Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Статский советник, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Глава седма

В която разследването е доникъде

Ераст Петрович възнамеряваше във вторник от ранно утро да започне проверката, но не можа от ранно утро, защото гостенката пак спа в крилото на „Малая Никитская“.

Есфир се появи без предупреждение след полунощ, когато статският съветник се разхождаше из кабинета си и прехвърляше броеницата в опит да набележи приоритетните версии. Гостенката се появи с решителен вид и без да губи време за приказки, още в антрето, преди да е свалила дори самурената наметка, здраво прегърна Ераст Петрович, така че мина доста време, докато Фандорин успее пак да се съсредоточи върху дедукцията.

Тоест продължи с версиите чак на сутринта, когато Есфир още спеше. Той безшумно се измъкна от леглото, седна на фотьойла и се помъчи да възстанови прекъснатата нишка. Не се получаваше. Любимата нефритена броеница, която със сухото си строго чаткане дисциплинираше мисловните му процеси, беше останала в кабинета. Рисковано беше и да се разхожда напред-назад, та мускулното движение да стимулира умствената дейност. Есфир ще се събуди и от най-малкия шум. А пък оттатък се чуваше сумтенето на Маса — слугата търпеливо чакаше да започнат гимнастиката с господаря.

Трудното положение не е пречка за благородния да размишлява върху възвишеното, напомни си той мисълта на великия източен мъдрец. Сякаш подслушала за „трудното положение“, Есфир измъкна гола ръка, прекара я по съседната възглавница и като не откри никого там, жално простена, но засега все още в просъница. Обаче трябва да побърза с изводите, каза си Фандорин.

Диана, реши той. От нея трябва да започне. Всички останали насоки вече са проучени.

Тайнствената „сътрудничка“ е свързана и с Жандармерийското управление, и с Тайната полиция, и с революционерите. Има голяма вероятност да мами всички. Абсолютно безнравствена личност, а ако се съди по поведението на Сверчински и Бурляев, изглежда, не само в политически смисъл. Впрочем в революционните среди май наистина гледат на междуполовите взаимоотношения по-свободно, отколкото е прието в обществото.

Ераст Петрович с известно съмнение се взря в спящата красавица. Алените устенца помръднаха, сякаш казаха нещо нечуто, дългите черни мигли трепнаха, помежду им пламнаха две лъскави въгленчета и повече не угаснаха. Есфир широко отвори очи, видя Фандорин и се усмихна.

— Какво правиш? — попита тя с още дрезгав от съня глас. — Ела тук.

— Искам да те п-попитам… — подхвана той, но се поколеба и млъкна.

Редно ли е да се използват личните отношения за събиране на информация?

— Питай. — Тя се прозя, седна на леглото и тъй сладко се протегна, че завивката се свлече и Ераст Петрович трябваше да положи голямо усилие да не се разсейва.

Той реши моралния проблем по следния начин.

Не бива да я разпитва за Диана, разбира се. Още повече пък за революционното й обкръжение — а и надали Есфир е замесена в някаква сериозна антиправителствена дейност. Допустимо е да почерпи сведения само от най-общ, тъй да се каже, социологически характер.

— Кажи ми, Есфир, вярно ли е, че жените от революционните среди имат… съвсем свободни възгледи относно любовните отношения?

Тя се разсмя, сви колене под брадичката си и ги прегърна с ръце.

— Знаех си! Колко си предвидим и буржоазен! Ако жената не изпълни пред теб целия задължителен ритуал на тема непристъпност, за теб тя вече е развратна. „Ах, господине, за каква ме мислите! Не съм от тия! Не-не-не, след сватбата!“ — с гаден глезен глас изимитира тя. — Такова държане очаквате от нас, нали? Така де, законът на капитала! Ако искаш стоката ти да се купи, първо трябва да я направиш жадувана, та на клиента да му потекат лигите. Но аз не съм за продан, ваше високородие. И вие не сте купувач — в очите й пламна свещен гняв, тънката й ръка с ожесточение сечеше въздуха. — Ние, жените на новата епоха, не се срамуваме от природата си и сами си избираме кого да обичаме. В нашия кръжок имаме една девойка. Мъжете я избягват, защото, милата, е ужасно грозна — направо кошмарен изрод. Но за ума й я уважават повече от всички красавици. Тя казва, че свободната любов не са безразборни полови връзки, а съюз на две равноправни същества. Временен, естествено, защото чувствата са нещо непостоянно, не можеш да ги заточиш доживотно в тъмница. Не се бой от мен, аз няма да те поведа към венчило. И скоро ще те зарежа. Ти изобщо не си мой тип и си просто ужасен! Искам час по-скоро да се отегча от теб и докрай да се разочаровам. Какво се пулиш? Ела веднага тук!

Маса сигурно подслушваше на вратата, защото тоз миг кръглата му глава с дръпнати очи се промуши през вратата.

— Добуро уцоро — рече главата със сияйна усмивка.

— Махай се по дяволите с тая твоя гимнастика! — кресна Есфир и ловко го уцели с възглавница, но Маса пое удара, без да трепне.

— Писмо от горям господзин — съобщи той и показа дълъг бял плик.

Японецът наричаше „горям господзин“ генерал-губернатора, така че можеше да се признае, че е имал уважителна причина за появата си. Ераст Петрович отвори плика, извади картичка със златен герб.

Текстът в по-голямата си част беше отпечатан по образец, само името и послеписът отдолу бяха изписани със закръгления старомоден почерк на негово сиятелство.

Многоуважаеми господине Ераст Петрович!

По случай Заговезни и последващите Сирни заговезни ви каня на палачинки.

Интимната вечеря в тесен кръг започва в полунощ. Моля господа поканените да не се чувстват длъжни да идват с мундири. Дамите са в правото си да избират тоалети по свое усмотрение.

Владимир Долгорукой

Ераст Петрович, елате непременно. Ще ми разкажете как вървят нещата.

