Тимъти Зан
В търсене на оцелелите (24)

ГЛАВА 24

— Обичам те.

Люк се размърда и излезе от лечебния транс.

— Пристигнахме ли? — попита той, навлажнявайки пресъхналите си устни.

— Да — потвърди Мара. — А по-важното е, че и крайцерът вече е тук. Навлезе в системата преди петнайсет минути и сега маневрира около планетата, за да заеме позиция за следващия скок през хиперпространството. Ще се срещнем след около половин час.

Люк погледна астероида, до който Мара бе скрила изтребителя.

— Хубаво място — поздрави я той. — Как успя да се промъкнеш, без да те забележат?

— Всъщност ние ги изпреварихме. Като дойдох, ги нямаше, реших, че са загубили час-два някъде по пътя, и се настаних да ги чакам.

— Добре — той се протегна отново и изправи облегалката на креслото. — Къде точно се намираме?

— Е, това е лошата новина — на час-два от командната станция „Браск Ото“. Ако ни се изплъзнат и направят скока през хиперпространството, ще е почти невъзможно да предупредим чисите навреме.

— Предизвикателството си заслужава — каза нехайно Люк. — Мисля, че ще се справим.

Мара го изгледа подозрително:

— Не се правиш на суперджедай, нали?

Люк я изгледа невинно:

— Аз ли?

— Скайуокър… — започна тя.

Той се ухили широко и след това отново стана сериозен.

— Не, нищо подобно. Просто не вярвам да се съпротивляват много. На „Изходящ полет“ им показахме, че можем да ги победим.

— Показахме го на тези, които загинаха — изтъкна Мара. — Не съм толкова убедена, че Биърш и Естош са схванали намека. Не очакваш, като ни видят, направо да се предадат, нали?

— За съжаление. Но и не мисля, че войниците ще се редят да умрат като в кланица. Ако успеем да стигнем до мостика, ще предложа на Естош сделка: да ги оставим да се прехвърлят на изтребителоносача и да си заминат в мир.

— Ескортирани от кораби на чисите, разбира се. А ако не се. съгласи?

Люк смръщи чело.

— Ще се наложи да ги победим.

— Не звучи зле. Хайде, има време да хапнеш нещо набързо. Когато крайцерът се появи иззад астероида, двамата вече бяха в скафандрите и седяха пред контролните табла. Беше подранил с около пет минути от очакваното. Естош явно изстискваше стария кораб до краен предел.

— Да започваме — прошепна Люк, като се взираше в огромното метално туловище и се опитваше да прецени в кой точно момент да изскочат от скривалището си. Показаха се огромните пламтящи двигатели…

Той включи двигателите на изтребителя и полетя успоредно на крайцера. Заобиколи го отдясно, внимавайки да не попаднат под силното йонно излъчване, и се гмурна под кила. На светлината на далечната звезда краищата на четирите счупени пилона на турболифтовете приличаха на частички от детски конструктор.

— Засякоха ли ни? — попита той и гмурна изтребителя към левия пилон на кърмата.

— Няма промяна в курса, не ни следят — докладва Мара. — Разбира се, ако колонистите са решили да си спестят труда, сигурно сензорите на кърмата не са поправени.

— По-вероятно е да са пропуснали оръдията — отвърна Люк и приближи изтребителя още по-близо до пилона. Мястото май не бе достатъчно, за да го вдигне право нагоре като в обикновен хангар. Но ако се извъртяха на деветдесет градуса и влезеха с носа напред…

— Надявам се, не си мислиш това, което мисля, че си мислиш — обади се Мара.

— Точно напротив. Дръж се!

Форсира двигателите и пъргавият изтребител се стрелна напред под крайцера. След това изключи главния двигател, превключи на предните маневриращи реактивни двигатели и вдигна изтребителя с носа нагоре. Краят на пилона прелетя край тях, той форсира за последно главния двигател и ги вкара право в шахтата.

Под акомпанимента на ужасяващо скърцане.

Люк потръпна и изстреля куката за прехващане към стената, която бе по-здрава и надеждна от кабините на турболифта.

— Това хипердвигателят ли беше? — попита той, натисна бутона за навиване на въжето и придърпа изтребителя още няколко метра навътре.

— Дано не ни се наложи да се спасяваме с бягство. С изключение на финала, маневрата беше страхотна.

