Тимъти Зан
Наследникът на Империята (11)

ГЛАВА 11

— Дръж се, Арту! — извика Люк, след като първите пориви на атмосферните вихри разтърсиха изтребителя. — Пристигнахме. Измервателните уреди нормално ли работят?

Отзад долетя утвърдително пиукане, на екрана на компютъра се изписа преводът.

— Добре — кимна Люк и пак насочи вниманието си към покритата с облаци планета, която стремително се приближаваше към тях.

Странно, помисли си той, как само при първото пътуване до Дагоба измервателните уреди бяха отказали с приближаването. А може би не беше чак толкова странно. Възможно бе Йода да ги е заглушавал, за да го насочи, без той да разбере, към подходящото място за кацане.

А сега Йода вече го нямаше.

Люк решително отхвърли тази мисъл. Оплакването на загубата на приятел и учител бе нормално и говореше за благородство, но постоянното мислене за нея означаваше да отдаде превес на миналото пред настоящето.

Изтребителят навлезе в ниските слоеве на атмосферата и за няколко секунди бе обграден от плътни бели облаци. Люк следеше уредите и бавно и внимателно приближаваше кораба към земята. Последния път, когато бе идвал тук, точно преди битката при Ендор, се бе приземил без проблеми, но също както тогава и сега не искаше да рискува излишно. Уредите за приземяване показаха мястото, където бе живял Йода.

— Арту, намери удобно за кацане място, моля те.

В отговор на предния екран се появи червен правоъгълник, на изток от дома на учителя, но достатъчно близо.

— Благодаря — обърна се към дроида Люк и се зае с подготовката на приземяването.

Няколко секунди по-късно след разтърсващо промъкване през гъстите клони на дърветата бяха на земята. Люк свали шлема и бутна нагоре люка. Плътната миризма на дагобанските блата нахлу в ноздрите му, странна смесица на сладко и гнило, която извика в съзнанието му стотици спомени. Лекото поклащане на ушите на Йода, необичайно приготвеното, но вкусно задушено, с което често го гощаваше, начинът, по който навитата на кичури козина гъделичкаше Люк по ушите, когато той го носеше на гръб по време на тренировките, самите тренировки, дългите часове, умствената и психическата преумора, постепенно растящата увереност и усещане за Силата, пещерата и връхлетелите го там призрачни видения, породени от тъмната страна на Силата…

Пещерата?!

Люк светкавично се изправи в кабината, ръката му несъзнателно стисна дръжката на лазерния меч и той надникна през леката мараня. Горещо се надяваше, че не е приземил изтребителя до пещерата.

Но беше точно така. Срещу него, на не повече от петдесет метра, се издигаше величественото дърво, което растеше над злокобното място, огромната му черна сянка се извисяваше над околните дървета. Под него сред заплетените коренища, едва видим през мъглата и ниските храсталаци, тъмнееше отворът на пещерата.

— Чудесно — промърмори Люк. — Просто чудесно. Зад гърба му прозвуча поредица от въпросителни пиукания.

— Няма значение, Арту — отговори той през рамо и остави шлема на седалката. — Всичко е наред. Защо не останеш тук, а аз…

Изтребителят се разлюля леко, Люк се обърна и видя, че Арту вече е излязъл от гнездото си и внимателно пристъпва напред.

— Е, щом искаш, може да дойдеш с мен — добави кисело. Арту изпиука отново, не точно весело, но явно с облекчение. Малкият дроид мразеше да остава сам.

— Чакай — спря го Люк. — Ще сляза да ти помогна. Скочи долу. Земята бе леко блатиста, но изглеждаше достатъчно твърда, за да издържи тежестта на изтребителя. Той се присегиа със Силата, повдигна Арту от мястото му и го свали до себе си.

— Готов си.

Някъде от далечината долетя протяжният и пронизителен писък на една от птиците на Дагоба. Люк се вслуша в извивките на песента й, погледът му обиколи блатата наоколо, чудеше се защо всъщност бе дошъл тук. В Корускант му се бе сторило доста спешно, дори жизненоважно да го направи. Но сега, след като пристигна, постъпката му се струваше безпричинна. Безпричинна и глупава. Арту избръмча въпросително. Люк с усилие отърси от себе си съмненията.

— Мислех си, че Йода може да е оставил нещо полезно за нас — каза на дроида, като избра най-лесния начин да изрази основанията, които ги бяха довели тук. — Къщата трябва да е натам — огледа се той. — Да вървим.

