Тимъти Зан
В търсене на оцелелите (15)

ГЛАВА 15

— Тук е училището — Улиър посочи вратата в другия край на коридора, на която пишеше „Противопожарна контролна зала“. Над нея бе закачена нова табела: „Начално училище“. — Две нива по-горе има и нещо като университет в бившите помещения на научно-техническите лаборатории.

— Интересно… — Джинзлър надникна през вратата, не му достигаше смелост да помоли да го пуснат да разгледа. — Какви предмети преподавате?

— Всички, които можем, разбира се — отвърна директорът и погледна през рамо Евлин и майка й, които вървяха зад Формби. — Всъщност това е от областта на инструктор Табори. Инструкторе, бихте ли обяснили по-подробно?

— За съжаление по-голямата част от архивите и базите данни са били унищожени по време на битката — заразказва Розмари — и при последвалия пожар на К-1. Но оцелелите притежават достатъчно умения и познания, за да предадат на децата си най-необходимото. В началните класове преподаваме история, физика и химия, четене, галактически езици, политически науки — обичайната програма на училищата в Републиката. А в университета — макар това да не е истински университет — се учат механика и електроника, висша математика, основи на астронавтиката и аеронавтиката — всичко, което ще ни е необходимо, когато най-сетне отлетим от тук и си намерим истински дом на нова планета.

— Аха — кимна Джинзлър. — И вие сте били обучена там? Тя сви рамене:

— Сега работя като инструктор, но образованието ми е в областта на метеорологията и музиката. Макар че не съм много добра музикантка — усмихна се на момичето до себе си: — Евлин е много по-музикална от мен. Разбира се, в университета се преподават най-вече технически дисциплини.

— Това е особено важно за нашето оцеляване — обади се ядосано съветник Таркоса и изгледа мрачно Розмари. Очевидно се бе подразнил от думите й за намирането на нов дом.

— Повечето от старите дроиди все още функционират, но се налага да отделяме доста часове усилена работа за поддръжката на кораба. А и самите дроиди се нуждаят от постоянни грижи и ремонти.

Джинзлър кимна:

— А как се справяте с продуктите от първа необходимост? Храна, вода, енергия?

— За щастие всичко това е в изобилие — отвърна Улиър.

— Централното складово ядро почти не е пострадало и успяхме да поправим генераторите на К-5 и К-6, преди да изчерпим аварийното енергийно захранване.

— Говорите, сякаш лично сте участвали — обади се Формби. Улиър го изгледа с крива усмивка:

— Да, участвах. Бях на двайсет и две години, когато вашата флота ни нападна коварно и почти ни унищожи.

Джинзлър призова на помощ цялото си търпение, за да запази спокойствието си. С любезността и гостоприемството на Улиър и с почти уютната домашна атмосфера, която оцелелите бяха успели да създадат, той напълно бе забравил за трагедията отпреди петдесет години. Директното напомняне от страна на директора го жегна неочаквано силно.

— Така е — прошепна Формби. — Но не е било по волята на нито една от Деветте управляващи фамилии, нито на народа на чисите.

— Е, беше по волята на някой синьокож с блестящи очи — отвърна ядосано Улиър. — И след всичко това чакахте цели петдесет години, за да видите какво е станало с нас — той прикова погледа си в чиса: — Дали наистина сте тук за първи път? Или от самото начало наблюдавате страданията ни и се забавлявате?

— Нищо подобно — отвърна безизразно аристокра. — Изобщо не подозирахме, че някой от корабите е оцелял. Разбрахме го буквално преди броени дни. А дори и тогава нямаше как да знаем, че има живи хора.

— Защо дойдохте тогава? Корабът ли ви трябваше? Искахте да измъкнете техническите постижения на Републиката ли? — извърна пламтящия си поглед към Джинзлър: — Или зад това стои вашата Нова република? Вие ли искате кораба?

Джинзлър поклати глава:

— Водеше ни единствено желанието да посетим мястото, където мнозина граждани на Старата република са намерили смъртта си — отвърна той, опитвайки се да подражава на спокойния дипломатичен тон на Формби.

— И да почетем тези, които жертваха живота си за нас — обади се отзад Биърш.

— Точно така — кимна Джинзлър. — Никой не ви заплашва. Улиър се усмихна студено:

— Да, да, разбира се — усмивката му изчезна: — Но съм сигурен, че не сте очаквали да намерите жив свидетел на онази трагедия. Разбирате ли, посланик Джинзлър, името ви ми е познато. Познавах онази Джинзлър, която ни изостави в най-тежкия момент, когато се нуждаехме от нея. Роднина ли ви беше? Сестра? Братовчедка?