— Благодаря — Люк изключи главния компютър и провери дали скафандърът е затворен. — Поне няма да се чудим дали са усетили пристигането ни. Грабвай инструментите и да вървим.

За щастие люкът на изтребителя бе плосък и успяха да го отворят в тясното пространство, без да се налага да си прорязват път с лазерните мечове. Люк се изкатери по въжето на куката между кабините на турболифта и влезе през дупката, която бе пробил с хвърления лазерен меч. Разрушенията бяха по-големи, отколкото бе очаквал. Ръкохватката на меча явно се бе ударила в горния праг на вратата, мечът се бе извъртял и бе прорязал дупка в тавана на преддверието.

— Добра работа — отбеляза Мара, подаде му през отвора комплекта за запечатване и след това се вмъкна вътре. — Разхерметизирал си не само преддверието на турболифта, но и част от горната палуба. Там има ли нещо важно?

— Не, мисля, че там е само горното преддверие на турболифта — Люк се огледа. Мечът му лежеше в ъгъла до четирима мъртви вагаари, които бяха имали лошия късмет да се окажат наблизо при разхерметизирането. Аварийните врати бяха на около пет метра навътре по коридорите. — Ако не се лъжа, след преддверието е складът, а в другата посока е сервизът за поправка на дроиди. В зависимост от това, коя от аварийните врати е реагирала, може да са запечатани и те.

Мара изсумтя:

— Щеше да е далеч по-лесно, ако никоя от тях не се бе задействала — изтъкна тя, взе отново комплекта за запечатване и го отвори. — Тогава целият крайцер щеше да се разхерметизира и всички щяха да загинат.

— Което очевидно не е станало, тъй като все още лети — отвърна Люк, прибра лазерния си меч и огледа набързо труповете.

— Не казах, че е така. Просто щеше да е много по-лесно. Да не видя някой познат?

— Не — Люк пробва да включи лазерния меч. Зеленикаво-бялото острие се появи със съскане. — Добре — закачи го на колана си до меча на Лорана. — Страхувах се, че може да е паднал на копчето за включване и да се е изтощил. Имаш ли нужда от помощ?

— Справям се — Мара разви рулото и започна да запечатва дупката. — Ти ми пази гърба. Може да се опитат да измислят нещо още преди да сме запечатали преддверието.

— Добре — Люк се приближи до аварийната врата, която блокираше коридора, и се присегна със Силата. Долавяше съзнания в тази посока, и то враждебни.

Но никой не ги нападна и Мара безпрепятствено приключи със запечатването на отвора.

— Готова ли си?

— Да. Сигурен ли си, че не искаш да използваме бутилките с кислород за спешни случаи? Ще може да свалим скафандрите и да се бием по-свободно.

Люк извърна глава към червения шкаф на стената, в който бяха подредени кислородни маски, бутилки, комплекти за херметическо запечатване на отвори и медицински пакети за спешна помощ.

— Предпочитам да не ги пипаме засега. Може да ни се наложи да използваме допълнително кислород.

— Както кажеш — Мара извади лазерния меч и се приближи до вратата. — И не забравяй да пробиеш съвсем малка дупчица, колкото да навлезе въздух, но без да задействаш капаните, който вероятно са ни приготвили.

— Добре — Люк застана встрани от вратата. Скафандърът сковаваше движенията му. Драсна леко по дебелия метал и изведнъж се чу съскане, а през отвора нахлу струйка въздух, заради вакуума водните пари се кондензираха и замръзнаха по краищата на дупката. Той погледна датчика на скафандъра, чудейки се дали вагаарите няма да пуснат отровен газ. Но датчикът не отчиташе нищо. След минута съскането престана, налягането се изравни.

— Как е? — попита Мара. Люк погледна отново датчика.

— Засега нищо.

— Добре — тя остави лазерния меч на пода, махна шлема и започна да съблича скафандъра. — Мразя ги тези неща. Нали ще наблюдаваш да не се появи някой?

След секунди вече бе готова, а половин минута по-късно и двата скафандъра бяха сгънати и прибрани до турболифта.

— Да започваме — каза Люк. Мара застана на няколко метра от аварийните врати с меч в ръка. — Да видим какво са измислили вагаарите.

Присегна се със Силата и натисна бутона за отваряне. Вратата тромаво започна да се прибира в тавана.

Десетината вагаари от другата страна откриха огън.

