Тимъти Зан
В търсене на оцелелите (13)

ГЛАВА 13

— Какво беше това? — извика изведнъж Драск. — Чухте ли го? Мара свали лазерния меч. Люк се присегна със Силата.

Чу се затварянето на врата, един от генераторите на прехващащите лъчи като че ли забръмча по-леко…

— Някоя от кабините на турболифта се движи — обади се Мара, наклонила глава на една страна. — Надолу, ако не се лъжа.

— Коя? — попита настойчиво Драск. — Можете ли да кажете коя?

Люк напрегнато смръщи лице. Опитваше се да достигне до съзнанията в кабината, но с всички джеронци и чиси наоколо му бе доста трудно.

— Не знам — призна той. — Мара?

— Мисля, че Джинзлър е там — отвърна тя замислено. — Но не долавям кои са другите.

Драск измърмори нещо под нос.

— Трябва да се измъкнем от тук на всяка цена! Аристокра Чаформбинтрано може да е в сериозна опасност.

— Стараем се — изтъкна Люк, опитвайки се да потисне неприятното гъделичкане в стомаха си. Дали пазителят Пресор не бе решил, че колонистите трябва да разговарят с Джинзлър? Дали планът на Джинзлър не бе такъв от самото начало — първи да установи контакт с тях?

Не, това беше нелепо. Откъде Джинзлър би могъл да знае за оцелелите?

Но все пак, дори и да не таеше пъклени кроежи, той не бе обучаван за дипломат.

— Мара? — прошепна въпросително той.

— Правя всичко възможно — отвърна тя, без да отделя върха на лазерния меч от металната стена.

Люк се намръщи, но знаеше, че няма смисъл да бързат. Ако тя докоснеше с меча си някой от захранващите кабели за прехващащите лъчи, с тях бе свършено. Смъртта им с нищо нямаше да помогне на Формби, Джинзлър и останалите. Поглади лазерния си меч и призова прословутото джедайско търпение.

Изведнъж парчето се отдели от стената. Люк се сепна и успя да го хване в последния миг, преди да се тресне в пода.

— Добре — въздъхна Мара, прибра лазерния си меч и отстъпи встрани. — Твой ред е.

— Идвам — застана до нея, присегна се със Силата и пъхна острието на меча между омотаните кабели.

— Внимателно! — обади се Драск. — Ако сбъркате кабелите…

— Спокойно — спря го Мара. — Люк знае какво прави. Люк облиза устни. Наистина знаеше, поне на теория.

Съвсем друг бе обаче въпросът, дали щеше да успее да го осъществи на практика.

Точно над лазерния меч хоризонтално минаваше червен кабел. Стисна зъби и приближи острието към него.

Не толкова близо, че да го докосва, но достатъчно, за да пробуди шестото си чувство, на което се дължаха свръхбързите джедайски рефлекси. И за частица от секундата усети внезапен натиск в стъпалата си.

— Червените кабели са за горния прехващащ лъч — обяви той, прибра меча и отстъпи назад.

— Ясно — Мара застана до дупката и отбеляза кабела с кафеникава хранителна паста. — Остана да открием другия.

Люк кимна и се приближи до първия отвор в стената. Този път избра синия кабел, включи меча и отново доближи острието до него. Нищо. Опита със зеления кабел, след това с червения, след това с още един син — резултатът си оставаше същият. Най-накрая приближи острието до раиран черно-бял кабел и за миг като че ли подът бе измъкнат изпод краката му.

— Този е — каза той и отстъпи назад. — Черно-белият.

— Добре — Мара го маркира, както бе сторила с червения. — Готови ли сме?

— По-готови няма да станем — Люк отново зае позиция срещу черно-белия раиран кабел, а Мара застана зад него с лице към червения.

— Почакайте малко — обади се разтревожено Драск. — Какво точно смятате да правите?

— Очевидно е, генерале — отвърна Мара. — Ще прекъснем захранващите кабели.

— Но… Наистина ли можете?

Люк усети полъха на червеникавата й коса, когато тя извърна глава към чиса:

— Доверете ни се.

Обърна се отново към отвора в стената и включи меча си.

