Тимъти Зан
В търсене на оцелелите (7)

ГЛАВА 7

Мара и Люк се спогледаха многозначително.

— Изчезнало? — повтори рязко Мара. — Колко удобно…

— Да… — гласът на Фел звучеше спокойно, но лицето му изведнъж се бе състарило. Сега изглеждаше далеч по-зрял, отколкото при първата им среща в залата до хангара, когато Мара го бе взела за хлапе, играещо си на войници. — Да, така изглежда.

— Да разбирам ли, че нямате копие? — попита Люк.

— Това бе копието — обясни Фел. — Оригиналът е на Нираван.

— Естествено — кимна Люк. — Имах предвид…

— Знам какво имате предвид! — Фел потърка чело и когато свали ръката си, част от напрежението му бе изчезнало. — Съжалявам. Просто… Оплетох конците, а ужасно мразя да изпадам в такова положение.

— Както всички нас — обади се Мара. В гърдите й се надигна странно чувство. През всичките години служба на Империята дали бе чула някога имперски офицер да си признава, че е сгрешил? — Нека да пропуснем взаимните обвинения и да видим дали не можем да разберем кой го е откраднал. Някаква представа, колко души има на борда?

— Не са много — Фел бе повъзвърнал равновесието си. — Екипажът е не повече от трийсет-трийсет и пет души. Ако не се лъжа, има и почетна охрана — някъде около два ескадрона по шест човека. Обичайният посланически антураж е от около двайсет човека плюс Формби, това прави максимум шейсет и осем чиси.

— Плюс петима джеронци, четирима щурмоваци, вие, Джинзлър и ние — добави Люк. — Освен ако няма някой друг, за когото не знаем.

— Правилно — кимна Фел.

— Почакайте малко — Мара бе свъсила умислено вежди. — Казахте, че антуражът на Формби е от около двайсетина служители?

— Казах, че толкова е обичайният посланически антураж — поправи я Фел. — Но всъщност не съм броил колко са на борда.

— Предполагам, че повечето от тях ще са от рода на Формби — продължи тя. — Това означава, че всички трябва да са облечени в жълто, нали?

— Да, това е цветът на фамилията Чаф. Защо?

— Защото на официалната вечеря видях само четирима чиси в жълти туники. Формби, Фийса и още двамина. Всички останали бяха облечени в черно.

— Права е — съгласи се Люк. — Коя фамилия носи черно?

— Нито една. Черното е цветът на чиската отбранителна флота. Черното е съчетание на всички цветове, тъй като военните се набират от всички фамилии.

— А почетната охрана? — попита Мара. — Тя от неговата фамилия ли е?

Фел поклати глава:

— Почетната охрана също е облечена в черно. Аха, странно. Какво ли е направил с останалата част от свитата си?

— Може да се е наложило да ги остави — предположи Люк.

— Деветте фамилии може да не са искали някоя от тях да има числен превес при такава важна мисия.

— Утре сутринта ще се опитаме да ги преброим — каза Мара.

— Да вървим нататък. Кой е знаел за оперативното ръководство?

Фел сви устни:

— Това няма да стесни кръга кой знае колко. Говорих с посланик Джинзлър в коридора преди вечеря.

— Казали сте на Джинзлър? — възкликна Мара.

— Да — Фел бе изненадан от реакцията й. — Исках да разбера дали не притежава някаква друга информация, и евентуално да му предложа да сравним данните си. Защо, не е ли трябвало да му казвам?

Мара махна отвратено. Разбира се, Фел нямаше откъде да знае, че Джинзлър е измамник.

— Няма значение. И той?

— Какво? А, не, не разполагаше с никаква информация. Каза, че каквото и да е имало в Новата република, отдавна е унищожено и загубено.

— Вероятно е прав — прошепна Люк. — Възможно ли е някой да е подслушал разговора ви?

Фел въздъхна:

— Не някой, всички можеха да го чуят. Коридорът беше пълен.

— Да, но едва ли всички са ви обърнали внимание — възрази Мара. — Кой беше наблизо?

Имперският офицер напрегна паметта си.

— Ами, първо, неколцина чиси. Спомням си, че в един момент Фийса мина наблизо — мисля, че вие вървяхте след нея. След това…

— Чакайте — поизправи се в креслото Люк. — Значи ние вече сме били там?

— Да, но в другия край. Ако не се лъжа, разговаряхте с Формби.

— Това няма значение — Люк погледна Мара: — Какво ще кажеш?

— Струва си да опитаме — съгласи се тя. — Почакайте малко, Фел. Просто не ни обръщайте внимание за минута.