И доведете новата си изгора. Вечерята е неофициална, пък аз, старият човек, съм любопитен да я видя.

— Какво става? — недоволно попита Есфир. — Страховитият цар те зове? Връзвай кучешкия череп за седлото и яхвай коня да режеш глави, а?

— Нищо подобно — отговори Фандорин. — Това е покана за генерал-губернаторската резиденция. Слушай — и прочете текста без послеписа, естествено. Никак не го учуди осведомеността на княза относно личния живот на близките му помощници — вече й беше свикнал за толкова години обща работа. — Ако искаш, д-да идем заедно — вметна той, абсолютно сигурен, че Есфир само окована с белезници и отведена под конвой би отишла на палачинки при генерал-губернатора.

— Какво значи „тесен кръг“ — смръщи носле тя. — Само султанът и везирите с най-близките евнуси?

— Сирницата с палачинки у княза е традиция — заобяснява й Фандорин. — От над двайсет години. „Тесният кръг“ са седемдесет-осемдесет приближени служители и почетни граждани с жените си. Цяла нощ седят, ядат, пият, танцуват. Нищо интересно. Винаги се измитам по-рано.

— А наистина ли може да се отиде с всякакъв тоалет? — умислено попита тя, вече загледана не в Ераст Петрович, а някъде в пространството.

 

 

След като се раздели с Есфир до вечерта, Фандорин на няколко пъти потърси номера, който онзи ден Бурляев издиктува на телефонистката, обаче никой не отговори. Бездруго не беше сигурен, че капризната „сътрудничка“ ще се съгласи да приеме нахалния статски съветник, така че се замисли дали пък да не се възползва от отсъствието на агентката, за да направи таен обиск в арбатската къща.

Подбра необходимите инструменти и за всеки случай телефонира още веднъж — слушалката изведнъж откликна с лениво и протяжно прошепнато „Хелоу?“ по американски маниер.

Противно на очакванията му Диана не си спомни, че го е обявила за „персона нон грата“ и веднага прие предложението да се видят.

Не му се наложи и да чака пред заключената врата. Фандорин звънна с камбанката, натисна медната дръжка и вратата неочаквано се отвори — значи е била предварително отключена.

По познатия вече път той се качи до надстройката, почука на вратата и без да чака покана, влезе.

Както и миналия път, пердето беше пуснато, а жената седеше на дивана с шапка и воал.

Чиновникът поздрави и понечи да се настани на фотьойла, но жената му направи знак:

— Елате тук. Трудно ми е да шептя през цялата стая.

— Не намирате ли за прекалени всички тези п-предпазни мерки? — не се сдържа Фандорин, макар да знаеше, че не бива да ядосва домакинята. — Достатъчно е, че не виждам лицето ви.

— Нее — изшумоля Диана. — Моите звуци са шумоленето, шепотът, шушукането. Моята стихия е тъмата, тайната, тишината. Седнете, господине. Тихо ще разговаряме, а в паузите ще слушаме мълчанието.

— Благодаря.

Ераст Петрович седна полуобърнат към дамата на известно разстояние и се опита да долови през воала поне някаква особеност на лицето й. Уви, беше твърде тъмно.

— Знаете ли, че сред прогресивната младеж сега се смятате за интригуваща личност? — присмехулно попита „сътрудничката“. — Завчерашното ви вмешателство в операцията на скъпоценния Пьотър Иванович разцепи революционните ми другари на два лагера. Едни ви виждат като държавен чиновник от нов тип, предвестник на бъдните либерални промени. Други обаче…

— Какво д-другите?

— Други казват, че трябва да бъдете унищожен, защото сте по-хитър и по-опасен от тъпите хрътки в Тайната полиция. Но не се безпокойте — тя леко докосна рамото му. — Имате си закрилница — Фирочка Литвинова, а тя след онази вечеринка вече е с ореол на героиня. А, красивите мъже винаги си имат защитнички — и се чу приглушен, почти беззвучен смях, който направи на статския съветник изключително неприятно впечатление. — При нас се говори, че Ларионов бил убит от БГ — вярно ли е? — изпитателно наклони глава Диана. — Чу се слух, че бил провокатор. Във всеки случай нашите повече не го споменават. Като при диваците — името му е табу. Наистина ли е бил „сътрудник“?

Ераст Петрович не отговори, защото междувременно си помисли: а, ето защо Есфир изобщо не споменава покойния инженер.

— Кажете ми, госпожо, познавате ли една особа на име Игла?

— Игла ли? Не съм я чувала. Какво представлява?

Фандорин повтори чутото от Рахмет-Гвидон:

— На вид е около трийсетгодишна. Слаба. Висока. Грозновата… Това е.

— Е, такива с лопата да ги ринеш. Може да я знам по име, а прякорът й да е за конспиративните кръгове. Имам много връзки, мосю Фандорин, но по-повърхностни, не стигат чак до нелегалните. Кой ви е говорил за тази Игла?

Той пак не отговори. Крайно време беше да се насочи към най-важното.

— Вие сте невероятна жена, Диана — с престорено въодушевление заговори той. — Миналия п-път ми направихте незабравимо впечатление и през цялото време мислих за вас. Май за първи път срещам истинска femme fatale, заради която солидни мъже обезумяват и забравят за служебния си дълг.

— Говорете, говорете — прошепна жената без лице и глас. — Приятно е за слушане.

— Виждам, че абсолютно сте подлудили и Бурляев, и Сверчински, а те са много трезвомислещи и сериозни господа. Сега изгарят от взаимна ревност. И съм убеден, че подозренията и на двамата не са безпочвени. Как елегантно си играете с д-двама души, от които трепери цяла Москва! Вие сте смела жена. Другите само говорят за свободната любов, а за вас тя е верую на живота ви.

