Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Междузвездни войни (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Survivor’s Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (10.01.2007)

Издание:

ТИМЪТИ ЗАН, В ТЪРСЕНЕ НА ОЦЕЛЕЛИТЕ

STAR WARS, КНИГА 6

Редактор Румен Стефанов

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание Формат 84x108/32. Печ. коли 23,5

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, СОФИЯ, 2005

бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат „ИНВЕСТПРЕС“ АД

 

Copyright © 2004 by Lucasfilm Ltd. & © or TM where indicated. All Rights Reserved. Used Under Authorization.

Всички права са запазени. Търговска марка и текст © 2004 Lucasfilm Ltd.

STAR WARS: Survivor’s Quest

TIMOTHY ZAHN Illustrations A.J.Kimball

© Владимир Молев, превод, 2005 г. © Книгоиздателска къща Труд, 2005 г.

ISBN 954-528-488-9

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на сюжетни разделители

ГЛАВА 10

Ловът на електрически червеи започна рано сутринта. Четири двойки чиси с апарати за измерване на газовете в атмосферата обиколиха всяка каюта, складово помещение, електрическо табло, компютър и команден панел на борда на „Посланик Чаф“. Стигнаха до „Меча на Джейд“ около обед. Мара наблюдаваше с любезно, но сковано мълчание как напредваха методически из кораба.

За щастие прогнозата на Формби се оказа вярна. Не бяха открити следи от електрически червеи и след половин час обезпаразитяващият екип изчезна по свързващия ръкав. След чисите остана само лекият дъх на метал от апаратурата им.

Корабът на Фел бе претърсен със същата вещина и експедитивност. За совалката на джеронците бе необходимо три пъти повече време, тъй като голяма част от нея бе поправяна, реконструирана и ремонтирана и нямаше нито един от стандартните херметически запечатани модули, които не би се налагало да бъдат проверявани. Претърсването щеше да е още по-дълго, ако спалните помещения и трюмът, които Люк бе забелязал при първото си качване на кораба, не бяха разхерметизирани. Чисите провериха данните за налягането зад вратите, увериха Люк, че електрическите червеи не могат да живея във вакуум, и продължиха нататък.

Операцията продължи до вечерта. Резултатът бе повече от разочароващ — не откриха нищо.

— Възможностите са две — Люк и Мара седяха в салона на предната наблюдателница и зяпаха хиперпространството. — Или няколко електрически червея са се промъкнали на борда и са се насочили право към двигателите, или някой ги е донесъл и нарочно ги е пуснал там.

— Можеш ли да познаеш аз за коя възможност съм? — попита Мара.

— Знам много добре — отвърна сухо Люк. — Но ме притеснява мисълта, че нашият саботьор не е разполагал с резервни електрически червеи. Ами ако опитът му не бе успял от първия път и се налагаше да рискува отново?

— Може да е имал още и да ги е изхвърлил в космоса, преди да започне претърсването — предположи Мара.

— И какво означава това? Че се е изплашил и се е отървал от уликите, преди да изпълни задачата си?

— По-скоро, че снощи наистина е успял да си свърши работата. И мен точно това ме притеснява.

— Защо?

— Защото не мога да се сетя каква е била тя. Драск заповяда внимателно да се претърси носът, но хората му не откриха нищо. Така че каква е била целта на снощното изпълнение?

Люк замислено потърка буза.

— Сигурно Драск не търси, където трябва. Диверсията може да е двустепенна: електрически червеи в двигателите и изгасени светлини на носа, докато в действителност целта е някъде другаде.

— Къде? И каква? Не забравяй, че днес чисите провериха всеки кубически сантиметър на кораба.

— Те търсеха електрически червеи.

— Не, оглеждаха всичко. Наблюдавах ги в „Меча на Джейд“. Правеха се, че изследват атмосферата, но внимателно огледаха всичко. Ако имаше някакви оръжия или експлозиви, щяха да ги забележат. Обзалагам се, че двойно по-усърдно са претърсили кораба на Фел и совалката на джеронците.

— Вероятно тройно по-усърдно при Фел — съгласи се Люк. Пъстрите линии на хиперпространството избледняха и се разпаднаха на отделни звезди. Поредната спирка за коригиране на курса. Чисите сигурно и тук имаха огнени гнезда. — И какво ще правим сега?

