Тимъти Зан
В търсене на оцелелите (6)

ГЛАВА 6

Люк бе очаквал трапезарията на „Посланик Чаф“ да бъде просторна и обширна като залата за посрещане. За негова изненада обаче тя не се различаваше от залата на обикновен боен кораб, макар да бе обзаведена с познатия им вече от каютата елегантен вкус. Очевидно след посрещането със съответните церемонии помпозността значително намаляваше.

Простичкото обзавеждане се компенсираше от натруфеното облекло на присъстващите високопоставени лица. Формби и Драск бяха облечени още по-богато, макар, в общи линии, дрехите им да следваха същите цветови гами. Фел се бе нагиздил с парадната си униформа, горната лява част на туниката му бе покрита с разноцветни медали, несъмнено доказателства за участията му в победоносни бойни операции. Джинзлър не бе останал но-назад и се бе спрял на широка надиплена роба, която щеше да е на място дори на дипломатически прием на Корускант. Мара също се бе постарала и бе облякла тясна рокля с богато избродирана наметка.

Люк се чувстваше като абсолютно селянче с простичкия си тъмен пилотски костюм и наметалото без ръкави. Отбеляза си наум при следващото пътуване да скъта в багажа си и някакви по-прилични дрехи.

Но все пак не на него се падаше призът за най-лошо облечен гост. В сравнение със заобиколилите ги чиси двамата джеронци в другия край на широката кръгла маса изглеждаха като истински отрепки. Бяха облечени в кафеникави туники и груби, доста тежки на вид кафяви роби. Този, който пръв бе разговарял с Формби, бе наметнал на раменете си някаква кожа, удължената глава и завършващите с остри нокти крака на животното висяха почти до кръста му, а тялото и задните лапи бяха отзад на гърба. Вратът на странното създание бе обхванато от сложно преплетен синьо-жълт нашийник: единственото украшение на джеронците.

— Надявам се, че храната ви харесва — обади се Фийса, която седеше вляво от Люк.

— Прекрасна е, благодаря — увери я той. Всъщност бе твърде люта за вкуса му и ножът и вилицата оставяха странен метален вкус в устата му след всяка хапка. Но очевидно чисите се бяха опитали да пресъздадат един типичен за Новата република банкет и той не биваше да се хваща за подробностите. За пореден път се запита дали Парк не бе осигурил и рецептите за ястията.

— Странен трофей носи първият камерхер Биърш — отбеляза Джинзлър, който бе от другата страна на Фийса. — Онова животно на врата му.

— А, вълкодавът — кимна тя. — Камерхерът Биърш обясни, че навремето джеронците опитомили тези диви хищници и ги отглеждали като домашни любимци. Кожата на врата му е почетен знак, който се предавал от четири поколения.

— Домашни любимци, казвате? — Джинзлър поклати глава. — Честно казано, не бих желал да ги срещна сам в гората, да не говорим да ги нося на раменете си.

— Не ми се вярва да ви се удаде подобна възможност — отвърна Фийса с горчивина. — Вълкодавите вече са изчезнали.

— Разбирам — прошепна Джинзлър и Люк долови потръпването му. Въпреки непоклатимото спокойствие на повърхността самозваният посланик очевидно лесно се трогваше от чуждото нещастие. — Ужасна трагедия. Аристокра Формби успя ли да им помогне в търсенето на нов дом?

— Откровено казано, не познаваме добре планетите извън нашата територия. Страхувам се, че не са намерили нищо подходящо.

— Надявам се, че аристокра няма да се откаже толкова бързо — в гласа на Джинзлър отекнаха предизвикателни нотки. — Едва ли са имали на разположение повече от няколко часа за преглеждането на картите.

— Сигурно ще продължат — отвърна дипломатично Фийса. — Аристокра Чаформбинтрано не ми е доверил плановете си.

В този момент Биърш се размърда, улови погледа на Люк, притисна длани пред гърдите си и сведе глава в поклон. Люк кимна в отговор, джеронецът вдигна пълната си чаша и стана. Заобиколи масата и дойде при Люк.

