквам с нетърпение срещата ни — отвърна многозначително Траун.

Лицето му изчезна и на екрана отново се появи изображението на „Химера“ в едър план. За момент Карде остана неподвижен, възможностите и потенциалните опасности прелитаха през главата му със светлинна скорост.

— Свържи се с Чин — нареди той на Мара. — Кажи му, че имаме посетители от имперската флота, нека да организира подготовката за подходящото им посрещане. След това иди до осма площадка и кажи на Авис да премести „Хилядолетен сокол“ по-навътре в гората. Иди там лично, от „Химера“ и совалките сигурно ще подслушват честотите ни.

— Какво ще правим със Соло и Калризиан?

Карде облиза нервно устни:

— Ще ги скрием някъде, разбира се. Може би е най-добре в гората, около кораба им. С това ще се заема лично аз.

— Защо не ги предадеш на Траун?

Той се извърна към нея. Очите му пламтяха, но лицето бе сковано, не издаваше бушуващите в него чувства.

— Без да има предложена награда за тях? — попита той. — Разчитайки единствено на щедростта на върховния адмирал?

— За мен наградата не е непреодолима причина — безцеремонно отвърна Мара.

— И за мен не е — отвърна студено Карде. — Непреодолимо е това, че са наши гости. Седели са на нашата маса и са яли от храната ни. Все едно дали ти харесва или не, под наша закрила са.

Мара стисна устни и попита подигравателно:

— Тези правила на гостоприемството и за Скайуокър ли се отнасят?

— Много добре знаеш, че това е съвсем различен случай — отговори той. — Но сега не е нито времето, нито мястото да го предаваме на Империята, дори и окончателно да решим това. Разбираш ли?

— Не — изръмжа тя. — Не разбирам!

Карде я изгледа остро, изкушавайки се да й каже, че не е нужно да разбира, а трябва просто да се подчинява. Вместо това обясни:

— Въпрос на съотношение на силите. Не сме в позиция да се пазарим, когато над нас кръжи имперски звезден разрушител. Не бих сключил сделка при такива обстоятелства, дори Траун да бе най-честният клиент в галактиката. А той изобщо не е такъв. Сега разбираш ли?

Тя си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Не съм съгласна — стисна зъби, — но ще приема решението ти.

— Благодаря. След като Траун си замине, можеш да попиташ генерал Калризиан за опасностите при сключването на сделки, когато около теб е пълно с щурмоваци — той погледна към екрана — И така, ще преместим „Сокол“, Соло и Калризиан. Скайуокър и дроидът нека си стоят на мястото, четвърта барака е достатъчно добре прикрита, на нея може да попадне само човек, решен да претърсва всичко.

— А ако Траун реши да обиколи всичко?

— Тогава наистина ще имаме неприятности — спокойно се съгласи Карде. — Но, от друга страна, дълбоко се съмнявам, че Траун би слязъл долу, ако смята, че има опасност от въоръжено стълкновение. Хората от висшия команден ешелон не са получили постовете си, рискувайки ненужно живота си — кимна към вратата. — Стига толкова приказки. Имаш да изпълняваш задълженията си, а и аз имам работа. Да вървим.

Мара кимна и се обърна към вратата, но той я спря, изведнъж сетил се за нещо:

— Къде прибра лазерния меч на Скайуокър?

— В моята стая. Защо?

— По-добре го премести някъде. Не ми се вярва, че могат да го намерят, но по-добре да не рискуваме. Сложи го в резонаторните камери в трета барака, те би трябвало да осигурят достатъчно добра защита срещу сканирането с насочени лъчи.

— Добре — тя го изгледа замислено: — Какво беше онова за междузвездните бойни кораби?

— Чу всичко, което казах.

— Знам, питам за нервната ти реакция. Той се намръщи:

— Мислех, че съм успял да я прикрия.

— Аз я забелязах — очаквателно го гледаше тя.

Карде облиза устни:

— Ще си поговорим за това по-късно. Сега имаме по-спешна работа.

Мара го изгледа изучаващо, кимна и излезе. Карде си пое дълбоко въздух и се изправи. Най-належащо бе да се върне в трапезарията и да съобщи на гостите внезапната промяна в плановете. След това трябваше да се приготви за срещата лице в лице с най-опасния мъж на Империята. Щяха да разговарят за Скайуокър и свободни бойни кораби.

Очертаваше се изключително интересна вечер.

— Добре, Арту — извика Люк, след като успя да направи последната връзка. — Вече съм готов да опитам. Стискай палци.

От съседната стая долетя объркано електронно пиукане и той реши, че по всяка вероятност дроидът му напомня, че не разполага с пръсти. Погледна към дясната си ръка, размърда пръсти и почувства неприятно притъпено боцкащо изтръпване. Повече от пет години не си бе помислял за дясната си ръка като прикрепена към рамото машина. Сега изненадващо не можеше да я възприеме по друг начин.

Арту нетърпеливо избръмча.

