Тимъти Зан
В търсене на оцелелите (9)

ГЛАВА 9

— Няма нищо за казване — измънка Дийн Джинзлър. Въпреки съпротивата му Мара го завлече до салона на предната наблюдателница и го бутна грубо на дивана. — Просто си седях тук, наблюдавах звездите и изведнъж осветлението изгасна.

— Сам ли беше? — попита Люк и се присегна със Силата. Посланикът знаеше, че се е забъркал в сериозни неприятности, но бе изненадващо спокоен. Това състояние му бе познато — така се държи човек, който няма какво повече да губи.

Или крие още някакъв коз в ръкава си. А може би бе достатъчно глупав, за да вярва, че лъжите ще му помогнат да се измъкне. За момента Люк не можеше да отсъди в коя категория попадаше Джинзлър.

— Да, бях сам, когато осветлението угасна. Малко преди това си говорех с един от джеронците, най-младия, казва се Естош, ако не се лъжа. Но когато двигателите започнаха да губят мощност, той си тръгна. Страхуваше се да не е избухнал нов пожар. Аз останах тук, после светлините изгаснаха. Реших, че се е случило нещо сериозно, и тръгнах да се прибирам в каютата си.

Изведнъж лампите на тавана блеснаха ярко. Повредата бе отстранена.

— И защо мина през каютите на чисите? — попита Люк. — Защо не използва обиколните коридори? Те са по-добре осветени.

— Знам — Джинзлър сви рамене: — Изобщо не се сетих. В някакъв момент чух движение в тъмнината и отидох да проверя какво става.

— Като пълен идиот — изтъкна Мара. — Ами ако те беше застрелял?

Джинзлър стисна устни за миг.

— Не мислех за това.

Мара, която стоеше зад него, погледна Люк. Той едва забележимо вдигна рамене — не усещаше лъжа. Което за съжаление не бе никакво доказателство.

— Добре, чул си нещо — продължи той. — Видя ли някого? Самозваният посланик поклати глава:

— Не. Сигурно ме е усетил да се приближавам и е изчезнал. Когато влязох в залата с генераторите, тя бе празна. Реших да огледам дали нещо не е повредено, и в този момент всички се нахвърлихте върху мен.

Люк извърна глава към вратата, щурмовакът и двамата чиси в коридора мълчаливо наблюдаваха разпита. Чисите се бяха отдръпнали колкото се може по-встрани от имперския щурмовак.

— Благодаря ви за помощта — каза им той. — С джедай Скайуокър ще се оправим сами оттук нататък. Можете да се върнете към задълженията си.

— Той бе хванат в забранена зона — възпротиви се сковано единият. — Трябва да го заведем при генерал Драск.

— Говорите за посланик на правителството на Новата република — отвърна наперено Люк. — Постът му носи определени права и привилегии. Освен това не си спомням генерал Драск или аристокра Формби да са споменавали за забранени зони на кораба.

— Ами той? — обади се другият чис и презрително посочи с пръст щурмовака. — Той няма дипломатически имунитет, нали?

— Той беше с мен — обади се Мара. — Или възнамерявате и мен да ме арестувате?

Чисите се спогледаха, Люк сдържа дъха си. Формално погледнато, нито той, нито Мара имаха някакъв официален статут, бяха обикновени гости на Формби. Все още не знаеше какъв бе проблемът с двигателите и осветлението на „Посланик Чаф“, но подозираше, че Драск спокойно можеше да обяви извънредно положение и да затвори всички външни лица в каютите.

В такъв случай опитите на Мара да се позове на дипломатически привилегии щеше да бъде приет много подозрително и да се отрази не само върху тях самите, но и върху Формби. Това можеше да има сериозни последици в подмолната битка за влияние между генерала и аристокра.

Но поне засега двамата членове на екипажа не изглеждаха готови да оспорят думите на Мара.