— Сестра — отговори сепнато Джинзлър. Лорана ги е изоставила в мигове на изпитание? Не, това бе грешка.

— Сестра ви — повтори още по-мрачно Улиър. — Обичната ви сестра несъмнено, затова сте изминали целия този път, за да почетете паметта й — той кръстоса предизвикателно ръце пред гърдите си. — Е, тук не тачим паметта й, посланик. Все още ли горите от желание да ни помогнете?

Джинзлър предпазливо пое дъх.

— Не беше обична сестра — не успя да се сдържи и гласът му потрепери. — Поне не и от мен.

Директорът подозрително вдигна вежди:

— Нима?

— Да — Джинзлър го погледна в очите: — В интерес на истината аз я мразех.

Това като че ли напълно извади Улиър от равновесие. Той премига, намръщи се, отвори уста, след това я затвори и все пак, за да не остане длъжен, измърмори:

— Да, не се и съмнявам, че сте я мразели.

Изгледа го продължително и се извърна решително към Формби:

— Но все пак си остава фактът, че именно вашите хора ни нападнаха — започна той, очевидно решен да не позволи да се смени темата. — Какво възнамеряват да направят за това Деветте управляващи фамилии?

Формби отвори уста, но Джинзлър го прекъсна:

— Бих искал да видя училището — внезапно му бе писнало от приказките на Улиър. — Нали не е проблем?

Улиър като че ли отново бе хванат напълно неподготвен. Измери го с поглед, поколеба се и накрая кимна:

— Разбира се. Инструктор Табори, ще бъдете ли така любезна да разведете посланика?

— Ааа… да, естествено — отвърна Розмари, свъсила вежди. Явно забележката на Джинзлър за сестра му я бе разтърсила доста. — Насам, посланик.

Обърна се и тръгна с отсечена крачка към вратата, следвана от Евлин. Джинзлър бавно пое след тях, борейки се със спомените и образите^ които кръжаха в съзнанието му…

— Това е стаята на втори клас.

Джинзлър премига — стаята бе с нисък таван и имаше десетина малки чина, подредени в кръг. В средата на кръга бе поставен холопрожектор, на екрана се виждаше дърво, под което седяха три животни. Четири-петтодишните деца по чиновете настървено дращеха по електронните бележници, а млада жена обикаляше от външната страна на кръга и наблюдаваше работата им.

— Това е час по изкуство, нали? — Джинзлър се опита да симулира някакъв искрен интерес към случващото се пред очите му.

— Рисуване плюс елементарна зоология и биология — отвърна Розмари. — Комбинираме предметите и часовете колкото се може повече. Трети клас е в съседната стая.

Тя мина през един портал в съседната зала, където чиновете бяха по-големи, но празни.

— Нямате ли третокласници?

— Сигурно са на обиколка из кораба — обясни тя, приближи се до бюрото в ъгъла и надзърна в електронния бележник върху него. — Да, днес са долу в детското отделение за урок по грижи и хранене на бебета.

— Доста забавно звучи — отбеляза Джинзлър. — Изкуството на сменяне на памперси, а? „Долу“ ли казахте? Мислех, че ние сме на най-ниското ниво.

— Детското отделение е на К-6 — обади се Пресор. Джинзлър се извърна изненадано и видя пазителят да влиза в залата. Вглъбен в спомените си, той не бе забелязал, че ги е последвал. — Бременните жени и децата се настаняват там, защото слънчевата радиация е по-ниска.

— Заедно със семействата им — добави Розмари. — Щеше да е по-добре, ако всички се пренесем там, но за съжаление повредите от битката са твърде големи и няма достатъчно място. И освен това директор Улиър не иска да сме близо до…

— Розмари! — прекъсна я рязко Пресор. Тя се изчерви:

— Съжалявам.

— За какво? — попита Джинзлър.

— Наистина ли искахте да видите училището, или просто си търсехте извинение да се измъкнете от Улиър и тирадите му? — попита Пресор.

Джинзлър се поколеба. Погледът на Пресор бе твърд, лицето му — каменно. Нямаше да успее да го излъже.

— По-скоро второто — призна той. — Директорът изглежда толкова… гневен.

— Не е ли нормално? — възрази пазителят. — За миг всичките му мечти са били унищожени, цялата вселена се е обърнала с главата надолу.

— Вероятно е така. Той и другите двама съветници последните живи от оцелелите ли са?

— Не, останали са десетима. Но другите седем са стари и немощни и стоят настрани от делата на колонията.

