Тимъти Зан
В търсене на оцелелите (2)

ГЛАВА 2

„Мечът на Джейд“ изскочи от хиперпространството, недалеч от тях вече ги очакваше яркочервеният звезден разрушител.

— Ето ги — отбеляза Люк, който пилотираше. — Какво ще кажеш?

— Улавям няколко транспортни кораба наоколо — отвърна Мара, взирайки се в екрана на радара. — По-добре да се приближим още малко, за да не могат да ни подслушват.

— Ти ли ще пилотираш или аз?

— Остави на мен.

Мара огледа набързо екраните на контролното табло, хвана лоста за управление и го наклони напред. Люк се отпусна в креслото и размърда рамене, за да разтегне уморените си мускули, докато наблюдаваше как съпругата му управлява умело кораба. Съпругата му… Думата отекна в съзнанието му и както винаги го изненада. Дори след три години брак мисълта му се струваше странна и чудата. Разбира се, за това време животът им едва ли бе протекъл както в нормално семейство. Хан и Лея, които бяха преодолявали толкова кризи в началото, поне се бяха сражавали рамо до рамо. А заради отговорностите на Люк към джедайската академия и необходимостта Мара да се оттегли постепенно от сложните дела в организацията на Талон Карде бяха останали почти толкова разделени, както и преди сватбата. Прекараните заедно моменти бяха малко и затова им се струваха още по-ценни. Едва само на два-три пъти бяха оставали сами за по-дълго — периоди, които Хан веднъж бе определил като „откраднати“.

Всъщност това бе една от причините Люк да предложи да придружи Мара при това пътуване. Разбира се, през повечето време тя бе заета с бивши и настоящи сътрудници на Карде, но между срещите прекарваха поне по няколко часа заедно. И планът му бе проработил. Поне досега.

— Сигурно си забелязал — прекъсна мислите му Мара, — че дори да пришпорим „Меча на Джейд“ до краен предел, пак не можем да стигнем до Корускант за по-малко от седмица. За каквато и криза да става въпрос, няма как да помогнем.

— Особено след като предупредих Лея, че не бива да ни безпокои за нищо на света — съгласи се Люк. — Освен ако не избухне война, разбира се. А ако не е Лея, остава само още една възможност.

— Две са — поправи го Мара. — Но се надявам, че Карде не би ни безпокоил за някаква дреболия.

— Лея и Карде са двете възможности. А коя е третата? Тя извърна за миг глава към него:

— Срещата ни е на борда на „Странстващия авантюрист“… Люк присви очи:

— Бустър!

— Точно така. А понякога Бустър се плаши и от сянката си. Предлагам да се договорим още сега, че ако става дума за нещо дребно, ще му дадем урок, преди да си тръгнем.

— Съгласен съм.

Тя се усмихна тържествуващо и се обърна отново към командното табло. Люк се извърна към илюминатора и се усмихна на звездите. Въпреки че през повечето време бяха разделени, с Мара имаха едно отличително преимущество: бяха джедаи. Двамата споделяха по-здрава мисловна и емоционална връзка, отколкото повечето двойки са способни да създадат през целия си съвместен живот. По-здрава и дълбока дори от всичко, което Люк бе преживял в обречените си взаимоотношения с Гериъл Каптисън и отдавна загубената Калиста. Никога нямаше да забрави момента, в който тази връзка се бе появила за първи път — по време на мрачния преход под крепостта на стария им враг върховния адмирал Траун на планетата Нираван. Тогава Люк си бе помислил, че това не е нищо повече от сливане на съзнанията, причинено от напрежението и връхлитащите ги опасности. Едва след края на битката, когато връзката бе останала, бе осъзнал, че тя ще остане завинаги част от живота им.

И тогава не я бе разбирал напълно. Предполагаше, че се бе появила оформена и съвършена, че през тези няколко часа ги бе свързала в перфектна хармония. Но през изминалите три години бе започнал да си дава сметка, че това не е така и че едва е докоснал същината. Съзнанието на Мара бе много по-сложно, отколкото бе предполагал. Както и неговото всъщност.

Независимо че бяха джедаи и бяха обвързани чрез Силата, тепърва им предстоеше още много да научат един за друг. Най-вероятно щяха да се учат до края на живота си. И той нямаше нищо против. При все това все още усещаше леките тръпки на несигурността. Бракът с Мара му се струваше правилната постъпка във всяко едно отношение… но някъде зад всичкото щастие и успехите им отекваше далечното ехо на разказите на Йода за старите джедаи, които бе слушал по време на обучението си на Дагоба. Разкази, които предупреждаваха джедаите да се пазят точно от такива любовни връзки.