— Добър вечер — поздрави той. Думите излизаха едновременно от двете му усти. — Нали не греша и вие сте майстор джедай Люк Скайуокър?

Люк премига изненадано. На командния мостик бе чул джеронецът да говори единствено на търговския език на чисите.

— Да. Моля, простете ми, не знаех, че говорите основния език. Джеронецът отвори устите си, при което лъснаха няколко реда малки бели зъби. Дали това бе усмивка?

— Как да не научим поне малко от езика на нашите освободители? Но се учудвам, че чисите на кораба го говорят.

— Да, странно е — съгласи се Люк. Внезапно се почувства като пълен тъпанар, като тиква, изпаднала от каруцата в покрайнините на града. Знаеше около десетина езика, но всички те принадлежаха на светове в Ядрото и във Вътрешния кръг. До този момент изобщо не му бе хрумвало да се опита да усвои някой търговски език от Външния ръб.

И това означаваше, че всички присъстващи тук трябваше да полагат усилия, за да компенсират недостатъците му.

Все пак в интерес на истината той не бе очаквал да попадне в подобна ситуация. Поне не и без Арту или някой друг протоколен дроид, който да му помага да преодолее езиковата бариера.

— Несъмнено така искат да покажат почитта си към „Изходящ полет“ — отбеляза благоговейно Биърш. — Извинявайте, че се намесвам, но ви чух да говорите за опитите ни да си намерим нов дом.

— Да — потвърди Люк. — Надявам се те да се увенчаят с успех.

— За това се молят всички оцелели джеронци — за миг благоговейното преклонение в гласа му бе заменено от дълбока тъга. — И точно поради тази причина дойдох при вас. Мисля, че можете да ни помогнете.

— По какъв начин?

Биърш разпери ръце и замалко не разля питието си.

— Чувал съм, че Новата република разполага с огромни ресурси и обширни територии. Ще бъдете ли така добър след вечеря да прегледате базата си данни и да проверите дали някоя планета в този край на космоса не е подходяща за заселване? — той сведе глава. — Разбира се, ние ще ви платим за нея. Възможностите ни са малки, но всеки джеронец е готов да служи с ръцете и ума си, докато не върнем дълга си.

— Ако открием подходяща планета, това може да се уреди — увери го Люк. — Всъщност вече приключих с вечерята, така че, ако желаете, можете да ме придружите на кораба.

Джеронецът смаяно отстъпи:

— Нима ще ми позволите да се кача на борда на вашия кораб?

— Това проблем ли е? — попита предпазливо Люк, чудейки се дали не бе нарушил по някакъв начин етикета. Дали джеронците не се страхуваха от непознати и не се качваха на чужди кораби? Но все пак бяха дошли на „Посланик Чаф“.

— Ако това ви притеснява или ви е неудобно…

— Не, не, и дума да не става! — изведнъж Биърш падна на колене и сведе глава до земята. Този път питието наистина се разплиска и намокри пръстите му. — Но това е прекалено голяма чест за един недостоен джеронец. Не мога да приема.

— В такъв случай е по-добре просто да ви донеса чип с данните — предложи Люк. — Но сигурно ще ви трябва и електронен бележник, как иначе ще разчетете чипа?

— Готови сте да ни окажете подобна чест? — възкликна нетърпеливо Биърш. — Ще благоволите да се качите на нашия скромен кораб?

— Разбира се — Люк избърса устни със салфетката и се изправи. — Да тръгваме.

— Велика чест — прошепна Биърш, поклони се и отстъпи.

— Велика чест…

— Нищо подобно — измънка Люк, изчервил се от притеснение. Колкото по-бързо се измъкнеше от този комплексар, толкова по-добре.

Обърна се към Мара, която видимо се забавляваше на ситуацията и най-вече на неговото притеснение.

— Ще се видим в каютата — той я изгледа намръщено, но тя не обърна никакво внимание на предупреждението му. — Ако ти потрябвам, ще бъда на джеронския кораб.

— Ясно — кимна Мара и поне се постара насмешката да не проличи в гласа й. — Приятно прекарване.