Разстоянието не беше голямо, но пътят до дома на Йода им отне повече време, отколкото очакваше. Това отчасти се дължеше на мочурливата почва и буйната растителност — бе забравил колко трудно се вървеше през дагобанските блата. Но имаше и още нещо — леко, но постоянно напрежение в съзнанието му, което го потискаше вътрешно, замъгляваше способността му да мисли.

Когато накрая пристигнаха, установиха, че домът на учителя е изчезнал.

Люк дълго време стоя загледан в сплетената растителност, израсла на мястото на къщата. Връщащото се с нова сила усещане за загуба се бореше със смущаващата мисъл, че е постъпил изключително глупаво. Израснал в пустинята на Татуин, където изоставена сграда можеше да остане непроменена повече от половин век, изобщо не му бе хрумнало какво може да се случи за пет години с някоя къща в блатата. До него Арту изпиука въпросително.

— Мислех си, че Йода може да е пазил някакви записки или книги — обясни Люк. — Нещо, което да ми каже повече за обучението на джедаите. Не е останало много, нали?

В отговор Арту извади малка пластинка с различни датчици.

— Забрави — махна с ръка Люк и тръгна напред. — Така и така сме тук, по-добре направо да погледнем.

За няколко минути си проправиха път с лазерния меч през храстите и увивните растения до останките от външните стени на къщата. В по-голямата си част представляваха купчина камъни на височина до кръста, покрити с гъсто преплетени лиани. Вътре имаше още повече растения, на места пробили старите каменни стени. Наполовина заровени в прахта лежаха познатите железни съдове на Йода, покрити с някакъв странен мухъл. Зад гърба му Арту леко изсвири.

— Да, не мисля, че ще намерим нещо полезно — съгласи се Люк, наведе се и вдигна един от съдовете. От него изскочи малък гущер и се скри в червеникавата трева. — Арту, провери дали няма някакво електронно излъчване. Не помня да е използвал нещо подобно, но… — той сви рамене.

Дроидът послушно вдигна пластинката с датчиците. Люк го наблюдаваше как я размаха напред-назад и внезапно спря.

— Засече ли нещо?

Арту изтананика възбудено, завъртя горната си част и погледна в посоката, от която бяха дошли.

— Обратно натам — изненадано смръщи чело Люк. Погледна безредието наоколо. — Не е тук, така ли?

Арту избипка отново и се обърна, търкаляйки се със затруднение по неравната повърхност. Спря, завъртя горната си част към Люк и запиука въпросително.

— Добре, идвам — въздъхна Люк, опита се да потисне внезапно появилото се познато чувство за надвиснала заплаха. — Води ме.

Светлината, която едва се процеждаше през покривалото от листа над тях, бе станала забележимо по-мъждива, когато стигнаха до изтребителя.

— А сега накъде? — попита Люк. — Надявам се, няма да ми кажеш, че през цялото време си засичал нашия кораб.

Арту завъртя глава и възмутено изтананика категорично отхвърляне на подобно предположение. Пластинката с датчиците леко се обърна точно към пещерата. Люк усети как в гърлото му се появи тежка буца.

— Сигурен ли си? Дроидът избипка пак.

— Значи си сигурен — въздъхна Люк.

Застана неподвижно, обзет от нерешителност, загледан през маранята към пещерата. Нямаше належаща нужда да влезе вътре, в това бе сигурен. Каквото и да бе намерил Арту, то със сигурност не бе оставено от Йода. Поне не в пещерата. И все пак откъде ли идваше електронният сигнал? Лея бе споменала, че някакъв джедай, обърнал се към тъмната страна на Силата, бил идвал тук. Може би беше нещо негово? Люк стисна зъби:

— Чакай ме тук, Арту — заповяда на дроида и тръгна към пещерата. — Няма да се бавя.

Йода често го бе предупреждавал, че страхът и гневът са роби на тъмната страна на Силата, Люк разсеяно се запита на коя страна служеше любопитството. Израслото над пещерата дърво отблизо изглеждаше също толкова зло, колкото си го спомняше — с извита снага, мрачно и потискащо, сякаш самото то обладано от тъмната страна на Силата. Нищо чудно и да беше така, Люк не можеше да каже със сигурност, тъй като сетивата му бяха притъпени от смазващото излъчване на пещерата. Явно тук бе източникът на подсъзнателното напрежение, което изпитваше от момента на пристигането си на Дагоба, и за момент се зачуди защо това усещане не е било толкова силно преди.

Сигурно защото Йода винаги е бил тук и присъствието му е предпазвало Люк от истинската сила на пещерата. Но сега Йода вече го нямаше и той се бе изправил пред черния вход съвсем сам.