Люк бе готов, веднага натисна бутона за затваряне на вратата, а Мара отклони влезлите изстрели.

— Е, веднага получи отговор на въпроса.

— Поне отчасти — поправи я Люк. — Забеляза ли плоските кутийки покрай стените?

Тя поклати глава:

— Ти трябваше да наблюдаваш. Моята задача бе да пазя живота ни.

— Права си. Приличаха на сивите кутийки, с които минираха турболифта, само дето бяха бели.

— Бели ли? — Мара смръщи лице за миг, след това кимна. — Разбира се, боядисали са ги в бяло, за да се слеят с фона на белите стени. Колко видя?

— Не успях да ги преброя — Люк извика образа в паметта си. — Но бяха на разстояние от около метър една от друга по целия коридор до завоя вдясно.

— Страхотно. Ще отворим вратата, вагаарите ще отстъпят, ще се втурнем да ги преследваме и ще се разлетим на парчета.

— Нещо такова — Люк вдигна глава към тавана. — Какво ще кажеш? Дали да не пробваме нагоре?

— Сигурно и там са ни подготвили изненада — отвърна замислено Мара. — Все пак вече са наясно с възможностите на лазерните мечове.

— Някакви предложения?

Тя се усмихна, пусна лазерния меч и той увисна във въздуха.

— Ето това не са виждали.

— И какво?

Мара кимна назад към преддверието на турболифта. Люк объркано я последва. Тя пристъпи до телата на вагаарите, присегна се със Силата и повдигна единия труп във въздуха. Раздвижи ръцете и краката му и той закрачи като жив.

Тоест сякаш той и Мара са се опитали да навлекат броните на врага, за да се маскират.

Тя вдигна въпросително вежди.

— Не е много реалистично — изтъкна той колебливо, вдигна второ тяло и го предвижи във въздуха. И то не изглеждаше кой знае колко по-убедително. — Но ако ги движим бързо, вагаарите може да не обърнат внимание.

— Мисля, че си струва поне да опитаме.

— Със сигурност — съгласи се той. — Хайде. Предвижиха марионетките си до вратите и ги нагласиха изправени.

— Сега! — заповяда Мара и коленичи до стената, където нямаше да я забележат в първия момент. — Действай бързичко, че да нямат време да ни огледат.

Люк кимна. Присегна се със Силата и натисна бутона за отваряне на вратата.

Предположението на Мара се оправда напълно. Вагаарите, които първия път ги бяха обстрелвали досами вратата, сега се бяха отдръпнали назад по коридора и продължаваха да отстъпват. Марионетката на Мара се понесе след тях, размахвайки лудешки крака и ръце, следвана плътно от марионетката на Люк. Ужасените вагаари изчезнаха зад ъгъла и изведнъж целият коридор изригна в огън и дим.

Взривната вълна помете марионетките и ги захвърли на пода. Люк потрепери, ушите му звънтяха, извърна се към Мара и кимна. Тя кимна в отговор и двамата хукнаха напред.

На ъгъла се сблъскаха с вагаарите, които се връщаха да проверят резултата от пъкления си замисъл. Срещата приключи за нула време.

— Дванайсет по-малко — отбеляза Люк и се огледа. Коридорът изглеждаше празен, нямаше и следа от движение до следващия завой десетина метра по-надолу. — С четиримата от преддверието на турболифта, правят шестнайсет.

— Само дето нямаме никаква представа, колко са общо — Мара подритна един труп. — Не ти ли се струва познат?

Люк намръщено изгледа лицето на пришълеца:

— Биърш ли е?

— Прилича на него. Изглеждат много по-впечатляващо в бойна броня, отколкото в глупавите си роби.

— Така е при повечето раси. Явно лично е предвождал атаката. Това е добър знак.

— Защо?

— Естош го нарече генерал, а след като изпраща един генерал на такава операция, значи не му остават много бойци.

— Прав си — съгласи се Мара. — Като се има предвид колко вагаари унищожихме на „Изходящ полет“ и колко са му необходими за управлението на крайцера, нищо чудно, че не му достигат войници.

— Или пък просто Биърш е бил прекалено самоуверен.

— Понякога си такъв оптимист — поклати глава Мара. — Изненадвам се, че не се занимаваш с политика. Хайде, да вървим, преди да измислят нещо ново.

