Тимъти Зан
Наследникът на Империята (25)

ГЛАВА 25

В стаята беше тъмно и тихо, единствено студеният нощен ветрец носеше през прозореца приглушения шум на нощния Руукроро. Лея стисна бластера с потна длан и се втренчи в завесата. Чудеше се какво я бе събудило.

Застина неподвижно за няколко минути, сърцето й биеше силно в гърдите. Ограничените й джедайски способности не доловиха никакъв шум, движение или заплаха. Само зловещото предчувствие, че тук вече не е в безопасност.

Пое си дълбоко дъх и бавно издиша. Продължи да се ослушва. Вината не беше в уукитата, не можеше да ги обвини за нищо. Старейшините на града бяха изключително бдителни през първите няколко дни, осигуриха й охрана от десетина уукита, а стотици доброволци обикаляха из града като рунтави стражи, търсейки нападателя, когото бе зърнала при пристигането си. Цялата операция бе извършена бързо, ефикасно и с такава грижлива усърдност, каквато Лея рядко бе виждала и сред висшите офицери от бунтовническия съюз.

Но дните минаваха, без някой да намери и следа от непознатия пришълец, и бдителността постепенно спадна. Когато отрицателните доклади започнаха да пристигат и от другите градове на Кашиуук, броят на стражите намаля до десетина, а в охраната останаха само трима.

Сега вече дори и тези трима ги нямаше, бяха се върнали към обичайната си работа и нормалния си живот. Тя бе останала само с Чубака, Ралра и Салпорин, които денонощно бдяха над нея. Това бе наистина класическа стратегия. Легнала сама в тъмнината, с преимуществото на водените от Силата вътрешни сетива, тя разбираше, че разумните същества, като хората и уукитата, просто не могат да останат продължително нащрек без видим враг, срещу когото да се борят. Това беше очевидна тенденция в Съюза, срещу която трябваше упорито да се противопоставя наред с често пъти смъртоносната инерция, която задържа човек да остане на едно място прекалено дълго.

Потрепери. Връхлетяха я спомени за почти трагично завършилото пребиваване на ледената планета Хот. Знаеше, че двамата с Чубака трябваше преди доста дни да напуснат Руукроро. Мястото бе станало твърде удобно, познато, вече не забелязваше с предишната кристална яснота всичко, което се случваше наоколо, а само плъзваше повърхностен поглед и запълваше видяното със спомени. Това беше психологическа слабост, която умният враг спокойно можеше да използва, откривайки начин да проникне в обичайната й рутина. Крайно време бе да я наруши с внезапна промяна.

Тя погледна към висящия над леглото часовник и пресметна набързо. До зазоряване оставаше още около час. Отпред имаше въздушна шейна, ако двамата с Чубака потеглеха още сега, и малко след изгрева можеха да излетят с „Дамата на късмета“. Тя се изправи, провеси крака от леглото, остави бластера на нощното шкафче и извади предавателя.

От тъмното изскочи жилеста ръка и се пресегна да я хване за китката.

Нямаше време да мисли, но в най-първия миг нямаше и нужда. Умът й блокира, зашеметен от внезапната атака, но отдавнашните защитни рефлекси вече действаха. Тя се изтърколи настрани, като използва дръпването на ръката си за опора, завъртя се, сви десния крак и замахна с всичка сила.

Петата й се удари в нещо непробиваемо, някаква броня. Протегна се над рамото си със свободната ръка, сграбчи възглавницата и я хвърли към тъмната сянка, където трябваше да е главата на нападателя. Под възглавницата беше лазерният меч.

Той тъкмо замахваше, за да отблъсне от лицето си възглавницата, когато мекият блясък на лазерния меч озари стаята. Лея зърна за момент огромните черни очи и изпъкналата челюст и острието на меча преряза нападателя почти наполовина. Хватката на ръката й внезапно се разхлаби. Лея прибра лъча, изтърколи се от леглото и се изправи. Включи отново меча и се огледа.