— Ще ви изчакаме в коридора — обади се първият от тях. — След като приключите тук, ще ви придружим до каютата ви — извърна се към щурмовака: — Но е по-добре боецът без лице да се върне в кораба си веднага.

Щурмовакът пристъпи от крак на крак, сякаш се чудеше как да реагира.

— Прибирай се — обади се Мара, преди той да успее да отвори уста. — И предай благодарностите за помощта ти на командир Фел.

— Слушам — той се завъртя уставно на пети и излезе. Двамата чиси сведоха глава в отсечен поклон и го последваха. Люк тихо изпусна дъха, който бе сдържал до този момент. Една от най-хубавите черти на щурмоваците бе готовността им незабавно и безпрекословно да изпълняват дадените им заповеди. Разбира се, това бе и една от най-отрицателните им черти.

— Добре, Джинзлър… — той издърпа едно кресло пред възрастния мъж и се настани с лице към него. — Вече проявихме достатъчно търпение към теб. Но играта свърши. Трябва да разберем кой си и какво правиш тук.

— Оценявам търпението ви. Знам, че заложихте главата си за мен и…

— Времето за извъртания и празни приказки изтече — прекъсна го Мара, заобиколи дивана, застана пред него и се надвеси на сантиметри от лицето му. — Слушаме те.

Джинзлър въздъхна, сведе поглед към пода, раменете му се отпуснаха.

— Казвам се Дийн Джинзлър. Работя в организацията на Талон Карде и…

— Това го знаем — прекъсна го отново Мара. — Въпросът е какво правиш тук.

— Преди малко повече от осем седмици при мен дойде един човек. Корабът му бе напълно непознат модел.

— Как се казва? — попита Люк. Самозваният посланик се поколеба.

— Каза, че не желае да се разчува… Но предполагам, че няма да е проблем за вас двамата. Човекът се представи като Кардас.

Люк и Мара изненадано се спогледаха. Никога не биха забравили това име.

— Кардас? — възкликна Мара. — Жорж Кардас?

— Същият. Навремето е бил съдружник на Карде. Познавате ли го?

— Никога не съм го срещала — Мара се опитваше да заличи емоциите в гласа си. — Макар че много пъти съм се опитвала. Откъде го познаваш?

— Не го познавам. Никога преди не го бях виждал. Той дойде и ме посъветва — доста настойчиво — да подам молба да ме прехвърлят в предавателната станция в Комра. Каза, че скоро оттам ще мине съобщение от голяма важност за мен.

— И ти просто замина ей така? — попита Люк. — Без изобщо да го познаваш?

— Знам, че звучи налудничаво — призна Джинзлър. — Но, честно казано, нямаше къде другаде да бъда. Освен това нещо в него…

— Добре, значи си се прехвърлил в станцията в Комра — заговори Мара. — Предполагам, че споменатото съобщение е това до Люк, което си откраднал?

— Да. Отидох там преди около… вече трябва да е минала една седмица. И… — погледна Мара, устните му потръпнаха в засрамена усмивка — откраднах съобщението, взех един от куриерските кораби и потеглих към определеното от Формби място за среща.

— Само дето корабът се е развалил — обади се Люк. Джинзлър премига:

— Откъде разбрахте?

— Ние сме джедаи. И какво стана?

— Хипердвигателят сдаде багажа в системата Флачария. Щеше да ми трябва повече от седмица, за да го оправя сам, а не разполагах с достатъчно пари, за да наема специалисти. За щастие в този момент Кардас се появи отново и предложи да ме закара.

— Гледай ти — въздъхна Мара. — Какво интересно съвпадение.

Джинзлър вдигна ръка с дланта напред:

— Може би просто ме е последвал, за да види дали ще пристигна навреме. Радарите ми не го бяха засекли, но с куриерските кораби това нищо не значи. Той каза…

— Какво? — подкани го нетърпеливо Люк.