— Благодаря — изръмжа Люк и се извърна към все още кланящия се джеронец. А според Лея всички тези дипломатически глупости били толкова лесни… — Водете ме, камерхер Биърш.

* * *

Оказа се, че совалката на джеронците е на около двайсет метра от „Меча на Джейд“. По пътя Люк мина през „Меча“ и взе няколко чипа със звездни карти и електронен бележник.

Никога нямаше да забрави първата си среща с „Хилядолетен сокол“ преди двайсет и две години на космодрума в Мое Ейсли. Тогава го бе зяпал с искрена почуда, как изобщо не му бяха забранили да лети по имперските космически линии. А сега, когато зърна совалката на джеронците, си даде сметка, че тогава незаслужено е преувеличил недостатъците на „Хилядолетен сокол“. Не само че не биваше да се разрешава използването й, той просто не виждаше как изобщо може да лети.

Всичко бе неколкократно закърпвано, поправяно, залепвано, преустройвано и заварявано и ако го видеше някой инспектор по безопасността от Новата република, веднага щеше да заповяда да се изключи цялото захранване. Половината помещения бяха запечатани заради пробойни по корпуса, а повечето командни табла не даваха никакви признаци на живот. Освен всичко друго навсякъде се долавяше лека, но натрапчива миризма на смазочно масло, акумулаторен разтвор и хидравлично гориво. Беше истинско чудо, че совалката е успяла да измине краткото разстояние от кораба на джеронците до „Посланик Чаф“.

Или просто „Посланик Чаф“ бе използвал прехващащи лъчи.

Вътре ги очакваха още трима джеронци. Бързо стана ясно, че нископоклонничеството на камерхера в трапезарията всъщност е било доста сдържано. Тримата джеронци се скупчиха около Люк, кланяха се ниско и развълнувано повтаряха каква голяма чест е появата му. Никога преди не се бе чувствал толкова сконфузен и притеснен. На няколко пъти се опита да обясни, че не заслужава подобно отношение, но това само предизвика още по-настоятелни хвалебствия и поклони. Накрая се предаде. Каквото и да бяха направили хората на борда на „Изходящ полет“ за народа на джеронците, то бе оставило толкова дълбока следа в тях, че дори и след петдесет години нямаше как да сдържат благодарностите си. Не му оставаше нищо друго, освен стоически да понесе изпитанието, да се опита да не обръща внимание на думите им и да се надява, че в някой момент ще изчерпат запасите си от славословия.

— Добре — поде той, когато вече се бяха поуспокоили достатъчно, за да седнат на малката масичка. — Донесох цялата налична информация за планетите по Външния ръб. Имайте предвид, че голяма част от тях не са се присъединили към Новата република, а на останалите членството им е почти символично. Но ако можем, ще ви помогнем. Какъв точно тип планета търсите?

— Да има въздух като тук — размаха ръка Биърш. — Не толкова плътен и ароматен като въздуха на чисите.

Люк реши, че това вероятно означава с по-ниско съдържание на кислород.

— Добре — вкара изискването в електронния бележник. — Предполагам, че се нуждаете и от вода. Някакви специфични претенции за климата и терена?

— Трябват ни места за игра на децата — обади се нетърпеливо един джеронец. — Много места за много деца.

— По-спокойно, младежо — смъмри го Биърш, устите му се отвориха в зъбата усмивка. — На една планета ще има достатъчно място за игра на децата — обърна се към Люк: — Извинете Естош. Той не познава друг живот освен този на кораба ни.

— Разбирам — кимна Люк. — Знам, че вие се грижите много за децата си.

— Откъде? — попита Биърш, присви за миг очи и след това грейна: — А, разбира се! Вие сте джедай, а джедаите знаят всичко!

— Не, не, за това не са ми необходими способностите на джедай. Бяхме свидетели на разговора ви с чисите. Народ, който е направил детска площадка на командния мостик, със сигурност трябва да обича много децата си.