Внезапен удар по китката изби лазерния меч от ръката й. Лъчът изчезна и стаята отново потъна в мрак.

Тя мигновено зае бойна стойка, но знаеше, че това е безполезен рефлекс. Първият нападател вероятно се бе подлъгал от явната безпомощност на жертвата, но вторият очевидно си бе взел поука. Не бе успяла да се извърне изцяло към новия нападател, когато той я сграбчи за китката и изви ръката й. От тъмнината се появи още една ръка и запуши устата й, като я принуди да се притисне към нападателя. Кракът му успя по някакъв начин да притисне и двата й крака и блокира всякаква възможност да го ритне. Тя се опита все пак да освободи поне единия, като в същото време целеше очите на нападателя със свободната си ръка. Усещаше горещия му дъх във врата си, острите като игли зъби в челюстта, притисната към плътта й. Изведнъж тялото на нападателя се вцепени и най-неочаквано тя се оказа свободна.

Извърна се мигновено с лице, опита се да запази равновесие при внезапната загуба на опора, чудейки се какъв ли нов трик е това. Погледът й панически обикаляше в мрака, опитваше се да открие оръжието, което той със сигурност щеше да се опита да използва срещу нея.

Но нямаше никакво оръжие насочено срещу нея. Пришълецът стоеше неподвижно, облегнат на рамката на вратата, празните му ръце стърчаха разперени настрани, сякаш той се опитваше да намери опора, за да не падне назад.

— Малараши — просъска с тих и мек глас.

Лея се дръпна към прозореца, чудеше се дали ще успее да изскочи навън, преди пришълецът да поднови атаката си. Но той не предприе нов опит за нападение. Вратата зад него се отвори рязко и Чубака връхлетя в стаята с гръмогласен рев.

Нападателят дори не се обърна. Всъщност изобщо не помръдна, а уукито скочи към него и протегна огромните си ръце към врата му.

— Не го убивай! — изкрещя Лея.

Думите й изненадаха Чубака почти толкова, колкото и самата нея. Но рефлексите на уукито бяха забележителни, юмрукът подмина гърлото на нападателя и се стовари силно отстрани върху главата му. От удара пришълецът прелетя през стаята и залепна за стената, после се свлече на пода и повече не мръдна.

— Да изчезваме — извика Лея и мина от другата страна на леглото, за да вдигне лазерния меч. — Може да има още.

— Няма дрррути — изръмжа познат глас. Лея вдигна глава и видя изправения в рамката на вратата Ралра. — Спррравихме се и с другите трррима.

— Сигурен ли си? — пристъпи към него Лея.

Той не помръдваше и продължаваше да стои облегнат на вратата. Изведнъж тя осъзна, че едва се държи на крака.

— Ти си ранен! — възкликна, запали лампата и набързо го прегледа. От никъде не течеше кръв. — Бластер?

— Шокова палка — уточни Ралра. — Доста по-безшумна е, но беше нагласена на твърррде малка мощност за едно ууки. Чувствам се малко замаян. Чубака е ррранен повече.

Лея сепната се обърна към Чубака и едва сега забеляза тясната лента сплъстена кафява козина под гърдите.

— Чуй! — извика тя и се спусна към него.

Той й махна с ръка да не се приближава и изръмжа нетърпеливо.

— Той е прррав — съгласи се Ралра. — Трябва да те измъкнем от тук, пррреди да последва вторрро нападение.

Някъде в далечината се чу бойният рев на уукитата.

— Едва ли ще има друго нападение — отбеляза тя. — Забелязали са ги, след няколко минути къщата ще бъде обградена с хора.

— Не! — изръмжа Ралра, гласът му бе изпълнен с мъка. — През четиррри къщи има пожаррр.

Лея го изгледа сепнато, полазиха я тръпки:

— Така отвличат вниманието — прошепна тя. — Подпалили са къщата, за да отклонят вниманието от тревогата, която може да се опитате да вдигнете.