По онова време не беше обърнал особено внимание на тези истории. Империята владееше галактиката, Дарт Вейдър дишаше във врата на бунтовническите сили и мислите на Люк бяха съсредоточени върху собственото му оцеляване и спасението на приятелите му. Когато Хан и Лея се ожениха, способностите на Лея не изглеждаха важни. Тя определено бе силна, но не бе напреднала достатъчно в обучението си, за да се нарече джедаи.

Но с Люк бе различно. Той вече бе джедаи, когато помоли Мара да се омъжи за него. Вярно, в онзи момент животът им висеше на косъм и не бе сигурно дали ще оцелеят, но това нямаше нищо общо с искреността на предложението, нито пък с дълбочината на чувствата му към нея. И въпреки тези редки моменти на колебание със сигурност бе намерил покой в решението си и в последвалата сватба.

Дали Йода не грешеше в предположенията си за взаимоотношенията между джедаите? Това бе най-лесният отговор на тревогите му. Но това би означавало, че целият джедайски орден се е оставил да бъде заблуден, което обаче не изглеждаше особено вероятно, освен ако в някакъв момент всички те не бяха изгубили способността си да усещат ясно Силата. Дали тогава тази закономерност не бе отмряла с изчезването на старите джедаи? Йода бе споменал нещо за възвръщането на равновесието в Силата, макар да не се бе впуснал в особени подробности. Дали новопоявилата се хармония не бе направила тази част от кодекса на джедаите излишна? Не знаеше отговорите на тези въпроси. Чудеше се дали някога щеше да ги намери.

— Видяха ни — обяви Мара и се облегна в креслото. — Изкараха антената и сега ще ни придърпат с лъча. Чудех се на какво разстояние могат да ни засекат радарите на звездния разрушител.

Люк се насили да се върне към настоящето.

— Макар че, като си има работа със „Странстващия авантюрист“, човек винаги трябва да е подготвен за изненади.

— Прав си — съгласи се тя. — Понякога си мисля, че целият кораб представлява една огромна предупредителна червена светлина.

— Определено е доста крещящ — Люк поклати глава. — Никога няма да успея да свикна с този цвят.

— На мен ми харесва. Особено като се има предвид откъде идва.

— Имаш предвид, че Бустър изнуди генерал Бел Иблис да го ремонтира и да го пребоядиса?

— Говорех за самата боя. Знаеш ли, че Новата република я купи от Карде?

Люк премига:

— Не може да бъде! Бел Иблис знае ли?

— Не ставай глупав! — усмихна се Мара. — Знаеш какъв е Бел Иблис. Ще получи удар, ако разбере, че Карде е изкарал някакви пари от цялата сделка. Не, Карде изработи страхотна схема и прекара доставката чрез трима посредници и фалшиви корпорации. Мисля, че дори и самият Бустър не е в течение.

— Не е, повярвай ми. Веднъж Коран спомена, че една от най-големите радости в живота на Бустър сега е да разказва как е уредил цялата работа без никаква помощ и без намеса от страна на Талон Карде. Чудя се какво ли би казал, ако разбере, че корпусът му е боядисан с боя на Талон Карде.

— Знам какво би казал самият Карде — предупреди Мара.

— Както преди, така и след като закове кожата ми на корпуса. Една от неговите най-големи радости е да гледа как Бустьр се разхожда щастливо, без да подозира за начините, по които е печелел през пиратските си години.

Люк поклати глава:

— Двамата са страхотна двойка.

— Не им го казвай — предупреди Мара. Командното табло изпищя. — Добре, да започваме. Код Паспро-девет…

Докосна няколко копчета. Чу се второ пиукане и внезапно на екрана на предавателя се появи познатото лице на Карде. Не се усмихваше.

— Мара, Люк — поздрави ги той мрачно. — Благодаря, че се отзовахте толкова бързо на поканата ми. Съжалявам, че се наложи да ви наруша програмата. Това се отнася особено за теб, Люк, знам колко трудно ти бе да намериш време за това пътуване.

— Не се тревожи — отвърна от името на двамата Мара.

— И бездруго бе започнало да ни доскучава малко. Какво става?

— Изгубих едно съобщение — започна направо бившият контрабандист. — Преди четири дни в предавателната станция в Комра е получено спешно съобщение за Скайуокър.