— Повечето от петдесет и седемте оцелели са били тежко ранени и са преживели ужасни несгоди през първите месеци — обади се Розмари. — Това се е отразило на здравето им и затова са останали само десет от тях.

— Говорим за възрастните, разбира се — добави Пресор. — Имаше и няколко деца като мен, но ние бяхме твърде малки, за да осъзнаем какво точно се случва. Поне със сигурност все още не сме имали мечти за бъдещето — впи погледа си в Джинзлър: — Макар че и нашият живот също бе опустошен.

— Кажете го на аристокра Формби — срещна спокойно погледа му Джинзлър. — Той поема вината за случилото се, не аз.

За негова изненада Пресор се усмихна:

— Прав сте — отвърна той, в тона му не се четеше извинение. — Сигурен съм, че Улиър няма да пропусне да му го напомни.

— Наистина ли мразите сестра си? — обади се внезапно Евлин.

Джинзлър се наведе към нея. Тя бе вдигнала глава и го гледаше напрегнато с безизразно лице.

— Да — отвърна той. — Това плаши ли те?

— Защо да ме плаши?

— Не знам. Сигурно се чудиш дали не мразя всички джедаи — предположи Джинзлър. — Или дори дали не мразя теб.

— Престанете! — извика Пресор. — Каквото и да си мислите, грешите. В нея няма нищо особено.

Джинзлър се намръщи объркано. Неочаквано рязка реакция, прекалено яростна за невинната му забележка.

— Просто исках да…

— Недейте! — спря го отново Пресор, гласът му звучеше по-меко и овладяно, но бе не по-малко твърд. — Въобразявате си. Оставете я на мира.

Джинзлър погледна Евлин и си спомни как спокойно ги бе повела към капана на турболифта. Без да се страхува от въоръжени непознати, сякаш знаеше, че няма да я застрелят, щом им обърне гръб. И как след това пристъпи през прага точно преди да се спусне вратата.

— Аз ли си въобразявам? Розмари мрачно изгледа брат си.

— Жорад просто се тревожи — измърмори тя уклончиво.

— Няма за какво — увери я Джинзлър. — Ако тя притежава способностите на джедай…

— Оставете я на мира, казах! — предупреди дрезгаво Пресор. — Няма да допусна да води такъв живот! Няма! Чувате ли ме?

Джинзлър преглътна. Пазителят бе стиснал бластера с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели.

— Да, чух ви — отвърна той спокойно. — Но вие грешите.

— Просто си дръжте устата затворена — гласът на Пресор все още бе напрегнат, но ръката му не стискаше толкова здраво оръжието. — Ясен ли съм?

Посланикът въздъхна:

— Напълно. Няма да повдигам въпроса повече.

— И защо мразите сестра си? — обади се Евлин.

Джинзлър отново сведе поглед към нея, гърдите му развълнувано се надигнаха, изградената преди петдесет години преграда заплашваше всеки момент да се срути. Повече от половин век бе държал мислите и чувствата си заключени в тъмата в съзнанието си, не ги бе споделял с близките и приятелите си. Бе намекнал за тях единствено при разговора с Люк и Мара, когато бе казал, че не са се разделили с Лорана като добри приятели.

Вероятно ги бе крил твърде дълго.

— Тя бе по-голяма от мен. Трето от четири деца. Аз бях най-малкият. Живеехме на Корускант, близо до храма на джедайте. Родителите ми работеха там като техници по поддръжката на електрооборудването.

Погледът му литна към един от празните чинове, на който лежеше електронен бележник.

— Родителите ми обожаваха джедаите — думите излизаха накъсани през свитото му гърло. — Обожаваха ги, почитаха ги, всъщност дори се прекланяха пред тях като пред богове.

— А как се отнасяха джедаите с тях? — попита Пресор. Джинзлър изсумтя:

— Нали не смятате, че великите благородни пазители на Републиката изобщо биха забелязали двойка обикновени работници, мотаещи се в краката им? — поклати глава. — Не, разбира се. Нямаха време за такива глупости. Но това беше без значение за майка ми и баща ми. Те ги боготворяха и мечтаеха децата им да станат джедаи. Щом навършвахме необходимата възраст, ни водеха в храма да преминем теста.

— И единствено сестра ви го е издържала? — попита Розмари.

Той кимна.

— Когато е била на десет месеца. Най-щастливият миг в живота на родителите ми.

— А вие на колко години сте били тогава? — попита Евлин.