Тя си пое дълбоко дъх, притвори очи и се присегна към Силата. Показаната й от императора техника за запаметяване вършеше работа само за кратки периоди, но от вечерята не бе изминало много време и вероятно все още можеше да я приложи. Мара върна лентата на паметта си назад, пред очите й пробягваха събитията отпреди малко: пожарът, вечерята, разговорите преди това…

Ето: Формби пристъпва напред, за да ги поздрави. Фийса се оттегля. Разменят си любезности с домакина, уверяват го, че каютата им е напълно задоволителна и че не знаят почти нищо за „Изходящ полет“, но очакват с нетърпение пътуването.

А в другия край Фел и Джинзлър разговарят оживено. Тя спря и внимателно огледа кадъра. След това пусна отново лентата напред, като внимателно наблюдаваше какво се случва.

Приключи бързо. Въздъхна, излезе от транса и погледна към Люк.

Той също бе готов.

— Е? — попита той.

— Прав е — изсумтя тя. — По-лесно ще изброим кой не е могъл да подслуша разговора. Видях най-малко двама джеронци, неколцина чиси от екипажа и офицери.

— Включително генерал Драск — добави Люк. — Вероятно единствените заподозрени, които е нямало как да подслушат разговора, сме аз, ти и Формби.

— Но Фийса спокойно е можела да му каже — напомни Мара. Люк безпомощно отпусна ръка в скута си.

— Значи оставаме само ние двамата. Задънена улица.

— Но има и друга възможност — Мара се бе сетила нещо. — Да приемем, че чиповете вече са в тях. Но ще им трябва електронен бележник, за да ги разчетат. Значи остава само Джинзлър.

— И джеронците — обади се Люк. — При избухването на взрива оставих моя в совалката им.

— Съжалявам, но и това няма да ни помогне — намеси се Фел и посочи празното място на лавицата. — Който и да е взел чиповете, е отмъкнал и електронния бележник — изведнъж лицето му просия: — Което означава, че не е Джинзлър, нито пък джеронците. На тях не им е необходимо.

— Освен ако не са го взели нарочно, за да ни объркат — изтъкна внимателно Люк.

Фел посърна.

— О, да. Прав сте — измърмори нещо под нос. — Съжалявам. Просто нямам много опит с тези неща.

— Ние също — увери го джедаят. — Не се тревожете, ще се справим. Ако се наложи, винаги можем да поискаме Формби да претърси кораба.

— Как така, ако се наложи? — попита объркано младият имперски офицер. — Няма ли да настояваме да го стори веднага?

Люк сви рамене:

— Четири чипа лесно ще се скрият в толкова голям кораб. А крадецът може да е копирал информацията в друга система и дори да я е прехвърлил в дроид и да се е отървал от оригиналите.

— Чисите не използват дроиди. Но схващам идеята.

— Но, от друга страна — продължи Люк, — ако не вдигнем тревога, крадецът няма да знае дали изобщо сме забелязали липсата на чиповете. А това може да ни осигури предимство.

— Може би — отвърна неуверено Фел.

— Доверете ни се. Знанието е сила — любимото мото на Талон Карде.

— И то многократно доказано от върховния адмирал Траун — ободри се отново Фел.

— Не ни го напомняйте — въздъхна Люк. — Знаете ли дали на кораба има совалки и изтребители с хипердвигатели?

— Би трябвало — Фел сбърчи чело съсредоточено. — Наричат я командирската совалка, но сега вероятно е под командването на Формби, а не на капитан Талшиб. Защо?

— Може да сте прав, че някой се опитва да ни забави и да пристигне пръв при останките от „Изходящ полет“. Особено сега, когато вече разполага с оперативното ръководство. Ако е така, ще му трябва транспортно средство с хипердвигатели. Такива са нашият кораб, вашият и совалката на Формби.

— Както и совалката на джеронците и корабът на Джинзлър — обади се Мара.

— Забрави за совалката на джеронците — поклати глава Люк.

— Съмнявам се дали изобщо може да излети.

— Толкова ли е зле?

— В сравнение с нея първият ми изтребител бе първокласна машина — усмихна се криво Люк. — Освен това не ми се вярва да има хипердвигатели.

— Значи остава само корабът на Джинзлър — заключи Мара.

— Фел, знаете ли с какво е пристигнал?

— Ами той май няма кораб. Не съм бил при пристигането му — когато дойдохме, той вече беше тук, но Формби спомена, че някой го е докарал и си е заминал след това.

— Някой го е докарал? — попита невярващо Люк. — Тук? Фел сви рамене:

— Не знам нищо повече. Може би се е свързал с Нираван и адмирал Парк е уредил нещо.

