Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Междузвездни войни (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Survivor’s Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (10.01.2007)

Издание:

ТИМЪТИ ЗАН, В ТЪРСЕНЕ НА ОЦЕЛЕЛИТЕ

STAR WARS, КНИГА 6

Редактор Румен Стефанов

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Станислав Иванов

Коректор Юлия Шопова

Първо издание Формат 84x108/32. Печ. коли 23,5

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД“, СОФИЯ, 2005

бул. „Цариградско шосе“ № 47

Печат „ИНВЕСТПРЕС“ АД

 

Copyright © 2004 by Lucasfilm Ltd. & © or TM where indicated. All Rights Reserved. Used Under Authorization.

Всички права са запазени. Търговска марка и текст © 2004 Lucasfilm Ltd.

STAR WARS: Survivor’s Quest

TIMOTHY ZAHN Illustrations A.J.Kimball

© Владимир Молев, превод, 2005 г. © Книгоиздателска къща Труд, 2005 г.

ISBN 954-528-488-9

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на сюжетни разделители

ГЛАВА 21

Люк присви крака, оттласна се и изскочи от вратата, зад която се бе скрил. Пробяга няколко метра по коридора, отблъсквайки изстрелите с лазерния меч, и свърна в следващото помещение.

Озова се в стара спалня, превърната в зала за игра. В ъгъла се бяха сгушили няколко изплашени млади двойки.

— Спокойно — опита се да им вдъхне кураж той. — Засега сте в безопасност.

Не му отговориха. Той въздъхна и предпазливо надникна в коридора. Беше се надявал необяснимото недоверие към джедаите да се е запазило само сред хората, които са били свидетели на унищожаването на „Изходящ полет“. Но каквато и да бе причината за омразата им, те бяха успели да я предадат и на следващите поколения.

За нещастие, ако Джинзлър бе прав, нямаше да е безопасно да остави тук Евлин. Явно щеше да се наложи да я водят със себе си чак до турболифтовете.

Зад него Мара подаде сигнал, че са готови. Той вдигна лазерния меч и отново излезе в коридора. Вагаарите откриха огън. Двамата с Мара вероятно не намаляваха кой знае колко числеността им с маневрите си, но поне със сигурност ги караха да отстъпят.

Зад него се чуха стъпки, Мара и Евлин се скриха в помещението, от което той бе изскочил преди миг.

— Готово! — извика Мара. Люк се прибра при тях.

— Добре ли сте?

— Да — кимна Мара. Евлин изглеждаше доста развълнувана, но иначе май бе невредима. — Забеляза ли, че вагаарите си имат собствена система за заглушаване?

— Не — отвърна намръщено Люк. — Кога са я включили?

— Преди няколко минути. Опитах се да се свържа с Фел, но не успях.

— Страхотно!

— Не толкова, колкото си мислят — Мара извади един стар предавател от колана си и му го подаде. — Все още може да поддържаме връзка с Пресор и охранителите.

— Е, и това е нещо — Люк закачи предавателя на колана. — Според теб какво са замислили?

— Не знам. Може би просто Биърш е решил, че му е писнало от нашите координирани атаки.

— Може — кимна мрачно Люк.

— Но Фел и щурмоваците остават сами.

Долови загрижеността на съпругата си. Очевидно се бе привързала към имперските войници.

— Няма да е зле да поускорим темпото — предложи тя. Люк пристъпи отново до вратата.

— Да започваме тогава…

* * *

Изстрелът проби бронята на първия вагаарец и той се люшна назад, а оръжието му продължи да стреля напосоки. Нещо изсвистя край главата на Фел, който бе коленичил в коридора. Той потрепери, но вкара нов пълнител в бластера си. Един вагаарец по-малко, оставаше още цяла колона.

— Докладвайте! — заповяда той и отстъпи крачка назад, стремейки се да не се излага на вражеския огън.

— Държим се — отвърна бодро Куката. Но цялата бодрост в галактиката не можеше да прикрие факта, че щурмовакът е ранен, и то лошо.