— За жалост това не зависи от нас — отвърна нещастно Мара. — Инициативата е в ръцете на нападателя. Не ни остава нищо друго, освен да бъдем в готовност… В салона отекна яростно звънтене.

— Тревога Т-седем — прозвуча чиски глас по високоговорителите. — Дъга двайсет и две. Повтарям: Тревога Т-седем, дъга двайсет и две.

Най-близкият предавател бе на стената до дивана. Люк първи стигна до него.

— Тук Скайуокър. Какво става?

— Не ви засяга…

— Говори аристокра Формби — обади се изневиделица гласът на Формби. — Скайуокър, елате при совалката на джеронците колкото се може по-бързо.

— Какво се е случило?

От високоговорителя долетя въздишка:

— Един от джеронците е прострелян.

* * *

Десетина чиси се мотаеха в коридора пред совалката на джеронците, когато Люк и Мара пристигнаха. Фийса и един мъж в черна униформа бяха коленичили до стенещия джеронец и се суетяха с медицински пакет за първа помощ. Формби стоеше настрани, за да не пречи. Изглеждаше мрачен.

— Какво точно се е случило? — попита Люк, когато си проби път през кръга от чиси.

— Прострелян е с чарик при излизане от совалката — отвърна Формби. — В гърба, от лявата страна. Сега търсим оръжието.

Люк пристъпи до Фийса, зърна сгърченото от болка лице и сърцето му потръпна. Жертвата бе Естош, най-младият от джеронците. Кожата на лявото му рамо бе обгоряла и почерняла.

— Вие сте джедаи — продължи аристокра. — Чувал съм, че джедаите могат да лекуват.

— Някои от нас — поправи го Люк, коленичи до Естош и огледа раната. Усети надигналото се в Мара състрадание. Тя бе ранявана с чарик и познаваше болката. — За съжаление нито аз, нито съпругата ми се отличаваме с особени дарби в тази насока.

— Нищо ли не можете да направите? — попита Фийса.

Люк облиза устни. Ако ставаше въпрос за него или за друг джедай, отговорът бе очевиден — лечебен транс. Можеше дори да рискува да го приложи на Фел или на щурмоваците му, стига да бяха хуманоиди.

Но на нехуманоид с непозната физиология щеше да е твърде опасно и рисковано. Можеше да го направи само в краен случай.

— Знаете ли какво е състоянието му? — попита той. — Опасно ли е за живота, или е само много болезнено?

— Със сигурност е болезнено — отвърна сухо Фийса. — Но не знам нищо друго. Какво значение има?

— Огромно — Люк се огледа и с изненада установи, че не вижда никой от джеронците наоколо. — Къде са Биърш и останалите?

— В совалката — отговори Формби. — Страхували се за живота си. Отказват да излязат.

Люк присви вежди. Едва ли можеше да ги вини.

— Повикайте ги, вече няма опасност.

— Няма да дойдат — обади се един чис презрително. — Смятат, че чисите са враждебно настроени — цъкна с език: — Лесно се поддават на паника.

— Да й се поддават в свободното си време — извика ядосано Люк. — Сега ми трябва някой да ми каже какво е състоянието на Естош.

— Аз ще отида — обади се Мара и тръгна към совалката. — Може пък да се доверят на хората.

Очевидно бе успяла да ги убеди, тъй като след няколко минути Биърш и останалите се показаха нерешително от свързващия ръкав. Приличаха на деца, попаднали в къщичката на Баба Ята.

— Биърш, елате тук! — повика го Люк. — Сериозна ли е раната?

— Ужасно — стенеше Биърш, промъквайки се отдалеч покрай чисите. — Как може някой да направи такова нещо?

— Надявам се скоро да разберем — обади се Формби. — А сега майстор Скайуокър иска да знае дали животът на Естош е в опасност.

Биърш неохотно се наведе и опипа краищата на обгорената рана.

— Не, не е толкова зле, но е много болезнено.

— Знам — въздъхна Люк. — Страхувам се, че няма как да му помогна. Лечителските способности на джедаите може да са опасни. Не бива да рискувам, ако той ще се оправи.