Люк се намръщи:

— За мен ли?

— Така твърди началникът на станцията. Само че, преди да успеят да го препратят, съобщението е изчезнало.

— Мислиш, че е било откраднато? Карде стисна устни за миг:

— Знам, че е било откраднато. Дори знаем кой го е направил, тъй като той е изчезнал заедно със съобщението. Чували ли сте някога за Дийн Джинзлър?

— Не ми звучи познато — Люк напразно напрягаше паметта си. — А на теб, Мара?

— Не — поклати глава тя. — Кой е той?

— За съжаление не знам — отвърна още по-мрачно Карде.

— Чакай малко! — възкликна Мара. — Това е един от твоите хора и ти не знаеш всичко за него?

Устните на Карде потрепнаха едва забележимо.

— Не знаех всичко и за теб, когато те наех — изтъкна той.

— Да, но аз бях специален случай — възрази тя. — Мислех си, че постъпваш другояче с останалите. Някаква представа, откъде идва съобщението или кой го е изпратил?

— И двете — Карде звучеше още по-потиснат. — Изпратено е от Нираван. Подписано е от адмирал Вос Парк.

Люк неволно присви чело, по тялото му преминаха тръпки. Нираван: личната база на Траун, пълна с имперски щурмоваци и бойци чиси. Крепостта, от която двамата с Мара едва бяха успели да се измъкнат.

И адмирал Вос Парк, в миналото имперски капитан, когото Траун бе оставил начело на базата преди смъртта си. Бяха се сблъскали с Парк по време на краткия им престой на Нираван, когато адмиралът се бе опитал да привлече Мара на страната на Империята.

— Виждам, че името ви е добре познато — продължи Карде. — И без това имах чувството, че не съм чул пълния разказ за събитията там.

Люк усети внезапното напрежение в Мара.

— Вината е моя — обади се той. — Аз настоях да запазим в тайна подробностите и да осведомим единствено най-високопоставените служители на Новата република.

— Разбирам те много добре — отвърна спокойно бившият контрабандист. — Но след като става дума за Парк, мога и сам да си представя по-голямата част от липсващите парченца от картинката. Той бе близък сътрудник на върховния адмирал Траун, нали?

— Всъщност е бил капитан на звездния разрушител клас „Победа“, който е намерил Траун на границата с Незнайния космос при заточението му преди четирийсет години — обясни Мара. — Бил е толкова впечатлен от тактическите умения на Траун, че е рискувал и го е закарал при Палпатин. Когато няколко години по-късно Палпатин отново е изпратил Траун в изгнание в Незнайния космос, Парк е бил сред офицерите, предпочели да го придружат.

— Изпратен в изгнание — промърмори Карде. — Предполагам, че каквато и да е била истинската му задача, след това Парк е останал да я довърши?

— В общи линии — призна Люк. Дотук с измислената от Палпатин история, за да прикрие истинската причина за изчезването на Траун от небосклона на Империята. Но все пак Карде винаги е бил добър в четенето между редовете. — Иска ми се да можех да ти разкажа всичко.

— Няма значение — усмихна се Карде. — Все пак Новата република трябва да има някакви тайни.

— Не че те остават такива за теб — обади се Мара. — Каква е историята с този Дийн Джинзлър?

Карде сви рамене:

— Мъж на средна възраст, около шейсет. Доста интелигентен, макар че така и не е успял да се издигне. По време на Войните на клонингите е попътувал доста, но не знаем почти нищо за заниманията му. Присъедини се към организацията преди около година, има сертификат за комуникационни технологии, поддръжка на дроиди и ремонт на хипердвигатели.

— Впечатляващи умения — отбеляза Мара. — Не ми звучи като човек, когото би изпратил в затънтена предавателна станция във Външния ръб.

— Е, тук историята става интересна. От досието му става ясно, че преди около осем седмици той е помолил да бъде прехвърлен именно на тази станция.

Люк и Мара се спогледаха.

— Да, интересно — каза Мара. — Преди осем седмици ли, казваш?

— Точно така. Не знам дали събитията са свързани, но тогава моят екип приключи със събирането на данните за Нираван и Траун.

— Нищо чудно нашият приятел Джинзлър да е имал сертификат и за къртица. Предполагам, че вече си пуснал хората си да изкопаят всичко за него?