Чубака изръмжа, за да потвърди предположението й.

— Трррябва да изчезваме — повтори Ралра и бавно се изправи.

Лея погледна покрай него към тъмното преддверие, гърлото й бе стегнато от предчувствие за нещо ужасно. Заедно с нея в къщата бяха три уукита.

— Къде е Салпорин? — тихо попита тя.

Ралра се поколеба, съвсем леко, но достатъчно, за да се превърне предположението й в ужасяваща сигурност.

— Убиха го — едва доловимо каза уукито. В гърлото й бе заседнала тежка буца.

— Съжалявам — думата прозвуча болезнено изтъркана, лишена от смисъл дори за самата нея.

— Така е. Но сега не е вррреме за тъгуване.

Лея кимна, премигна, за да задържи внезапно бликналите от очите й сълзи, и се извърна към прозореца. През изминалите години бе изгубила много приятели и съратници в битките и знаеше, че Ралра е прав. Но и цялата логика на вселената не правеше загубата по-безболезнена.

Навън не се виждаше никой. Но нападателите се криеха някъде наоколо, в това беше сигурна. И двете групи, с които тя и Хан се бяха сблъскали досега, се състояха от повече от петима души и нямаше никакво основание да смята, че този път нещата са по-различни. Вероятно останалите ги чакаха в засада при „Дамата на късмета“.

Другата, далеч по-неприятна възможност беше да чакат да нарасне суматохата около горящата къща и тогава да си опитат силите във втора атака, разчитайки безредиците по улиците да прикрият евентуалния шум.

Погледна към пожара, за момент изпита вина към уукитата, чийто дом бе обхванат от пламъци, но решително отблъсна неприятното усещане. Сега не можеше да направи нищо за тях.

— Те ме искат жива — каза тя, спусна пердето и се обърна към Чубака и Ралра. — Ако успеем да излетим с въздушната шейна, едва ли ще рискуват да ни обстрелват.

— А дали шейната е в изпррравност? — попита с основание Ралра.

Лея спря и стисна здраво устни, ядосана на собствената си недосетливост. Не, разбира се, че не можеха да използват шейната — първата работа на нападателите със сигурност е била да повредят всяко превозно средство, което биха могли да използват, за да избягат. Да го повредят или дори по-лошо: да го програмират така, че да ги прати право в ръцете им. Не можеше да остане тук, не можеше да се скрие в града, нито да излети в космоса. Оставаше й само една възможна посока.

— Трябва ми въже — каза тя, грабна дрехите си и започна да се облича. — Достатъчно здраво, за да ме издържи. Колкото може по-дълго.

Те реагираха светкавично, размениха си по един бърз поглед и Ралра попита:

— Наистина ли възнамеррряваш да го напррравиш? Опасността ще е огррромна дори и за ууки. За човек е истинско самоубийство.

— Не мисля — поклати глава Лея и си обу ботушите. — Видях как се преплитат клоните, когато прелетяхме под града. Няма да е чак толкова трудно да се спусна по тях.

— Няма да успееш да стигнеш платфорррмата за кацане сама — възрази Ралра. — Ще дойдем с теб.

— Ти дори не можеш да вървиш по улиците, да не говорим да се спускаш надолу — рязко отговори Лея. Взе бластера, пъхна го в кобура и тръгна към вратата. — Нито пък Чубака. Дръпнете се.

Ралра не помръдна:

— Няма да успееш да ни заблудиш, Леяорганасоло. Ти си мислиш, че ако ни забррраниш да дойдем с теб, врррагът ще те последва и ще ни остави на миррра.

Лея се намръщи. Дотук с опита й за тиха благородна саможертва.

— Наистина има такава възможност — настоя тя. — Те искат мен, и то жива.

— Нямаме вррреме за спорррове. Ще останем заедно. Тук или под грррада.

Лея си пое дълбоко дъх. Не й харесваше, но беше ясно, че няма да успее да ги предума.