— Аха… — Мара изобщо не го вярваше, но не виждаше смисъл да спори. — И какво ще правим сега?

— Сега ще се върнем в каютата си — каза твърдо Люк. — Не знам за теб, но аз бих искал да се погрижа за изгарянията си.

— О, извинявайте! — Фел скочи и се спусна към аптечката на стената. — Изобщо не помислих за…

— Не, не, не се тревожете — побърза да го успокои Люк. — Не ни трябва лекарска помощ. Ще се оправим за нула време с джедайски лечебен транс.

— А! — Фел се спря насред крачка и Мара усети неловкостта му. — Съжалявам, явно не знам много неща за джедаите.

— Познавате ли други джедаи? — попита Мара.

— Не — призна Фел, — но съм чел много за тях. За вас. Искам да кажа…

— Знаем какво искате да кажете — усмихна се Люк. — Не се притеснявайте — изправи се. — Мара?

— Ще се видим утре, Фел — стана и Мара.

— Ще ви изпратя.

— Не си правете труда — спря го Люк. — И сами ще се оправим. По-добре идете да видите как са хората ви.

— И обсъдете някакви нови мерки за сигурност — добави Мара.

Фел направи гримаса:

— Ясно. Лека нощ.

Щурмоваците бяха изчезнали от каюткомпанията, броните им бяха подредени на лавиците по стената.

— Последните ти думи не бяха съвсем справедливи — отбеляза Люк, докато вървяха към каютата. — Сигурен съм, че той все пак е взел някакви мерки за сигурност.

— И точно затова му казах, че са необходими нови — отвърна Мара. — Старите очевидно не са достатъчни.

— Може би да. А може би не. Мара го изгледа странишком:

— Какво искаш да кажеш?

Люк сви рамене и се огледа нехайно:

— Все пак разполагаме единствено с думите на Фел за въпросните чипове.

— И че е говорил за тях с Джинзлър преди вечерята — съгласи се Мара. — Може просто да се опитва да ни прати по грешна следа, да събуди подозрение към всички останали. Какво ще кажеш да се отбием при Джинзлър, преди да си легнем? Люк поклати глава:

— Не си заслужава. Ще си поговорим с него, преди да пристигнем при останките на „Изходящ полет“, но не ми се иска да е сега, защото изгарянията ще ми пречат да се съсредоточа. Освен това, дори Фел наистина да е говорил с него за оперативното ръководство, това нищо не означава. Фел призна, че просто се е опитал да разбере какво знае Джинзлър. Ако Джинзлър не е разполагал с никакви данни, но е казал, че иска да види данните на Фел…

— Които изобщо не съществуват — подхвърли Мара.

— Точно така, които не съществуват, Фел е бил принуден да изфабрикува цялата история с кражбата, преди Джинзлър да отиде да потърси чиповете.

— Твърде рисковано е — възрази Мара. — Няма как да не се е опасявал, че ще го хванем да лъже.

— Забравяш последователността на разговора. Той спомена за чиповете едва след като му казахме, че джедаите невинаги успяват да доловят лъжите.

Мара се зарови в паметта си. Люк наистина бе прав.

— Тая вечер ме водиш по точки — оплака се тя. — Нали аз бях специалистът по разследванията?

— Дължа го на престоя в Коран Хорн — отвърна сухо Люк. — Никога няма да го забравя. Освен това ти си загрижена за друго.

Мара усети пристягане на мускулите си:

— Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене твърде нехайно.

— Надявах се ти да ми кажеш. Просто усещам, че нещо те яде отвътре, вижда се в красивите ти зелени очи.

Мара изсумтя:

— Сега мина на ласкателство, а? Сигурно доказателство, че са ти свършили логическите аргументи и си изчерпал уменията си за убеждаване.

— А може и да е знак за моята искреност и за загриженост за твоето щастие като моя съпруга и спътник в живота.

— Ааа, това ми хареса. Загрижеността ти за моето щастие. Отбележи си да го използваш отново някой път.

— Обещавам — усмивката на Люк изчезна. — Знаеш, че винаги съм готов да те изслушам.

Тя хвана ръката му и я стисна.

— Знам. Но не е нещо важно. Просто трябва да помисля малко, преди да говоря за това.

— Добре — Мара усети как тревогата му отслабва. Но само малко. — Не трябва да забравяме още нещо. Щурмоваците на Фел са не само хуманоиди.

Мара се намръщи:

— За Су-мил ли говориш?