— Още не съм бил роден. След като приемаха децата за обучение в храма, на родителите дори не се разрешаваше да ги виждат. Майка ми и баща ми останаха без работа, но стояха отвън ден и нощ и от време на време успяваха да я зърнат отдалеч. Аз я видях за първи път, когато бях на четири.

— И аз бях на толкова — прошепна Пресор. Джинзлър премига:

— Значи я познавате?

— Разбира се — пазителят бе изненадан от въпроса. — Наричахме я джедай Лорана. Какво, твърде млад ли ви се виждам?

— Не, не. Но толкова време е минало оттогава, че сякаш… Знаете. И какво ще кажете за нея?

Пресор сви рамене, но си личеше, че равнодушното нехайство е маска.

— Изглеждаше доста мила — отвърна той предпазливо. — Поне за джедай. Макар да не познавам много джедаи.

— Да, предполагам, че е станала мил човек — промълви Джинзлър и веднага съжали за думите си. — Не, не съм справедлив. Тя беше мила и когато беше на шест години. Просто… Предполагам, тогава е нямало как да го разбера.

— А вие сте се провалили на теста — обади се Пресор.

— Точно така — кимна тъжно Джинзлър. — Родителите ми не казаха нищо, но за мен беше очевидно, че са разочаровани. Както и да е, когато навърших четири години, ме заведоха в храма на някакъв празник. Джедаите щяха да излязат навън и ние стояхме и ги чакахме — пое си дълбоко дъх. — И тогава се появи тя.

Притвори очи, омразните спомени отново го връхлетяха. Шумоленето на робата на Лорана, високият джедай до нея, внезапното стягане на прегръдката на майка му, когато тя се приведе и прошепна името на Лорана в ухото му.

— Те се гордееха с нея — прошепна той. — Толкова много се гордееха…

— А вие изобщо не сте били впечатлен? — попита Пресор. Джинзлър сви рамене:

— Тя беше на шест. Аз на четири. От какво да се впечатля?

— И какво се случи? — обади се Розмари. — Срещнахте ли се?

— Не. Джедаят, който я придружаваше, ни забеляза. Тя погледна към нас, поколеба се за миг и след това двамата се обърнаха и тръгнаха обратно. Дори не се приближи до нас.

— Сигурно сте били разочаровани — прошепна Розмари.

— Не е ли нормално? — отвърна с горчивина Джинзлър. — Но родителите ми не бяха разочаровани. Дори когато тя се скри сред останалите джедаи, те излъчваха единствено любов, уважение и възхищение. Но не към мен.

— Но те са ви обичали, нали? — гласът на Евлин бе тих, но настойчив. — Със сигурност са ви обичали.

Въпреки годините спомените все още бяха болезнени като кървяща рана.

— Не знам — отвърна той тихо. — Сигурно… Поне се опитваха. Но през цялото ми детство бе ясно, че Лорана е центърът на тяхната вселена. Въпреки че я нямаше, тя продължаваше да бъде центърът. Говореха само за нея, сочеха я за пример за подражание, направиха й истинско светилище в ъгъла на всекидневната. Когато ми се караха за нещо, винаги се стигаше до: „Сестра ти Лорана никога не би постъпила така“.

— Наложили са образец, който никой от вас не е бил в състояние да следва — каза Розмари. — Вдигнали са летвата твърде високо.

— Абсолютно — съгласи се уморено Джинзлър. — Въпреки че се опитах. Взех професията на баща ми — електроника — и преуспях в нея. Постигнах повече, отколкото той някога е смеел да се надява. Ремонт и дизайн на дроиди, поддръжка на кораби, предаватели…

— И накрая политика? — обади се Евлин.

Джинзлър се сепна. Погледът на Евлин бе всезнаещ.

Изведнъж се стегна — той бе посланик Джинзлър. В болката от спомените и старата горчилка напълно бе забравил ролята, която играеше тук.

— Стараех се да се превърна в човек, който да заслужава обичта им — продължи той. — Разбира се, те твърдяха, че се гордеят с мен и успехите ми. Но аз виждах в очите им, че все още не съм достигнал Лорана. Не съм като нея.

— Срещнахте ли се отново? — попита Розмари.

— Мярнах я отдалеч на няколко пъти в храма. Видяхме се точно преди отпътуването на „Изходящ полет“ — извърна глава. — Не ми се говори за това.

За момент никой не се обади. Джинзлър обикаляше с поглед празната класна стая, но спомените все още замъгляваха зрението му. Защо бе разголил душата си пред трима напълно непознати хора? Сигурно остаряваше.

Накрая се обади Пресор:

— Трябва да се връщаме при останалите. Улиър е доста мнителен по природа, не бива да му даваме повод да заподозре конспирация.