Съзнанието й се потопи в неговото, обгърна го и за миг двамата се сляха в едно цяло — усещане, което не преставаше да го изненадва. За този момент извън времето те бяха едно съзнание, един дух, въплътен в две отделни тела. Мислеха като един, чувстваха като един, действаха като един.

И блестящите остриета на лазерните им мечове прерязаха кабелите в съвършен синхрон.

Последва леко трептене, което по-скоро се дължеше на превъзбудата, и кабината започна да се спуска надолу. Люк си пое дълбоко дъх…

И също толкова внезапно съзнанието на Мара се отдели от неговото. Усещането за единност изчезна, остана единствено топлината от спомена.

— Готово — прошепна Мара. На Люк му се стори, че долавя напрежение в гласа й, очевидно тя също се бореше да възстанови равновесието в съзнанието и чувствата си след момента на единение. — Видяхте ли, никакъв проблем!

— Как така никакъв проблем! — извика Драск. — Та ние падаме!

— Не се тревожете. Сега се спускаме с нормална скорост, вградените в пилона предпазители ще ни прехванат и ще убият ускорението. Проблемът беше, че прехващащите лъчи щяха да ни изстрелят твърде силно.

— Опасно беше да поемаме този риск — не се предаваше Драск.

— Нали искахте да излезете от тук? Чисът си пое дъх през стиснати зъби.

— Вие, джедаите, не знаете докъде се простират възможностите ви, и това ви прави безкрайно арогантни. Но някой ден ще прекалите с риска и това ще бъде краят ви.

Внезапно кабината се раздруса.

— Какво става? — вдигна поглед към тавана Люк.

— Променихме посоката си на движение — отвърна Драск, навел глава на една страна. — Сега се движим вертикално.

— Откъде знаете? — попита недоверчиво Скайуокър. Той не можеше да определи промяната в посоката заради изкуствената гравитация в кабината.

— Просто знам — отвърна чисът. — Не мога да го обясня, но знам.

— Добре, добре — Люк за нищо на света не би искал да започнат да спорят отново. — Но ако сте прав, накъде се движим?

— Може би към поредния капан на пазителя Пресор — Драск сграбчи чарика си. — Сигурно ще ни стовари право при комитета по посрещането.

— Не ми се вярва — поклати глава Мара. — По-скоро сменихме посоката, за да убием ускорението. Люк, спомняш ли си как изглеждаше турболифтът отвън? От главния пилон се отделяха няколко по-малки, нали?

— Да — кимна той и затьрси образа в паметта си. — Те като че ли се движеха успоредно на пилона и свършваха в корпуса.

— От двете страни на пилона има разклонения — заключи Мара.

— Които отиват към централния склад в ядрото — досети се изведнъж Люк. — Разбира се, едното копче на контролното табло е за склада.

— Точно така — съгласи се Мара. — Натам би трябвало да отиваме сега.

Думите й още не бяха заглъхнали, когато кабината внезапно се разклати отново и подът като че ли за миг се изплъзна изпод краката им. Люк инстинктивно се стегна, но почти веднага се досети на какво се дължеше турбуленцията. След като кабината бе излязла от капана на Пресор в шахтата на главния пилон, тя бе придърпана към склада с прехващащ лъч.

— Обръщаме се — обяви Драск, отново наклонил странно глава.

— Сигурно се нагласяме според гравитацията в складовото ядро — предположи Люк.

— Това хубаво ли е?

— Със сигурност — увери го Люк. — Гравитационните системи обикновено са свързани с останалите и щом те работят, можем да се надяваме, че в склада ще има въздух и топлина.

След няколко секунди клетката спря, вратата се отвори и се показа огромна, потънала в прах зала. Люк излезе навън, стиснал лазерния меч в ръка. Помещението бе почти тъмно, само около една трета от аварийното осветление все още функционираше. Най-близкият портал бе на около десет метра навътре, а на двайсетина метра в обратната посока се виждаше втори портал. Пространството пред турболифта бе празно, но останалата част от залата бе разделена с панели от пода до тавана, които оформяха квадратни клетки, дълги по три метра. Повечето отделения все още бяха пълни с палети.

— Не са успели да изядат всичко — отбеляза Люк.

— Храната в склада е била предназначена за петдесет хиляди души — напомни Мара. — Изненадана съм, че изобщо са стигнали дотук.