— Добре де, печелите — въздъхна тя. Удареният от Чубака нашественик още не бе дошъл в съзнание и за момент тя се зачуди дали да губят време да го връзват. Необходимостта да бързат надделя. — Да намерим въже и да тръгваме.

Нещо й подсказваше, че дори и да бе тръгнала сама, нападателите пак щяха да атакуват къщата и може би щяха да предпочетат да не оставят след себе си свидетели.

Шуплестият пласт, съставляващ повърхността на Руукроро, бе по-тънък от метър. Лазерният меч на Лея с лекота проби дупка в пода на къщата, правоъгълното парче падна през преплетените клони и се изгуби в тъмното отдолу.

— Ще сляза пррръв — каза Ралра и се навря в отвора, преди някой да успее да възрази.

Той все още се движеше малко бавно, но, изглежда, замаяността от шоковата палка бе отслабнала. Лея вдигна глава, Чубака пристъпи към нея и нагласи на раменете си портупея на Ралра.

— Последна възможност да промениш решението си — предупреди го тя.

Отговорът му беше кратък и по същество. Когато отдолу долетя тихият сигнал на Ралра, че всичко е наред, и двамата вече бяха готови. Чубака се спусна през отвора. Лея бе здраво завързана за тялото му.

Очакваше, че преживяването ще бъде крайно неприятно, но не бе осъзнала, че ще бъде и изключително страшно. Уукитата не се промъкваха през краищата на преплетените клони, както си бе представяла, а използваха ноктите си, които бе видяла още при пристигането си първия ден, увисваха на четири крака и така се предвижваха.

Притиснала лице към рунтавите гърди на Чубака, Лея стисна зъби, отчасти за да не тракат при подскачането, но най-вече за да не изкрещи от страх, че може да падне. Усещането беше подобно на акрофобията. която бе изпитала в лифта, но хиляди пъти по-силна. Тук липсваха дори несигурните лиани, а между нея и тъмната бездна отдолу бяха единствено ноктите на уукито и тънкото въже, което ги свързваше с Ралра. Искаше й се да извика, да ги помоли да спрат или поне да вържат края на въжето за нещо здраво, но се страхуваше да издаде дори и звук, за да не наруши концентрацията на Чубака. Дишането му звучеше като грохота на водопад, усещаше как през тънката материя на долната й туника от раната на гърдите му се процежда топла лепкава кръв. Сгушена в него, заслушана в тежкото му пресечено дишане, тя се страхуваше дори да попита колко е ранен.

Изведнъж спряха. Отвори очи, до този момент несъзнателно ги бе стискала здраво.

— Какво става? — попита с треперещ глас.

— Врррагът ни откррри — приглушено изръмжа Ралра отстрани.

Лея се стегна и се извъртя, доколкото можеше, претърсвайки с поглед предутринната сивота зад тях. Ето го: малко тъмно петно. Някакъв тип въздушен плъзгач, застанал извън обсега на лъка.

— Едва ли можем да се надяваме, че е спасителен екип, нали? — с надежда попита тя.

Чубака с ръмжене посочи очевидното опровержение на предположението й — плъзгачът бе изключил абсолютно всички светлини.

— Но пък не идва по-близо — изтъкна Ралра.

— Искат ме жива — каза Лея, по-скоро уверявайки себе си. — Не искат да ни изплашат — огледа преплетените клони и бездната под тях.

Докато търсеше за какво може да се залови, изведнъж осъзна какво трябва да направи.

— Дай ми останалото въже — извика тя на Ралра и погледна назад към надвисналия плъзгач. — Всичкото.

Събра смелост, завъртя се в импровизираната носилка на врата на Чубака, пое подаденото от Ралра въже и го завърза здраво за един от по-малките клони. Чубака изръмжа.

— Не, не ни бавя много — увери го тя. — Така че не падай. Намислила съм нещо. Да тръгваме.