Джинзлър си пое дълбоко дъх, опита се да прогони призраците от миналото, но както обикновено те не му обърнаха внимание.

— Да вървим.

* * *

Поеха обратно през класните стаи, напред вървяха Розмари и Евлин. Пресор забеляза, че сестра му вече не притиска детето към себе си. Очевидно Розмари вече не се страхуваше толкова от госта. Той самият, както се полага на един примерен охранител, остана последен.

Пазителят вече не знаеше какво да мисли. Възпитанието и обучението му диктуваха омраза към Джинзлър и останалите или поне абсолютно недоверие към тях, думите и делата им.

А сега предпазливостта му бе разколебана. Вярно, историята на Джинзлър можеше да е лъжа от начало до края, внимателно подготвено представление, целящо да приспи подозренията и да пробуди симпатии и съжаление. Но Пресор се съмняваше в това, той познаваше хората и разказът на посланика му се струваше истински.

Но това не означаваше нищо за останалите от групата. Беше доловил скрития намек във въпроса на Евлин за политиката. Очевидно Джинзлър не бе посланик, поне не бе официално оторизиран за този пост. Братът на джедай Лорана или бе част от сложен заговор, което му се струваше все по-малко вероятно, или бе използвал фалшивия претекст, за да се включи в експедицията до „Изходящ полет“. И в двата случая логичният извод бе, че начело е водачът на чисите, Формби, а до този момент Пресор не бе успял да го разгадае какъв е. Можеше само да се надява, че точно с това се занимава в момента Улиър. Вратата към коридора се отвори, Розмари пристъпи навън и едва не се сблъска с Трили, който тичаше като обезумял.

— Извинявай — измърмори охранителят и продължи напред. В последния миг зърна Пресор и се закова намясто. — Жорад, трябва да поговорим.

Пресор погледна към Джинзлър. Не биваше да оставя самозвания посланик да обикаля сам. Но по вида на Трили ясно си личеше, че въпросът не търпи отлагане и че е най-добре да го обсъдят насаме.

— Розмари, ще придружиш ли посланика до заседателната зала? Аз ще дойда след минута.

— Разбира се — отвърна сестра му. — Насам, посланик. Тримата поеха по коридора един до друг и след малко се скриха зад ъгъла.

— Какво става?

— Отидох да блокирам командното табло на турболифта, както заповяда — докладва напрегнато Трили. — Но втората и шестата кабина вече бяха изчезнали.

Пресор изтръпна.

— Да не искаш да кажеш, че… Не, невъзможно е, щяхме да чуем трясъка от разбиването.

— И аз така мисля — съгласи се Трили. — Но след като ги няма и не са се разбили, това означава, че джедаите и имперските войници някак са успели да се измъкнат.

Пресор изсъска през зъби. Лошо. Много лошо.

— Добре… Не са тук, щяхме да ги забележим. Следователно или са се върнали на К-4, или са слезли до складовото ядро. Знаем ли къде се намират в момента кабините?

Охранителят поклати глава:

— Наложи се да изключим всички сензори, когато омотавахме кабелите. Ще трябва да отидем да ги търсим на място.

— Аха. В такъв случай прати няколко дроида да проверят пилона на турболифта. След това се свържи с Белс и Амбърсън и ги прати да блокират всички входове към К-4. Ако са се качили нагоре, вероятно ще се върнат с подкрепления.

— А ако са долу?

Пресор се намръщи. От складовото ядро имаше достъп към жилищата на К-5 и към детското отделение на К-6. И освен това…

— Мислиш ли, че знаят за затворените? — изказа на глас мислите му Трили.

— Не се сещам откъде биха могли да научат. Но все пак са джедаи. Кой знае какво знаят?

— Не можем да им позволим да стигнат дотам — каза мрачно Трили. — Ако ги намерят и ги освободят…

— Прав си. Кои са на пост днеска?

— Пери и Куинс. Да изпратя ли подкрепление?

— Кого например? — изсумтя пазителят.

— Да — въздъхна Трили. — Армията я няма.

— Даже и подобие на армия си нямаме — Пресор намръщено извъртя глава. Осветлението в преддверието на турболифта като че ли бе изгаснало. Странно. — Не можем да направим нищо друго, освен да ги предупредим. Свържи се и с техниците да внимават. И заглушаването да продължи, никакви предаватели.

— Разбрано. Нещата стават сериозни, Жорад.

Пресор огледа коридора в другата посока, освен неколцина колонисти не се виждаше никой друг.

— Знам. Много добре го знам.