— Сигурно са я използвали още през първата част на пътуването — обади се Драск и приближи фенерчето до етикета на един палет. — Не ми се вярва мнозина от екипажа да са оцелели.

— Все още не мога да проумея как изобщо някой е оцелял — отвърна Люк и насочи фенерчето към портала зад тях. В полумрака се виждаха очертанията на две врати, едната бе с човешки ръст, а другата очевидно бе за прекарване на товарите.

В този миг предавателят на колана му издаде странно пиукане. Той го извади, с периферното си зрение видя, че Мара и Драск повтарят движенията му.

От говорителя се разнесе пукот на статично напрежение и той бързо го изключи.

— Странно — изгледа го намръщено Люк. — Като че ли някой се опитваше да се свърже с нас.

— И при мен бе така — завъртя предавателя си Мара. — А при вас, генерале?

— Същото — отвърна замислено Драск. — Сякаш…

— Сякаш какво?

— Сякаш някой… не се сещам за точната дума на вашия език. Като сигнал, който се излъчва на всички вълни, за да се преодолее заглушаването.

— Нещо като широкоспектърно излъчване — кимна Мара. — И ние понякога го използваме, но обикновено в кораби или превозни средства. Не съм чувала да се прави с предаватели.

— Предавателите на чисите имат ли тази техническа възможност? — попита Люк.

Драск се поколеба.

— Някои от тях. Но тези, с които е екипирана нашата група, не са от тях.

— Нека задам въпроса по друг начин — обади се Мара. — Има ли от тези предаватели на борда на „Посланик Чаф“?

Драск извърна поглед:

— Има.

Мара и Люк се спогледаха.

— Страхотно. Значи някой е в състояние да се свърже с кораба. Само дето не сме ние.

— Може да са били оцелелите — предположи Люк, искаше му се да намери някое не толкова зловещо обяснение. — Сигурно Пресор се е опитвал да се свърже с някой от другите крайцери.

Мара поклати глава:

— Предавателите на корабите са свързани по кабелен път.

— Може линиите да са се разпаднали.

— Възможно е — призна тя, но очевидно изобщо не вярваше.

За съжаление въпреки селското му простодушие и наивност на Люк също му бе трудно да повярва. Някой на борда на „Изходящ полет“ успяваше да преодолее заглушаването. Въпросът бе кой.

И какво толкова се казваше в съобщенията?

Мара сви рамене:

— Нищо не можем да направим. По-добре да се опитаме да се измъкнем от тук.

* * *

— Сега, като се замисля, сигурно не трябваше да се изненадваме толкова, че ви намираме тук — отбеляза посланик Джинзлър, когато Пресор поведе групата обратно към петата кабина на турболифта. — Обикновено хората намират начин да оцелеят и при най-лошите условия.

— Така е — отвърна безизразно Пресор и отстъпи, за да им направи път. Двамата джеронци видимо се поколебаха, преди да прекрачат вътре. Джинзлър пък изобщо не забави крачка. Явно бе доверчив, самоуверен или пълен глупак. — Макар че някой доста се постара да ни прати на оня свят.

— Аха — измърмори Джинзлър и застана до чиската в ъгъла. — Надяваме се да разберем какво точно се е случило.

— Вероятно ще ви се удаде тази възможност — отвърна пазителят, извади ключето и го пъхна в гнездото на контролното табло. — За нещастие по-голямата част от архива бе унищожена по време на нападението.

Натисна един бутон и панелът между четвъртата и петата кабина се отвори.

Тримата чиси в черни униформи реагираха като роботи — завъртяха се към внезапно появилия се отвор в стената и ръцете им се спуснаха към оръжията в кобурите. Двамата джеронци разпериха ръце и се втурнаха да прегръщат Биърш, сякаш са били разделени с години. Възрастният чис, облечен в жълто и сиво, спокойно кимна:

— Добър ден — поздрави той на основния език със странен акцент. — Аз съм аристокра Чаформбинтрано от Петата управляваща фамилия на Чиското господство. Можете да се обръщате към мен с аристокра Формби. Имам честта да разговарям с пазителя Пресор, нали?

— Точно така — отвърна на кимването Пресор. Поне можеше да се покаже културен и вежлив като посетителите. — Приветствам ви на „Изходящ полет“, аристокра Формби, и се извинявам за посрещането.