Стигнаха до следващия завой без никакви инциденти и там спряха, за да се огледат. Все още никаква следа от врагове, но двайсетина метра по-надолу коридорът бе препречен от спусната от тавана аварийна врата.

— Изглежда чисто — прошепна той.

— Но точно там излизат три помещения — изтъкна Мара. — Чудесно място за засада.

Люк притвори очи и се присегна със Силата. Усещаше присъствието на враговете в целия крайцер, разпръснати като малки горещи мехурчета в студена зала. Но като че ли никое от тези мехурчета не бе наблизо.

— Не долавям нищо пред нас.

— И аз — призна неохотно Мара. — Но въпреки това не ми харесва.

— В такъв случай колкото по-бързо го минем, толкова по-добре.

Той огледа празния коридор зад гърба им, зави зад ъгъла и тръгна напред. Премина вратата към помещението вляво и в този миг следващата се отвори и от там изскочиха пет ръмжащи вълкодава. Той спря и вдигна лазерния меч. Зад Мара се чу отварянето на друга врата, показаха се още четири хищника и блокираха пътя за отстъпление.

— Е, много мило — измърмори Мара. — Виждаш ли какъв е модният стил на вълкодавите този сезон?

Люк едва сега забеляза завързаните под корема на животните гранати.

— Тъкмо се чудех какво са намислили — отбеляза той, стисна здраво меча и се замисли. Вълкодавите все още се задоволяваха само да ръмжат от разстояние. Но положението можеше да се промени всеки момент.

Мара бе стигнала до същия извод.

— Да пробваме стратегическо отстъпление, докато измислим как да се измъкнем — предложи тя, застана вдясно от Люк и натисна бутона за вратата до него. Тя се отвори и Мара набързо огледа помещението. — Чисто е. Идвай.

Двамата се пъхнаха вътре с извадени мечове. Вълкодавите не понечиха да ги последват. Мара натисна бутона и вратата се затвори. Люк намери копчето за осветлението, натисна го и прибра меча.

Оказаха се в една от помпените зали. Стените и таванът бяха плътно опасани от различни по големина тръби, които влизаха и излизаха от две огромни бръмчащи правоъгълни кутии, където се намираха помпите.

— Много уютно — измърмори Люк. От залата нямаше други изходи, но това не означаваше нищо за джедай с лазерен меч.

— Дай да си направим задна вратичка.

Извади меча си.

— Почакай! — спря го Мара.

Люк спря и се извърна през рамо.

— Какво?

Тя напрегнато се взираше в стената.

— Люк, каква е обичайната процедура при запечатването на пробойна в корпуса?

— Изпращаш няколко ремонтни дроида, затваряш аварийните врати, изсмукваш въздуха, за да изравниш налягането, и след това отваряш вътрешните врати, за да им дадеш достъп до повредата.

— Точно така — кимна Мара. — Вагаарите са имали четири дни, за да запечатат направената от теб дупка в преддверието на турболифта. Знаем, че дроидите по поддръжката и ремонтните дроиди все още функционират и са отстранили щетите от атаката на Траун. А дори и да са се скапали, Естош със сигурност разполага с няколко скафандъра и не е било проблем да изпрати своите хора да поправят корпуса.

— Но не го е направил — каза замислено Люк. — Защо?

— Защото, ако бяхме дошли по пилона и бяхме намерили дупката запечатана, можехме да решим да се качим на борда от другаде — отвърна мрачно Мара. — А по този начин те с голяма доза сигурност могат да предскажат къде ще се появим, и следователно да превърнат този коридор в смъртоносна клопка — кимна към стената: — Така че вероятно това е част от замисъла.

— Права си — съгласи се Люк, прибра меча и отстъпи назад.

— В такъв случай най-добре да оставя тази работа на теб.

С три нежни разреза тя проби дупчица в стената.

— Страхотно — изръмжа тя и подуши рукналата течност.

— Отработено гориво. Естош любезно ни предлага възможността да се взривим.

— Колко мило от негова страна — Люк вдигна поглед към тавана. — Чудя се дали са виждали колко нависоко скачат джедаите.

— Съмнявам се. Но не е необходимо да си джедай, за да се изкачиш по плетеницата от тръби, така че най-вероятно са се погрижили и за тавана.

— Така е — призна той. — А надолу? Някаква представа, какво има под нас?

— Ами би трябвало да са подпорни греди, инсталации и други глупости. Но там много-много не бива да се размотават лазерни мечове.