— Аха — въздъхна камерхерът. — Да, ясно. Корабът ни бе построен за научни изследвания и пространството бе предназначено за центъра за обработване на данните — лицето му се набразди отново. — Това бе единственото достатъчно голямо място за игра и упражнения. Останалата част от кораба е разделена на малки каюти за семействата. Изследователската апаратура вече не ни бе необходима, затова махнахме центъра за обработка на данните и дадохме мястото на децата — изправи глава и рамене, очите му добиха замечтано изражение, сякаш виждаше далеч в бъдещето: — Но един ден ще си имаме истински площадки за игра. И тогава ще видите, майстор Скайуокър, какъв ще е народът на джеронците.

— Надявам се да го доживея — отвърна Люк. — Да се върнем на въпроса за терена.

Биърш загърби мечтите.

— Готови сме да приемем всякакъв релеф. Планини, езера, гори, равнини — няма значение.

— Добре — джеронците очевидно не бяха придирчиви. — А температурните амплитуди?

Биърш отново махна с ръка:

— Тук е малко по-топло, отколкото сме свикнали. Но сме готови да се приспособим към какъвто и…

В този миг подът под краката им внезапно се залюля.

— Какво става? — огледа се изплашено Естош.

В следващия миг му отговори силен взрив, който отекна през отворения люк на совалката.

— Експлозия! — извика Люк, скочи на крака и побягна към изхода. В движение се присегна със Силата и извади предавателя си. Долови завихрилото се напрежение в другия край на кораба, явно взривът бе назад към кърмата.

— Мара?

— Експлозия и пожар на кърмата — обяви тя. — Отивам да видя мога ли да помогна.

— Идвам и аз — отвърна Люк, излезе от коридора и зави. — Някаква представа, какво има там?

— Ами корабът на Фел е там, ако се не лъжа. Нямам представа, какво друго, но по реакцията на Драск съдя, че положението е напечено. Вероятно там е складирано някакво жизненоважно оборудване или пък резервоар с гориво.

Люк потрепери.

— Ясно. Ще се видим там.

Долови дима още в коридора. Продължи напред и внезапно изскочи на местопроизшествието, където десетина чиси се суетяха с пожарогасители до една врата, от която се носеше плътен пушек. Встрани стояха Мара и Фел. Люк се промъкна към тях покрай един чис във военна униформа, който крещеше заповеди с рязък писклив глас.

— Какво е положението?

— Огънят всеки момент може да стигне до подсветлинните двигатели и резервоара за гориво — каза Мара мрачно. Беше сменила елегантната рокля със сив боен пуловер и меки ботуши. — Щурмоваците вече започнаха да гасят, опитват се да препречат пътя на пламъците до резервоара.

Люк извърна поглед към Фел. Младият имперски офицер бе сложил щурмовачески шлемофон и се взираше напрегнато през отворената врата.

— Нямат ли автоматични противопожарни системи?

— Имат — отвърна Мара. — Но очевидно причината за пожара е именно късо съединение в тях.

— Колко удобно — измърмори Люк и премига от лютия пушек. От дима се измъкнаха няколко чиси, залитайки като пияни. — Откъде се появиха щурмоваците?

— Пристигнахме веднага след експлозията и тъй като в бронята им има система за пречистване на въздуха, те влязоха вътре — обясни Фел. — Като заговорихме за това, как се справят джедаите в нискокислородна среда?

— Може да издържим няколко минути. А ако физическото или умственото натоварване е по-голямо, минутите спадат до една-две. Какво ви трябва?

— Малко деликатна работа с лазерен меч — Фел посочи към вратата, от която продължаваха да излизат гъсти облаци дим. — Щурмоваците са изолирали резервоара за момента, но огънят е твърде силен. Смятат, че са открили автоматичната противопожарна система…

— Смятат?

— Да, иначе вече да са простреляли тръбите и да са угасили пожара. Затова ни трябва една малка дупчица с лазерния меч, за да се види каква е течността вътре. Не бихме желали да отворим тръба с гориво или нещо друго леснозапалимо.

— Нима? — изсумтя Мара. — А ако все пак това са тръбите на автоматичната противопожарна система?