Потеглиха отново, може би малко по-бързо от преди. Лея отново се притисна към гърдите на Чубака и за своя изненада разбра, че макар да продължаваше да се страхува, вече не бе така парализирана от ужас. Може би промяната се дължеше на усещането, че вече не е само пионка или излишен товар, чиято съдба изцяло е в ръцете на уукитата, на сивокожите нападатели или предопределена от силата на гравитацията. Сега поне отчасти контролираше събитията.

Продължиха напред, като Лея внимателно размотаваше и отпускаше въжето. Черният плъзгач ги следваше с изгасени светлини, без да изостава. Тя не го изпускаше от очи, знаеше, че избраното време и разстояние са решаващи за номера, който бе намислила. Трябваше да изминат още няколко метра…

В ръцете й оставаха още около три метра от въжето. Тя бързо направи здрава примка и погледна към преследвачите.

— Приготви се — прошепна на Чубака. — Стой! Чубака замръзна на място. Лея стисна мислено палци, извади лазерния меч зад гърба на уукито, включи лъча и пусна въжето.

Лазерният меч се спусна надолу като блестяща играчка и се завъртя в полуокръжност като махалото на часовник. Достигна най-ниска точка от завъртането и започна да се изкачва в другата посока, като излезе точно под плъзгача.

Лъчът досегна двигателите и всичко наоколо се освети от ярка експлозия. В следващия миг плъзгачът полетя надолу с изскачащи от двете му страни огнени езици. След секунди се скри в мъглата под тях, отблясъците от огъня бързо се превърнаха в неясна светла точка. После се стопи и тя, а в тъмнината остана да се полюлява единствено лазерният меч.

Лея потрепери и облекчено си пое дъх:

— Да идем да го приберем — каза тя на Чубака. — Мисля, че вече спокойно можем да се върнем на повърхността. Съмнявам се, че горе е останал някой от тях.

— И след това пррраво на коррраба ли? — попита Ралра, докато се придвижваха към клона, на който тя бе вързала въжето.

Лея се поколеба, сети се за пришълеца, който я нападна в стаята й. Застанал срещу нея с изписано на лицето и тялото му неразгадаемо чувство, той беше толкова зашеметен или изплашен, че дори не бе забелязал връхлитането на Чубака.

— Да, на кораба — отговори тя. — Но не направо.

Нападателят седеше неподвижен в ниското кресло в малката стая за разпити в участъка. Леката превръзка отстрани на главата му беше единственото видимо свидетелство за удара на Чубака. Седеше с ръце в скута, сплел объркано пръсти. Бяха му взели всички дрехи и оръжия и му бяха дали да облече една от огромните роби на уукитата. В друг случай голямата дреха щеше да придава комичен ефект, но не и при него. Нито робата, нито ленивата отпуснатост прикриваха усещането за смъртоносната дарба, която носеше като втора кожа. Беше и сигурно завинаги щеше да остане член на опасна и решителна група отлично подготвени убийци.

И беше помолил специално да види Лея. Лично. Чубака се надвеси над нея и за пореден път изръмжа възраженията си.

— И на мен не ми се нрави много — призна Лея, погледна към екрана и се опита да събере смелост. — Но той ме остави жива, преди ти да връхлетиш в стаята. Искам да разбера, трябва да разбера защо се опитват да ме отвлекат.

В главата й за момент проблесна споменът за разговора с Люк в навечерието на битката при Ендор. Спокойната му увереност, че трябва да се изправи срещу Дарт Вейдър въпреки страховете й. Замалко не заплати с живота си за това решение, но в края на краищата именно то им донесе победа.

Но Люк бе видял някакви малки остатъци доброта, погребани дълбоко вътре във Вейдър. Нима тя долавяше нещо подобно в този непознат убиец? Или я тласкаше единствено нездраво любопитство? А може би състрадание?

— Ти може да наблюдаваш и да слушаш от тук — каза тя на Чубака, подаде му бластера си и пристъпи към вратата. Лазерният меч остана закачен на колана й, макар че нямаше представа, дали може да се възползва от него на толкова малко разстояние. — Не ни прекъсвай, освен ако не ме нападне — пое си дълбоко дъх, отключи вратата и натисна дръжката.

