Тимъти Зан
В търсене на оцелелите (5)

ГЛАВА 5

Мара се взираше вцепенено в щурмоваците, внезапен поток от спомени нахлу в съзнанието й и се понесе като пометени от ураган камъни и отломки. Беше работила с щурмоваци стотици пъти, когато бе Ръката на императора. Беше успявала да ги накара да изпълняват заповедите й, на няколко пъти бе предвождала техни отреди на специални мисии.

Беше наблюдавала как убиват.

Не беше възможно. Нямаше как да е възможно. Елитните щурмоваци бяха избити, изтребени до крак в дългите войни срещу Империята. Клонинговите резервоари, от които бяха създавани, също бяха издирени и унищожени и вече никой не можеше да пусне от бутилката този ужасяващ дух, сеещ смърт и разрушение.

И все пак те бяха тук. Не беше измама, не беше илюзия, не беше плод на развихрилото се въображение. Четиримата стояха като щурмоваци, държаха бластерите си като щурмоваци, бяха облечени в брони на щурмоваци.

Щурмоваците се бяха завърнали.

Младият имперски офицер оглеждаше внимателно залата, ръката му галеше ръкохватката на закачения на хълбока бластер. Един от щурмоваците прошепна нещо и той вдигна глава.

— Аха! — и гласът му звучеше младежки. — Ето къде сте били, джедай Скайуокър. Добре ли сте?

Мара овладя гласа си с върховно усилие.

— Разбира се. Няма проблем. Защо? Той изглеждаше стъписай.

— Чухме свистене на лазерен меч. А това обикновено означава проблеми.

— За кого? — попита остро Мара.

— Просто проблеми — офицерът повъзвърна самоувереността си. — Трябва ли ви помощ да слезете?

— А кой е казал, че искам да сляза?

Той изсумтя и Мара долови раздразнението му.

— Добре — кимна той. — Както искате. Надявах се да си поговорим.

— За какво?

— Ами например за това, какво ви е накарало да се покатерите там горе. Както и да обсъдим цялата тази налудничава мисия.

Мара се присегна със Силата. Не беше лесно да се прочетат мислите на непознат, особено от такова разстояние. Но като че ли младият офицер не таеше притворство. Бе стигнала до същото заключение за Джинзлър и знаеше колко струва простата искреност. Но ако имперските войници все пак бяха дошли да я убият, вече бяха пропуснали най-добрата си възможност. А ако бяха съюзници, нямаше нищо лошо да свалят картите.

— Добре, слизам. И без това приключих.

— Нужда от помощ?

— Не, благодаря — Мара стисна зъби, внезапно й бе хрумнала мисълта, че вероятно той просто очаква още едно тактическо преимущество, преди да заповяда на щурмоваците да открият огън. Беше време за един пресметнат риск. — Но все пак може да подържите лазерния ми меч. Дръжте!

Хвърли меча, младият офицер пристъпи и сръчно го хвана.

Не последва триумфален вик. Нито един от щурмоваците не вдигна бластера си и не откри огън.

Едва сега Мара усети, че е затаила дъх. Вече можеше да диша по-спокойно. Явно наистина не бяха врагове. Поне на този етап.

— Отдръпнете се! — извика тя.

Извърна глава към контролния панел в коридора, присегна се със Силата и натисна бутона. Залата отново започна да се трансформира. Колоната, на която бе увиснала, пое обратно към тавана и тя се хвърли към съседната, отблъсна се от нея и се хвана за един панел на стената. Замря там за миг, за да възстанови равновесието си, и скочи на следващия. След още три панела се приземи на пода.

— Благодаря — протегна ръка към младия имперски офицер, все още нащрек за предателство в последния миг.

Но той разсеяно й подаде меча, вниманието му бе насочено към преобразуващата се зала.

— Доста впечатляващо — залата застина в първоначалния си вид и след това започна да се преобразува в новозададения модел. — Промени ли ти се настроението, натискаш копчето и хоп — озоваваш се в нова зала.

— Малко по-функционално е — отвърна Мара. Отблизо офицерът изглеждаше още по-млад, някъде в средата на двайсетте. Приличаше на хлапе, което си играеше на войници. — Формби не ви ли обясни предназначението й? Как изглеждаше залата, когато пристигнахте?