— Да. Все пак не знаем нищо за него и за неговия народ. Възможно е той да си има собствени планове.

— Възможно, но малко вероятно — поклати глава тя. — Петстотин и първи легион бе елитът на елитите, не мога да си представя Парк да ги е възобновил, без да се придържа към този стандарт.

— Не казах, че е вероятно — напомни й нежно Люк. — Надявам се Фел да не е подбрал съвсем случайни хора за тази операция. Но просто не бива да забравяме тази възможност.

* * *

По пътя минаха през „Меча на Джейд“, за да проверят дали е заключен и обезопасен срещу натрапници. След подигравателната забележка към Фел Мара нямаше да го преживее, ако някой влезеше в собствения й кораб. Тъкмо се приготвяха да си лягат, когато по предавателя Формби официално им съобщи, че пораженията от пожара са отстранени и мисията ще продължи по план. Той не спомена нищо за помощта при потушаването на огъня, нито пък за причината за пожара.

Мара лежеше до Люк в тъмнината, взираше се в тавана и се чудеше какво точно се случваше с нея. Толкова внезапно се бе появило това усещане за вина, което сега пристягаше гърлото й като в железни клещи. Миналото — всичките й действия като агент на Палпатин — се бе върнало да я измъчва. Жестоките разпити при разследванията, нехайното погазване на нищожните права, които бяха съществували в Империята, процесите по бързата процедура. Незабавно изпълнените присъди.

Но нали бе оставила всичко това зад гърба си? Никога не е била на страната на тъмната Сила — самият Люк го бе казал преди три години. Беше служила на Палпатин и на Империята честно, искрено, с открито сърце. Беше станала джедай, следователно делата й бяха поправими и вината й можеше да бъде изкупена. Защо тогава всичко отново изплуваше на повърхността? Дали заради Фел и щурмоваците, символ на имперския режим и жестокостите му? Или заради самата мисия, която не й позволяваше и за миг да забрави, че унищожаването на „Изходящ полет“ е едно от първите престъпления на Палпатин? Или причината бе другаде, някъде по-дълбоко в съзнанието й? Все пак Палпатин бе платил за делата си с живота. Както и Дарт Вейдър, Траун и останалите мофи. Дори Траун, който — едва сега си даваше сметка — бе много по-благороден от всички останали, вече бе мъртъв. Единствено тя, Мара Джейд, Ръката на императора, бе оцеляла.

Защо?

Обърна се притеснено на една страна и впи поглед в черната стена. Някой бе нарекъл това усещане „комплекс за вина у оцелелите“. Това ли бе пробудила появата на Фел? Ако бе така, бе доста глупаво, особено предвид на годините закъснение. Или Люк бе прав и тя все още не искаше да се раздели окончателно с някои остатъци от Империята. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша.

Люк също бе буден, следеше внимателно вътрешната й борба, готов да й се притече на помощ, ако го помолеше. Тя се присегна и го хвана за ръката:

— Нали трябваше да изпаднем в лечебен транс? — прошепна тя.

Той разбра намека.

— Да. Обичам те.

— И аз те обичам. Лека нощ.

— Лека нощ.

Мара затвори очи, отпусна глава на възглавницата и се присегна със Силата. Все пак Люк я бе приел такава, каквато бе, бе приел тъмното й минало и всичко останало. След като той се бе справил, тя също можеше да го направи.

* * *

Мара дишаше равномерно, съзнанието й намери покой и тя изпадна в лечебен транс. Люк я наблюдаваше любящо, внимателно измъкна ръката си от нейната и се извъртя с лице към стената. Денят бе дълъг и изтощителен, изгарянията го боляха — най-добре бе да я последва в лечебния транс.

Но спокойствието и концентрацията му убягваха. Нещо ставаше на борда на кораба, нещо мрачно и зловещо. Някой — а може би неколцина — се стремеше към „Изходящ полет“ не само за да изрази почитта и покаянието си.

Той смутено се размърда под завивката. Ако трябваше да бъде честен, основната причина да бъде тук също не бе да изрази почитта си, нали?

Естествено, че бе друга. „Изходящ полет“ бе реликва от последните тревожни дни на Старата република и архивите на експедицията предлагаха неповторима възможност за запълване на празнините в историята на Новата република от онзи период. Но освен това можеха да осигурят един по-внимателен поглед върху организацията и методите на последното поколение на Ордена на джедаите. На борда на оцелелите кораби вероятно бе съхранена информация, която щеше да допълни собствените му познания и да му покаже къде успява и къде греши.

Присви очи в тъмнината. Люк Скайуокър, майстор джедай. Най-великият джедай за народите в Новата република. Основател, предводител и учител на възродения Орден на джедаите.