При звука от отварянето пришълецът вдигна глава. На Лея й се стори, че когато влезе вътре, той се напрегна. Вратата се затвори след нея и за един дълъг момент двамата само се мереха с поглед. Накрая тя каза:

— Аз съм Лея Органа Соло. Искал си да говориш с мен. Той не отвърна веднага. Изправи се бавно и протегна ръка.

— Ръката ви… — гласът му бе дълбок, с някакъв странен акцент. — Може ли да я докосна?

Лея пристъпи към него и му подаде десницата си, съзнавайки, че рискува с безвъзвратен жест на доверие. От това разстояние той лесно можеше да я дръпне и да й строши врата, преди някой отвън да успее да реагира.

Но той не я нападна. Приведе се напред, хвана ръката й неочаквано нежно, поднесе я към муцуната си и я притисна към двете огромни ноздри, полускрити от гъстата козина. И я подуши.

Подуши я дълбоко няколко пъти. Лея не можеше да откъсне поглед от ноздрите, едва сега забелязвайки огромните им размери и меката нежна, трепкаща кожа около тях. Приличаше на животно следотърсач. В главата й проблесна спомен как, докато я държеше безпомощна в къщата, той бе притиснал ноздрите си във врата й. И точно тогава я пусна… Бавно, почти нежно пришълецът вдигна глава.

— Значи наистина е вярно — каза той, пусна ръката й и прибра своята. Огромните очи не се откъсваха от нея, изпълнени с вълнение, чието естество тя едва долавяше с джедайските си умения, но все още не можеше да определи с точност. — Не съм сгрешил.

Изведнъж пришълецът падна на колене:

— Искам прошка, Лея Органа Соло — прошепна той, сведе глава до пода, като ръцете му лежаха разперени встрани от тялото както при схватката им в къщата. — Заповедите не разкриваха коя сте, знаех само името.

— Ясно — кимна спокойно тя, макар че с цялото си същество искаше наистина да разбере за какво става въпрос. — Но сега вече знаете коя съм, нали?

Лицето на непознатия се спусна още по-надолу:

— Вие сте малараши. Дъщеря и наследница на лорд Дарт Вейдър, нашия господар.

Лея зяпна втрещено. Опита се да запази самообладание. Внезапните обрати следваха твърде бързо, за да успява да ги следва.

— Вашия господар ли? — предпазливо попита тя.

— Този, който се появи в отговор на молбите ни — пламенно отвърна пришълецът. — Който ни извади от отчаянието и ни дари надежда.

— Ясно — смутолеви тя. Сцената ставаше все по-нереална, но поне успя да разбере едно — проснатото на земята пред нея същество бе готово да се отнася към нея като към благородническа особа. А тя чудесно умееше да се държи царствено. — Стани — каза Лея, чувствайки как в гласа, осанката и маниерите й се възвръщат позабравените уроци от двора на Алдераан. — Как се казваш?

— Господарят ме нарича Кабарак — отвърна пришълецът и се изправи. — На езика на ногрите името ми е… — изломоти нещо, което гласните струни на Лея за нищо на света не биха могли да повторят.

— Ще те наричам Кабарак. Твоите сънародници са ногри, така ли?

— Да — в тъмните очи блесна искрица несигурност. — Но вие сте малараши? — попита той.

— Баща ми си имаше своите тайни — студено отвърна тя. — Вашият народ очевидно е една от тях. Ти каза, че той ви е дарил надежда. Разкажи ми.

— Дойде при нас след страшната битка. След разрушението.

— Коя битка?

Погледът на Кабарак се зарея в миналото:

— Два огромни междузвездни кораба се срещнаха в небето над нашата планета — тихо заразказва той. — Може да бяха и повече от два, не разбрахме със сигурност. Битката продължи целия ден и по-голямата част от нощта, а когато свърши, нашата земя бе опустошена.