Враговете бяха много, огънят им — силен и яката сплав на бронята започваше да поддава. Облак бе престанал да отговаря на въпросите и заповедите, макар да бе на крака и да продължаваше да стреля. Офицерът подозираше, че Куката не е в по-добро състояние. Фел и Драск все още не бяха ранени, но това бе единствено въпрос на време, а дори и един точен изстрел щеше да е достатъчен, както си бяха без броня. Само ако можеха да използват гранатите… Щурмоваците носеха пълен комплект заедно с устройства за изстрелването им, което се поставяше на бластерите. Проблемът бе, че една експлозия сред тръбите с охлаждащи флуиди вероятно щеше да убие нападателите, защитниците и половината колонисти. Дори и стрелянето с бластери тук бе рисковано.

И на всичкото отгоре вагаарите заглушаваха предавателите им. Единствената загадка бе защо не го бяха направили по-рано.

Бяха затворени в тесен коридор, заобиколени отвсякъде с врагове и без средство да повикат помощ.

Фел се прицели в следващия вагаарец и си помисли, че вероятно ще умре. Странно усещане. Смъртта е нещо неизбежно по време на битка, много пъти бе виждал през люка на изтребителя връхлитащите го вражески кораби и се бе питал дали това не е сетният му час. Но в космоса човек винаги има шанс да оцелее, дори изтребителят му да бъде взривен на парчета. А тук нямаше никакъв шанс. Ако бластерите на вагаарите го уцелеха, щеше да умре.

Да умре…

— Къде е втората врата? — извика в ухото му Драск. Фел се огледа, за да установи къде се намират.

— Няколко метра по-назад. От същата страна както предишната.

— Ясно.

Фел продължи да стреля, спокойствието на чиса го учудваше. Изходът към машинната зала бе в другия край на коридора и докато стигнеха до него, численото превъзходство на вагаарите щеше да си каже думата. Но вратата към преддверието на турболифта бе само на няколко метра. И Драск бе заповядал да тръгнат натам.

Преддверието щеше да е пълно с вагаари, разбира се. Както навсякъде наоколо. Но там поне щяха да имат малко повече пространство за маневриране. И може би джедаите щяха да пристигнат навреме. Може би.

* * *

Лекарката се изправи и поклати глава:

— Съжалявам, посланик, нищо повече не мога да направя.

Джинзлър безмълвно кимна, свел поглед към операционната маса. Формби лежеше неподвижно, със затворени очи, дишането му бе пресекливо. Лекарката бе успяла да спре кръвотечението, макар тук-там през превръзките все още да се процеждаха тънки струйки. Но чисът вече бе загубил доста кръв и нямаше начин да му бъде прелята. Поне докато не се върнеха на „Посланик Чаф“ или не откриеха чис със същата кръвна група. При положение че някой на борда на кораба все още бе жив.

— Ами бакта? — вдигна глава към лекарката той. — Нямате ли бакта?

Тя го изгледа изненадано:

— Сигурно се шегувате! По-голямата част от бактата бе унищожена още по време на битката. Последните запаси свършиха преди повече от двайсет години.

— Посланикът не се шегува — обади се мрачен глас от ъгъла. — Напълно сериозен е.

Джинзлър се извърна. Съветник Кийли придържеше превръзка към лакътя си, беше се наранил по време на битката в заседателната зала.

— Посланик Джинзлър е приятел на всички — продължи Кийли, впил поглед в пода. — Не знаехте ли? Приятел е на синьокожите, на джедаите и дори на убийците вагаари. Да, посланик Джинзлър харесва всички — изгледа го обвинително. — Вашите приятели джедаите бързат да стигнат до турболифта именно заради този, синьокожия, нали? За да го закарате на кораба и там да го закърпите. А след това ще отлетите и ще ни оставите да мрем.

— Не е вярно! — Джинзлър едва удържаше гласа си спокоен. Беше се съмнявал в психическото здраве на Кийли още преди вагаарите да бяха насъскали вълкодавите си, но сега съмненията му се превръщаха в увереност. — На борда на чиския кораб има специалисти, които ще ни помогнат в борбата срещу електрическите червеи. Колкото по-бързо ги доведем тук, толкова по-скоро ще възстановим операционната система на кораба ви.

Кийли изсумтя:

— А, да. Звучи толкова логично — изправи се рязко. — Все пак професията ви е да лъжете хората, нали?

— Седни, Кийли!

Джинзлър изви глава към приемната, където бяха Улиър и Таркоса. Двамата мъже гледаха намръщено Кийли.

— Седни — повтори Улиър. — Или по-добре се върни в стаята си.

— Но той е лъжец, Час — настоя Кийли. — Лъже ни в очите!