Как изобщо бе попаднал там? Защо бе натоварен с отговорността да създаде отново това, чието изграждане бе отнело векове на изминалите поколения? Защото нямаше кой друг да се заеме със задачата. „Когато си отида аз, бе казал Йода, последният джедай ще си. Длъжен си да предадеш на останалите това, което научил си“.

Беше се опитал да изпълни заръката на Йода. Но понякога — твърде често — силите не му достигаха. Обучението при Йода му бе помогнало, но не бе достатъчно. Престоят на Холокрон също. Съветите и помощта на Лея и Мара изиграха своята роля, но пак нещо липсваше. Дали сред руините на „Изходящ полет“ нямаше нещо, което да му помогне? Не знаеше. Честно казано, страхуваше се какво можеше да открие.

Въпреки това обаче щеше да го търси. Беше длъжен. Двамата с Мара бяха усетили нежното, но все пак доловимо водачество на Силата при приемането на предложението на Формби и той си даваше сметка, че ако бе пренебрегнал предчувствията си, някой ден щеше да съжалява. За добро или за зло, вече пътуваха към „Изходящ полет“.

А кой можеше да каже какво щеше да стане там? Може би най-сетне щеше да открие нещо, което да уталожеше страховете му по повод на женитбата между джедаи. Неортодоксални мнения или дори следи, че целият Орден е грешал в забраната си. Но това щеше да стане ясно едва след пристигането им. И беше по-добре тогава да е във форма. Пое си дълбоко дъх, прогони страховете и тревогите и се присегна към Силата.

* * *

Шумът и трополенето в коридора отдавна бяха заглъхнали, когато Дийн Джинзлър остави електронния бележник и се приготви да си ляга. Денят бе дълъг и странен, изпълнен със странни хора и странни събития и той изпитваше умора — умора, която го бе преследвала през целия му живот.

И в същото време някъде дълбоко в себе си усещаше въодушевление. Въодушевление и страх.

„Изходящ полет“… Най-сетне щеше да зърне отблизо огромния тайнствен проект, заради който Лорана бе напуснала Републиката. Щеше да застане там, където е стояла тя, да види каквото е видяла и тя. А ако имаше късмет, щеше да усети ехо от идеята или целта, която бе завладяла въображението й и на която тя бе посветила живота си. И щеше да види мястото, където бе свършил този кратък живот.

Той се взря в отражението си в огледалото. Зад бръчките все още си личаха чертите на по-младото лице, което се бе присмивало над Лорана и я бе мразило толкова дълго, лице, което я бе изпратило дори без да се сбогуват. Очите й не бяха ли в същото тъмносиво както тези, които сега го гледаха от огледалото? Не помнеше. Но какъвто и да бе цветът, нейните очи не бяха толкова жестоки, в тях грееха топлина и състрадание. Дори и към него, който не го заслужаваше. Но бръчките около устата му тогава ги нямаше. Или може би вече се бяха появили? Горчилката тровеше душата му отдавна.

Също като младата жена, която бе срещнал тази вечер — Мара Джейд-Скайуокър. В нея се усещаше същата горчивина. Въпреки следите от сегашното спокойствие по лицето й бе нужно много време, за да избледнеят спомените й.

Разбира се, някои спомени никога не изчезваха независимо от силния стремеж да бъдат забравени напълно. Той бе живото доказателство за това.

Излезе от банята. И все пак въпреки белезите на жестокостта и цинизма, които бе видял върху лицето на Мара, тъкмо тя бе взела окончателното решение да не го издадат на Формби.

Това го притесняваше. Отдавна се бе научил да не се доверява на състраданието, а състраданието на един джедай бе още по-лошо. Ако се вярваше на старите истории и на пропагандата на Новата република, джедаите бяха способни да познаят що за човек си, с един поглед. Дали можеха да четат мислите и намеренията? Ако бе така, какво бе видяла Мара в него?

Джинзлър изсумтя. Пълни глупости. Как можеше да разгадае чувствата му, след като самият той бе неспособен да ги разбере? Не знаеше. Но може би щеше да му помогне, ако я помолеше. Или просто да реши, че е изчерпала запасите си от милосърдие, и да го предаде на Формби.

Не, вече бе хвърлил зара. Нямаше връщане назад. Единственият изход бе да не се отказва и да устои докрай. И най-добре бе да се държи на разстояние от джедаите.

Изгаси осветлението и се отпусна в леглото. Трябваше Да се опита да прогони спомените достатъчно надалеч, за да заспи.