— Каза, че се опитва да изпълни обещание, дадено преди много време.

— Каза ли какво е това обещание? — попита Мара. — Или на кого го е дал?

— Не — поклати глава Джинзлър. — Мисля, че по-скоро говореше на себе си, а не на мен.

— Добре — кимна Люк. — Продължавай.

— Ами това е всичко. Пристигнахме в системата Крустай и Кардас изпрати съобщение. Формби дойде със совалката на „Посланик Чаф“ и ме прибра.

— И какво си помисли за Кардас? — попита Мара. — Или тогава той вече си бе заминал?

— Не, двамата водиха дълъг разговор, докато аз се прехвърлях на совалката. Езикът ми беше непознат, но приличаше на този, на който говореха джеронците, когато пристигнаха. Аз се представих за посланик Джинзлър от Корускант и Формби ме доведе на кораба. И това е всичко.

Люк кимна. Историята бе съвсем простичка, а и вероятно можеха да сверят подробностите с Формби. Стига аристокра да изявеше готовност да разговарят, разбира се.

— Добре, сега е ясно как си пристигнал тук. Нека да чуем защо.

— На борда на „Изходящ полет“ имаше един джедай… Е, всъщност те са били неколцина, но аз говоря за джедай Лорана Джинзлър — той се стегна. — Моята сестра.

Джинзлър замълча. Люк погледна Мара, долавяйки нарасналото й подозрение.

— И какво? — подкани го той.

— Какво какво?

— Значи сестра ти е загинала с „Изходящ полет“ и ти искаш да отидеш да отдадеш последна почит на паметта й — обобщи Люк. — Какво толкова мрачно и лично има в това, че отказваше да ни го кажеш по-рано?

Джинзлър сведе очи, като мачкаше нервно ръце.

— С Лорана се разделихме… в немного добри отношения — каза той накрая. — Предпочитам да не говоря повече, ако нямате нищо против.

Люк недоволно сви устни. Лъкатушенето и шикалкавенето изглеждаха вродени в този човек.

Но в мислите и чувствата му се долавяше искреност. Погледна въпросително Мара и долови неохотното й съгласие.

— Добре — каза той. — Засега ще оставим нещата така. Но… Думата увисна заплашително във въздуха като задаваща се буря на хоризонта.

— Но може би някой ден ще се наложи да чуем цялата история. И когато този ден дойде, ще ни кажеш всичко. Ясен ли съм?

Джинзлър се поизправи:

— Напълно. Благодаря.

— Не бързай да ни благодариш — предупреди го Люк и кимна към вратата. — Чисите те чакат да те придружат до каютата.

— И следващия път, като ти се стори, че си чул нещо подозрително, първо ни се обади по предавателите в коридора — добави Мара. — Ако го беше направил, сега можеше да сме хванали престъпника.

— Разбирам. До утре сутринта. Джинзлър изчезна в коридора.

— Е? — попита Люк, когато вратата се затвори. — Какво ще кажеш?

— Писна ми от твоя миролюбив подход — изръмжа Мара, приближи се до илюминатора с напрегната крачка, облегна се на стъклото и се взря в звездите. — Предпочитам да го стисна за гушата и да го накарам да изпее и майчиното си мляко. Дори с изтезания, ако се наложи.

— Наистина ли мислиш, че това ще свърши работа? — Люк направи няколко крачки и застана до нея.

— Не, разбира се — въздъхна тя. — Просто ми се иска нещата да са по-простички.

— Поне разполагаме с още няколко парчета от пъзела. Например Жорж Кардас. Дали става дума за същия човек, когото Карде помоли теб и Ландо да намерите преди десет години?

— Кой друг би могъл да бъде? Кой друг би могъл да се свърже с човек от организацията на Карде и да управлява кораб, чийто дизайн няма нищо общо с Новата република?

— Защо мислиш, че корабът му не е бил с дизайн на Новата република?