Тя с наслада се разсмя, отметнала глава назад:

— Няма никаква любов. Има човешки същества, които живеят в самота и умират в самота. Никой и нищо не може да запълни тази самота. И никой не е в състояние да се влее в чуждия живот. Но можеш да си поиграеш с живота на другия, да опиташ вкуса му. Вие сте умен човек, господин Фандорин. С вас ще бъда съвсем откровена. Вижте, аз по призвание съм актриса. Било ми е писано да покорявам най-великите сцени, да карам публиката да се смее и да плаче, но… житейски факти ме лишиха от възможността да използвам таланта си по истинското му предназначение.

— Какви факти? — деликатно попита Ераст Петрович. — Имате предвид благородния си произход? Доколкото знам, сте от висшето общество?

— Да, нещо от този род — отвърна Диана след кратка пауза. — Обаче не съжалявам. Да играеш в живота е къде по-интересно, отколкото в театъра. С глупавите младежи, начели се на вредни книжлета, играя една роля, с Бурляев — друга, със Сверчински — трета… По-щастлива съм от мнозина, господин Фандорин. Никога не ми е скучно.

— Разбирам разликата между ролите на нихилистка и „сътрудничка“, но чак толкова различно ли трябва да се държите с жандармерийския полковник Сверчински и жандармерийския подполковник Бурляев?

— Ооо, веднага си личи, че нищо не разбирате от театър — тя разпалено плесна ръце. — Това са две съвсем различни роли. Да ви кажа ли как се печелят мъжете? Смятате, че с красота? В никакъв случай. Каква красота, като дори не виждате лицето ми? Много е просто. Трябва да разбереш какво представлява мъжът и да играеш контрастно. То е като с електричествата — разнородните се привличат. Вземете Пьотър Иванович. Той е силен, груб човек, склонен към директни действия и насилие. С него съм слаба, женствена, беззащитна. Добавете и служебния интерес, аромата на потайност, тъй обожавана от мъжете — и горкият Бурляев става по-мек от восък.

Ераст Петрович почувства, че целта му е близка, ето я — само да не направи фал.

— А Сверчински?

— А, той е от съвсем друга мая. Хитър, внимателен, мнителен. С него аз съм простодушна, лекомислена, грубовата. За интереса и тайната вече споменах — това са задължителните компоненти. Ако щете вярвайте, миналата седмица Станислав Филипович тук ми се валяше в краката и ме молеше да си призная дали имам връзка с Бурляев. Аз го пръждосах и му казах да не ми се е мярнал, без да съм го повикала. Каква „сътрудничка“ съм, а? Главният губернаторски жандармерист изпълнява командите ми като пудел!

Резултат номер едно: Сверчински е в немилост от миналата седмица, следователно Диана не е научила от него за пристигането на Храпов.

— Блестящо! — одобри статският съветник. — Значи клетият Станислав Филипович вече цяла седмица е прокуден? Затова ли е бесен, горкият. Бойното поле е превзето от Тайната полиция.

— О, не! — изпадна в тих кикот фаталната жена. — Нищо подобно, там е работата! И Бурляев е отстранен за една седмица! За да сметне, че съм предпочела Сверчински пред него!

Ераст Петрович сви вежди:

— А междувременно?

— А междувременно… — „сътрудничката“ се наведе към него и му довери: — Всъщност имах обичайното женско неразположение, та и без това трябваше да си почина и от двамата възлюбени!

Статският съветник неволно се дръпна назад, а Диана изпадна в още по-голямо свистящо-съскащо веселие, безкрайно доволна от предизвиканата реакция.

— Вие сте изтънчен кавалер, благоприличен, спазвате всички предписания, затова ви провокирам с цинизъм и нарушаване на условностите — безгрижно си призна пишман артистката. — Но го правя не с практически интерес, а единствено и само от любов към изкуството. Женското ми неразположение приключи, но няма да ви огрее, мосю Фандорин. Напразно ми пеете дитирамби и ме обсипвате с комплименти. Изобщо не сте мой тип.

Ераст Петрович подскочи от дивана ужасен, обиден и разочарован.

Първо се ужаси: как може тази кошмарна личност да си въобрази, че той я желае!

Обидата го изпълни заедно със спомена: за втори път от сутринта жена му казва, че не е неин тип.

Но най-силно беше разочарованието му: изтичането на сведения не е станало чрез Диана.

— Уверявам ви, госпожо, че сте в абсолютна з-заблуда относно мен — студено каза статският съветник и се насочи към вратата, сподирен от шумолящия приглушен смях.

 

 

Чак след четири, мрачен и потиснат, Фандорин пристигна на „Болшой Гнездниковски“.

Единствената перспективна версия измежду всички, които му бяха хрумнали, се провали по най-позорен начин и сега му оставаше да играе само жалката роля на храненика. Статският съветник не беше свикнал да обира трохите от другите и предусещайки унижението, се чувстваше гадно, но беше абсолютно необходимо да събере сведения за хода на разследването, защото довечера предстоеше да докладва на генерал-губернатора.

Тайната полиция сякаш беше измряла. В дежурната стая на първия етаж нямаше жив агент, само един полицейски инспектор и деловодителят.

Горе в приемната киснеше Зубцов. Той му се зарадва като на роднина:

— Господин статски съветник! Нещо ново?

Фандорин кисело поклати глава.

— И при нас — въздъхна младият мъж и унило погледна телефонния апарат. — Няма да повярвате, висим по цял ден като оковани. Чакаме вест от Гвидон. Заедно с господин Пожарски.

— Той тук ли е? — учуди се Ераст Петрович.

— Да, и е съвсем спокоен. Направо, бих казал, невъзмутим. Седи си в кабинета на Пьотър Иванович, чете си списания. Самият господин подполковник отиде в студентското общежитие на „Дмитровка“ да разпитва разни подозрителни. Евстратий Павлович с апапите си, отиде, както той се изразява, „за гъби“. Сверчински от заранта обикаля всички застави и от всяка смята за необходимо да телефонира. Дори престанах да докладвам на княза. Довечера неуморният Станислав Филипович лично ще провери бойната готовност на хората си по гарите и ще остане да спи на Николаевската гара, такова, моля ви се, служебно усърдие — иронично се усмихна Зубцов. — Прави актив пред новото началство. Само че князът не е наивник, на показно усърдие няма да се хване.