— Добре — извика Люк, отърси се от мислите за ръката, хвана жицата и я насочи към правилния според него контакт. Изведнъж осъзна, че ръката можеше да бъде направена само с една батерия и в такъв случай нямаше да му свърши никаква работа. — Включвам! — извика той и пъхна жицата в контакта.

Абсолютно безшумно и леко, без никакъв драматизъм вратата се отвори.

— Стана! — невярващо прошепна Люк. Предпазливо се наведе да надникне навън, като внимаваше да не измъкне жицата от контакта.

Слънцето почти бе залязло и дърветата хвърляха дълги сенки по двора. Отпред се виждаше малка част от празното пространство между сградите, не се мяркаше никой. Той се приготви за скок, дръпна жицата от контакта и се хвърли към вратата.

Релето отчете прекъсването на веригата, вратата започна да се затваря и замалко да притисне левия му глезен, но той се извъртя във въздуха и падна на земята. Застина за миг, заслушан да чуе дали действията му няма да предизвикат някаква реакция. Но надвисналата тишина не бе нарушена от никакъв звук и след няколко секунди той се изправи и изтича до другата врата на бараката. Арту беше прав, от тази страна наистина нямаше ключалка. Люк бутна вратата, огледа се още веднъж и се вмъкна вътре.

Дроидът избухна в ентусиазирано приветствие, въртейки се безпомощно в усмирителния колан — специално изработеното за неговото тяло устройство не позволяваше на колелата му да се движат.

— Тихо, Арту — смъмри го Люк и се наведе да разгледа колана. — Стой мирно.

Безпокоеше се, че коланът може да е прикачен или по някакъв начин здраво захванат за вътрешната система на колелата на Арту. В такъв случай щяха да са нужни съответни инструменти, за да може да го освободи. Но устройството беше далеч по-просто — приковаваше дроида към пода, така че да не може да се движи. Люк освободи закопчалките, бутна настрани висящите ремъци и Арту бе свободен.

— Хайде — подкани той дроида и тръгна към вратата. Доколкото можеше да види, дворът бе все така празен.

— Корабът трябва да е някъде там — прошепна и посочи главната сграда. — Изглежда, най-добрият начин да се приближим е да заобиколим отляво, като вървим колкото може по-навътре под дърветата. Ще се справиш ли с неравния терен?

Арту изкара скенера си и след секунда изпиука предпазливо потвърждение.

— Добре. Внимавай дали някой няма да излезе от сградите.

Вечеряха под прикритието на дърветата, може би бяха изминали една четвърт от пътя до кораба, когато Арту изсвири предупредително.

— Не мърдай — прошепна Люк, сви се зад един огромен ствол, надяваше се, че са достатъчно навътре в сенките, за да ги забележат.

Черните му дрехи се сливаха с тъмната гора, но синьо-бялото на Арту изпъкваше ясно дори и отдалеч. За щастие тримата мъже, които излязоха от централната сграда, изобщо не погледнаха към тях, а тръгнаха направо към покрайнините на гората. Движеха се бързо и решително и преди да се изгубят между дърветата, и тримата едновременно извадиха бластерите си. Арту приглушено изпиука.

— И на мен не ми харесва — отвърна Люк. — Да се надяваме, че няма нищо общо с нас. Чисто ли е вече?

Дроидът изсвири утвърдително и двамата потеглиха отново. Люк се опитваше да наблюдава гората зад тях, не беше забравил завоалираните намеци на Мара за опасните хищници. Разбира се, възможно бе да го е излъгала, за да го обезкуражи от мисълта за бягство. Той така и не откри по прозореца на първата стая следи от алармено устройство, каквото според твърденията й трябваше да има. Арту изпиука отново. Люк погледна към двора и застина. От централната сграда бе излязла Мара.

Тя застана на стъпалата и разсеяно вдигна глава към небето. Тези няколко секунди му се сториха цяла вечност. Люк я наблюдаваше, дори не смееше да отклони очи от нея, за да провери дали Арту се е прикрил добре. Ако се обърнеше в тяхната посока или отидеше да провери бараката… Внезапно тя наведе глава с решително изражение на лицето. Обърна се към втората барака и отривисто тръгна към нея.

Люк въздъхна, дори не бе разбрал, че е сдържал дъха си. Все още не бяха в безопасност. Ако Мара се обърнеше наляво, можеше да ги види, но нещо във вида й подсказваше, че вниманието и мислите й са насочени някъде навътре в нея. Сякаш току-що бе взела някакво трудно решение. Мара влезе в бараката и Люк бързо пресметна възможностите.

— Хайде, Арту — прошепна той. — Тук става прекалено пренаселено. Да влезем по-навътре в гората и да излезем от другата страна на корабите.

За щастие разстоянието до главния хангар и строените в редица кораби не беше голямо, те пристигнаха след няколко минути и откриха, че изтребителя им го няма.