Пое си дълбоко дъх. Аз съм джедай, решително си напомни. Извади предавателя от колана и го включи:

— Арту? Чуваше ли ме? — в отговор се чу кратко бипване. — Добре. Влизам. Кажи ми, когато се приближа до онова, което си засякъл.

Чу се потвърдително пиукане. Той закачи предавателя на колана и извади лазерния меч. Пое дълбоко въздух, приведе се под чворестите преплетени коренища на дървото и пристъпи в пещерата.

Вътре беше толкова неприятно, колкото си го спомняше. Тъмно, влажно, пълно с гадни насекоми, които се разбягваха изпод краката му, и с тинести растения. Беше най-отвратителното място, в което бе стъпвал. Земята под краката му беше по-нестабилна, отколкото я помнеше, при първите няколко крачки на два пъти едва не падна, тъй като почвата поддаваше под тежестта му. През мъглата отпред просветна познато място, но Люк стисна здраво лазерния меч и продължи напред. Тук бе водил кошмарна битка с призрачната фигура на Дарт Вейдър.

Спря за миг, борейки се със страховете и спомените. За негово облекчение този път нищо не се случи. От мрачните сенки встрани не долетя хрипливо дишане, не се яви Дарт Вейдър да го предизвика на двубой. Нищо.

Люк облиза нервно устни и извади предавателя от колана. Не, разбира се, че нямаше да се случи нищо. Вече се бе изправил лице в лице със страховете си и ги бе преодолял. Дарт Вейдър бе победен и изчезнал, пещерата не можеше да го заплашва с нищо повече от нереални и безименни страхове, и то само ако им позволеше да го завладеят. Трябваше да го разбере от самото начало.

— Арту, чуваш ли ме?

Малкият дроид изпиука в отговор.

— Добре — каза Люк и тръгна напред. — Колко още ми остава…

Точно по средата на изречението, както бе вдигнал крак, мрачната замъгленост в пещерата се сля около него в блестящо нереално изображение…

Намираше се на малък въздушен плъзгач, който пълзеше бавно над бездънната яма. Земята не се виждаше ясно, но от нея се надигаше силна топлина. Нещо го блъсна отзад и го принуди да се качи на плоската дъска, която стърчеше хоризонтално от левия борд на плъзгача.

Люк се задъха, картината внезапно бе станала кристално ясна. Отново беше в малкия плъзгач на Джаба Мошеника на път за екзекуцията си в бездънната яма в Каркун…

Пред него се виждаше разкошната баржа па Джаба, която бавно се приближаваше. Придворните се блъскаха за по-добро място, от което да наблюдават предстоящото зрелище. Много от подробностите около баржата не се различаваха ясно през мъгливата пелена на видението, но топ успя да зърне най-отгоре на палубата дребната фигурка на Арту, който чакаше сигнала на Люк…

— Няма да се оставя да ме въвлечете отново в тази игра! — извика Люк. — Няма! Вече се изправих срещу страховете си и ги преодолях.

Но думите прозвучаха безсилни и за самия него и още докато ги изричаше, усещаше мушкането на копието на пазача в гърба си, последвалия скок в ямата. Завъртя се във въздуха, улови края на дъската и се издигна високо над главите на пазачите…

Приземи се на крака, обърна се към баржата и протегна ръце да грабне лазерния меч, подхвърлен му от Арту.

Но мечът не стигна до него. Топ стоеше в очакване с протегнати ръце, но мечът смени посоката на летене и зави обратно към палубата на въздушната баржа. Люк отчаяно се присегна със Силата да си го върне, но безуспешно. Лазерният меч продължи полета си и кацна в ръката на слаба жена, застанала на горната палуба.

Люк я зяпна, заля го вълна от страх. В мъглявината на видението не можеше да види добре лицето й, а и слънцето грееше в очите му, но вдигнатият като трофей високо в ръцете й лазерен меч му каза всичко, което трябваше да знае — тя беше могъща в Силата и току-що бе обрекла него и приятелите му на смърт.

Копията го блъскаха отново към дъската и през призрачната мъглявина топ ясно дочу подигравателния й смях…

Не! — извика Люк и картината изчезна също така внезапно, както се бе появила.

Отново бе в пещерата на Дагоба, косата и туниката му бяха мокри от пот, от предавателя в ръката му се чуваше неистово електронно пиукане. Той потрепери, пое си дълбоко въздух и стисна здраво лазерния меч, сякаш за да се увери, че е все още в ръцете му.

— Всичко… — думите излизаха трудно от пресъхналото му гърло и той опита отново. — Всичко е наред, Арту. Добре съм — увери той дроида. Млъкна, опитваше се да се пребори с объркването, да си спомни какво правеше тук. — Още ли улавяш електронния сигнал?