Ераст Петрович си спомни вчерашните смътни заплахи на Сверчински по адрес на столичанина и поклати глава: може и да не е никакво усърдие, а хитрият жандармерийски началник да има нещо друго наум.

— Значи от Гвидон н-нищо?

— Нищо — въздъхна Зубцов. — Преди десетина минути телефонирал някакъв мъж, аз пък точно тогава бях в кабинета при княза. Оставих апарата на деловодителя. Докато ме повика, връзката се разпадна. Това позвъняване не ми дава мира.

— Пратете да проучат в телефонната централа — подучи го Ераст Петрович. — Нека проверят от кой номер е било позвъняването. Технически не представлява трудност, пробвал съм. Може ли? — леко изчервен посочи вратата на кабинета.

— Ама защо питате? — учуди се Зубцов. — Заповядайте, разбира се. Ще взема наистина да пратя някого в централата. По номера ще установим адреса и тихо-кротко ще разберем кой е бил.

Фандорин почука и влезе в кабинета на началника на Тайната полиция.

Пожарски се беше разположил преудобно с подвити крака на широкия кожен фотьойл. В ръцете на заместник-директора — царски адютант и изгряваща знаменитост се мъдреше брой на новомодното списание „Вестник иностранной литературы“.

— Ераст Петрович! — ентусиазира се Глеб Георгиевич. — Браво, че сте тук! Заповядайте — той остави списанието и чистосърдечно се усмихна: — Сърдите ми се, че ви изместих от случая, нали? Разбирам ви, и аз щях да съм недоволен на ваше място. Но — височайша заповед, нищо не мога да направя. Съжалявам само, че съм лишен от възможността да се възползвам от прословутия ви аналитичен талант, за който толкова много съм чувал. Не посмях да ви възложа нищо, защото не съм ви началство, но си признавам, твърде много разчитам, че ще постигнете успех и самостоятелно. Кажете сега, имате ли резултат?

— Какъв резултат, след като всички възможни нишки са у вас? — престорено равнодушно сви рамене Фандорин. — Ала и тук май нищо ново?

Князът уверено заяви:

— Проверяват Гвидон. Това е много добре. Той вече е намразил бившите си другари, защото ги е предал. А сега от нерви ще го обземе най-люта ненавист. Познавам човешката природа. Особено същината на предателството, това ми е професионално задължение.

— И к-какво, предателството винаги една и съща картинка ли представлява? — попита статският съветник, неволно заинтригуван от темата.

— В никакъв случай, то е безкрайно разнообразно. Имаме предателство от страх, предателство от обида, предателство от любов, предателство от честолюбие и още какви ли не причини, включително предателство от благодарност.

— От б-благодарност?

— Именно. Ще ви разкажа един случай от моята практика — Пожарски извади от табакерата тънка цигара, запали, дръпна сладко. — Измежду най-добрите ми агенти имаше една мила, простодушна, безкористна старица. Самата доброта. Обожаваше единствения си син, а момчето — младо и глупаво — се оказа замесено в една история направо за каторгата. Тя идва при мен, умолява ме, плаче, разказва ми целия си живот. И аз бях по-млад, по-мекосърдечен от сега — та я съжалих. Между нас казано, дори се наложи да извърша длъжностно престъпление — премахнах от досието някои документи. Накратко казано, момчето излезе на свобода, отърва се само с бащинско назидание от моя страна, което впрочем изобщо не го впечатли. Пак се свърза с революционерите, пак му отпусна края. И какво става? Майка му, обзета от огромна благодарност към мен, оттогава взе да ми носи най-ценни сведения. Другарите на сина й отдавна я знаеха като гостоприемна домакиня, никак не се притесняваха от безобидната бабичка и пред нея водеха най-откровени разговори. Тя си записваше всичко, за да не забрави, и ми носеше листчетата. Веднъж донесението й беше на гърба на една кулинарна рецепта. Наистина, дето е казано, правете добро и ще ви бъде наградата голяма.

Ераст Петрович изслуша поучителната история с надигащ се яд, накрая не издържа и попита:

— Глеб Георгиевич, а не е ли г-гадно? Да подтиквате майката да пише доноси срещу собствения си син?

Пожарски не отвърна веднага, а когато заговори, тонът му от шеговит стана сериозен и малко уморен.

— Вие, господин Фандорин, правите впечатление на умен, зрял човек. Нима като вчерашното розовобузесто офицерче не разбирате, че сега не можем да сме чистофайници? Нима не виждате, че се води съвсем истинска война?

— Виждам, разбира се, виждам — разпали се статският съветник. — Но и войната си има правила. А за шпионаж с използване на вероломни методи по време на война се увисва на бесилото.

— В тази война правилата не действат — не по-малко убедено му възрази князът. — Не воюват две европейски държави. Не, Ераст Петрович. Това е дивата вечна битка на реда с хаоса, на Запада с Изтока, на християнското рицарство с Мамаевите орди. На тази война не се изпращат парламентьори, не се подписват конвенции, няма прошка на юнашко доверие. Тук по най-жесток азиатски начин се налива разтопено олово в гръкляна, дерат се кожи и се избиват младенци. Чували сте как е залят със сярна киселина агент Шверубович, нали? А за убийството на генерал Фон Гейнкел? Взривиха цялата му къща, а в нея освен самия генерал — голям мръсник между другото — били жена му, трите деца и слугите. Оцеля само най-малката му дъщеря, на седем години, взривната вълна я изхвърлила през балкона. Със строшен гръбнак и премазан крак, така че се наложи да й го отрежат. Как ви се харесва такава война?