— Тогава просто ще ги прережете. Изглежда, взривът е засегнал най-вече мястото около противопожарния кран, така че, ако успеете да отворите останалите тръби, за нула време ще приключим с пожара.

Люк се извърна към униформените чиси, които слагаха кислородни бутилки на раменете си и маски на лицата. Вероятно трябваше да съгласуват цялата операция с тях.

Но офицерите изглеждаха твърде заети, за да се занимават с досадни пасажери. А ако огънят се разпростреше към резервоара…

— Добре — реши той. — Как ще намеря тръбата?

— Как ще я намерим — поправи го Мара.

— Мара…

— Не си го и помисляй! Освен това аз съм по-добра от теб в деликатните работи.

За съжаление бе права. Люк с усилие потисна първоначалната си инстинктивна реакция да я закриля от всяка опасност.

— Добре — кимна той неохотно. — Как ще намерим тръбата?

— Щурмоваците ще ви я покажат — отвърна Фел. — Ще ви светнат с фенерче.

— Ясно.

Люк извади лазерния меч от колана си, пое дълбоко дъх и се присегна със Силата. Вдигна вежди към Мара, тя кимна окуражително и той се шмугна през вратата.

Вътре пушекът бе значително по-гъст, отколкото очакваше, отчаяните опити на вентилационната система да прочисти въздуха само завихряха дима. Напред, през друга открехната врата, се виждаха пламъци, които съскаха под напора на водните струи. Той присви очи и се вмъкна през втората врата, проправяйки си път през олюляващите се огнеборци. Опитваше се да се държи встрани от пламъците, докато намереше щурмоваците, които не се виждаха никъде. Вдясно зърна трета врата, край която огънят бушуваше още по-силно. Попита мислено Мара дали е открила нещо, и в този миг зърна тесен лъч светлина.

Мара също го бе видяла. Люк долови мисловния й отговор, изпрати потвърждение и се запровира между пламъците. Успя да се размине само с няколко повърхностни изгаряния и след секунди влезе във второто помещение.

Четиримата щурмоваци бяха заели бойна стойка в полукръг пред големия резервоар с гориво, тънките струйки на пожарогасителите им като че ли изобщо не се отразяваха на пламъците. Щурмовакът, който държеше фенерчето, ги видя и насочи лъча към петте тръби на тавана. Люк кимна и потърси път през пламъците.

Но път нямаше.

Взираше се през дима и се вслушваше как ударите на сърцето му отброяват секундите. Дори и джедайските способности си имаха граници и двамата с Мара бързо ги наближаваха. Разбира се, можеше да насочи лазерния меч със Силата и да пререже тръбите, но не бе сигурен, че от такова разстояние ще направи прецизен разрез. Единственият друг изход бе да повдигне във въздуха Мара и тя да провери какво точно тече в тръбите.

Този вариант бе доста труден и рискован. Организмът му трябваше да се справи не само с недостига на кислород, но и с огромното напрежение от поддържането на Мара във въздуха. В някакъв момент щеше да се види принуден да се остави на милостта на изпълнилия помещението пушек, а ако в него имаше отровни газове…

Но все пак трябваше да рискува. Извърна се към Мара, прибра лазерния меч в колана и посочи към тръбите. Усещаше съмненията й, но тя не загуби време в безплодни спорове. Кимна, че е готова, той се присегна със Силата и внимателно я повдигна от пода. Пренесе я над пламъците, като внимаваше да не удари главата й във висящите от тавана тръби. Тя вече бе извадила лазерния си меч и драсна по първата тръба почти нехайно.

В първия миг не се случи нищо. През пушека видя как първите няколко капчици се стичат през прореза, събират се в една голяма тежка капка и политат надолу. През пращенето на огъня се чу силно съскане, за миг там, където бе паднала капката, пламъците угаснаха. Мара не чака допълнителни заповеди. Вдигна меча и с всичка сила го стовари върху тръбата, като този път я преряза по дължина. Изведнъж залата се изпълни с шуртене, струята под налягане биеше в отсрещната стена и като ситен дъжд ромонеше над пламъците. Но вече бе твърде късно. Люк бе замаян, очите му се затваряха, тялото му се гърчеше без кислород и той едва успяваше да задържа Мара над гаснещите пламъци и нажежения до червено под.