— Възможно е — съгласи се студено Улиър. — Но сега седни. За момент двамата приковаха погледи, след това Кийли изсумтя шумно и се отпусна в креслото си.

— Лъжец — прошепна той и отново впи поглед в пода. Лекарката погледна Джинзлър и на него му се стори, че долавя ново напрежение в лицето й.

— Ще направя изследване на кръвта му. Възможно е да успея да синтезирам някаква плазма за него. Няма да е като истинска кръв, но е по-добре от нищо.

— Със сигурност ще помогне — кимна Джинзлър. — Благодаря.

Лекарката се усмихна за миг и се отдалечи. Фийса се намърда на нейното място до операционната маса, лицето й бе набраздено от тревога.

— Ще се оправи — опита се да я успокои Джинзлър, макар да си даваше сметка, колко малко вероятно бе аристокра да се възстанови. Може би Кийли бе прав и той наистина бе лъжец. — Организмът му е силен и кръвотечението вече е спряно. Ще се оправи.

— Знам — Фийса се опита да се усмихне, въпреки че очевидно също си даваше сметка за сериозността на положението. — Просто…

— Той ти се пада роднина, нали? — смени темата Джинзлър. — Така и не разбрах какви точно са връзките в чиските управляващи фамилии.

Тя го гледаше невиждащо.

— Деветте управляващи фамилии са като всички останали. Кръвното родство и заслугите осигуряват напредък в йерархията. Както във всички останали семейства — отново сведе поглед към Формби. — Това не биваше да се случва. Не го бяхме планирали.

Формби поотвори очи:

— Стига, Фийса — прошепна той. — Замълчи.

— Какво? — възкликна озадачено Джинзлър. — За какво говори той?

Фийса извърна глава:

— За нищо — отвърна тя, гласът й изведнъж прозвуча приглушен.

По гърба на Джинзлър полазиха тръпки.

— Фийса? Какво става?

— Моля ви, посланик — прошепна Формби. — Ще ви… разкажа всичко… после. Не сега… — главата му падна на една страна, натам, където Кийли седеше, впил поглед в пода, и си мърмореше тихо.

В гърлото му сякаш заседна буца, изведнъж се сети за разговора зад барикадата. „Наистина ли не знаехте кои са?“, бе попитал Улиър. „Естествено, бе отвърнал възмутено Джинзлър. Да не мислите, че иначе щяхме да ги вземем с нас?“ Тогава Улиър бе казал: „Някои от вас спокойно биха го сторили. Например наследниците на тези, които се опитаха да унищожат «Изходящ полет» преди петдесет години“. И тогава внезапно Фийса се бе намесила и бе сменила темата.

„Наистина ли не знаехте кои са? Наистина ли не знаехте кои са?“

— Добре, аристокра — прошепна той, усещайки как целият изтръпва. — После ще поговорим.

* * *

— Ето там! — извика Драск. — Погледнете!

Фел изненадано се извърна надясно. До такава степен бе вглъбен в усилието да запази живота си, че не бе забелязал кога бяха стигнали до вратата. Стреля още два пъти в сервизния коридор и рискува да потърси с поглед копчето за отваряне. Ето го, на половин метър над главата му.

— Кука! — извика той. — Зашеметяваща граната!

— Шак! — прошепна през пресъхнало гърло щурмовакът. „Шак“ на ейскарийски означаваше „слушам“. Очевидно Куката бе твърде съсредоточен в задачата си да се задържи на крака, за да превежда на основния език. Фел се надяваше щурмовакът да не забрави да свали предпазителя на гранатата, преди да я хвърли.

— Готови… — пое си дълбоко дъх и натисна копчето. — Хвърляй!

Вратата със скърцане започна да се отваря. Вагаарите отвън се извърнаха към източника на шума и Куката хвърли гранатата. Фел докосна копчето отново и панелът неохотно пое обратно, механизмът едва не блокира при двете противоречащи си команди… И в този миг стената на сервизния коридор като че ли цялата се изви навътре от експлозията на гранатата.

— Сега! — извика Фел, натисна копчето за трети път, превключи бластера на автоматична и изпразни пълнителя във вагаарите в коридора. Вратата се отвори изцяло и той се шмугна навън.

Приземи се на пода в преддверието на турболифта между двама вагаари, които лежаха в безсъзнание. Изправи се на крака, пренебрегвайки болката в изтръпналите мускули, обърна се и помогна на Драск да се измъкне навън.