— Разбира се — кимна горчиво Биърш. — Все пак той е само един джеронец.

— Опасно е за него! — тросна се Люк. Да не би той да бе стрелял по Естош? — Ще ви помогна да го приберете вътре.

— Много любезно от ваша страна — прошепна Биърш. — Благодаря.

— За нищо — Люк се присегна със Силата да повдигне Естош…

— Не е необходимо — прекъсна го изведнъж Формби. — Всеки момент ще пристигне носилка и ще го вкарат в совалката.

Джеронецът се изправи:

— Предпочитаме помощта на хората — каза той сковано. — Бихме искали чисите повече да не се качват на нашата совалка.

— Нямате избор — отвърна равнодушно Формби. — „Посланик Чаф“ е кораб на Петата управляваща фамилия. Щом сте тук, попадате под обичаите и законите на чисите. Не можете да ни забраните достъп до совалката.

За миг двамата приковаха погледи. Биърш изглеждаше дребен и уязвим пред високия царствен чис. Накрая джеронецът въздъхна и отпусна рамене.

— Разбира се — прошепна и се извърна. — Както желаете. Люк се размърда, като понечи да направи крачка напред.

Формби се държеше детински…

„Недей!“

Предупреждението на Мара го накара да застине намясто. Извърна се към нея и срещна настойчивия й поглед.

Протестът замря в гърлото му неизречен. Все пак това бе корабът на Формби. Ако аристокра държеше да изясни кой командва тук, Люк не биваше да спори с него.

От коридора се зададоха двама чиси с плаваща във въздуха лекарска носилка. Люк отново се обърна към Мара, тя кимна настрани и той отстъпи крачка назад, за да направи място на чисите да се доближат до ранения джеронец. Положиха го на носилката и поеха по свързващия ръкав към совалката. Останалите джеронци вървяха след тях потънали в мрачно мълчание.

— Е, това е всичко — Формби впери блестящите си очи в Мара и Люк. — Благодаря ви за помощта.

Люк едва се сдържаше.

— Пак заповядайте. Естош видял ли е кой го е прострелял? Формби поклати глава:

— Казал е на Фийса, че е бил прострелян, когато е влизал в коридора. Дори не е сигурен откъде е дошъл изстрелът. Сега търсим оръжието.

— Разбирам. Моля да ни уведомите, ако го откриете.

— Естествено — отвърна Формби. — Лека нощ.

— Нищо няма да намерят — прошепна Люк, докато с Мара се промъкваха покрай тълпящите се чиси по коридора. — Обзалагам се десет към едно, че оръжието вече е върнато там, откъдето е било взето.

— Смяташ ли, че историята от снощи е била за намирането на оръжие?

— Може, но не са го взели тогава. Иначе обезпаразитяващите екипи щяха да забележат липсата му. Не, целта вчера е била само да се набележи къде на удобно място има оръжие, така че тази вечер да го вземат, да застрелят първия джеронец, който се покаже от совалката, и да върнат оръжието, преди някой да е забелязал отсъствието му.

— Но защо са искали да стрелят по джеронците?

— Не знам — отвърна с отвращение Люк. — Може би за да вбият клин между джеронците и чисите. Или между тях и Формби. Или за да не им позволят да си намерят планета.

— А може просто да се опитват да влошат отношенията ни с Формби — предположи Мара. — Ти замалко не оспори негово решение пред подчинените му. Да не мислиш, че щеше да ти позволи да подрониш авторитета му?

— Той постъпи глупаво и детински — въздъхна Люк. — Но си права. Корабът е негов, той командва. А и добрите гости не спорят с домакините си.

— В такъв случай се дръж като добър гост — Мара го хвана нежно под ръка. — А това не ни пречи да пазим гърба му.

Люк я изгледа сепнато:

— Да не смяташ, че Формби е в опасност?

— Някой се опитва да предизвика хаос и безредие на кораба. Убийството на един виден политик или дори само опит за посегателство върху живота му ще сложи край на мисията, нали?

Люк поклати глава:

— Иска ми се да знаех какво толкова важно има в останките на „Изходящ полет“.