Стисна зъби. Трябваше да издържи още малко. Само след няколко секунди пожарът щеше да бъде потушен или поне овладян. Тогава щеше да пусне Мара на пода и двамата спокойно щяха да си поемат дъх.

Освен ако в пушека нямаше отровни газове. А ако имаше, можеше само да се надява, че пламъците ще намалеят достатъчно, преди да припадне, или че щурмоваците ще го забележат и ще го издърпат на безопасно място, преди да обгори до смърт. Само още няколко секунди…

Подскочи стреснато — нещо докосна главата му. Премига, усети визьора пред очите си, кожата му с облекчение пое насочената в лицето му струя чист хладен въздух. Вдигна ръка към главата си, пръстите му докоснаха нещо твърдо и горещо. Движението му бе излишно, вече бе отгатнал — един от щурмоваците се бе досетил, че се задушава, и бе поставил собствения си шлем върху главата му.

Люк си пое дълбоко дъх. Въздухът бе повече от прекрасен. Отвори уста, напълни дробовете си и кислородът се разнесе в кръвта му. В този миг се сети за Мара и осъзна, че и тя е получила безценния дар. Под нея, на горещия под, стоеше щурмовакът, който й бе дал шлема си. Люк внимателно я спусна право в ръцете му.

Някой го прегърна през раменете и го избута обратно към вратата. След миг пресече прага.

— Добре съм — извика той, пое си за последно от свежия въздух и свали шлема. Щурмовакът го пое и веднага го нахлузи на главата си, така че Люк едва успя да зърне напрегнатото тъмнокожо лице. Извърна се през рамо към Мара…

И замря намясто, ченето му увисна от изненада. След като бе поела няколко освежителни глътки чист въздух, Мара тъкмо сваляше шлема, за да го върне на човека, от когото го бе заела. Само че главата над бялата броня на щурмовака не бе на човек. Беше зелен, на оранжеви петна, с огромни очи и блестящи черни люспи по бузите и темето. Щурмовакът усети смайването на Люк и устните му се разтеглиха в подобие на усмивка.

Люк се взираше невярващ. Петстотин и първи легион, „Юмрукът на Вейдър“, абсолютното въплъщение на омразата на Палпатин към нехуманоидите и на решимостта му да подчини на хората всички раси в галактиката.

А един от щурмоваците от този легион не бе хуманоид…

* * *

Не можеше да се отрече, че генерал Драск поне се опитваше да приеме случилото се спокойно:

— Оценяваме помощта ви… — генералът се извисяваше като лята колона в просмукания от дим коридор. Заобикаляха го непрестанен поток от чиси, които се щураха напред-назад, решени да отстранят следите от пожара възможно най-бързо. Гласът му бе овладян, но в очите му гореше унищожителен пламък. — Но в бъдеще няма да предприемате никакви действия на борда на този кораб без специално разрешение от мен, аристокра Чаформбинтрано, капитан Брасталшибарку или някой друг офицер. Ясен ли съм?

— Абсолютно — изпревари всички Фел. — Извинявам се, ако сме прекрачили границите на правомощията си. Драск кимна отсечено и се шмугна нанякъде.

— Да вървим — подкани ги Фел, извил устни в подигравателна усмивка. — Очевидно повече нямаме работа тук.

Тръгнаха по коридора и се разминаха с поредната група чиси, поели към мястото на произшествието.

— Благодарна пасмина — отбеляза Мара кисело.

— Опитайте се да се поставите на негово място. Все пак се предполага, че сме почетни дипломатически гости, а не доброволци пожарникари.

— Това е гледната точка на Формби, не на Драск — възрази Мара. — Поне що се отнася до „почетни“.

— За щастие няма никакво значение, какво мисли Драск. Той е длъжен да се подчинява, а когато един чис получи заповеди, той просто ги изпълнява, и край. И все пак — Фел се усмихна — подозирам, че сега му идва да ни напъха в миша дупка. Изобщо не харесва Империята на ръката, а и хуманоидите като цяло и сигурно никога няма да си прости, че точно ние сме спасили кораба му.