— И вие, закрилник на обществото, сте готов да воювате по подобен начин? Да отговаряте със същите методи? — потресе се Фандорин.

— Ами как, да капитулираме ли? Та побеснелите тълпи да палят къщите и да набучват на вили най-свестните хора на Русия? Доморасли робеспиеровци да давят в кръв градовете? Държавата ни да стане плашило за човечеството и да се катурне триста години назад? Ераст Петрович, не си падам по патетиката, но едно ще ви кажа. Ние сме тънката преграда, която спира тъпата злобна стихия. Ако помете нашата преграда, повече нищо не може да я спре. Зад нас няма никого. Само дами с шапки, бабички с бонета, тургеневски госпожички и момченца с моряшки блузки — малък достопочтен свят, пръкнал се в скитските простори преди няма и сто години благодарение на идеализма на Александър Благословени[1] — князът прекъсна страстното си слово, явно самият той смутен от неочакваната си разпаленост, и внезапно смени темата: — Впрочем за методите… Ераст Петрович, драги, защо ми вкарахте в леглото онзи хермафродит?

Фандорин реши, че е слухова измама:

— Прощавайте, какво?

— Нищо особено, шегичка. Вчера вечерта хапнах в ресторанта и се качвам в стаята си. Влизам в спалнята — Боже, какъв сюрприз! В леглото ми очарователна дама, абсолютно неглиже, изпод завивката се вижда симпатичен разголен бюст. Взех да я пъдя — не желае да мръдне. А след миг направо връхлита участъковият с все стражарите и портиерът пищи с фалцет: „Тук е приличен хотел!“ А от коридора, гледам, си пробива път вече и репортер, че и фотограф води. След което идва най-интересното. Изскача гостенката ми от леглото — майко мила, такова нещо не бях виждал! Пълен асортимент от всячески полови признаци. Оказа се, че било всеизвестно лице в Москва, някой си господин — или госпожа — по прякор Коко. Популярно в средите на чревоугодниците, любители на необичайни забавления. Прекрасно хрумване, Ераст Петрович, бравос. Не го очаквах от вас. Да ме представите в смешна и неприлична светлина е най-сполучливият начин да си върнете разследването. Императорът не понася поквара сред слугите на престола. Сбогом, адютантски монограм, сбогом и на кариерата — Глеб Григориевич го погледна с възторг. — Превъзходна идея, но и аз не съм с жълто на устата. При нужда умея идеално да прилагам подобни фокуси, в което сам можахте да се убедите в случая с Рахмет-Гвидон. Животът, мили ми Ераст Петрович, ме научи да съм предпазлив. Като излизам от хотелска стая, винаги оставям на вратата невидим знак, а на прислугата строго забранявам да влиза в мое отсъствие. Гледам вратата — я, косъма го няма! В двете съседни стаи са настанени мои хора, от Петербург ги взех с мен. Викнах ги и не влязох сам, а с компания. Вашият участъков, като видя тези сериозни господа с насочени револвери, силно се смути. Хвана чудноватото създание за косата и безмълвно го измъкна в коридора, пътем отнесе и вестникарите. Обаче портиерът остана, някакъв си Телпугов, та той изпадна в пълна откровеност с мен. Обясни ми какво е това Коко. И как господа полицаите му наредили да е в пълна готовност — и това сподели. Виждате ли на каква инициативност сте способен, а осъждате моите методи.

— Не знаех нищо! — възмути се Ераст Петрович и веднага се изчерви — сети се, че Сверчински вчера спомена името Коко. Значи това имал предвид Станислав Филипович, когато се канеше да направи столичния ревизор за посмешище…

— Виждам, че не сте знаели — кимна Пожарски. — Естествено, това не е ваш стил. Просто исках да се убедя. Всъщност авторството на номера с Коко принадлежи, разбира се, на полковник Сверчински. Още сутринта стигнах до това заключение, когато полковникът взе да ми се обажда час по час. Проверява дали съм се досетил. Така е, няма кой друг да е бил, на Бурляев му е бедна фантазията за подобни хватки.

В същия момент оттатък се чу тропот на много крака и в кабинета се втурна въпросният Бурляев.

— Ужас, господа! — едвам си пое дъх. — Току-що ми съобщиха, че е нападната колата на експедиторската служба на съкровищницата. Има убити и ранени. Откраднати са шестстотин хиляди! И е оставен знак — БГ.

 

 

Стъписано униние — това беше преобладаващото настроение по време на извънредното съвещание на Жандармерийското управление и Тайната полиция, продължило до късно вечерта.

Синклитът на опечалените заседаваше под председателството на заместник-директора на Департамента на полицията княз Пожарски, разрошен, блед и жлъчен.