— Какво беше това? — попита чисът и замаяно прекрачи проснатия вагаарец в краката си.

— Зашеметяваща граната — отвърна Фел, огледа се и пъхна нов пълнител в бластера. — Зашеметява всичко живо за няколко минути.

— Значи след това те ще се събудят? — попита Драск. Куката се показа на прага и Фел го сграбчи за ръката, за да го задържи да не падне, присвил очи при вида на десетките пукнатини и дупки в обезобразената броня. — Що за оръжие е това?

— Такова, което се използва, когато не си сигурен дали врагът не държи заложници — отвърна ядосано Фел. Облак още се бавеше, Фел се присегна, сграбчи го и го издърпа през отвора. — Хайде, да изчезваме от тук.

Но вече беше късно. Вагаарите започваха да се изправят и да се прицелват в нападателите. При скоростта, на която в момента бяха способни Куката и Облак, едва ли щяха да стигнат до кабината, преди врагът им да се възстановеше напълно. Оставаше им само една възможност — да останат на мястото си и да се опитат да унищожат колкото се може повече вагаари, преди да загинат.

— Слушайте! — обади се напрегнато Драск. — Чувам приближаването на турболифт!

Фел наостри уши и долови скърцането. Вероятно кабината бе пълна с врагове, но ако успееха да ги изтребят, преди да се усетят, поне щяха да си осигурят някакво прикритие.

А ако вагаарите в преддверието не се съвземеха в следващите две минути, те можеха да се качат в турболифта и да се измъкнат.

— Напред — ръгна той Драск и побутна Облак.

Поеха сред зашеметените вагаари, щурмоваците се олюляваха като пияни и Фел правеше всичко възможно, за да им помогне да вървят по-бързо. Драск явно не го бе грижа за ранените, затова измина разстоянието значително по-бързо и вече бе пред вратата, когато тя се отвори. Пъхна чарика си вътре и понечи да стреля, но се спря.

— Празна е! — извика той, обърна се и откри огън по вагаарите, които започваха да се изправят. На сантиметри от главата му профуча изстрел, но той невъзмутимо се прицели и свали вагаареца, който бе стрелял. — Побързайте!

Чисът повали още трима вагаари, докато Фел и щурмоваците влизаха в кабината.

— Готово! — извика офицерът и набута щурмоваците навътре. Вражеският огън все още бе доста хаотичен, но вагаарите всеки момент щяха да се окопитят и да си поправят мерника. — Натиснете копчето!

— Към складовото ядро ли? — попита Драск, без да спира да стреля.

— Да — каквито и подкрепления да бе довел Биърш, те несъмнено щяха да са на К-4 и точно в момента изобщо не му се искаше да попада на тях. — Хайде, натиснете го!

Драск се подчини. Не последва нищо. Генералът пробва отново, след това натисна и копчето за К-4. Пак нищо.

— Какво става? — извика Фел.

— Не работи! — изрева Драск. — Вагаарите са го блокирали! Вражески залп затрополи по вратата.

— Насам! — той сграбчи Драск за ръката и го издърпа навътре. Е, това беше краят. Врагът бе предусетил хода им и сега те бяха хванати в капан, от който нямаше измъкване.

Фел бе подвел хората си, бе подвел адмирал Парк, аристокра Формби и останалите чиси.

Но ако врагът очакваше да загинат мирно и тихо, то щеше да бъде жестоко разочарован. Облак и Куката лежаха на пода в безсъзнание, бластерите висяха свободно в отпуснатите им ръце. Фел сграбчи оръжието на Облак, погледна нивото на пълнителя и се завъртя към вратата. Навън вагаарите се движеха уверено и се приготвяха за финален щурм. Фел се прицели през вратата, стегна се и…

Изведнъж таванът на кабината се продъни сред ужасяващ трясък от изпочупен метал и пластмаса. Фел инстинктивно се сгуши и притвори очи. Изстрелите замлъкнаха за миг, той се извърна и премига смаяно. Пред него, на прага на кабината, сред прахоляка и отломъците стояха двама щурмоваци.

Наблюдател и Сянка бяха пристигнали.

В преддверието на турболифта бяха останали трийсетина вагаари. Нямаха никакъв шанс. Двамата щурмоваци стояха рамо до рамо на вратата, свежи и готови за бой, посрещаха изстрелите, без да трепнат, и систематично унищожаваха противника.