— Да. За съжаление това ще ни отнеме време. А адмирал Парк очевидно е изпратил достатъчно важно съобщение, за да накара Джинзлър да рискува. Въпросът е какво ще правим сега.

— Според мен нямаме никакъв избор — обади се Люк. — Докато не разберем какво се казва в съобщението, не можем дори да седнем да гадаем защо Джинзлър го е откраднал — той сви рамене. — Така че вероятно ще трябва да прескочим до Нираван.

Мара се размърда в креслото и той усети внезапно появилото се в нея напрежение. Но тя не се обади.

— Точно от това се страхувах — отвърна мрачно Карде. — Въпреки всичките ви увъртания знам със сигурност, че сте били прогонени от системата. Нали?

— Е, чак пък прогонени… Но едва ли биха ни приветствали с добре дошли. От друга страна, положението очевидно се е променило. След като Парк е изпратил съобщение за нас, предполагам, че ще почака поне да го прочетем, преди да се опита да ни убие.

— Не е забавно — измърмори Мара.

— Извинявай. Открит съм за всякакви предложения.

— Защо просто не му пратите съобщение? — предложи Карде. — Едва ли има проблем да използваме холонет.

Люк поклати глава:

— Не, той е използвал твоята станция, а не холонет. И съобщението му е било лично до мен, а не до Сената, нито до Корускант. Това означава, че не е искал изтичане на информация.

— Малко късничко е да мислим за това — измърмори бившият контрабандист.

— Дори и да е така, не можем да рискуваме с обичайните комуникационни канали. А предвид на обстоятелствата е по-добре да не се доверяваме и на твоята мрежа. Джинзлър може и да е оставил приятели след себе си.

— Вероятно си прав — съгласи се неохотно Карде. — Мара? Някакви идеи?

— Ако ще ходим, най-добре да тръгваме веднага — тя внимаваше да прикрие тревогата в гласа си. — Благодаря за информацията.

— Предвид на обстоятелствата това е най-малкото, което можех да сторя за вас. Ако държите да заминете, може да използвате кораба, с който се върнахте. Вече изпратих Шада да го докара с „Волния Карде“.

— Добра идея — кимна Люк. — Но май нямаме време да го изчакаме.

— Абсолютно си прав — съгласи се Мара. — Но все пак благодаря. Колко хора все пак знаят за този кораб?

— Само Шада. Никой друг.

— Добре. Предпочитам да го запазим в тайна още малко, ако е възможно.

— Няма проблем — увери я Карде. — Ако изкопаем някакви сведения за Джинзлър, да изпратя ли куриер да ви търси в Нираван?

— Не си прави труда — отвърна Люк. — Предполагам, че след няколко дни ще се върнем на Корускант.

— И не се задълбочавай толкова в миналото — добави Мара. — По-добре се съсредоточи върху търсенето на самия Джинзлър. Последния път, когато имаше изтичане на секретна информация, едва не избухна гражданска война.

Карде потрепна.

— Да, документът от Каамас. Не се тревожете, ще го открия.

— Добре — каза Люк. — Ще се свържем с теб, щом се върнем в цивилизацията.

— Късмет.

— А на теб успешен лов. Люк изключи предавателя.

— Е, както каза, и без това пътуването бе започнало да ни доскучава.

Мара не отговори.

— Да разбирам ли, че идеята не ти допада особено? — попита Люк и се присегна към навигационния компютър.

— За ходенето в Нираван ли? — гласът й бе пропит със сарказъм. — След като сам-сама унищожих целия им космодрум? Сигурна съм, че Парк просто си умира да ме види отново.

— Я стига. Вече го е преживял. А и по-скоро трябва да се тревожиш за барон Фел. Ако не се лъжа, той командваше изтребителите, които унищожи.

Тя го изгледа убийствено:

— Днес си преизпълнен с оптимизъм и добро настроение, а?

— Е, поне някой трябва да е в добро настроение — отвърна невинно Люк.

Мара задържа погледа си върху него, след това лицето й се отпусна.

— Тревожиш се не по-малко от мен, нали? Люк въздъхна.

— Сещам се само за една причина, поради която Парк би искал да говори с нас.

Мара кимна.

— Непознатият враг, който се събирал на границата на вселената. Двамата с Фел бяха доста изплашени.

— Освен ако не лъжеха — предположи Люк. — Все пак се опитваха да те убедят да се присъединиш към тях.

Тя се извърна към космоса навън.

— Не, те бяха убедени в думите си. Може и да грешат, но бяха искрени.