— Чудни порядки имате тук, в Москва — за кой ли път каза столичанинът. — Всеки Божи ден държавни средства се експедират и разпращат във всички краища на империята, а дори нямате инструкции за превозването на такива огромни суми! Как е възможно охраната да подгони бомбаджия и да остави парите почти на произвола. Добре, господа, какво да ви повтарям все едно и също — махна с ръка Пожарски. — Ние с вас бяхме на местопрестъплението и видяхме всичко. Хайде да направим неутешителните изводи. Шестстотин хиляди рубли са отишли в революционната каса, която току-що с доста усилия опустоших. Не ми се мисли колко злодеяния ще извършат нихилистите с такава сума пари… Имаме трима убити и двама ранени, при това в престрелката по задънената „Сомовска“ е ранен само един, и то леко. Как може да не им е светнало, че гърмежите са само за отвличане на вниманието, а главното действие се развива при колата! — пак кипна князът. — А и това нагло предизвикателство — визитната картичка на БГ! Какъв удар срещу престижа на властта! Невярно сме определили количествения състав и дързостта на Бойната група. Те не са четирима, а поне десетина души. Ще поискам подкрепление от Петербург и специални пълномощия. А какво прецизно изпълнение! Имали са точни сведения за маршрута на колата и охраната! Действали са бързо, уверено, безмилостно. Не са оставили свидетели. Това е също към дискусията ни за методите — Глеб Георгиевич погледна Фандорин, седнал в дъното на Бурляевия кабинет. — Само един, кочияшът Куликов, се е спасил. От него знаем, че в основната група е имало двама бандити. Единият според описанието е ненагледният ни господин Грин. Вторият бил назован „Коз“. Уж е следа, ама не! В странноприемница „Индия“ е открит труп на мъж със строшен череп. Облечен е като въпросния Коз и е разпознат от Куликов. „Коз“ е доста разпространен прякор в криминалните среди, така наричат дръзките късметлии. Най-вероятно нашият човек е легендарният питерски разбойник Тихон Богоявленски, според слуховете свързан с нихилистите. Както знаете, трупът е изпратен в столицата за проверка. Но каква полза! Господин Грин, така или иначе, е прекъснал тази нишка. Много удобно, разбира се, а и отпада нуждата да се делят паричките — князът вкопчи ръце една в друга и ставите му изпукаха. — Но и грабежът не е най-големият ни проблем, има нещо още по-лошо.

В кабинета настъпи пълна тишина, защото присъстващите дори не си представяха каква друга напаст може да е по-ужасна от наглия грабеж.

— Знаете, че титулярният съветник Зубцов е установил абоната, от чийто телефонен пост малко преди грабежа се е обадил мъжки глас. Това е жилището на известния адвокат Зимин на „Мясницка“. Тъй като Зимин понастоящем е във Варшава — пише го във всички вестници, — пратих мои агенти внимателно да подразберат какъв е този притеснителен господин, дето не е изчакал да говори със Сергей Виталиевич. Агентите видели, че жилището е тъмно, отворили вратата и открили там труп…

Последва нова пауза, прекъсната от Ераст Петрович, който тихо попита:

— Да не е Гвидон?

— Откъде знаете? — бързо се извъртя към него Пожарски. — Няма как да го знаете!

— Много просто — сви рамене Фандорин. — Казахте, че събитието е още по-лошо от задигането на шестстотин хиляди. Всички знаем, че в разследването заложихте всичко на агента Гвидон. Чие друго убийство би ви съсипало до такава степен?

Заместник-директорът ядно възкликна:

— Браво, браво, господин статски съветник! Но къде бяхте досега с дедукцията си? Да, Гвидон е. По всичко личи, че става дума за самоубийство: ръката му стиска кинжал с буквите БГ, смъртта е настъпила от прободна рана, нанесена със същото оръжие. Значи съм сбъркал, погрешно съм преценил психологическия образ на този субект.

Личеше, че това самобичуване коства доста на Глеб Георгиевич и Фандорин достойно оцени постъпката му.

— Не сте сбъркали чак толкова много — вметна той. — Очевидно Гвидон е искал да издаде другарите си и дори е телефонирал тук, но в последния момент съвестта му е проговорила. С-случват се и такива неща с предателите.

Пожарски разбра, че чиновникът го връща към предишния им разговор и се подсмихна, но веднага пак помрачня и гневно се обърна към подполковник Бурляев:

— Къде изчезна този ваш Милников? Той ни е последната надежда. Коза е мъртъв, Гвидон е мъртъв. Неизвестният, открит зад църковния зид на „Сомовска“, също е мъртъв, но ако установим личността му, може да хванем нова следа.

— Евстратий Павлович е вдигнал на крак всички квартални полицаи — изгъгна Бурляев, — агентите проверяват фотографската му снимка по всичките ни картотеки. Ако е московчанин, непременно ще го установим.

— И пак ви обръщам внимание, Ераст Петрович, като продължение на дискусията ни — погледна Пожарски към статския съветник. — Неизвестният само е бил ранен в шията без опасност за живота. Но съучастниците му не са го взели със себе си, а са го убили с изстрел в слепоочието. Това са нравите им!

— А може би раненият сам се е з-застрелял, да не обременява другарите си? — предположи Фандорин.

При тази наивност Глеб Георгиевич само подбели очи, а полковник Сверчински се надигна и с готовност предложи:

— Искате ли, господин заместник-директор, аз лично да оглавя разпознаването? Ще събера всички московски вратари, ще ги строя в редица. Само Милников и неговите агенти няма да са достатъчни в случая.

За кой ли път тази вечер Станислав Филипович се опитваше да прояви полезна инициативност, но князът упорито не му обръщаше внимание. А сега внезапно избухна:

— Да си бяхте мълчали по-добре! — разкрещя се Пожарски. — Нали вашето ведомство отговаря за реда в този град! Ама че ред! С какво щяхте да се занимавате — с гарите? Ами заминавайте и си отваряйте хубаво очите! Бандитите със сигурност ще се опитат да изнесат ограбените пари, и то най-вероятно в Петербург, за да ги налеят в партийната каса. Внимавайте, Сверчински, ако провалите и това, ще си изпатите за всичко накуп! Вървете!

Полковникът пребледня като смъртник, изгледа Пожарски и мълчаливо тръгна към вратата. Адютантът му поручик Смолянинов се изнесе незабавно след него.

От приемната насреща им влетя щастлив Милников.

— Да! — викна той от вратата. — Разпознаха го! Имаме го в картотеката по случай от миналата година! Арсений Николаевич Зимин, син на адвоката! „Мясницка“, собствено жилище!

Настъпи такава тишина, че се чуваше задъханото дишане на недоумяващия Евстратий Павлович.

Фандорин отвърна очи от княза да не би онзи да съзре злорадството в погледа му. Не съвсем злорадство, но неволно задоволство изпита все пак статският съветник, от което впрочем веднага се засрами.

— Така — с монотонен безцветен глас произнесе Пожарски. — Значи и с този ход сме доникъде. Да се поздравим, господа. Останахме на сухо.