Фел се отпусна на пода до Куката и Облак, бластерът падна от ръката му, напрежението от битката за оцеляване бавно започваше да го напуска. И едва сега цялото му тяло изтръпна от болка от десетките рани по ръцете, краката и гърдите. Очевидно все пак не бе невредим.

След края на сражението му бе необходима помощта на Драск, за да успее да се изправи на крака.

* * *

Двамата вагаари стреляха отново, но изстрелите отскочиха от острието на лазерния меч. Люк продължи решително напред, като оставяше Силата да води ръката му, скъсявайки разстоянието между него и нападателите. Престрелката в далечината бе затихнала преди минута. Концентрацията, необходима за отклоняването на вражеския огън, ограничаваше сетивата му и той не знаеше какъв бе изходът от сблъсъка, но като че двамата с Мара бяха закъснели.

Вагаарите усилиха огъня. Той стисна зъби, трябваше да устои на атаката им…

Изведнъж към писъка на бластерите им се прибави трещенето на по-съвременни оръжия. За миг двата звука се извисиха в смъртоносен дует и след това всичко утихна.

— Люк? Мара?

Люк свали лазерния меч, гърдите му се вдигаха учестено, той премига да проясни зрението си и отново отвори съзнанието си за околния свят. Гласът и излъчването бяха много познати…

— Тук сме, Фел — извика Мара и се появи зад гърба му, следвана от Евлин. — Хайде Люк, те са ранени.

Люк разтърси глава, избърса потта от челото си, прибра лазерния меч и ги последва надолу по коридора. Вече усещаше болката, която се носеше на вълни към тях. Двете групи се срещнаха на следващия завой до телата на тримата вагаари, които Люк бавно бе карал да отстъпват.

— Тези последните ли са? — посочи с бластера си един от щурмоваците.

— Доколкото знам — отвърна Люк и ги изгледа със загриженост, примесена с възхита. Четиримата щурмоваци сякаш излизаха от ада на войната, лъскавата им броня бе почерняла и надупчена. Гръдните плочки на двама от тях бяха почти напълно изпарени, а самите те бяха ранени най-малко на десетина места. Беше трудно за вярване, че изобщо все още са живи, да не говорим, че едва се крепяха на краката си. Фел също не изглеждаше в превъзходна форма и макар да вървеше сам, Драск бе край него, готов да го подкрепи, ако залитне. — Виждам, че не сте стояли със скръстени ръце.

Думите му бяха простички, но съответстваха на нехайното достойнство, което излъчваха шестимата смелчаци.

— Съжалявам, че не успяхме да дойдем по-бързо.

— Е, справихме се някак — гласът на Фел бе скован, очевидно се стремеше да не показва изгарящата го болка. — Страхувам се, че оставихме доста голяма каша край турболифта.

— Не се тревожете, ще се погрижим. Знаете ли къде е Биърш?

— Не сме го виждали — Фел погледна въпросително другарите си и те безмълвно кимнаха. — Сигурно е успял да стигне до К-4, преди да се справим с ариергарда.

— С ариергарда ли? — възкликна Мара. — Да не би да има още?

— Със сигурност — отвърна един от щурмоваците. — Чухме ги да човъркат нещо в шахтата на турболифта, когато идвахме насам.

— Едва ли сте успели да ги преброите? — обади се Люк. Щурмовакът поклати глава:

— Бяхме твърде заети, за да им обърнем внимание.

— Аз направих няколко груби изчисления — каза Драск. — Предвид на размера на трите затворени помещения на совалката на вагаарите смятам, че Биърш може да разчита на около триста войници.

Люк подсвирна:

— Триста? Били са натъпкани като сардини.

— С тяхната техника на хибернация е напълно възможно.

— И какво правеха в шахтата на турболифта? — обади се внезапно Евлин.

Всички се извърнаха към нея:

— Какво? — попита Фел.

— Казахте, че са били в шахтата на турболифта. Не сте ги преброили, но поне не погледнахте ли да видите какво правят?

Двамата по-невредими на вид щурмоваци се спогледаха.

— Не — призна единият. — Човъркаха нещо по пилона, но не видяхме какво.

— Тогава ни висяха по-важни неща на главата — добави другият.

— Е, да понапрегнем малко мозъците си — каза Люк. — Какво би могъл да измисли Биърш?

— Има по-бърз начин да го разберем — обади се Мара, наведе се до един от мъртвите вагаари и издърпа шлема му. — Нека го попитаме.