— Не е необходимо — увери го аристокра. Блестящите му очи се насочиха към чиската, която не се отделяше от Джинзлър, сякаш за да се увери, че е добре. — Предпазливостта ви е напълно разбираема.

— Пазителят Пресор ще ни отведе при хората си — обади се Джинзлър. — А след това ще обсъдим възможността за завръщането им в Новата република. Аристокра се намръщи:

— Възможността?

— Точно така — потвърди Пресор. — Изобщо не съм сигурен, че ще предпочетем да се върнем в Републиката. Или пък че изобщо ще заминем — той завъртя ключето в гнездото на командното табло.

— Не му ли казахте къде точно се намират? — обърна се към Джинзлър Формби.

Пресор замря с пръст върху бутона:

— Как така къде се намираме?

— Страхувам се, че не успяхме да стигнем до този въпрос — призна самозваният посланик.

Пресор напрегнато впи поглед във Формби.

— И защо не ми кажете сега? — подкани го той. Устните на аристокра потрепериха:

— Корабът ви е в свръхсекретна отбранителна зона. Пътуването тук е забранено. След като вече знаем за съществуването ви, се страхувам, че не можем да ви позволим да останете.

Възелът в стомаха на Пресор се затягаше.

— Разбирам — отвърна безизразно той. — А ако откажем да заминем?

— Надявам се, че няма да откажете — отвърна със същия тон Формби. — Естествено, ние сме готови да ви окажем пълно съдействие при преместването. Малка компенсация за преживените трудности.

— Разбирам — повтори Пресор. — Е, ще имате възможност да изкажете претенциите си пред директора Улиър и управителния съвет. Те ще вземат окончателното решение.

Джинзлър наклони глава:

— Кой е директорът Улиър?

— Той е начело на колонията — отвърна пазителят и натисна бутона. Вратата зад него се затвори и двойната кабина започна да се спуска.

— Разбирам — кимна Формби. — Съжалявам, мислех, че вие сте върховният представител.

— Аз съм пазителят. Охранителите и аз бдим за реда в колонията. Директорът Улиър и управителният съвет вземат всички политически решения.

— Звучи като някаква корпорация — отбеляза Джинзлър.

— Защо не? Корпоративният модел върши много по-добра работа от политическата каша, която оставихме зад гърба си.

— Сигурно, сигурно — побърза да кимне Джинзлър.

— И колко точно са жителите на колонията? — попита Формби.

Пресор извърна глава:

— Струва ми се по-подходящо да оставя директорът Улиър да отговаря на въпросите ви.

В кабината се възцари тишина, нарушавана единствено от скърцането и тракането на турболифта и от мелодичното мърморене на джеронците, които продължаваха да се прегръщат в другия ъгъл. Вероятно все още се уверяваха, че не са пострадали. Пресор гледаше кожите по вратовете им със смесица на отвращение и почуда.

Двойната кабина спря със силно подрусване и изтръгна Пресор от мислите му.

— Насам — подкани ги той и докосна копчето за отваряне на вратата. — Ще потърсим директора Улиър.

Пристъпи навън и внезапно застина намясто. Както бе заповядал, в преддверието ги очакваха трима от неговите подчинени, израженията им варираха от бдителни и напрегнати до враждебни.

Зад тях мълчаливо стояха директорът Улиър и двамата оцелели от управителния съвет. Зад Улиър бе инструктор Розмари Табори — сестра на Пресор и майка на Евлин. Русата й коса блестеше на светлината.

А това Пресор изобщо не бе очаквал.

— Директор Улиър — поздрави той, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Съветник Таркоса, съветник Кийли — кимна на двамата възрастни мъже. — Какво ви води насам?

— Не се прави на дръж ми шапката, пазителю — смъмри го Улиър, бръчките около очите му изглеждаха по-дълбоки от обикновено. — Не ти отива. Значи това са гостите ни, а?

— Някои от тях — отвърна Пресор и размени бърз поглед със сестра си. Розмари бе напрегната и пребледняла. — Едва ли тук е мястото за историческо посрещане — изгледа многозначително двамата съветници. — Нито пък това е подходящата делегация.

— Спокойно, скоро ще бъде свикан целият съвет. Реших, че ние, оцелелите от унищожението, имаме правото първи да зърнем враговете си.