— Аз също. Но съвсем скоро ще научим.

* * *

Войниците намериха чарика във вентилационната шахта в коридора на няколко метра от мястото, откъдето бе стреляно по Естош. Последвалото разследване показа, че е бил откраднат от оръжейната на кърмата, ключалките й предварително са били разбити и следите от взлома — замаскирани. Мара бе принудена да признае, че предположението на Люк е напълно вярно.

Разбира се, нямаше никакви улики, кой бе откраднал оръжието, нито пък кой бе произвел изстрела.

През следващите два дни Мара извърши собствено разследване, огледа местопрестъплението, събра всевъзможни сведения за вида на оръжието и как се стреля с него, спираше се да побъбри с всеки, който проявяваше готовност да я изслуша.

За съжаление разговорите не донесоха почти нищо. Чисите посрещаха въпросите й с мълчание или отговаряха уклончиво. Пътниците бяха по-приятелски настроени, но не й помогнаха с абсолютно нищо. Оказа се, че повечето са били сами по време на инцидента, и нямаше как историите им да бъдат потвърдени. Единствено щурмоваците твърдяха, че са били заедно в кораба си, но подробният разпит установи, че дори и те не са били непрестанно един с друг по време на стрелбата.

Два пъти ходи на свиждане при Естош и се опита да измъкне по-подробно описание на инцидента. Но и той не успя да й помогне много. Бил с гръб към нападателя, мислел си за нещо и шокът и болката като че ли бяха замъглили допълнително паметта му. Единственото сигурно нещо, което се разбра от срещите им, бе, че той е на път да се възстанови.

Безплодните усилия й носеха само разочарование. И въпреки това, колкото и да бе странно, в разследването имаше нещо вълнуващо и очарователно. Именно за подобна дейност бе обучавана преди години, когато Палпатин я подготвяше да бъде негов таен агент. Още тогава това я привличаше и интригуваше. Само дето сега усещането бе още по-хубаво. Нямаше и следа от потискащата атмосфера на безнадеждност, която бе обичайна за Империята на Палпатин. На борда на „Посланик Чаф“ не се свиваха при приближаването й, не я мразеха и не се страхуваха от нея, не я приветстваха с лицемерната вежливост, кроейки да се възползват от властта й за лични цели.

Вярно, повечето чиси като че ли искрено ненавиждаха имперските войници, но това бе по-скоро презрително неуважение, породено от усещането за превъзходство в културно отношение, а не ужасна, безнадеждна омраза, каквато показваха потъпканите под ботуша на Империята народи към своите господари. Фел се разхождаше из кораба с високо вдигната глава, но не с арогантността на имперски генерал и пълководец, а с искрена гордост от постиженията на Империята на ръката. Същата гордост се долавяше у Хан и Лея, у пилотите от „Червения ескадрон“ или дори у самия Люк.

И докато наблюдаваше и анализираше всичко това, нямаше как да не го сравни със съвсем различното усещане за живота в Новата република — караниците в Сената, отражение на стотиците противоречия и сблъсъци между съседни звездни системи; фракциите и влиятелните групировки, чиито несекващи борби за надмощие в Корускант поглъщаха време и усилия, които можеха да бъдат вложени много по-разумно.

Палпатин бе зъл, жесток и изпълнен с омраза, особено към стотиците нехуманоидни раси под негова власт. Но не можеше да се отрече, че ефективността и редът в Империята бяха за предпочитане пред оядената бюрокрация и разядената от подкупи върхушка на Старата република.

Нямаше как да избяга от въпроса, каква щеше да бъде Империята, ако начело стояха хора като Парк и Фел вместо Палпатин. Какъв щеше да бъде резултатът от реда и ефективността, ако бе управлявана от нехуманоид като Траун?

И неведнъж нощем, докато лежеше до Люк в тъмнината, тя се питаше какво ли би било да служи на една такава Империя.

Какво ли ще е да служи на една такава Империя?

Една вечер, когато въпросите и тревогите отново гонеха съня от очите й, предавателят на стената избръмча. Люк се извъртя и натисна копчето.

— Да?

— Говори аристокра Формби. Пригответе се.

— За какво? — обади се Мара. — Някакви проблеми?