Арту изпиука положително.

— Навътре ли е? Още едно пиукане.

— Добре — въздъхна Люк.

Завъртя меча в ръката си, избърса потта от челото си и предпазливо тръгна напред, като се опитваше да гледа едновременно във всички посоки. Сякаш вече бе преминал през най-лошото, което можеше да му предложи пещерата. Не се появиха други видения, той продължи уверено навътре и най-накрая Арту сигнализира, че е пристигнал.

Уредът, след като успя да го измъкне от калта и мъха, му поднесе разочарование — леко сплеснат цилиндър, малко по-дълъг от дланта му. На едната му страна имаше пет триъгълни ръждясали бутона, а на другата някакви странни непознати надписи.

— Това ли е? — попита Люк. Не му харесваше идеята, че е изминал толкова много път за нещо толкова незначително на вид. — И няма нищо друго?

Арту избипка положително и изсвири нещо, което можеше да бъде само въпрос.

— Не знам какво е — отговори Люк. — Може би ти ще го познаеш. ПотраЙ малко, излизам.

Пътят назад не бе приятен, но мина без особени премеждия. Той се измъкна изпод корените на дървото, пое дълбоко относително свежия блатист въздух и въздъхна с облекчение.

За своя изненада забеляза, че докато е бил в пещерата, навън бе станало тъмно, смущаващото видение от миналото сигурно бе траяло по-дълго, отколкото му се бе сторило. Арту бе включил светлините на изтребителя, лъчите пробождаха мъглата отпред. Тръгна към кораба, като си проправяше мъчително път през гъстата растителност.

Арту го чакаше и тихо пиукаше. Пиукането премина в облекчено бипкане, когато Люк излезе на светло, и малкият дроид започна да се поклаща напред-назад като развълнувано дете.

— Успокой се, Арту, добре съм — увери го Люк, клекна до него и извади от джоба си сплескания цилиндър. — Какво ще кажеш?

Дроидът изцвърча замислено, горната му част се завъртя, за да погледне цилиндъра от различни ъгли. Внезапно цвърченето мина в развълнувано електронно пиукане.

— Какво? — попита Люк, опитвайки се да вникне в канонадата от звуци, и кисело си помисли, че Трипио никога не е наоколо, когато има нужда от него. — Намали малко, Арту. Не мога да… забрави — прекъсна го той, изправи се и се загледа в околния мрак. — Май няма никакъв смисъл да висим още тук.

Погледна назад към пещерата, към мрачния й вход и потрепери. Не, нямаше никаква причина да останат, а се сещаше поне за едно много добро основание да заминат веднага. Дотук с идеята, помисли си той навъсено, че на Дагоба може да намери отговори на въпросите, които го измъчваха. Би трябвало да се сети за това още на Корускант.

— Хайде — обърна се към дроида. — Да те настаним на мястото ти. Може да ми кажеш за какво става въпрос, и на път за дома.

Докладът на Арту за цилиндъра бе много кратък и твърде безполезен. Малкият дроид не познаваше дизайна, не можеше да разгадае функциите на устройството по резултатите от своите измервания и дори нямаше представа, на какъв език е надписът. Да не говорим за значението му. Люк започваше да се чуди за какво е било цялото предишно вълнение на дроида, когато на компютърния екран пред него се показа последното изречение.

— Ландо? — изненада се Люк и отново прочете думите. — Не си спомням да съм виждал Ландо с такова нещо.

По екрана се появи отговорът на Арту.

— Да, знам, че по онова време бях доста зает — съгласи се Люк и несъзнателно преплете пръстите на изкуствената си дясна ръка. — Не можеш да разполагаш с много свободно време, когато ти слагат нова ръка. А той даде ли го на генерал Мадийн, или просто му го показа?

На екрана се изписа обърканият отговор на дроида.

— Няма значение — успокои го Люк. — Предполагам, че и ти си бил затрупан с работа.

Хвърли поглед към екрана, зад тях Дагоба се бе стопила в едва видим полумесец. Отпърво възнамеряваше да отиде право в Корускант и да изчака Лея и Хан да се върнат от Бпфаш, но както разбра, задачата им там можеше да продължи няколко седмици. А Ландо го бе канил доста пъти да посети новата му мина за редки руди на свръхгорещата планета Нклон.

— Промяна в плана, Арту — обяви той и въведе в компютъра новия курс. — Ще минем през системата Атега и ще се отбием на гости при Ландо. Може би той ще ни каже какво представлява това нещо.

По време на пътуването ще има време спокойно да обмисли смущаващите образи в пещерата. И да реши дали не бяха нещо повече от призрачно видение на миналото.