— Това е голямо събитие, предстоят важни решения — настоя Пресор тихо. — Според Хартата трябва да присъства целият съвет.

— Така и ще бъде — обеща Улиър и се усмихна: — А дотогава инструктор Табори ще представлява интересите на колонистите.

— Но…

— Кои са джедаите? — обади се Кийли и обходи с напрегнат поглед групичката, която се бе спряла нерешително пред турболифта. — Пазителю, кои са джедаите?

— Не са тук. Все още са затворени в клетката си.

— Значи никой от тези не е джедай, така ли? — обади се Улиър. — Дори и… Погледнете, инструктор Табори, това там не е ли дъщеря ви?

Пресор усети как по гърба му полазват тръпки. Евлин тъкмо излизаше от кабината зад последния джеронец, спокойствието на лицето й рязко контрастираше с напрежението на майка й.

— Помагаше ми — обясни той.

— Нима? — възкликна изненадано директорът. — Извел си племенницата си до К-4 и си я изложил на опасната радиация там? Да не говорим за риска от потенциално враждебно настроени посетители? Колко странно!

— Тя обича да бъде с вуйчо си — намеси се Розмари, гласът й бе твърд въпреки загриженото й лице. — От малка е така.

— Гледай ти — измърмори Улиър. Евлин се промуши покрай Джинзлър и Формби и застана до майка си. — Здравей, Евлин. Как си?

— Добре съм, директор Улиър — отвърна момичето със сериозността на възрастен. Но съвсем по детски прегърна майка си. — Не бива да се тревожите за мен. Вуйчо Жорад се справя великолепно. Не ме заплашваше никаква опасност.

— Не се и съмнявам — измърмори Улиър и отново изгледа мрачно Пресор. — Както не беше в никаква опасност и преди две години, нали? Когато Джейвриър полудя и се опита да вземе деца за заложници. Доколкото си спомням, тогава също помогна доста на вуйчо си.

— Така е — потвърди Пресор, усещайки как по гърба му започва да се стича пот. Явно Улиър бе забелязал способностите на Евлин. Трябваше да се досети, че старите оцелели нямаше да се оставят да бъдат заблудени. И точно сега ли намери време да повдигне въпроса…

Дали не го правеше нарочно? Защо бе избрал момента, когато на кораба имаше външни лица — дори джедай — за първи път от петдесет години насам? Лица, които не познаваха реалността на борда на „Изходящ полет“ и можеха да потвърдят подозренията му за Евлин?

— Мдаа… — продължи Улиър. — По странен начин показваш привързаността си към племенницата си, пазителю.

— Помощта й ми беше нужна — опита се да обясни Пресор.

— Беше ми необходима като примамка. Никой от моите охранители не може да се справи с подобна задача.

— Но да използваш собствената си племенница? — настоя Улиър. — Защо не някой друг?

Усмихна се накриво — знак, че се готви да щракне капана:

— Да не би тя да притежава някакви специални способности?

— Дъщеря ми се отличава с много способности, директоре — намеси се отново Розмари, преметнала покровителствено ръка през раменете на дъщеря си. — Не се поддава на паниката при напрежение. Тя е бърза и умна, познава К-4 не по-зле от всеки колонист. Особено сега, когато по-голямата част от работата е свършена и вече почти никой не ходи там.

— Да не би да съм пропуснал кога е станала охранител? — изгледа я кръвнишки Улиър. Капанът му бе за Пресор, не бе очаквал намесата на Розмари, която се хвърли да защитава дъщеря си със зъби и нокти. — И тъй като започна да цитираш Хартата, пазителю, ако не се лъжа, в нея изрично се казва, че ти и твоите охранители сте натоварени със защитата на колонията от потенциални опасности.

— Той се е нуждаел от примамка — не се предаваше Розмари, която звучеше не по-малко раздразнена от директора. Посочи тримата охранители, които смутено стояха встрани.

— Да не смятате, че някой би влязъл в маскираните клетки на турболифта след Трили, Олиет или Ронсън? — извърна се и заби пръст право в гърдите на Улиър: — Или брат ми е трябвало да натовари със задачата някой друг? Някоя от вашите внучки може би?