— Джинзлър има диплома за техник на хипердвигатели — напомни Мара. — И след като корабът не му е бил познат, значи е бил много странен.

— Аха. Всъщност ти разбра ли кой е този Кардас?

— Опитите да поговоря с Карде бяха пълен провал. Но успях да изтръгна нещо от Шада преди няколко години. По време на Войните на клонингите Кардас започнал да се занимава с контрабанда и постепенно организацията му се превърнала в достоен съперник на групата на Джаба. След няколко години той внезапно изчезнал и един от заместниците му поел работата.

— Карде?

— Точно така. Очевидно никой не бе чувал за Кардас, докато ти не получи онова обаждане на Дагоба след завръщането на Траун, и тогава Карде изпрати мен и Ландо да го открием. Когато изникна кризата около документа за Каамас преди три години и Новата република се разцепи по въпроса за ботанците, Карде и Шада заминаха да го търсят с „Волния Карде“.

— И открили ли са го?

— Шада не бе много словоохотлива, но очевидно са го намерили. Май Кардас има нещо общо с драматичния колапс на истерията около завръщането на Траун, когато ние бяхме на Нираван. Тя спомена и огромна библиотека с бази данни, която съперничи на официалните архиви на Корускант.

— Учителят на Карде — прошепна замислено Люк. — И Карде с маниакалния си интерес към събирането на информация. Съвпада.

— Кое съвпада? Смяташ, че Кардас е знаел нещо и лесно е насочил Джинзлър да бъде на подходящото място в подходящия момент?

— Не е нищо особено да се досетиш за мястото. Комра е единствената предавателна станция, откъдето могат да минат съобщенията от Нираван и чисите. Ако Кардас е знаел или се е досещал, че Формби ще се свърже с нас, то не е било никак трудно да отгатне останалото.

— Но само ако е знаел, че ще има съобщение.

— Точно така — съгласи се Люк. — А именно това е трудната част. Макар че май не е улучил съвсем точния момент. Джинзлър е бил на станцията повече от седем седмици, преди да се появи съобщението.

— Може би на Формби му е отнело повече време да убеди Деветте управляващи фамилии и да получи разрешение да се свърже с нас — предположи Мара. — Не можеш да виниш Кардас за чуждата бюрокрация.

— Права си — призна Люк. — Остава въпросът, как е разбрал за Джинзлър и сестра му.

— Да, сестрата на Джинзлър… — изръмжа Мара. — Преди два дни щяхме да имаме сигурен начин да проверим историята му.

Люк кимна:

— Оперативното ръководство за управление на „Изходящ полет“ на Фел и списъкът с екипажа.

— Само че бяха откраднати. А сега като гръм от ясно небе той изкарва тази история със сестра си. Много удобно, нали?

— Така е. Но това не доказва, че той е откраднал ръководството.

— В цялата история няма нито едно сигурно нещо — изтъкна Мара. — Но ако не е Джинзлър, кой е тогава? И защо?

— Не знам — Люк за миг извърна глава към вратата. — Сега повече ме притеснява въпросът, какво е търсил човекът, който е обикалял тук в тъмното. Освен ако не смяташ, че Джинзлър е инсценирал всичко това, за да свали подозренията от себе си.

— Колкото и да е странно, не ми се вярва — отвърна замислено Мара. — Изглежда ми твърде умен, за да излезе с такъв простичък номер.

— Защо? — попита озадачено Люк.

— Ами да приемем, че е искал да направи саботаж в залата на генераторите. Един истински професионалист първо би отворил някое от складовите помещения, за да може, ако го хванат, да си разкаже историята, че се е опитвал да хване престъпника, но той се е измъкнал към склада.

— И ние щяхме да видим отворената врата и да се хванем на въдицата — кимна Люк.

— Точно така. Не само историята му ще звучи по-правдоподобно, но и автоматично отвлича вниманието от истинската цел.