— Не сме говорили с Формби много. Нито пък с останалите чиси. Опитваме се да се правим на невидими — той се усмихна. — Струва ми се, че генерал Драск не е много щастлив от присъствието ни тук.

— Като че ли съвсем малко неща могат да ощастливят генерал Драск — Мара пристъпи към контролния панел и натисна копчето за връщане на залата в първоначалния й вид. Извърна се към останалите: — Ще ми кажете ли кои сте, или трябва да гадая?

— О, извинявайте — младежът изведнъж се стегна. — Командир Чак Фел, воин на Ръката. Ако не се лъжа, познавате баща ми.

— Много добре си спомням срещата ни — усмихна се Мара.

— Сигурна съм, че барон Фел не ме е забравил.

— Помни ви с огромно уважение и възхита — увери я Фел.

— Помоли ме да ви предам поздравите му и да ви кажа, че той все още се надява някой ден да се присъедините към Империята на ръката.

— Благодаря, но мисля, че приключих службата си към Империята. Значи сте знаели, че ще бъда тук?

— Поне се надявахме. Адмирал Парк спомена, че двамата със Скайуокър сте поканени, макар че не бе сигурен дали имате желание и дали ще успеете да дойдете.

— Не ви ли каза, че се свързахме с него преди няколко дни?

— Не. Явно е станало след нашето заминаване. Може би е решил, че не е нужно да изпраща съобщение.

— А останалите господа? — Мара изгледа смълчаните щурмоваци.

— Да, отново щях да забравя — Фел посочи ескорта си. — Седми отряд от петстотин и първи имперски легион.

Мара усети присвиване под лъжичката. Петстотин и първи имперски легион: личната гвардия на Вейдър по време на бунта — „Юмрукът на Вейдър“. При появата му в някоя звездна система бунтовническите сили и корумпираните длъжностни лица се спасяваха с бягство. Всички обитатели на галактиката и дори невинните случайни наблюдатели бързо се бяха научили да отстъпват при вида на белите брони. Предразсъдъците на императора към нехуманоидите се бяха предали на щурмоваците, но най-ревностни в това отношение бяха войниците от петстотин и първи легион.

И точно този легион Парк бе съживил за Империята на ръката. Това говореше много за начина, по който адмиралът смяташе да управлява.

— Явно старата поговорка ще се окаже истина. Старите легиони никога не умират.

Фел сви рамене.

— И какво точно правехте тук?

Мара се огледа. Все още не се виждаше никакъв чис, но това нямаше да продължи дълго.

— Не тук. Елате с мен.

Тя им обърна гръб и тръгна по коридора. Те я последваха, без да се оплакват и да задават въпроси.

Връзката между нея и Люк не бе толкова силна и ясна, както предполагаха повечето хора в Новата република, които я смятаха едва ли не за телепатия. Но той долови, че Мара се връща и води със себе си гости. Разбра обаче кои са, едва като отвори вратата.

Както обикновено, бързо се окопити.

— Здравейте — кимна спокойно. — Аз съм Люк Скайуокър.

— Командир Чак Фел — сведе глава в отговор младежът. — Моят ескорт, седми отряд от петстотин и първи имперски легион.

Люк също разпозна името на легиона, но не го показа.

— За мен е чест, командир. Заповядайте, влезте.

— Само командирът — намеси се Мара. — Няма място за всички, а и не бих искала хората на Драск да видят щурмоваци да се мотаят около нашата каюта.

— Права сте — съгласи се Фел и махна на щурмоваците. — Върнете се на кораба.

— Слушам — отвърна един от тях с безизразен автоматичен глас. Четиримата се обърнаха в прекрасен синхрон и се отдалечиха по коридора с маршова стъпка.

— Е… — Мара затвори вратата. — Да започнем с вас, командир. Какво правите тук?

— Нали вече ви казах — Фел се настани в едно кресло. — Адмирал Парк не бе сигурен дали ще дойдете, така че ме изпрати като негов представител.

— И Формби не е имал нищо против? Командирът сви рамене:

— Видя ми се напълно доволен. Както вече споменах, единствено генерал Драск се опита да възрази.

— Той не изглежда особено щастлив и от нашето присъствие — обясни Люк.

— Нито пък от посещението на посланик Джинзлър — вметна Мара, наблюдавайки зорко Фел.

Не последва никаква реакция при споменаването на името.