— Не, нямам представа, къде може да са го преместили — изръмжа Люк, като се опитваше да разгледа всичко, без да се поддава от прикритието си. — Ти не можеш ли да го засечеш?

Арту изпиука отрицателно, като се разпростря в обяснения, които Люк не се и опита да проследи.

— Добре, няма значение — успокои го. — Ще отидем в някой град и ще намерим нещо с работещ хипердвигател. Ще се наложи сега да вземем един от техните кораби.

Огледа се с надеждата, че ще открие Z-95, някакъв изтребител или плъзгам, с чието управление бе поне бегло запознат, но се виждаха само корелиански корвети и нещо, което приличаше на малък товарен кораб.

— Някакви предложения? — попита той Арту. Дроидът изпиука утвърдително и посочи с щипците си двойка дълги и тесни кораби, близо два пъти по-дълги от техния изтребител. Явно бяха някакви скоростни бойни кораби, но не приличаха на нищо, което се използваше във флотата на Новата република.

— Някой от тия? — със съмнение попита Люк.

Арту отново изпиука, в отговора му ясно личеше едва сдържано нетърпение.

— Точно така, нямаме време — съгласи се Люк. Стигнаха до изтребителя без никакви проблеми. За разлика от неговия люкът на този беше не отгоре, а отстрани на корпуса и според Люк вероятно това беше една от причините, заради които Арту го бе избрал. Повдигна дроида и го качи вътре. Пилотската кабина не бе по-просторна от тази, с която бе свикнал, но зад нея имаше три места — за механик и двама стрелци. Креслата не бяха пригодени за космически роботи, но с малко усилия Люк разпъна предпазните колани, успя да настани дроида между двете седалки и здраво да го привърже за мястото му.

— Изглежда, всичко работи — промърмори той, след като погледна мигащите лампички на контролното табло, и заповяда на дроида: — В стената до теб има контакт, в който можеш да се включиш, направи бърза проверка на системите, докато аз се настаня. С малко късмет може и да изчезнем от тук, преди някой да разбере, че сме се освободили.

Мара изпрати съобщение на Чин по общия канал, свърза се с Авис и другите на „Хилядолетен сокол“ по секретния и тръгна намръщено към третата барака. За пореден път реши, че мрази цялата вселена. Тя беше открила Скайуокър, при това абсолютно сама, без ничия помощ. Никой не го оспорваше, а и нямаше никакъв смисъл да го поставят под съмнение. Следователно на нея, а не на Карде принадлежеше последната дума за съдбата на джедая.

Трябваше да го оставя там, горчиво си мислеше, докато вървеше по отъпканата пътека. Сигурно щеше да си умре в студения космос. Замисли се за няколко секунди. Но ако той беше умрял там сам-самичък, тя никога нямаше да знае със сигурност какво се е случило с него. Освен това нямаше да изпита удоволствието да го убие със собствените си ръце. Тя сведе глава към лазерния меч в ръката си, подхвърли го леко и се загледа в слънчевите отблясъци по сребристия метал. Можеше да се отбие в бараката, все едно минава на обичайна проверка, и да приключи с него. И след това да заяви, че той я е нападнал. Без помощта на Силата Скайуокър щеше да е лесна плячка, дори за нея, която бе държала в ръка лазерен меч не повече от десетина пъти през живота си. Лесно, чисто и много бързо. А и не дължеше на Карде нищо независимо от доброто му отношение към нея. Когато ставаше въпрос за нещо такова… И все пак!

Почти бе стигнала до четвъртата барака, без да бе взела категорично решение, когато чу двигателите. Погледна нагоре, вдигна ръка над очите си, опитвайки се да открие приближаващия кораб. Не се виждаше нищо, но шумът ставаше по-силен и тя внезапно осъзна, че идва от някоя от собствените им машини. Обърна се рязко и погледна към главния хангар. Тъкмо навреме, за да види как над дърветата се издига единият от двата реактивни изтребителя. За миг остана неподвижна, чудеше се какво, в името на Империята, бе замислил Карде. Може би изпращаше почетен ескорт за върховния адмирал Траун или кораб, който да го доведе до базата? В този миг истината блесна пред очите й.

Тя се обърна и хукна към четвъртата барака, като в движение извади малкия бластер от кобура над лявата китка. Ключалката на вратата необяснимо отказа да се отвори и след втория опит тя я простреля. Скайуокър го нямаше вътре. Тя изруга ядно и се втурна през двора. Реактивният изтребител бе завил и изчезваше над гората на запад. Пъхна бластера обратно в кобура и извади предавателя от колана.

Отново изруга. Адмирал Траун и хората му щяха да пристигнат всеки момент и всяко споменаване за присъствието на Скайуокър тук щеше да им създаде огромни неприятности.

Оставаше й само една възможност.

Тя приготви втория изтребител за излитане и след по-малко от две минути вече бе във въздуха. Скайуокър не можеше да й избяга. Включи двигателите на пълна мощност и се впусна в лудо преследване.