Лея потрепери, в сърцето й отекна болка на съчувствие или по-скоро на вина.

— Никога не сме ранявали нарочно хора, нито пък сме унищожавали планети, които не са в Империята. Каквото и да се е станало, било е нещастен случай.

Тъмните очи се втренчиха в нея:

— Лорд Вейдър не смяташе така. Той вярваше, че е било нарочно, за да породи страх и ужас в душите на враговете на Империята.

— В такъв случай лорд Вейдър е сгрешил — отвърна Лея и посрещна погледа му, без да трепне. — Ние се бихме срешу императора, а не срещу робите и покорените му слуги.

Кабарак се изпъна сковано:

— Никога не сме били роби на императора. Бяхме прости хора, доволни от живота си, без да се бъркаме в чуждите дела.

— Но сега служите на Империята — възрази Лея.

— Като отплата за помощта на императора — в почтителността му се долавяше намек за гордост. — Единствен той ни се притече на помощ, когато така отчаяно се нуждаехме от нея. В негова памет служим на посочения от него наследник, на мъжа, на когото лорд Вейдър ни повери толкова отдавна.

— Малко ми е трудно да повярвам, че императорът някога е изпитвал загриженост за вас — рязко каза Лея. — Той изобщо не беше такъв човек. Императорът е искал само да ви спечели да му служите срещу нас.

— Единствен той ни помогна — повтори упорито Кабарак.

— Не сме знаели за вашето бедствено положение.

— Вие го казвате. Лея вдигна вежди:

— Тогава ми дай възможност да докажа думите си. Кажи ми къде се намира вашият свят.

Кабарак отскочи назад:

— Невъзможно. Ще ни намерите и ще ни доунищожите…

— Кабарак! — рязко го прекъсна Лея. — Коя съм аз? Бръчките около ноздрите на ногрито се поизпънаха:

— Вие сте лейди Вейдър. Малараши.

— Лорд Вейдър да ви е лъгал някога?

— Казахте, че го е направил.

— Аз казах, че е сгрешил — напомни Лея. По гърба й потекоха капки пот. Осъзнаваше, че стъпва върху тънка като лед повърхност. Новото й положение пред Кабарак се основаваше единствено на почитта, която ногрите изпитваха към Дарт Вейдър. Трябваше да успее да опровергае думите на Вейдър, без да накърни уважението към него. — Дори и лорд Вейдър може да бъде заблуден, а императорът беше майстор на лъжата.

— Лорд Вейдър служеше на императора — настоя Кабарак. — Той никога не би го излъгал.

Лея стисна зъби. Стигнаха до задънена улица.

— А новият ви господар също ли е толкова честен с вас? Кабарак се поколеба:

— Не знам.

— Не, много добре знаеш. Нали сам каза, че не ви е казал срещу кого ви изпраща?

От гърлото на ногрито излезе жалостиво ръмжене.

— Аз съм прост воин, господарке. Тези неща са далеч над моето положение и власт. Единственото ми задължение е да се подчинявам на заповедите. Каквито и да са.

Лея се намръщи. Имаше нещо странно в начина, по който прозвучаха последните му думи. Изведнъж се досети за истината. За един заловен командос, пред когото оставаше единствено стаята за разпити, имаше само една заповед.

— Но сега ти знаеш нещо, което никой друг от твоя народ и не подозира — бързо каза тя. — Ти трябва да живееш, за да им го кажеш.

Кабарак бе вдигнал ръцете си, сякаш се готвеше да плесне. Сега замръзна неподвижно и я зяпна:

— Лорд Вейдър можеше да чете в душите на ногрите — меко каза той. — Вие наистина сте малараши.

— Твоите хора се нуждаят от теб, Кабарак. И аз. Смъртта ти може само да навреди на тези, на които искаш да помогнеш.

Той бавно свали ръце:

— За какво се нуждаете от мен?