Люк кимна:

— Простичко, но ефикасно.

— Най-добрите номера са такива. Точно това предположихме и в началото — че саботьорът привлича вниманието към двигателите, а всъщност се интересува от нещата на носа.

— Така е. Стига проблемът с двигателите наистина да е диверсия.

— Прав си — призна Мара. — Съвсем спокойно може да се окаже, че става дума за истинска повреда и Джинзлър просто се е възползвал от тъмнината.

Люк поклати глава:

— Направо ще ми се пръсне главата. Ако Джинзлър е причинил пожара, за да открадне ръководството за управление на „Изходящ полет“, то каква работа би имал тук?

— Кой знае? Може да има специална задача от Кардас или от някой друг и да му се е наложило да открадне ръководството, за да не го уличим в лъжа.

— И тъй като по-голямата част от нещата, които знаем, се основават единствено на неговите думи, няма как да разберем какво точно е замислил.

— Всъщност абсолютно всичко се основава единствено на разказа му — поправи го Мара. — Карде ни разказа за миналото на Дийн Джинзлър, но няма как да сме сигурен, че човекът пред нас наистина е Дийн Джинзлър.

Люк си пое дъх през зъби. Тази възможност изобщо не му бе хрумнала.

— Значи няма какво толкова да се радваме, че разполагаме с повече парчета от пъзела?

— Това може да са парчета от съвсем измислен пъзел — съгласи се Мара. — И нещата продължават да се влошават. Не бих се учудила, ако се окаже, че си имаме работа с двама лоши, които работят съвместно или един срещу друг. Не забравяй, че в случилото се тази вечер бе замесен не само Джинзлър, но и двама чиси и един щурмовак.

— И ако Джинзлър не лъже, имаме и един джеронец — напомни Люк. — Липсват само Формби и Драск.

— Точно така — кимна Мара. — Но, от друга страна, единствено Джинзлър бе хванат на място, където няма работа. Как ти се струва версията му, че случайно е тръгнал през отсека на екипажа?

— Всъщност не е толкова невероятна, колкото изглежда. Ако в семейството му наистина е имало джедай, той вероятно усеща достатъчно Силата, за да попадне на точното място в точния момент, без сам да съзнава защо и как. Малцина знаят как точно се предава чувствителността към Силата, така че не ми се вярва някой да си съчини версията за кръвна линия единствено по тази причина.

— Кардас може и да го е знаел. И все пак на Джинзлър му е била необходима помощта на Кардас, за да стигне в Комра навреме — Мара вдигна ръка. — Да, знам че това е съвсем различно.

— Пак се връщаме на Кардас, нали? Чудя се, за какво са си говорили с Формби.

— Нямам представа. Доколкото знам, Карде никога не е работил в Незнайния космос. Ако Кардас е стигнал толкова далеч, то е било, преди да го наеме.

— Или след като е изчезнал — изтъкна Люк. — Не знаем нищо за него за тези години.

— Може би не е зле да отидем да поразпитаме Формби — предложи Мара.

— Защо не? Така или иначе, трябва да го предупредим да погледне генераторите на щита.

Мара поклати глава:

— Не ми се вярва някой да е искал да повреди генераторите. Друга е била целта.

— И коя по-точно?

— Нямам никаква представа — призна Мара. — По-вероятно ми се струва някой да е сложил подслушвателно устройство на радарите. Спомняш ли си онази вечер на командния мостик? Когато Формби изброяваше опасностите в Редута?

— Да. И какво? — Люк не схващаше накъде биеше.

— Сред природните заплахи спомена и някакви „огнени гнезда“. Мислех да го попитам какво представляват, но май и сама се сетих — посочи през илюминатора: — Виждаш ли онзи астероид? Онзи с множеството черни точки?

Люк надзърна в звездното небе. Изпъстрен с точки астероид… — Да.