— Да, забелязахме — отвърна Фел. — Честно казано, Драск май никого не харесва. Със сигурност не си пада по хуманоидите. А вероятно не харесва и самия Формби.

— И защо Парк е изпратил вас и щурмоваците, вместо да дойде самият той? — попита Мара. — От думите на Формби човек би останал с впечатление, че посещението на останките на „Изходящ полет“ ще бъде най-грандиозното дипломатическо събитие на годината. Или на Парк просто му харесва да дразни чиските генерали?

— Аз за нищо на света не бих искал да ги дразня нарочно — в съзнанието на Фел нещо трепна. — Всъщност не съм сигурен защо точно сме тук.

Лъжа. За Мара не бе необходимо да поглежда съпруга си, за да разбере, че той също я бе усетил.

— Добре — Люк с нищо не издаде, че са хванали извъртането на Фел. — Да започнем от другаде. Защо Парк не спомена нищо за вас?

Фел поклати глава:

— Не знам. Предполагах, че го е сторил. Това поне май бе истина.

— Но… — започна Мара.

— Почакайте малко! — прекъсна я Фел. — Отговорих на толкова много въпроси. Сега е ваш ред. Защо се бяхте покатерили на тавана на залата?

Мара вече бе решила, че няма смисъл да се прави на ударена по този въпрос. Ако Фел бе замесен в инцидента с кабела, то вече знаеше за случилото се. А ако не беше, нямаше никаква причина да не му кажат.

— При пристигането ни имаше инцидент — обясни тя. — От тавана падна един тежък кабел и замалко не се стовари върху съпруга ми.

Фел извърна поглед към Люк и го огледа преценяващо.

— Не успя да ме удари — увери го Люк. — Но както каза Мара, размина ми се на косъм.

— Исках да проверя дали кабелът е бил нарочно срязан — продължи Мара. — Но той беше прикрепен обратно на мястото си и затова се наложи да си поиграя на катерица.

— И какво открихте?

— Няма следи да е бил отрязан, но също така няма как сам да се е скъсал. В тавана имаше дупка, сякаш е бил държан в примка.

— Аха — измърмори замислено Фел. — Искате да кажете, че някой го е държал в примка, за да го пусне в подходящия момент. А сигурна ли сте, че не са сменили целия кабел?

Мара поклати глава:

— Белязах го с лазерния меч. Съвсем леко го драснах по обшивката, но не греша: същият кабел си е.

— Значи подозирате, че е било преднамерено нападение, маскирано като нещастен случай? Също като…

Фел млъкна.

— Като какво? — настоя Мара.

Фел се изчерви:

— Съжалявам. Не биваше да ви казвам. Адмирал Парк ни изпрати, защото подозираше, че ще сте в опасност при това пътуване — усмихна се смутено. — Ние сме тук като ваша охрана.

Мара сепнато се извърна към Люк и видя на лицето му отразена собствената й изненада. Но за разлика от нейната неговата бе примесена с искрица веселие. Той очевидно се забавляваше.

— Много мило от страна на адмирал Парк — обяви раздразнено Мара. — Предлагам веднага да се върнете и да му предадете нашите благодарности.

— Но, джедай Скайуокър….

— Хич не ми минават тия с „джедай Скайуокър“! — сряза го тя. — Не ни трябва отряд щурмоваци да ни следва по петите. И без това Драск ни гледа намръщено. Така че се качвайте на черупката си и изчезвайте.

Фел изглеждаше обиден.

— Страхувам се, че не е толкова лесно. Ние сме тук да ви защитаваме…

— А ние нямаме нужда от защитата ви.

— Да, напълно съм съгласен. Самата идея ние да защитаваме един джедай… Но все пак аз изпълнявам заповедите на Империята, не вашите.

— Освен това Формби вече им е разрешил да участват в мисията — изтъкна Люк.

— И какво от това? Люк сви рамене:

— С теб се питахме дали Формби не използва тази мисия като претекст за установяването на пълни дипломатически отношения с Новата република. А може да се опитва да стори същото и с Империята на ръката.

— А какво те кара да мислиш, че Парк иска дипломатически отношения с чисите?

— Искаме — обади се Фел. — И то много.

Мара го изгледа намръщено. „От другата страна дебнат стотици гибелни заплахи, които биха смразили кръвта в жилите ви, ако знаехте за тях“.