— Сигурно си права — съгласи се Люк. — Иска ми се да бяхме взели Арту с нас. Доста ни помогна последния път.

— В никакъв случай няма да кацаме на планетата! — обяви категорично Мара. — Освен това Лея е много по-спокойна, когато Арту е с Джейна.

Компютърът изпиука, бе изпълнил задачата си.

— Потегляме — обяви Люк и препрати избрания курс в шлемофона.

— Странно — отбеляза замислено Мара. — Почти отгатна причината преди петнайсетина минути. Спомняш ли си?

Люк смръщи вежди. „Особено след като предупредих Лея, че не бива да ни безпокои за нищо на света. Освен ако не избухне война, разбира се“.

— Силата е в кръвта ми — прошепна той.

— Така е. Но да се надяваме, че това не е джедайско прозрение. Хайде, колкото по-бързо потеглим, толкова по-бързо ще свършим.

Два дни по-късно вече бяха в системата на Нираван.

— Изглежда доста спокойно — отбеляза Люк и насочи кораба към опустошената от жестоки битки планета. — Не улавям патрули, нито кораби.

Мара не отговори веднага, Люк усети как тя се присегна със Силата.

— И аз — кимна накрая тя. — Имам лошото предчувствие, че Парк не ни очаква.

— Нали не искаше да ни очаква? — обърка се Люк.

— Не исках изтребителите му да ни очакват — поправи го Мара. — Но пълната липса на комитет по посрещането означава, че съобщението само по себе си е било напълно достатъчно, и той може доста да се ядоса, като ни види.

— Е, има само един начин да разберем — Люк нагласи честота, която имперските войски и чисите бяха използвали при предишното им посещение тук. — Да видим дали има някой вкъщи.

Включи предавателя:

— Тук Люк Скайуокър, майстор джедай от Новата република. Бих искал да говоря с адмирал Вос Парк. Повтарям, Люк Скайуокър за адмирал Вос Парк. Моля, отговорете.

Облегна се в креслото.

— Е, сега не ни остава нищо друго, освен да почакаме да… Изведнъж на екрана на предавателя се появи синьо лице с блестящи червени очи.

— Здравей, Скайуокър — очите прогаряха лицето на Люк.

— А, виждам, че и Джейд е тук — добави той и се извърна към Мара. — Аз съм Крестентархи, командир на фаланга Миттраунуруодо от Империята на ръката. Появата ви е истинска изненада.

— А не би трябвало — отвърна спокойно Люк. — Не знаехте ли, че адмирал Парк е изпратил съобщение за мен?

— Знаех — потвърди Крестентархи. — Адмиралът ще се появи всеки момент. Имате ли нещо против да се приземите?

— лицето му се изопна леко: — Не се тревожете, космодрумът е напълно обновен и ремонтиран след последното ви посещение.

— Благодаря за гостоприемството — обади се Мара. — Предпочитам да останем тук.

Чисът кимна:

— Както желаете.

Екранът на предавателя угасна.

— Познаваш ли го? — попита Люк.

— Да, макар че само по малкото му име Стент. Беше един от телохранителите, които присъстваха на срещата ми с Парк и Фел. Струва ми се, че той прие като лична обида появата ти, когато дойде да ме спасяваш.

Люк поклати глава:

— Значи имаме приятели по цялата планета, а?

— С наши приятели е пълна цялата система. Не забравяй, че сънародниците на Траун все още са някъде наоколо. Цели звездни системи, пълни с чиси, които, както забеляза, не горят от желание да се свържат с Новата република.

— Може би си имат достатъчно собствени проблеми и не желаят да споделят и нашите — предположи Люк.

— Може би. Стент използва доста интересен термин, забеляза ли?

— „Империята на ръката“ — кимна Люк. — Вероятно става дума за Ръката на Траун.

— Очевидно. Но на мен ми се струва по-любопитна „империята“. Твоите приятели бунтовниците определено си имаха доста неприятности с империята на Палпатин. Мислиш ли, че чисите могат да имат подобни проблеми с империята на Траун?

— Не знам — отвърна неуверено Люк. Върховният адмирал Траун — Миттраунуруодо, както бе пълното му чиско име — вероятно бе най-големият военен гений в галактиката на всички времена и със сигурност най-големият в редиците на Империята. Палпатин го бе изпратил начело на една флотилия в Незнайния космос преди формирането на Бунтовническия съюз. Официално обявената причина за заточението му бе нарушаване на дворцовия етикет, но всъщност той бе натоварен с тайна мисия за изследване и завоюване на нови системи за бъдещото разширяване на Империята.