— Обзалагам се десет към едно, че е укрепен огневи пункт или база за изтребители. Черните точки вероятно са изходите на тунели за изстрелване.

— Огнени гнезда… — прошепна Люк и се взря съсредоточено в покрития с черни точки астероид. — Подходящо име.

— Абсолютно — съгласи се Мара. — Ако някой вражески кораб спре тук, за да коригира курса си, ще бъде направен на решето за секунди.

Тя се извърна към Люк, върху лицето й се четеше мрачно изражение.

— Отбранителните съоръжения представляват интерес за всеки, който планира да нападне чисите.

Люк усети как стомахът му неволно се стяга: — Фел?

— Или джеронците. Нищо чудно да се опитат да продадат информацията, за да си набавят нова планета. Джинзлър също може да е нечий агент.

— На Кардас? Тя сви рамене:

— Възможно е. Знаем, че Кардас обича да събира информация.

— Права си — Люк погледна за последен път към звездите. „Последното убежище на чисите“, бе казал Формби. Кой се интересуваше от тайните му? — Струва ми се, че тези парченца от пъзела вече не могат да ни предложат нищо повече. Да идем да видим дали не можем да намерим още едно-две.

Мара обърна гръб на илюминатора:

— Формби?

— Формби.

* * *

Намериха аристокра в един сервизен коридор между командния мостик и отсека с главните двигатели. Той наблюдаваше мълчаливо как двама чиси бъркат с дълги клещи в отворен електрически панел. Трети стоеше на една крачка встрани със запечатан метален контейнер.

— А, благородните джедаи — поздрави ги Формби, когато те заобиколиха работниците в тясното пространство и застанаха до него. — Разбрах, че сте имали приключения тази вечер.

— Виждам, че и вие не сте скучали, аристокра — отвърна Люк. — Открихте ли повредата?

Формби кимна:

— Електрически червеи, както предполагахме.

— Електрически червеи ли?

— Дълги създания, които се промъкват в инсталацията и се хранят с електричество. Истинска напаст, но смятахме, че сме ги унищожили.

— Приличат ми на нашите кабелни глисти — отбеляза Мара.

— И ние имахме доста проблеми с тях.

— Подозирам, че успехите ви не са по-големи от нашите.

— Прав сте — призна Люк. — И къде са се напъхали гадините? В командните линии на двигателите?

— Точно така. Това причини заглъхването, което сте почувствали. Сега се опитваме да ги измъкнем от там.

— А осветлението в предната част на кораба? — попита Мара. — И за това ли са виновни електрическите червеи?

— Не — поклати глава Формби. — Оказва се, че някой просто го е угасил.

— Случайно ли?

Блестящите очи на чиса запламтяха още по-силно:

— А вие как смятате?

— Смятаме, че ситуацията е доста тревожна — обади се Люк.

— Не сме сигурни, че всички на борда желаят успешен край на мисията.

Присегна се със Силата, надявайки се да долови нещо. Формби поклати глава и отвърна спокойно:

— Грешите, майстор Скайуокър. Всички на борда желаят с все сърце успех на мисията.

— Може и да е така — каза Мара. — Но дали не говорим за различни мисии?

— Предполагам, че вече сте осведомени за инцидента на носа? — попита Люк.

— Да. Капитан Талшиб проверява в момента за евентуална повреда или кражба в тази част на кораба.

— Добре — кимна Мара. — За какво сте си говорили с Жорж Кардас?

Опитите на Люк да предизвика някаква реакция у възрастния чис бяха ударили на камък. Мара не можеше да се похвали с по-голям успех.

— Жорж Кардас? — вдигна вежливо вежда Формби, без да трепне.

— Човекът, който докара посланик Джинзлър до Крустай — поясни Мара. — Посланикът спомена, че двамата сте разговаряли дълго.