Огледа различните копчета по шлема и включи вградения предавател.

— Здравей, Биърш — заговори тя в микрофона. — Тук е Мара Джейд-Скайуокър. Как е положението?

Последва дълга пауза.

— Биърш? — извика тя отново. — Хайде, вагаари, съвземете се малко.

— Съжалявам, но генерал Биърш не може да ви отговори в момента — отвърна смътно познат глас. — Значи все още си жива, Джейд?

Люк се намръщи. „Генерал Биърш“, гледай ти!

— А, Естош! Ние все още сме живи, ти също — страхотен ден за всички нас.

— Не за всички, джедай — отвърна със злобно задоволство Естош. — Но за вагаарите това наистина е прекрасен ден. Къде си?

— В един напълно прочистен от вагаарите крайцер. Искаш ли да ти кажа къде точно?

— Няма нужда. Вече знам — в коридора пред охлаждащото помещение на втория турболифт.

Люк изненадано погледна към табелката на най-близката врата. Очевидно шлемовете на вагаарите бяха с прецизни локатори.

— Какво искаш да кажеш с това „напълно прочистен от вагаари“? — продължи Естош.

— Не се ли сещаш? Ариергардът ти е унищожен. До последния боец.

— Нима? Интересно. Явно вие, джедаите, сте по-добри, отколкото предполагах. Грешката е моя.

— Грешка, за която платиха други — изтъкна Мара. — Но сигурно това е в реда на нещата. Не си чак толкова смел, че да дойдеш тук да рискуваш живота си, нали?

Естош мелодично цъкна с език.

— Благодаря за поканата, но съм принуден да откажа. Върховният главнокомандващ не поема рисковете на обикновения войник. Всеки със задълженията си.

— Върховният главнокомандващ, а? Впечатлена съм. Като говорим за дълг и задължения, не си жертвал повече от четирийсет от подчинените си за неколкостотин човека и неколцина чиси, нали?

— Разбира се. Почакай, майстор Скайуокър с теб ли е? Люк се поколеба, усещаше капана във въпроса. Естош бе готов да говори, но само ако бе сигурен, че зад гърба му не се промъква джедай.

От друга страна, ако Люк се обадеше, свободата на движенията му щеше да бъде ограничена, поне за времетраенето на разговора. А тъй като Фел и щурмоваците почти не се брояха, нямаше да е добра идея двамата с Мара да се задържат на едно място.

Мара бе стигнала до същия извод. За щастие бе измислила и как да решат проблема. Усмихна се подигравателно, измъкна дадения от Пресор предавател и вдигна вежди.

Люк кимна, тръгна по коридора към кърмата и извади същия предавател от колана си. Мара включи своя, доближи го до микрофона на шлема и кимна.

— Да, тук съм, Естош — заговори в предавателя Люк. — Какво искаш?

— Нищо особено — отвърна нехайно Естош, гласът му се чуваше по-слабо. Люк продължи към преддверието на турболифта. Сега бе моментът да провери какво точно бяха правили там вагаарите. — Просто не исках да се налага после да повтарям всичко. Прав си, наистина дойдохме да си отмъстим. Но не и на шепата изнемощели хора, които скоро ще умрат. Не, нашето отмъщение е към целия народ на чисите.

Колонистите вече започнаха да излизат от скривалищата и кътчетата, където се бяха спотаили до този момент. Щом зърваха Люк, повечето от тях веднага се скриваха обратно.

— Много хубаво е човек да си поставя високи цели в живота — отбеляза Мара. — Но на мен не ми се вярва особено нещо на борда на „Изходящ полет“ да ви помогне да съборите Чиското господство. Или вагаарите имат навика да използват високопарни думи без покритие?

— Подигравай се колкото си искаш, джедай. Но аз съм горе, а вие сте там долу.

Люк вече бе стигнал до преддверието на турболифта. Кабината бе затрупана с мъртви вагаари, в тавана й бе пробита дупка. Той влезе вътре и се извърна да натисне бутона.

И едва в този миг видя, че Евлин го бе последвала.

Той премига изненадано и изключи микрофона на предавателя.

— Какво правиш тук? — попита той строго.

— Исках да помогна.

В първия момент понечи да я прати обратно при Мара, където щеше да е в безопасност. Единственият начин да разбере какво са замислили вагаарите, бе да се качи на К-4. Ако там бяха оставили часови, щеше да е доста опасно.