При предишното си посещение в Нираван Мара и Люк бяха видели колко добре се бе справил със задачата си. Само за няколко години бе покорил огромни територии в космоса и ги бе поставил под властта на имперските сили и верните му чиси, като Стент. Първоначалната секретност на проекта бе запазена и лидерите на оцелялата Империя в Бастион изобщо не бяха чували за него.

Сега, три години по-късно, върховният командир Пелаеон и неколцина доверени съветници поддържаха ограничени връзки с Парк и издьнките на предишния режим на Нираван. Лея и близките й съратници в Новата република също знаеха за съществуването им, макар Люк да подозираше, че никой не си даваше сметка за огромните територии на Империята на ръката. Само двамата с Мара бяха посветени в тази тайна и за момента бяха решили да не я разгласяват. Но все пак името „Империя на ръката“ бе ново за тях.

— Не мога да си представя Траун като тиранин — продължи той, припомняйки си борбите на Новата република срещу върховния адмирал. — Никога не ми е приличал на любител на терора и потисничеството.

— Което не означава, че не се е превърнал в такъв — изтъкна Мара. — Палпатин бе великолепен учител. А дори може и не самият Траун, а наследниците му да са отишли в тази посока. Случва се доста често.

— Така е — призна Люк. — но въпреки това…

Екранът на предавателя просветля отново и този път се появи сивокос човек с набраздено от бръчки лице и пронизителни очи.

— Здравейте, Мара, Скайуокър. Каква изненада! Предполагах, че вече сте на път за Крустай.

— Крустай ли? — повтори объркано Люк.

— Там е мястото на срещата — сбърчи чело Парк. — Не получихте ли съобщението ми?

— За съжаление не стигна до нас — отвърна Мара. — Някой си Дийн Джинзлър го е гепил и е изчезнал яко дим.

— Гледай ти — процеди Парк. — Познавате ли го?

— Никога преди не сме го чували. Да разбирам ли, че съобщението си е заслужавало да бъде откраднато?

— В подходящите ръце може да е безценно — стисна за миг устни Парк. — Нещата не вървят добре.

— Да, и ние стигнахме до същото заключение — съгласи се Мара. — Нещо против да ни въведеш в сюжета?

— Не, напротив — адмиралът очевидно все още мислеше за изчезналото съобщение. — Макар че ако чисите… — той се сепна и бързо добави: — Е, станалото станало. Човек винаги трябва да се изправя срещу действителността независимо дали му харесва или не. Скайуокър, чувал ли си някога за „Изходящ полет“?

— Да. Попаднах на споменаване на операцията, докато търсех информация за Хоръс Кбаот. Нали неговият клонинг се… се опитваше да отвлече близнаците на Лея — поправи се той бързо. Не биваше да споменава близката връзка на Кбаот с Траун, особено заслугата му за смъртта на върховния адмирал. — Ставаше дума за експедиция до съседна галактика, организирана няколко години преди Войните на клонингите, нали?

— Точно така. В проекта бяха включени шест нови-новенички крайцера, свързани с общо складово ядро в средата. Личният състав бе от шестима майстори джедаи и десетина рицари джедаи, включително самия Кбаот, заедно с около петдесет хиляди членове на екипажа и семействата им.

Люк премига:

— И семействата им ли?

— Пътуването до съседната галактика е дълго — напомни Парк. — Особено при ниската скорост на крайцерите от онова време. Освен това възнамеряваха да основат няколко колонии в Незнайния космос.

— Аха, това обяснява дизайна.

— Точно така. Крайцерите можеха да се отделят от складовото ядро и да останат да осигуряват на колонистите защита и средство за придвижване.

— Ясно. Единствената друга информация е, че експедицията никога не се е завърнала. Успели ли са да стигнат до съседната галактика?

Мара се размърда и тихо се обади:

— Те изобщо не са излизали от нашата. Траун ги е причакал на границата с територията на чисите и ги е унищожил напълно.

— Абсолютно вярно — кимна адмиралът. — Но чисите не са останали особено щастливи от постъпката му. Траун е бил изпратен в изгнание, макар че очевидно е успял по някакъв начин да оправдае действията си.

— Да, спомням си уроците по история от предишното си идване тук — каза Мара. — Чисите са истински маниаци на тема превантивни удари. Но какво общо има с нас една трагедия отпреди петдесетина години?