Формби се усмихна, като поклати глава:

— И вие подозирате някакъв заговор? Няма такова нещо. Той просто ми представи посланика и изброи всичките му титли и почетни знаци. Аз го поздравих на свой ред и го приветствах с добре дошъл от името на народа на чисите.

— И сте си говорили на търговския език минисят?

— Той изобщо не подозираше, че владея вашия основен език.

— И никога преди не сте срещали Кардас? — настоя Мара.

— Откъде бих могъл да познавам някой от Новата република? — попита търпеливо Формби. — Не съм излизал на повече от няколко светлинни години от космоса на чисите. Аха! — възкликна той и посочи над рамото на Люк. Скайуокър се извърна и видя един от работниците да вади от панела дълъг червей. Третият чис бе отворил контейнера и колегата му внимателно пъхна червея вътре. — Електрически червей — обясни Формби, а работникът затвори капака на контейнера.

— Малък е, възрастните екземпляри са с човешки ръст и на дебелина запълват цял кабел.

— Разбирам защо се опитвате да ги изтребите — кимна Люк.

— Някаква представа, откъде са се появили?

— Все още не. На сутринта ще предприемем цялостно претърсване на кораба — той впи поглед в Люк. — На нашия и на всички, които се намират на него.

— Разбира се — кимна Люк, усещайки внезапно надигналото се подозрение в Мара. — Ще позволите ли да попитам как точно ще бъде организирано претърсването?

— Вас лично няма да ви засегне особено — увери ги Формби. — Електрическите червеи отделят специфични газове. Разполагаме със специална апаратура и ако на вашия кораб не бъдат регистрирани тези газове, няма да последва нищо повече.

— А в противен случай? — попита Мара.

— Тогава ще се наложи по-внимателно изследване. Но няма за какво да се тревожите. Ако не сте спирали някъде другаде в този район на космоса, то вероятността на борда да са проникнали електрически червеи е нищожна. Но въпреки това трябва да проверим.

— Разбирам — обади се Люк. — Ще сме ви благодарни, ако ни отървете от тези паразити — стига, разбира се, да са успели да се загнездят в „Меча на Джейд“. Можем ли да помогнем с нещо?

— Не, благодаря. Ще ви предупредим, преди да се качим на кораба ви.

— И ние на свой ред ви благодарим — отвърна Люк, усетил сигнала за края на разговора. — Ще се видим утре сутринта.

— И още нещо — спря ги Формби. — Разбрах, че и двамата сте активирали лазерните си мечове по време на претърсването тази вечер.

— Да, така е — отвърна Мара. — Все пак преследвахме нарушител, ако не сте забравили. Да не споменавам, че бях принудена да се защитавам от един не особено любезен чис.

— Да, да — смути се Формби. — Нещастен случай. Говорих с охраната и повече няма да се повтори.

Нещо проблесна в очите на аристокра, но бе твърде бързо, за да успее Люк да го улови.

— Но съм длъжен да ви помоля да не активирате повече оръжията си, докато се намирате на борда на чиски кораб.

Люк се намръщи:

— Изобщо?

— Изобщо — отвърна безизразно Формби.

— Ами ако попаднем в опасност? — настоя Мара. — Или пък ако трябва да помогнем на вас или на подчинените ви?

— В такъв случай сте свободни да сторите каквото сметнете за необходимо. Но генерал Драск категорично възразява срещу нехайното размахване на чужди оръжия на борда на „Посланик Чаф“.

— Нехайното?!? — повтори възмутено Мара. — Аристокра…

— Разбираме ви — прекъсна я бързо Люк. — Ще се постараем да не нарушаваме заповедта на генерала.

— Благодаря ви — притисна длани Формби. — Лека нощ. Когато се връщаха, коридорите бяха празни. Въпреки това Люк изчака да останат насаме в каютата, преди да проговори. Освен че бе по-безопасно, така щеше да даде време на съпругата си да се успокои.

— Какво ще кажеш? — попита той, когато затвори плътно вратата след себе си.