— Което ни връща към сериозния въпрос — обади се Люк.

— А именно какво точно се случи? Инцидент или саботаж?

— Сигурен съм, че ще направят разследване — отвърна имперският офицер. — Но ако е саботаж, не е особено добре измислен. Дори и резервоарът да бе избухнал, щеше да пострада само малка част от кораба. Нямаше да загинат всички на борда, нито пък щеше да се случи някакъв катаклизъм.

— А може би не това е била целта — предположи Мара. — Може би саботьорът е искал просто да забави мисията, докато чакаме да ни докарат нов кораб.

— А защо някой би искал да забави мисията? — зададе очевидния въпрос Фел. — Всички изглеждат нетърпеливи да потеглим.

— „Изглеждат“ е точната дума — изтъкна Мара. — Някой спокойно може да се преструва.

— Нима? — намръщи се Фел. — Мислех, че един джедай лесно може да засече лъжи и извъртания.

— Не сме толкова добри, колкото ни се иска — каза Люк.

— Лесно улавяме емоциите, но понякога ни е трудно с лъжите. Особено ако лъжецът е опитен.

— А може би саботьорът наистина иска да стигне до останките от „Изходящ полет“, но сам, като остави всички останали зад гърба си — предположи замислено Мара. — Да намери друг начин да се придвижи, докато ние стоим тук и чакаме.

— Но какво ще спечели, ако първи стигне до „Изходящ полет“? Чисите вече са били там, нали?

— Всъщност те само са прелетели покрай астероида, в който са се разбили крайцерите — обясни Фел. — Събрали са достатъчно данни, за да се досетят на какво са попаднали, и са си заминали, като са изпратили информацията на командването. Деветте управляващи фамилии са се събрали да обсъдят въпроса, обявили са целия район за забранен за полети и са възложили на Формби да ни събере и заведе там.

— Добре, да се върнем крачка назад — предложи Люк. — Възможно ли е нещо на борда на „Изходящ полет“ да представлява интерес за някого?

Мара сви рамене:

— Все пак техниката е от времето на Старата република, остаряла е с петдесет години. Има единствено историческо значение.

— Само за нас тримата — възрази Фел. — Народите в тази част на космоса са доста примитивни в техническо отношение. Могат да научат много от един разбит крайцер. Мисля, че дори чиските военни ще са доволни да разглобят корабите на парчета и да ги проучат внимателно.

— Или пък джеронците се надяват да разменят останките срещу нов дом — Люк поклати глава: — Само да разполагахме с повече информация.

— Но ние разполагаме — отвърна Фел. — По-скоро — аз. Люк го изгледа изненадано:

— Как така?

— Преди да заминем, адмирал Парк разпореди да се проучат архивите на Траун за „Изходящ полет“. Оказа се, че той е притежавал пълно копие от оперативното ръководство за управление на крайцерите от „Изходящ полет“.

— На цялото?

— На цялото — потвърди Фел. — Четири чипа със списък на персонала, оборудването, техническите данни и ръководство за поддръжка на оборудването, процедурите за полета, схеми — всичко. Искате ли да им хвърлите един поглед?

— Вече подозирах, че няма да ни предложите — отвърна сухо Мара. — Да вървим!

Имперският кораб бе прибран в хангар от другата страна. Щурмоваците вече бяха там, седяха в каюткомпанията, преглеждаха екипировката си за евентуални повреди от борбата с огъня и тихо обсъждаха инцидента.

— Странно. Май никога преди не съм виждал щурмовак без броня — отбеляза Люк. — Искам да кажа, жив.

— Свалят ги понякога — усмихна се Фел. — Макар и не публично.

— Защо изобщо се върнахте на идеята за щурмоваците? — попита Мара. — Защо просто не създадохте някаква своя елитна част?