Парк впи поглед в нея:

— Чисите са открили останките от „Изходящ полет“. И искат да ви ги предадат.

Мара се взираше невиждащо в екрана на предавателя, стотици мисли и чувства бушуваха в съзнанието й.

— Не! — отрони се несъзнателно от устата й. — Не може да бъде! Сигурно е някакъв номер.

Парк сви рамене:

— Съгласен съм, че звучи странно. Но аристокра Формби изглеждаше напълно искрен.

— Невъзможно е — настоя отново Мара. — Нали ти ми каза, че Траун е унищожил „Изходящ полет“? А когато Траун реши да унищожи нещо, след това обикновено няма останки.

— Знам го по-добре от теб — отвърна рязко Парк. — Но въпреки това чисите твърдят, че са открили останките на „Изходящ полет“. Описанието на Формби напълно отговаря на дизайна, а и аз не се сещам за нито една причина крайцер от Старата република да е стигнал толкова далеч в Незнайния космос.

Той вдигна вежди:

— Засега никой от нас не може да даде отговорите на „защо“ и „как“. Единственият смислен въпрос е какво ще правите вие.

— Какво ще правим ние ли? — повтори Люк. — Според мен въпросът засяга по-скоро цялото ръководство на Новата република, а не само двама джедаи.

— Вероятно — склони глава адмиралът. — Зависи от гледната точка. Все пак „Изходящ полет“ бе плод на усилията на джедаи, а не на Сената на Старата република, нито пък на самия Палпатин. Затова Формби ме помоли да се свържа с вас и да ви поканя да се присъедините към официалната експедиция.

— Той е помолил да се свържете с Люк?

— Изрично — потвърди Парк и се извърна към екрана вдясно от себе си. — Ето и цялото съобщение: „За Люк Скайуокър, майстор джедаи, академия на джедаите, Йовин четири, от Чаформбинтрано, аристокра от Петата управляваща фамилия, Сарвчи. Патрулен кораб от отбранителната флота на чисите откри останките на «Изходящ полет» дълбоко в територията на чисите. Като знак на уважение и с дълбоко съжаление за участието на чисите в унищожаването на експедицията ние ви предлагаме възможността да се присъедините към официалното изследване на корабите. Ще ви чакам край планетата Крустай — тук са дадени координатите — през следващите петнайсет дни, откъдето ще отлетим за мястото на трагедията. Призовавам ви да се присъедините към нас, за да обсъдим подробностите за връщането на останките на вашите хора“. Край на съобщението.

— И всичко това идва от Чаформбинтра или както там се казва? — попита Мара. — Адресът и всичко останало?

— Чаформбинтрано — подсказа Парк. — Наричайте го за по-кратко Формби. Очевидно е, че аз му казах къде се намира джедайската академия. Чисите не знаят почти нищо за Новата република и за планетите в съюза.

— Но въпреки това знаят за Люк?

— Е, не точно. Формби ме попита за името на най-изтъкнатия джедаи на Новата република. И това несъмнено е учителят Скайуокър.

— Значи двамата с Формби се разбирате добре? — притисна го Мара.

— Не бих казал, че се разбираме добре. Официално чисите все още смятат Траун за предател, донесъл срам за народа си.

— Кажете го на Стент — промърмори Люк. Парк сви рамене:

— Не съм казал, че всички чиси са съгласни с официалната политика. Но с Формби сме разговаряли няколко пъти и срещите ни протекоха съвсем цивилизовано.

Адмиралът обърна глава настрани.

— Вкарах координатите на Крустай в компютъра, за да изчисли възможните маршрути. Стига корабът ви да поддържа трета скорост, ще успеете да пристигнете там, преди да изтекат петнайсетте дни на Формби.

— Благодаря — отговори Люк. — Ако нямате нищо против, първо ще обсъдим въпроса и след това пак ще се свържем с вас.

— Както желаете. Надявам се да се чуем скоро отново. Люк се присегна и изключи предавателя.

Мара се взираше в планетата под тях, усещайки във въздуха незададения въпрос.

— Какво ще кажеш? — попита.

— Любопитно предложение. Доколкото знам, целият проект „Изходящ полет“ е бил обвит в най-строга тайна. За него няма почти нищо дори в архивите на Корускант.

— Много неща от онази епоха завинаги ще си останат загадка за нас — изтъкна Мара. — За това са се погрижили Войните на клонингите и чистката на Палпатин.