— Изобщо не е било необходимо да използва примамка — настоя Улиър. — Пазителят Пресор ни уверява от толкова години, че К-4 е напълно обезопасен с капани и наблюдение от страна на дроидите.

— Да не би да искате да взривите експлозивите и да унищожите кораба? — попита презрително Розмари. — След всичките усилия на баща ми да го възстанови?

Изправи се в пълен ръст — точно един петдесет и осем.

— Или просто не говорите искрено, когато обещавате да ни изведете от тук някой ден? Толкова ли ви харесва личното ви царство, че искате завинаги да останем тук?

— Млъкни, жено! — изръмжа Таркоса, очите му проблеснаха злобно под гъстите вежди. — Не се чуваш какво говориш.

— Да, замълчи — обади се ядосано Улиър. — Не съм те довел тук да защитаваш брат си.

— В такъв случай очевидно не я познавате добре — намеси се Пресор, някаква част в него се забавляваше на случващото се. — А гостите ни чакат.

Улиър стисна устни за миг, погледът му пробяга назад.

— Добре — кимна неохотно. — Представи ни.

— Разбира се — пазителят се извърна и махна на посетителите. Улиър не се бе предал, просто бе предприел тактическо отстъпление. Но със сигурност някой ден щеше да атакува отново.

Пръв се приближи Джинзлър и спря очаквателно до него.

— Позволете ми да ви представя посланика на Новата република — започна Пресор, впил поглед в Улиър, — негово превъзходителство Дийн Джинзлър.

Единствено лекото трепване на клепачите показа, че директорът е разпознал името.

— Посланик — поздрави спокойно той. — Аз съм Час Улиър, директор на колонията „Изходящ полет“. Това са съветник Таркоса и съветник Кийли, двама от оцелелите от унищожението.

— За мен е чест, директоре — поклони се от кръста Джинзлър като дипломат от стара холодрама. — Радваме се, че ви намираме живи.

— А, не се и съмнявам — отвърна сухо Улиър.

— Аристокра Формби, представител на Чиското господство — продължи Пресор — и камерхер Биърш от народа на джеронците.

— Пъстра групичка — отбеляза Улиър, след като размени поклони с Формби и Биърш. — Разбрах, че водите със себе си и двама джедаи.

— Да — кимна Джинзлър. — Пазителят Пресор ни уведоми, че те и останалите все още са затворени.

— Останалите? — Улиър погледна въпросително към Пресор.

— Още петима, затворени в отделна клетка — потвърди пазителят. — Представители на Империята на ръката.

— Империята на ръката — повтори Улиър. — Интересно. Предполагам, посланик, че желаете и двете групи да бъдат освободени незабавно?

Пресор сдържа дъха си. Наглед въпросът бе простичък и еднозначен, но той отдавна бе престанал да се доверява на привидното, когато си имаше работа с Улиър. Дали директорът всъщност не целеше да разбере кой е начело на експедицията?

Джинзлър не отговори веднага, вероятно също бе усетил капана.

— Сигурен съм, че престоят там няма да им навреди — отвърна той предпазливо. — Ние настояваме да бъдат освободени, разбира се, но можем да започнем разговорите и без тях.

— Добре — прошепна Улиър. Очевидно Джинзлър бе преминал изпитанието. — Хубаво тогава. Заседателната зала е насам. Бихте ли ме последвали?

— Благодаря — поклони се отново Джинзлър.

Улиър се извърна и пое по коридора, следван от двамата съветници, а на няколко крачки зад тях вървяха Джинзлър и Формби. Пресор улови погледите на тримата охранители и посочи към Улиър. Ронсън и Олиет кимнаха в отговор и поеха след тримата оцелели. Чисите в черни униформи вече се бяха подредили и маршируваха в стегната войнишка крачка зад Формби, а накрая се влачеха джеронците.

— Какво начало — прошепна Пресор на Розмари. — По-добре вземи Евлин и…

Евлин бе изчезнала.

— По дяволите — изруга той под нос и се огледа. Момичето бе напред в коридора, вървеше между аристокра Формби и чисите в черни униформи. — Как го прави?

— Не знам — отвърна мрачно Розмари. — Но ако не престане, Улиър съвсем лесно ще се досети.