— Спокойно, всичко е наред — успокои я Формби. — Пристигнахме.

* * *

— Ето — аристокра посочи главния екран. — Там вдясно. Виждате ли?

— Да… — Люк се взря в образа. Блестящият в миналото корпус бе почернял и набразден от множество лазерни и торпедни изстрели. Крайцерът се бе стоварил на билото на стръмен хълм и сякаш едва се крепеше да не се спусне надолу по склона.

„Посланик Чаф“ закръжи към повърхността и при следващия спираловиден заход Люк разбра защо крайцерът се е задържал на билото. От носа и кърмата излизаха пилони, губеха се навътре в хълма и се свързваха под малък ъгъл с друг кораб, погребан в чакъла в подножието. По средата на пилоните нагоре и надолу се отделяха извити тръби, съединяваха се и изчезваха под повърхността.

— Това ли е „Изходящ полет“? — попита тихо Формби.

Люк кимна. Корабът наистина бе крайцер, дълъг шестстотин метра, въоръжен със страховити турболазерни оръдия, предназначен да пренася близо двайсет хиляди души на борда си.

Но вече не ставаше за нищо. За миг Люк бе връхлетян от усещане за остра болка за хората на борда на кораба, които бяха загинали при сблъсъка с астероида.

— Така ми се струва — каза той. — Поне отговаря на описанията.

— Двигателите изглеждат почти невредими — отбеляза Мара. Гласът й бе спокоен, почти равнодушен, но Люк усещаше болката и вълнението зад думите й. — Турболазерните оръдия и щитовете са пострадали доста, но като цяло не е зле. Един основен ремонт — и ще е готов за полет.

— Този на повърхността е с работещи животоподдържащи системи — съгласи се Формби. — Сензорите долавят кислород, топлина и източник на електричество. Корабът в подножието обаче изглежда напълно мъртъв.

— Нищо чудно — промърмори Люк. — Свързващите пилони между двата са прекъснати на десетина места.

— А къде са останалите? — попита Джинзлър. — Доколкото разбрах, „Изходящ полет“ се е състоял от шест крайцера.

— Останалите сигурно са под земята — отвърна Фел.

— Под земята ли? — повтори изненадано Биърш. — Тези кораби могат да пътуват и под земята?

— Не, разбира се — отговори Формби. — Вероятно са погребани под… — изсъска замислено. — Не се сещам за точната дума. Камъните в долината между хълмовете.

— Сипея? — подсказа Люк. — Морените?

— Сипея, ако не се лъжа. Радарите показват, че под камъните има метал.

— Знаете ли в какво състояние са? — попита Джинзлър.

— Радарите ни не са толкова добри — поклати глава Формби. — Ще трябва да слезем в самите крайцери.

— Стига свързващите пилони да са в добро състояние — изтъкна Люк. — Тогава ще можем да вървим по тях от кораб в кораб. В противен случай ще се наложи да копаем.

— Не знам дали си заслужава усилията — обади се Фел.

— Не спирам да се чудя как са попаднали тук — намеси се Мара.

— И за нас остава загадка — призна аристокра. — Вероятно Траун ги е докарал тук, сигурно е възнамерявал някой ден да се върне и да ги проучи. Но нямаме никакви доказателства.

— Не, мен ме озадачава по-скоро начинът, по който е направено. Споменахте, че той е командвал малък щурмови отряд по онова време. Всеки младши офицер от флотата на чисите ли знае маршрутите през Редута?

— Нищо подобно. Вероятно му се е наложило да потърси данните в секретните информационни бази.

— Типично за Траун — отбеляза Фел. — Информацията бе неговата страст.

— Да — кимна мрачно Мара. — А убийствата му бяха работата.

По гърба на Люк полазиха тръпки. Според адмирал Парк на борда на шестте крайцера бе имало петдесет хиляди души.

Дали телата все още бяха там, където ги бе покосила смъртта? Той и преди бе виждал трупове, но повечето бяха на бунтовници и на имперски войници, загинали по време на битка. А пасажерите на „Изходящ полет“ бяха цивилни, вероятно имаше и деца.

С усилие прогони тази мисъл. Каквото и да го очакваше, бе длъжен да го посрещне.