— Това имах предвид. Дори и малка част от корабите да са оцелели, има шанс да са се запазили архивите. Може да надникнем в миналото, за което винаги сме копнели.

— Винаги сме копнели? Ние? — Мара го изгледа напрегнато. — Или ти?

— Добре де, аз — реакцията й очевидно го озадачаваше. — Признавам си, че бих искал да науча повече за джедаите от онова време. А ти?

— Онова време е времето на управлението на Палпатин — напомни му тя мрачно и се обърна към космоса навън. — Лично аз бих искала да забравя за толкова много неща от онзи период.

— Разбирам те — отвърна нежно Люк. — Но, от друга страна, не можем да отхвърлим с лека ръка такава възможност.

— Възможността чисите да изкупят вината си, задето са позволили на Траун да унищожи петдесет хиляди души?

— Да, това също. Чисите се смятат за хора на честта. Дори и Траун се стремеше да не убива повече, отколкото смяташе за необходимо. Но аз имам усещането, че тук се крие нещо много повече от простичкия акт на изкупление.

— Като например? Люк сви рамене:

— Не знам. Може би чисите търсят начин да установят дипломатически отношения с Новата република и откриването на останките от „Изходящ полет“ им е дало възможност да направят първия ход.

— Нима? В такъв случай постъпват доста странно. Аз също прегледах данните в компютъра и се оказа, че дори и съобщението да бе достигнало до нас, едва ли щяхме да имаме достатъчно време да информираме Корускант, преди да поемем към Незнайния космос. Да не говорим за организиране на истинска дипломатическа мисия. Разбери, Люк, Формби изобщо не желае намесата на Новата република, поне не на официално ниво.

— Права си — призна Люк. — И все пак, ако чисите смятат „Изходящ полет“ за джедайски проект, напълно нормално е да отправят поканата към мен, а не към Сената.

— Ако Парк казва истината. Не бих се учудила, ако лъже.

— Има само един начин да разберем — изтъкна Люк. — Съмнявам се да успее да заблуди и двама ни, ако се срещнем очи в очи.

— В никакъв случай няма да кацнем долу! Предишния път първо се опита да ме привлече на своя страна, а след това едва не ме застреля.

— Добре, добре, спокойно. И аз не горя от желание да сляза. Само че в такъв случай не ни остава друг изход, освен да приемем думите му на доверие.

— Знам — прошепна неохотно Мара. — Само че това не ми допада.

Люк сви рамене:

— Рисковано е. Но си заслужава — наклони глава на една страна и Мара усети как съзнанието му докосва нейното. — Освен ако не излезеш с някакво обосновано предложение.

— Питаш ме дали не долавям някакво джедайско предчувствие? — Мара смръщи чело. — Би ми се искало да е така. Но предполагам, че става дума по-скоро за вродената ми подозрителност.

— Не, не е само това — възрази замислено Люк. — Има още нещо, нещо по-дълбоко от обикновената предпазливост и подозрителност. Аз се чувствах по същия начин, когато Йода ми каза, че ще трябва да се изправя срещу баща си, за да стана истински джедай.

— Но аз вече минах през изпитанието. Ти каза, че за превръщането в джедай е нужна саможертва. Аз направих своята — насочи пръст към планетата под тях: — Точно тук долу.

— Знам — Мара усети топлата му загриженост. Благодарение именно на нейната саможертва се бе породила връзката между двамата. — Не говорех за саможертвата. По-скоро за… Не знам. Наречи го нуждата да се изправиш срещу миналото си.

Мара изсумтя.

— Никога преди не съм била на територията на чисите. Какво общо има ходенето там с миналото ми?

— Не знам. Просто ти казвам как усещам нещата, нищо повече.

Мара въздъхна:

— Искаш да отидем, нали?

Люк се присегна и хвана ръката й.

— Мисля, че трябва да отидем. Ако Парк е прав и срещу нас наистина се е насочил ужасяващ враг, ще ни трябват всички съюзници, които можем да съберем. Ако съществува и най-малкият шанс да привлечем чисите на наша страна, длъжни сме да се възползваме от него.

— Така е — Мара усети тръпки по гърба си. — Само дето Парк може и за това да лъже. Но щом ще вървим, най-добре да потеглим веднага.

Стисна ръката на Люк, дръпна своята и включи предавателя:

— Да се свържем с Парк и да му поискаме координатите на Крустай.