 

 

Като се прибра, Ераст Петрович едва успя да свали сюртука и да облече фрак с бяла папийонка — и стана време да потегля за Есфир на „Трьохсвятска“ в прочутия в цяла Москва дом на Литвинов.

Този помпозен мраморен палат, построен преди няколко години, сякаш се беше пренесъл на тихата благопристойна уличка направо от Венеция и веднага изтласка и засенчи вековните дворянски къщи с оронени колони и еднакви триъгълни покриви. И сега, почти посред нощ, съседните сгради тънеха в мрак, а палатът красавец блестеше и сияеше като същински приказен леден дворец: разкошният фронтон над входа по последна американска мода беше осветен с електричество.

Статският съветник бе чувал за богатството на банкера Литвинов, един от най-щедрите благотворители, покровител на руските художници и усърден църковен спомоществовател, чието ревностно благочестие двойно и тройно надплащаше скорошното му похристиянчване. Ала московското висше общество се отнасяше към милионера със снизходителна ирония. Разказваше се като анекдот как след като станал кавалер на звездата, което го приравняваше към четвъртия клас на ранговете, Литвинов взел да казва на познатите си: „Защо да си кълчите езиците с «Авесалом Ефраимович», наричайте ме просто «ваше превъзходителство».“ Приемаха го в най-аристократичните московски домове, ала често се случваше домакините да прошепнат на другите гости като оправдание: „Чифут да се покръсти е все едно крадец да е без пръсти.“

Но като влезе в огромния вестибюл, облицован с карарски мрамор, украсен с кристални светилници, огромни огледала и монументални живописни платна из руската история, Ераст Петрович си помисли, че ако финансовите дела на Авесалом Ефраимович и занапред вървят все така добре, не му мърда баронската титла и тогава ироничните подмятания ще секнат, защото не просто богатите, а свръхбогатите и титулувани люде са без националност.

На величествения лакей, който въпреки късния час беше в златоткана старовремска жилетка и дори с напудрена перука, Фандорин съобщи само името си, а за целта на посещението не стана нужда да докладва.

— Минутка — церемониално се поклони слугата, очевидно служил по-рано в дворец на велик княз, ако не и на още по-високо място. — Госпожицата слиза веднага. Ще желае ли ваше високородие да почака в дневната?

Ераст Петрович не пожела и лакеят бързо, но при това без да навреди на величавата си осанка, се качи по белоснежното лъскаво стълбище на горния етаж. След още минута в обратна посока като гумена топка се сурна надолу малък пъргав господин с много подвижно лице и майсторски преметнати кичури коса през плешивото теме.

— Боже мой, ужасно се радвам, ужасно — заговори скорострелно той още насред стълбите. — Много съм чувал за вас, и то в най-хвалебствен смисъл. Безкрайно се радвам, че Фирочка има толкова достопочтени познанства, иначе са все разни космати, с мръсни обуща, с груби гласове… Е, още е млада и зелена. Знаех си, че ще мине. Аз съм впрочем Литвинов, вие сте господин Фандорин, няма нужда да ми се представяте, известна личност сте.

Ераст Петрович малко се учуди, че банкерът вкъщи е с фрак и си е окачил звездата — може би и той отиваше някъде. Във всеки случай не и на палачинки у Долгорукой, за тая цел Авесалом Ефраимович първо трябваше да стане барон.

— Такава чест, такава чест за Фирочка да отиде на вечеря за избрани хора у негово сиятелство. Много-много се радвам — банкерът стигна вече непосредствено до госта и му протегна бяла пухкава ръчица. — От все сърце се радвам на запознанството ни. Ние всеки четвъртък правим журфикс[2], чувствайте се искрено поканен. Но защо на журфикс — идвайте винаги, когато пожелаете. С жена ми много поощряваме Фирочка за познанството с вас.

Последното изречение с простодушието си хвърли статския съветник в известно смущение. Той се сконфузи още повече, забелязвайки, че вратата към вътрешните стаи на етажа леко е отворена и някой се е втренчил в него.

Но по стълбите вече слизаше Есфир — с такъв тоалет, че Фандорин веднага забрави и за двусмисленото си положение, и за загадъчния наблюдател.

— Тате, защо пак си сложил тая дрънкулка? — сопна се тя. — Веднага я свали, та да не си помисли, че и нощем спиш с нея! Сигурно вече си го поканил на журфикс, нали? Да не си стъпил, Ераст. Само това липсваше! Аа — Есфир забеляза открехнатата врата, — мамичка наднича. Не се хаби, няма да се омъжа за него!

Веднага се разбра кой командва в тези мраморни чертози. Вратата мигом се затвори, татенцето уплашено прикри звездата и съвсем плахо зададе въпрос, който твърде много интересуваше и Ераст Петрович:

— Фирочка, сигурна ли си, че в този вид можеш да се явиш при негово сиятелство?

Мадмоазел Литвинова беше опънала златна мрежичка върху късата си черна коса, сякаш носеше бляскав шлем на главата си; алената й туника в гръцки стил беше стегната в кръста с широк брокатен пояс и падаше надолу на широки дипли; но най-смайващо беше деколтето й почти до талията — даже не толкова поради дълбокия разрез, колкото заради очевидно липсващите отдолу елече и корсет.

— В поканата се казва: „Дамите са в правото си да избират тоалети по свое усмотрение.“ Защо — тревожно погледна към Фандорин, — не ми ли отива?

— Много ти отива — обречено отвърна той, предвиждайки ефекта.

Ефектът надмина най-ужасните му предчувствия.

За вечерята у генерал-губернатора мъжете бяха дошли без ордени, но с черни фракове и бели папийонки, дамите — с полуофициални рокли в бяло-сивата гама. На този гравюрен фон Есфир пламенееше като алена роза на замърсен мартенски сняг. Фандорин измисли и още едно сравнение: птица фламинго, случайно влетяла в кокошарник.