— Значи пътят нагоре, надолу и встрани е затворен, а отвън ни чакат вълкодави с гранати.

— И залата се пълни с отработено гориво — напомни Мара. — Някакви идеи?

Погледът на Люк падна върху двете помпи. Бяха високи два метра и широки един, касата им бе направена от здрав метал, а отпред капакът бе изпъкнал и представляваше нещо като дълбока правоъгълна сосиера.

— Да — отвърна той, дръпна ръчката и отвори единия капак. Беше направен от същия дебел метал. — Дай да ги свалим.

Извади меча, сряза пантите и подхвана капака чрез силата.

— Надявам се, не възнамеряваш да ги използваш като щитове — предупреди Мара и преряза втория капак. — Все пак гранатите са много.

— Не, друго съм намислил — увери я Люк, подпря капака на стената до вратата и прибра меча. — Сега ще се покатерим.

Хвана се за тръбите и се заизкачва. Мара го последва мълчаливо, очевидно не схващайки замисъла му, но бе решена да му даде възможност да се докаже. По едно време той усети, че тя се е досетила за идеята.

— Добре — той спря на около два метра над пода. Извърна глава през рамо, присегна се със Силата и повдигна двата капака във въздуха точно под него и Мара. — Готова ли си?

Вместо да отговори, тя извади меча си. Присегна се към стената, от която капеше гориво, и я разсече с меча. Процеждащата се струйка изведнъж се превърна в буен поток и потече по пода.

— Внимавай — предупреди Люк, локвата отработено гориво постепенно започна да изпълва залата. — Не забравяй, че капаците са дълбоки само десетина сантиметра.

— Знам — Мара беше прибрала лазерния меч в колана и бе извадила бластера. — Готови… Сега!

Вратата изведнъж се отвори и горивото потече по коридора. Един от вълкодавите изненадано изквича и Мара стреля с бластера в пода.

Горивото се възпламени с бумтене, пламъците изригнаха на метър височина. Макар че бе защитен от капака, Люк потръпна и инстинктивно се отдръпна от горещата вълна. Квиченето отвън се превърна в жаловито скимтене, чуваха се ужасени крясъци от страна на вагаарите. Височината на пламъците спадна до около трийсет сантиметра над пода, но горивото в коридора продължаваше да гори.

Сега беше моментът.

— Вземи десния — надвиквайки пращенето на пламъците, Люк й посочи капака до нея. Усети как тя го поема със Силата, концентрира вниманието си върху другия, премести го към вратата и го спусна на пода. След това стисна палци наум и скочи. Приземи се точно в средата на капака. Пламъците пращяха около него, сякаш бе в лодка в огнена река. Изправи се и се огледа.

Коридорът бе пълен с огън, дим, викове и ръмжене. През маранята се виждаха обхванати от пламъци вагаари, които се въргаляха в агония и напразно се опитваха да избягат от огнената река. Вратата вляво отразяваше пламъците, от високата температура металът се разширяваше и пукаше.

За своя изненада преброи само две тела на вълкодави. Очевидно скоростта им служеше добре както при атака, така и при бягство.

Обърна се отново към залата, присегна се със Силата и измъкна втория капак от Мара. Прокара го над главата си и го закара през коридора точно пред вратата.

— Хайде!

Приклекна и скочи право в средата на втория капак. Извърна се през рамо и видя Мара да се приземява уверено в първия, обърна се отново и натисна бутона за отваряне на вратата.

От другата страна не ги очакваше никой, макар че, ако вагаарите им бяха приготвили засада, огнената река вероятно щеше да ги накара да се спасяват с бягство. Люк скочи отново, за да избегне огъня, и се извърна, за да помогне на Мара.

Но помощта му не бе необходима. Тя взе разстоянието на два скока и се приземи до него. Той се присегна и натисна бутона за затваряне на вратата още преди нозете й да докоснат пода.

— Беше забавно — въздъхна тя и напълни дробовете си с въздух, за да ги прочисти от пушека. Вратата бе спряла горивото и сега тук гореше само една локва. — Улиър ще припадне, като види какво сме направили с крайцера му.

— Да ни прати сметката за ремонта — Люк се огледа. — Предлагам да тръгнем по този коридор. Командният мостик е четири палуби нагоре.

— Прието. Предполагам, че искаш да избегнем турболифтовете?