— Добре — процеди през зъби тя. — Корабът не е мой. Щом искате да сте тук, стойте. Само не ми се пречкайте на пътя.

— Разбрано — кимна Фел. — Искате ли да се опитам да разследвам кой би искал да навреди на майстор джедай Скайуокър?

— В никакъв случай! Сами ще се оправим. Вие изобщо не се намесвайте.

Имперският офицер се усмихна.

— Както кажете — той се изправи. — Извинете ме, трябва да се върна и да се приготвя за вечерята.

— Ще се видим там — каза Люк.

— Радвам се, че си поговорихме — Фел излезе и затвори вратата.

— Чудесно! — изръмжа Мара. — Само това ни трябваше — лична охрана.

— Не е толкова зле — опита се да я успокои Люк. — Все едно са ни последвали ногрите.

— Разбира се, че е по-зле. Ногрите поне знаят как да минават незабелязано. Да си виждал щурмовак, който да не изпъква в обстановката като ууки на официална вечеря?

— Е, те са тук и най-добре ще е да свикнем с тях. Какво откри за кабела?

— Бил е откачен нарочно — прие с неохота смяната на темата Мара. Не бе приключила с Фел, но бе достатъчно практична да си даде сметка, че сега трябва да разрешат по-важния въпрос. — В тавана имаше дупка, откъдето е минавала примката за кабела.

— Значи капанът е бил задействан дистанционно?

— Разбира се. Което означава, че самият Драск може да е натиснал копчето.

— Или Фийса — изтъкна Люк. — Тя бе в най-добра позиция да прецени момента.

— Но тя е помощник на Формби. А Формби иска да сме тук.

— Дали наистина е така? Или просто изпълнява заповеди, с които той лично не е съвсем съгласен?

— Прав си — призна Мара и извика в паметта си срещата с аристокра. — Макар че не съм сигурна. Той изглежда искрено доволен от присъствието ни.

— Да, но все пак крие нещо. Напрегнат е, което обаче може да се дължи на това, че му се налага да се разправя с толкова много гости наведнъж.

— И на това, че отговорността за бъдещите дипломатически отношения на чисите лежи изцяло върху плещите му?

— Така е — съгласи се Люк. — Но ако махнем Формби от списъка със заподозрените, кой остава? Драск?

— Остават всички, с изключение на джеронците — поправи го Мара. — И то само защото тогава още не бяха пристигнали. Може да е бил Драск, Джинзлър, Фел или някой от щурмоваците — тя изсумтя. — Петстотин и първи легион! Точно него ли намери да съживи Парк? Старите легиони умират трудно.

Люк нехайно сви рамене.

— Не са само старите легиони — прошепна той.

— Какво искаш да кажеш? — настръхна Мара.

— Просто забелязах колко лесно се връщаш към старата си роля на имперски командир. Доведе ги тук, изпрати щурмоваците да си ходят и направо каза на Фел какво искаш от него.

— И какво от това? — сви рамене Мара. — Да съм се срамувала да заповядвам на когото и да е било?

— Не, не си. Просто отбелязвам колко лесно възприе ролята. Не казвам нищо повече.

— По-добре не си го и помисляй — предупреди мрачно Мара. Но все пак усещаше нещо друго, спотаено зад думите му.

Нещо в поведението й го бе притеснило. Първоначалният й импулс бе да изяснят нещата веднага, да настоява да изкаже мислите си открито, за да има възможност да отхвърли притесненията му едно по едно. Но нещо я възпря. Вероятно усети, че моментът и мястото не са подходящи за подобен разговор. Или просто не бе сигурна, че ще може да успокои тревогите му. В известен смисъл Люк беше прав. За нея бе лесно да влезе отново в старата си роля. Беше хубаво отново да си има работа с войници, които приемат заповедите безпрекословно, вместо със сбирщина от хора, ботанци, деваронианци и монкалмаарианци с различни предразсъдъци и предубеждения, които понякога изпълняваха нарежданията, както им е угодно. „Приключих със службата си към империята“, бе казала тя на Фел. Наистина ли бе така?

— Както и да е, най-добре да отидем до „Меча на Джейд“ и да видим дали ще намерим някакви по-официални дрехи — продължи Люк. Очевидно и той не гореше от желание да разискват въпроса. — Времето за вечеря наближава и скоро Фийса ще дойде да ни вземе.