Фел сви рамене:

— Най-вече заради съществуващото психологическо преимущество. Траун бе довел няколко легиона щурмоваци със себе си и ги бе използвал с голям успех срещу бунтовниците в системата. И след като враговете ни се страхуват от хората в брони, изглеждаше разумно да продължим да ги използваме.

— Дори и тези в броните вече да не са хора? — попита Люк. Фел се усмихна:

— А, Су-мил. По прякор Куката.

— Щурмоваците си имат имена? — възкликна Мара. — Мислех, че са само с цифрови обозначения.

— Дори неколцина от щурмоваците на Палпатин си имаха имена. Моите са Куката, Сянката, Облака и Наблюдателя.

— Колко мило — изсумтя Мара. — Надявам се, не държите да ги различаваме един от друг.

— Особено след като не са стигнали дотам да изпишат имената си на шлемовете — допълни Люк.

— И никога няма да го направят — увери ги Фел. — Забранено е да се поставят идентификационни табели по броните. По този начин никой не може да каже дали щурмовакът срещу него е най-добрият в Империята на ръката или някой новобранец, и враговете ни не смеят да рискуват.

— А народът на Су-мил от тези врагове ли е? — попита Мара.

— Нищо подобно. Су-мил е ейскариец, неговият народ съвсем наскоро се присъедини към Империята на ръката. Племената им са номадски, помогнахме им да се освободят от тиранина, който ги държеше в подчинение с няколко легиона верни войници.

— И как точно им помогнахте? Убихте го и се настанихте на неговото място ли?

— Нищо подобно. Ейскарийците са отлични воини. Но сред тях кървавите междуособици са нещо нормално и господарят им е настройвал различните племена едно срещу друго. А ние просто им помогнахме да се организират и да се обединят и им предоставихме оръжие. Те сами свършиха всичко останало.

— И след като сте ги освободили, те ей така са решили да се присъединят към Империята на ръката? — попита недоверчиво Люк.

— Все пак не става дума за Империята на Палпатин, Скайуокър. Ние сме по-скоро конфедерация, отколкото истинска империя, обединени съюзници, а не покорени народи. Запазихме името от сантименталност.

— И заради психологическата стойност — измърмори Мара.

— Разбира се — съгласи се Фел. — След като човек свикне с представата, че Империята на ръката е непобедима, лесно ще реши да се предаде, когато зърне един звезден разрушител край планетата си или ескадрон щурмоваци пробие защитното му поле. Честно казано, нашата философия гласи, че най-добре е врагът да се предаде, преди да се е стигнало до въоръжен сблъсък.

— Изобщо не ми приличате на командир на легион щурмоваци — отбеляза Люк. — Какво мисли баща ви за избраната кариера?

Фел сви рамене:

— Всъщност аз съм офицер от флотата. Обикновено командвам боен изтребител — той се усмихна отново. — И баща ми е много горд с мен.

Влязоха в празната пилотска кабина.

— Оставили сте я без охрана? — огледа се въпросително Люк.

— Да не би на вашия кораб да имате? — попита с основание Фел, настани се на главната радарна станция и покани гостите си да седнат в креслата до него. — Сами управляваме кораба. Така не товарим излишно пилотите си.

— Това означава ли, че имате недостиг на опитни пилоти? — попита Мара.

— В наши дни никъде не стигат опитни пилоти — отвърна Фел и завъртя креслото си към рафта с кутийки чипове. — Съмнявам се, че положението в Новата република е по-различно. Но за момента се справяме добре. Две раси в рамките на Империята показаха невероятни умения в пилотирането и…

Той млъкна и Люк долови внезапно появилото се напрежение в младия имперски офицер.

— Какво става?

Фел бавно се завъртя с лице към тях.

— Май вече знам защо е бил причинен пожарът — отвърна бавно той. — Саботьорът очевидно се е досетил, че щурмоваците от петстотин и първи имперски легион ще се хвърлят да потушават огъня, без да държат сметка за собствената си безопасност.

— Какво искате да кажете? — попита нетърпеливо Мара. Фел посочи редицата кутийки с чипове:

— Оперативното ръководство за „Изходящ полет“ е изчезнало.