— Недоброто ми мнение за генерал Драск падна с още няколко пункта — отвърна тя мрачно. — Детински глупав…

— По-спокойно! — Люк седна на леглото и събу ботушите си. — Драск не е виновен. Съмнявам се, че той е издал заповедта.

Мара се намръщи:

— А кой тогава? Формби ли? Люк кимна:

— Така ми се струва.

— Интересно — измърмори замислено Мара. — И по каква причина?

— Нямам представа. Но не забравяй колко ядосан бе Драск, че помогнахме на щурмоваците да угасят пожара. Сигурно Формби отново се опитва да лавира и иска да не дава основание на Драск да се оплаква.

— Страхотно — изсумтя Мара и започна да се съблича. — Толкова е приятно да си имаш работа с хора на честта, като чисите.

— Можеше и да е по-зле — изтъкна Люк. — Ами ако бяха ботанци? Какво ще кажеш за неговата версия?

— За Кардас ли? — Мара изсумтя грубо: — Лъже като куче. Няма никакъв смисъл да остави Кардас да изброява почетните звания на Джинзлър на странен търговски език, след като разбира основния. Можел е просто да го прекъсне или да отговори на основния.

— И аз точно това си мислех — кимна Люк. — Изводът е, че не са искали Джинзлър да ги разбере.

— Точно така. Направи ли ти впечатление, че Формби изобщо не отвърна на въпроса ми, дали познава Кардас отпреди? И имай предвид, че са се срещнали в системата Крустай, където Драск и останалите чиси не са могли да ги подслушват — Мара поклати глава. — Замислили са нещо, Люк. Нещо ужасно и гадно.

— Знам — той я придърпа към себе си и я прегърна. — Искаш ли да си вървим?

— Не, разбира се. Все още искам да видя останките от „Изходящ полет“, стига поне тази част от историята да е вярна. Освен това, ако е заложен някакъв капан — независимо дали е подготвен за нас, за Фел или за Драск, — единствено ние можем да го усетим и да го избегнем — тя се настани по-удобно и се притисна до него. — Освен ако не предпочиташ да оставиш тази задача на джеронците?

Люк се усмихна:

— Не, по-добре ние да се заемем с нея. Лека нощ, Мара. Последният образ в съзнанието му, преди да заспи, бе как Биърш, Естош и останалите джеронци са се скупчили уплашено в коридора и отчаяно се опитват да възпрат треперенето на ръцете си, в които неумело държат бластери.

* * *

Фел вдигна глава от бюрото, Куката се настани срещу него. — Е?

— Там е — отвърна щурмовакът, големите му очи отразяваха светлината на настолната лампа. — Прикачено е към линиите на навигационния компютър.

Фел остави настрани електронния бележник.

— Бързо са се справили — отбеляза той. — Някаква вероятност чисите да го забележат?

Оранжевите петна по зелената кожа на Куката избледняха до жълто — ейскарийският еквивалент на свиване на рамене.

— Не и при повърхностно претърсване. Поставен е в една конзола зад шкафа, не директно в някой панел.

Фел кимна:

— Добра работа. Ами нашите джедаи? Подозират ли нещо?

— Разбира се — петната отново станаха оранжеви. — Но не знаят нищо — устата му се отвори в подигравателна усмивка: — Джедай Скайуокър ме помоли да ви благодаря за помощта.

— Не ги подценявай — предупреди го офицерът. — Слушал съм доста за двамата както от баща ми, така и от адмирал Парк. Те са бързи и смъртоносни като змии.

— Такива ги предпочитам — увери го Куката и изпъна гордо рамене. — Горя от нетърпение да видя на какво са способни в битка.

Фел си пое дълбоко дъх. Играта вече бе започнала. Сега не му оставаше нищо друго, освен да чака да види как ще се развие.

— Ще имаш тази възможност — обеща той. — Гарантирам ти го.