— Абсолютно — Люк вдигна поглед към високия таван. — Но както вече отбелязах, те не са ни виждали как скачаме.

Извади лазерния меч, засили се и го хвърли нагоре, като проби достатъчно широка дупка, за да минат през нея.

— Да вървим — той прибра лазерния меч, а Мара подхвана падащото от тавана парче и го блъсна настрани. — Да им видим сметката.

* * *

Стигнаха до нивото на командния мостик без повече инциденти. Или вагаарите бяха напълно обезкуражени от провала на огнения капан, или Мара бе права и отбраната им бе съсредоточена единствено в онзи коридор.

Но до самия мостик ги чакаше още път и вероятно Естош щеше да прати всичките си войници срещу тях. Нащрек, стискайки лазерните мечове, те поеха напред.

Люк се чудеше дали вагаарите не са се предали. Както вече бяха установили на долните палуби, разрушенията бяха най-големи в средата на крайцера, където атаката на Траун методично бе унищожила турболазерните оръдия и генераторите на щита. Отломките и падналите тавани предлагаха чудесни места за засада, но вагаарите не се опитаха да ги използват. От време на време срещаха кутии с експлозиви, сякаш захвърлени при паническото бягство на враговете от приближаващите джедаи. Двата капана, които не можеха да бъдат подминати, бяха бързо обезвредени.

Преминаха през централната част и навлязоха в отсека на екипажа. Тук съпротивата бе малко по-добре организирана. Групи от по трима до петима вагаари дебнеха по завоите и щом зърнеха Мара и Люк, откриваха ураганен огън. Сетивата и рефлексите на джедаите за сетен път се оказваха повече от достатъчни и обикновено след няколко секунди пришълците осъзнаваха, че елементът на изненадата отново им се е изплъзнал, и се оттегляха в сенките. По всичко личеше, че Естош е на прага на отчаянието.

Но Мара отказваше да го повярва.

— Намислил е нещо — прошепна тя и прескочи телата на двамата вагаари, които бяха имали лошия късмет отразените от нейния меч изстрели да ги уцелят смъртоносно.

— Разбира се, че е намислил нещо — Люк огледа поредния пресечен коридор. Този път никой не ги очакваше. — Въпросът е какво. Какво друго са взели със себе си организаторите на „Изходящ полет“, което той би могъл да използва срещу нас?

— Скоро ще разберем. След няколко минути ще сме на мостика.

Продължиха предпазливо напред. След три минути пристигнаха.

Беше абсолютно същият като на К-1, само без големите разрушения от сблъсъка с астероида. Коридорът пред радарната зала се простираше по цялата ширина на кораба. Към залата водеха две врати — едната от коридора, от който идваха Люк и Мара, а втората — от главния десен коридор на трийсетина метра вдясно от тях. Мостикът трябваше да е след радарната зала и вероятно стените и вратата му бяха силно укрепени.

— Очакват ни — присегна се със Силата Люк. — Доста са. Усещам, че ни очакват.

— Нищо чудно. Какво предлагаш?

Люк погледна към изхода на главния десен коридор. Вагаарите бяха затворили вратите на радарната зала, което означаваше, че няма да се предадат лесно.

— Влизаме направо — реши той. — Или са минирали и двете врати, или са съсредоточили всичките си усилия върху опазването на самия мостик. И в двата случая…

— Почакай — спря го Мара, наклонила глава на една страна. — Чуваш ли?

Люк се намръщи. Към обичайните шумове на кораба се бе прибавил нов — дрънчене на метал. Отново обърна глава към изхода на главния десен коридор и изведнъж от там се показа машина на колела. Изскочи в широкото пространство пред радарната зала, спря и започна да се разгъва като цъфтящо метално цвете.

— О, не! — въздъхна Мара, прехвърли лазерния меч в лявата си ръка и извади бластера.

Закъсня. Машината приключи с разгъването си, извитата глава щръкна над трите крака, ръцете се протегнаха хоризонтално напред, появи се мъгливото проблясване на защитното поле и отрази изстрела на Мара към тавана. Главата се извърна, сякаш едва сега забеляза натрапниците, ръцете се извиха и насочиха бластерите към тях.

Истинска дроидека. И за разлика от онази, с която се бяха сблъскали не толкова отдавна в кръчмата на Джерф Хъксли, тази бе напълно изправна.

И ги държеше на мушка.