— Да не повярва човек — пазителят отново усети неприятни тръпки в стомаха си. — По-добре ги настигни и върви с нея.

— На срещата на съвета ли? Нямам право да присъствам.

— Напротив. Ти си представителят на колонистите на преговорите. Поне така каза Улиър.

— Това бе капан, както и въпросът, защо използваш Евлин за примамка. Като говорим за това…

— Спести си го — прекъсна я Пресор. — Виж, ако не отидеш, Евлин ще бъде сама там. Какво ще каже Улиър, като я забележи?

— Прав си — призна неохотно Розмари. — Но не е зле и ти да си там.

— Възнамерявам да…

Предавателят на колана му изненадващо изпиука. Пресор го извади.

— Странно — измърмори Трили и се приближи с предавател в ръка. — И твоят се включи, нали?

— Така ми се стори — Пресор натисна копчето. На обичайния канал се чуваше само статичното шумене от заглушаването, а на специалната командна честота цареше мълчание. — Странно.

— Още по-странното е, че видях в същия момент Джинзлър и Формби да посягат към предавателите си — посочи към отдалечаващата се групичка Трили.

Пресор се намръщи. Не беше отменил заповедта си за заглушаването, така че би трябвало всички предаватели да са абсолютно безполезни.

— Качи се горе и провери — заповяда той на Трили. — Гостите ни може да са ни приготвили някой номер.

— Слушам.

Трили се обърна, но Пресор го хвана за рамото.

— И докато си там — добави тихо пазителят, — блокирай прехващащите лъчи на турболифта.

— Добре — кимна озадачено Трили. — Страхуваш се, че някой може случайно да ги изключи?

Пресор впи поглед в отдалечаващия се Улиър. Улиър, който бе оцелял при унищожението на „Изходящ полет“ и все още носеше белезите от раните си. Улиър, който знаеше къде са затворени джедаите и имперските войници.

Улиър, който го искаше в заседателната зала, така че Пресор нямаше да има възможност да наблюдава дали някой няма да се промъкне зад гърба му до К-4 и да си поиграе с прехващащите лъчи на турболифта.

— Да — кимна той. — Или нещо подобно.

* * *

Изведнъж кабината се разклати рязко.

— Внимавайте! — извика Фел и се подпря на вибриращата стена, за да запази равновесие. Наблюдател и Куката сръчно намотаха изолационна лента около свързаните жички. — Спускайте ни бавно. Няма закъде да бързаме.

— Внимаваме — увери го Наблюдател. — Засега всичко е наред.

— Добре — кимна Фел, без да е напълно сигурен в думите си. Вибрирането като че ли нарастваше, отнякъде се чуваше ръмжене. Но пък ако номерът им се провалеше, щяха да са умрат, преди да го осъзнаят. Колко успокояващо…

— Все още ли искате да тръгнем към склада? — попита Куката.

— Ако има как да го направите.

Ако се съдеше по звука, другата кабина се бе спуснала право към крайцера под тях — в нея вероятно бяха Формби и останалите. На Фел не му се искаше да се изсипят след тях, особено ако Пресор бе подготвил някоя друга изненада за нежелани гости. По-добре беше да заобиколят кораба и да излязат отдолу.

С периферното си зрение видя как главата на Облак помръдна.

— Командир — обади се щурмовакът. — Чухте ли го?

— Кое? — наостри уши Фел.

— Предавателят ми изпиука.

— И моят — потвърди Сянка. — Сякаш някой изпраща съобщение по всички канали.

Фел се намръщи. Не бе чул нищо, но може би бръмченето бе заглушило сигнала. Предавателите на щурмоваците бяха вградени в шлемовете и затова външният шум не им пречеше толкова.

— Можете ли да установите откъде е изпратено съобщението? — попита той. — Поне посоката или разстоянието?

— Не — поклати глава Облак. — Не съм го настроил.

— Ами настрой го — сопна се Фел. Изведнъж кабината му се стори много по-малка и уязвима. — Да рискуваме и да увеличим скоростта. Предпочитам да се измъкнем от тук колкото се може по-бързо, в случай че Пресор се опитва да се свърже с хората си.

— Ами ако не е Пресор? — попита Сянка. Фел вдигна поглед към тавана:

— Тогава искам да се измъкнем от тук още по-бързо.