— Ще ми трябва помощта ти, за да помогна на твоя народ. Трябва да ми кажеш къде се намира вашата планета.

— Не мога — твърдо отговори Кабарак. — Ако го направя, нашият свят може да бъде унищожен. Както и аз самият, ако се разбере, че съм ви предал координатите.

Лея нервно облиза устни:

— Тогава ме заведи там.

— Не мога.

— Защо?

— Просто не мога.

Тя му отправи най-царствения си поглед:

— Аз съм дъщерята на лорд Дарт Вейдър. Малараши. Както сам призна, той е бил надеждата на вашия свят. Нима нещата са се подобрили толкова много, след като той ви е предал на новия ви господар?

Кабарак се поколеба.

— Не. Той каза, че нищо повече не може да се направи.

— Предпочитам да се убедя в това с очите си — надуто отвърна тя. — Или твоите хора смятат, че един човек може да бъде толкова голяма заплаха за тях?

Ногрито подскочи:

— Готова сте да дойдете сама? Въпреки че се опитахме да ви отвлечем?

В гърлото й заседна буца, полазиха я тръпки. Не, нямаше точно това предвид. Но пък и отначало сама не знаеше защо иска да говори с него. Можеше единствено да се надява, че Силата направлява интуицията й при взимането на решение.

— Вярвам, че твоят народ е почтен — тихо отговори тя. — Вярвам, че те ще ми позволят да се изкажа — обърна се, пристъпи към вратата и продължи: — Обмисли предложението ми. Обсъди го с онези, чиито съвети цениш. И ако решиш, ще ме намериш в космоса над Ендор след един месец, броено от днес.

— И ще бъдете сама? — попита Кабарак, явно все още не можейки да повярва.

Тя се обърна и го изгледа право в кошмарното лице:

— Ще бъда сама. А ти?

Той посрещна погледа й, без да трепне.

— Ако дойда, ще бъда сам.

Лея задържа погледа си в очите му още няколко секунди и кимна:

— Надявам се, че там ще се видим отново. Сбогом засега.

— Сбогом, лейди Вейдър.

Кабарак все още гледаше към нея, когато тя излезе и вратата се затвори.

Малкият кораб се стрелна нагоре през облаците и бързо изчезна от екраните на въздушния контрол на Руукроро. Чубака изръмжа ядосано до Лея.

— И на мен не ми харесва много — призна тя. — Но не можем да им се изплъзваме постоянно. Ако има поне някаква възможност да ги измъкнем от властта на Империята… — поклати тя невярващо глава.

Чубака отново изръмжа.

— Знам — меко отвърна Лея. Част от болката му си бе пробила път към сърцето й. — Не бях толкова близка със Салпорин като теб, но той бе мой приятел.

Уукито се извърна с гръб към екраните и закрачи нервно из стаята. Лея го наблюдаваше внимателно, искаше й се да намери начин да му помогне. Но едва ли бе възможно. Оплетен в противоречивите закони на честта, Чубака трябваше сам да се пребори с болката си.

Долови леко движение зад гърба си.

— Вррреме е — каза Ралра. — Поклонението вече започна. Трррябва да се прррисъединим към останалите.

Чубака изръмжа и пристъпи към него. Лея погледна въпросително към Ралра.

— Поклонението е само за уукита. По-късно ще можеш и ти да дойдеш пррри нас.

— Добре. Ако имате нужда от мен, ще бъда на платформата за кацане, ще приготвя „Дамата на късмета“ за полет.

— Наистина ли мислиш, че вече е безопасно да заминеш? — попита със съмнение в гласа Ралра.

— Безопасно е — отговори Лея.

А и да не беше, помисли си, вече нямаше никакъв друг избор. Поне знаеше името на расата — ногри — и беше жизненоважно да се върне на Корускант и да прегледа архивите на сената.

— Много добррре. Погррребението е след два часа. Лея кимна, преглътна изскочилите на очите й сълзи и обеща:

— Ще дойда.

Питаше се дали тази война наистина ще свърши някога.