Но нещо в изражението на момичето разбуди стари спомени…

— И по-нагоре от това няма да стигнете — прозвуча от предавателя гласът на Мара, тонът й бе внимателно подбран, за да изкара Естош от кожата му. — Да не би да си забравил, че сме в Редута?

— Искам да дойда с теб — продължи Евлин. — Моля те!

Люк се усмихна. „Искам да дойда с теб“. Все още помнеше с какво нетърпение бе изрекъл тези думи на първата „Звезда на смъртта“. Но Оби Уан Кеноби му бе отказал и бе отишъл сам да изключи прехващащия лъч, който не позволяваше на „Хилядолетния сокол“ да излети.

И бе намерил смъртта си.

Дали нещата щяха да се развият по друг начин, ако бе позволил Люк да го придружи? Разбира се. Вероятно тогава Лея нямаше да бъде спасена. Хан със сигурност не би направил нищо за нея, поне не и сам.

Но въпреки това той често бе лежал в тъмното с отворени очи, представяйки си как двамата с Бен успяват да победят Вейдър, спасяват Лея и отвеждат Арту и безценната „Звезда на смъртта“ на Йовин.

— А, значи дори и великите джедаи не са вездесъщи — отвърна подигравателно Естош. — Вероятно все пак съм подценил единствено бойните ви умения.

Нямаше място за съмнение, какво бе логичното, практичното решение. Евлин щеше да бъде изложена на риск, а и щеше да отвлича вниманието на Люк.

Но въпреки това, въпреки всичката логика инстинктите му диктуваха точно обратното.

„Довери се на инстинктите си, Люк…“

— Бъди готова да натиснеш копчето за аварийно спиране, когато ти дам знак — каза той. Присви колене, присегна се към Силата и скочи през дупката в тавана. Причината за странната форма на дупката веднага му се изясни, щом видя различните по цвят кабели и жички, плътно обвили покрива. И този турболифт бе приготвен като капан. Щурмоваците бяха преподредили и удължили част от кабелите и след това бяха дръпнали настрани опасните възли, за да не ги повредят. — И ако ти заповядам да изчезнеш, веднага се връщаш долу и отиваш при Мара и щурмоваците, без да задаваш никакви въпроси. Ясно?

Евлин кимна. Люк се присегна отново към Силата и натисна копчето.

Кабината започна да се спуска към К-4. Люк извади фенерчето и го включи.

— Това не е честно, Естош — долетя гласът на Фел от предавателя. — Не може да се очаква джедаите да знаят всичко. Затова те имат съюзници като нас. Ние знаем за записвачката, която поставихте на навигационните линии.

Записвачка в навигационните линии, за която Фел е знаел? И не бе споменал на никого?

— А, значи затова е бил номерът с електрическите червеи — обади се Мара. Дори от разстояние Люк усещаше изненадата и раздразнението й, че Фел е скрил информацията от тях. Но в гласа й се долавяше единствено интерес. — Планирали сте да си тръгнете по-рано и затова сте записали маршрута до командната станция „Браск Ото“. И ти си бил с Джинзлър само защото той се е случил наблизо?

— Точно така — Естош звучеше впечатлен, че тя толкова бързо разгада всичко. — Ако той бе тръгнал да излиза малко по-рано, щеше да види как Пърпш поставя записвачката. Майстор Скайуокър, все още ли сте с нас?

Люк включи микрофона на предавателя.

— Тук съм, Естош. Записите няма да ви помогнат да изминете целия път през Редута, бяхме летели половин час, когато сте поставили устройството си.

— Последната част ще е доста лесна — отвърна нехайно Естош. — Излизането не е толкова трудно, колкото летенето към ядрото.

Кабината на турболифта навлезе в първото вихрово гравитационно поле. След секунда завърши извъртането си и пред Люк се откри цялата шахта до завоя към кила на К-4.

Той присви очи. Краят се губеше в далечината. В шахтата цареше обаче абсолютна тишина. Каквото и да бяха човъркали, явно вече бяха приключили.

Това бе лош знак. Включи фенерчето, вдигна го нагоре…

И затаи дъх. Няколко метра преди завоя към К-4 целият пилон бе обхванат от плътен пръстен сиви кутии.

Досущ като тези, на които бяха попаднали при навлизането на К-4 и за които Мара бе казала, че са пълни с експлозиви.

Вагаарите бяха минирали пилона.