— Е, какво ще правим сега?

— Астероидът е малък и почти без атмосфера — кимна към екрана Формби. — Затова ще приземим „Посланик Чаф“ до крайцера на билото на хълма и ще пуснем свързващ ръкав до десния хангар.

Взря се в екрана, крайцерът се уголемяваше с всяка изминала секунда.

— След като се качим на борда, на кратка церемония ще споменем участието на чисите в унищожаването на „Изходящ полет“ и ще изразим искреното си съжаление. Ще помоля за прошка от страна на Деветте управляващи фамилии и официално ще предам останките на посланик Джинзлър, представител на Новата република, и на джедай майстор Скайуокър и джедай Джейд-Скайуокър, представляващи Ордена на джедаите.

— Ами ние? — попита развълнувано Биърш. — Ще има ли възможност народът на джеронците да изрази благодарността си?

— Посланик Джинзлър ще реши дали да ви позволи да говорите или не — отвърна тържествено Формби.

— Разбира се, че поканата важи и за вас — усмихна се окуражително Джинзлър. — Както и за вас, командир Фел. Макар все още да не съм сигурен какъв точно е интересът на Империята на ръката към „Изходящ полет“.

— Възпоменанието може да приема различни форми — отговори уклончиво Фел. — Както и покаянието и изкуплението. За нас ще е чест да участваме в церемонията.

— В такъв случай предлагам всички да се върнете в каютите си и да се приготвите — заключи Формби. — След час слизаме на повърхността.

* * *

Приземяването на „Посланик Чаф“ на билото на хълма бе простичка операция, макар капитанът да се тревожеше дали сипеят ще издържи тежестта на кораба, особено пък ако отдолу наистина имаше погребан друг крайцер. За щастие теренът се оказа достатъчно устойчив. Лесно се справиха и със задачата да поставят свързващия ръкав и тогава се сблъскаха с неочакван проблем. Люкът към хангара на крайцера се оказа изкривен и се наложи чисите да пробият отвор с електрожени.

Работата вървеше доста бавно. Тънкият по стандартите на Старата република люк все пак бе от дебела и здрава сплав, а от съображения за сигурност чисите не смееха да използват по-мощни инструменти. На няколко пъти Люк едва не отиде при Формби да му предложи да пререже отвор с лазерния меч — щеше да е много по-лесно, по-чисто и значително по-бързо.

Но нещо го възпираше. Споменът за среднощния разговор с аристокра за нехайното размахване на чужди оръжия на борда на „Посланик Чаф“ все още бе пресен в паметта му, а и вече познаваше достатъчно чиската гордост и знаеше, че предпочитат да се справят със задачата сами. Особено след като можеха да минат без помощта му.

След няколко часа поставиха свързващия ръкав, но последва ново забавяне — медицински екип изследва дали някой микроорганизъм, газ или частица не са опасни за чисите и хората. Тъй като разполагаше само с неколкодневни наблюдения върху джеронците, лекарят отказа да поеме гаранции за сигурността им и предложи четиримата от делегацията да облекат защитни костюми.

Биърш решително отказа. Заяви, че официалното облекло за церемонията няма как да влезе в защитните костюми, и увери Формби, че той и хората му с готовност ще рискуват.

С всичките забавяния закъснението от първоначалния график бе повече от три часа.

Бяха странна групичка, мислеше си Люк, докато вървеше по свързващия ръкав. Драск и Формби бяха в пищните одежди, които бяха носили на почетната вечеря първия ден, но Фийса и знаменосецът бяха облечени в много по-простички и функционални дрехи. Фел бе в униформа, а щурмоваците се бяха постарали да лъснат бронята си. Джинзлър бе заменил надиплената роба с обикновена туника, която не ограничаваше толкова движенията му, и Люк се зачуди дали възрастният мъж не очакваше прахоляк и затрупани коридори, или просто му бе омръзнало да играе ролята на посланик.

Четиримата джеронци бяха наметнали върху дебелите си кафяви роби кожи на вълкодави със синьо-жълти нашийници. Раменете и гърбът на Естош все още бяха превързани и младият джеронец спори дълго с Биърш на мелодичния непознат език — очевидно настояваше да придружи делегацията, но усилията му бяха напразни. Изпрати ги до свързващия ръкав и се отдръпна на една страна, като се държеше за раненото рамо и изглеждаше още по-изгубен и жалък от обикновено.

Люк отново бе облякъл тъмния си пилотски костюм, Мара също бе сменила официалната рокля с ежедневните си дрехи, но присъщата й грация и елегантност го караха да се чувства така, сякаш тя бе по-добре облечена от него.

— Следващия път — прошепна Люк — ми напомни да си взема няколко официални костюма.

— Винаги съм казвала, че ти и Хан сте най-опърпаните герои във вселената.

Забележката бе напълно в стила на Мара — сарказмът й многократно се оказваше изключително полезен за отвличане на вниманието и за лазене по нервите на враговете. Но този път думите й бяха по навик. В очите й се четеше загриженост. Люк се обърна напред и се присегна със Силата. Ако нещо притесняваше Мара, най-добре бе да е нащрек.

Свързващият ръкав излизаше в коридора пред складовете, които бяха два пъти по-малки от складовете на борда на „Посланик Чаф“. Няколко палета все още си стояха подредени до стената, етикетите им бяха избелели от времето, но повечето помещения бяха празни. Всичко бе покрито от тънък слой прах.

— Изненадващо чисто е — отбеляза Джинзлър, когато групата се събра в средата на помещението. Гласът му отекваше особено сред голите метални стени. — Не трябва ли да е по-прашно?

— Сигурно няколко от дроидите по поддръжката все още функционират — обади се Фел. — Или поне са функционирали доскоро. Виждате ли закърпените пукнатини в корпуса?

— Нима машините могат да работят след толкова много години? — ахна Биърш. — Без някой да ги надзирава и управлява?

— Всичко на борда на „Изходящ полет“ е било напълно автоматизирано — отвърна имперският офицер. — Крайцерите са били напълно самостоятелни и сами са си произвеждали електричество, храна и вода. Ако не беше автоматизираната система, вероятно щеше да е необходим екипаж от шестнайсет хиляди души за всеки кораб.

— Толкова малко? — Биърш се огледа учудено. — Нашият кораб е едва на половината на този и въпреки това на него има шейсет хиляди джеронци.

— Да, но това не е колонизаторски кораб, предназначен основно да пренася хора и товари — изтъкна Фел. — Крайцерите са бойни кораби, най-големите в Старата република до Войните на клонингите. Тяхното въоръжение и оборудване…

Формби се прокашля. Фел усети намека и замълча.

— От името на Деветте управляващи фамилии на чисите ви приветствам с добре дошли, макар и по скръбен повод — започна аристокра с дълбок звучен глас. — Днес сме се събрали на борда на древен кораб, погребан тук като символ на човешката смелост и греха на народа на чисите…

Люк огледа присъстващите. Биърш шепнеше в голям предавател на мелодичния си език. Вероятно предаваше на живо случващото се на церемонията на Естош. Странно защо оставиха младия джеронец на борда на „Посланик Чаф“. Разстоянието бе късо, едва ли щеше да се отрази толкова зле на състоянието му. Единственото обяснение вероятно бе, че раната на Естош не би му позволила да сложи церемониалната кожа на вълкодав.

За Люк причината бе доста нелепа. Но той отдавна се бе убедил, че не всеки аспект на чуждите култури е смислен за него. Ала щом даден народ спазваше и почиташе съответните правила и обичаи, то те заслужаваха уважението, ако не и одобрението му.

И в този миг нещо докосна съзнанието му. Последното нещо, което бе очаквал. Извърна глава към Мара. Широко отворените й очи бяха достатъчно потвърждение.

— Люк? — прошепна тя напрегнато.

— Какво има? — попита рязко Формби, прекъсвайки речта си насред думата. — Какво става?

Люк си пое дълбоко дъх.

— „Изходящ полет“ — присегна се още по-дълбоко със Силата. Не, не грешеше — съзнанията бяха не на чиси, а на човешки същества. Някъде дълбоко под тях се криеха хора. — Не сме сами, аристокра Формби. Има оцелели от „Изходящ полет“.