Тъй като вечерята се водеше неофициална, негово сиятелство още не се беше появил, та да имат гостите възможност да пообщуват спокойно помежду си, но фурорът от появата на Фандориновата спътница беше толкова силен, че обичайният в подобни случаи лек разговор изобщо не вървеше — миришеше ако не точно на скандал, то поне на пикантност, за която утре ще говори цяла Москва.

Жените разглеждаха тоалета на подстриганата госпожица, съшит по най-безсрамната последна мода, която още будеше възмущение дори в Париж, презрително свили устни и с жадни пламъчета в очите. А мъжете, неосведомени за наближаващата революция в света на дамската мода, слисани зяпаха волното полюшване на двете полукълба, едва прикрити с ефирния плат. Гледката впечатляваше много повече от обичайното разголване на женските рамене и гърбове.

Есфир обаче изобщо не изглеждаше смутена от всеобщото внимание и фиксираше околните с още по-очебийно любопитство.

— Кой е този? — със силен шепот питаше тя статския съветник. — А тази гърдестата? — и по едно време чак възкликна: — Боже Господи, що за куриоз?

Ераст Петрович отначало изтърпя. Любезно поздравяваше познатите и се преструваше, че не забелязва прицела на многобройните погледи, включително и усилени с лорнети. Но когато пред него се появи Фрол Григориевич Ведишчев и прошепна: „Вика ви“, Фандорин с оправданието за служебен ангажимент се измъкна от Есфир и с позорна скорост се понесе към вътрешността на резиденцията, изоставил спътницата си на произвола на съдбата. На вратата се озърна.

Есфир не изглеждаше никак смутена и хич не погледна дезертьора. Тя стоеше срещу котило дами и ги разглеждаше със спокоен интерес, а дамите с всичка сила се преструваха на увлечени в непринуден разговор. Очевидно нямаше защо да се тревожи за мадмоазел Литвинова.

Долгорукой изслуша отчета на чиновника за специални поръчения с нескрито удоволствие, макар за пред очи уж да поахка относно държавните пари, които и без това щяха да отидат в Туркестан.

— Не е речено всичко да е на тяхна страна — каза Владимир Андреевич. — Намерили се умници да винят за всичко Долгорукой. Ами опитайте вие. Значи столичанинът удари на камък? Тъй му се пада, тъй.

Ведишчев най-после стегна колосаната яка на княза и леко ръсна с талк сбръчканата му шия, за да не си прежули кожата.

— Фролушка, тук ми я поправи — негово сиятелство, изправен пред огледалото, позавъртя глава и посочи леко кривналата се кестенява перука. — Ераст Петрович, този Храпов няма да ми го простят. Получих от негово величество много студено писмо, така че всеки момент ще ме пръждосат. Но все пак много ми се щеше накрая да натрия носа на камарилата. Да им тикна във физиономиите случая разкрит: на ви сега и да помните Долгорукой. А, Ераст Петрович?

Статският съветник въздъхна:

— Не мога да ви обещая, Владимир Андреевич. С вързани ръце съм. Но ще п-пробвам.

— Да, разбирам… — князът тръгна към вратите за салона. — Какво става? Събраха ли се гостите?

Вратите се разтвориха сякаш от само себе си. На прага Долгорукой спря, за да остави време на гостите да се съобразят с появата на стопанина и да се подготвят както подобава.

Князът огледа събралите се и трепна:

— Коя е онази там в червено? Дето единствена е с гръб?

— Есфир Авесаломовна Литвинова, моята позната — тъжно отговори чиновникът. — Нали ми писахте…

Долгорукой присви далекогледи очи, примлясна.

— Фрол, миличък, тичай в банкетната зала и смени картичките на масата. Премести губернатора и съпругата му, а Ераст Петрович и неговата дама ги сложи да са ми отдясно.

 

 

— Какво? В мутрата? — недоверчиво попита генерал-губернаторът и внезапно премига — чак сега беше видял как се отваря деколтето на съседката му.

В челото на масата, където седяха най-видните гости, след грозната дума настъпи тишина.

— Да, в мутрата — високо повтори Есфир на възглухия старец. — Директорът на гимназията ми каза: „С това поведение, Литвинова, няма да ви търпя тук за никакви чифутски сребърници.“ И аз го шибнах право в мутрата. Вие как щяхте да постъпите на мое място?

— Да, наистина не сте имали друг изход — призна Долгорукой и полюбопитства: — И какво?

— Ами нищо. Изключи ме със свидетелство за неблагонадеждност и завърших като частна ученичка.

Есфир седеше между княза и Ераст Петрович и успяваше хем да се наслади на прочутите пръхкави палачинки, хем оживено да си бъбри с московския властник.

Всъщност разговаряха само двамата — негово сиятелство и екстравагантната гостенка. Всички останали в този край на масата не гъкваха, а клетият статски съветник направо се беше вкаменил.

Женската чувственост, работническият проблем, вредата от бельото, границите на заселване — това бяха само някои от темите, на които успя да се спре мадмоазел Литвинова до третото сервиране. Когато за малко излезе — с точното съобщение къде именно отива, — Владимир Андреевич в пълен възторг прошепна на Фандорин: „Elle est ravissante, votre elue.“[3] Но и Есфир на свой ред сподели с Ераст Петрович одобрително за княза: „Мил дядка. Защо ли моите хора толкова го ругаят?“

На шестото сервиране, когато след палачинките с моруна, пастет от чига и хайвер, внесоха плодове, всякакви видове мед и сладка, в далечния край на банкетния салон се появи дежурният адютант. Той притича на пръсти през цялото дълго помещение, потраквайки с акселбантите, и пробегът му не остана незабелязан. Отчаяното лице на офицера издаваше, че се е случило нещо необикновено. Гостите взеха да се обръщат подире му и само генерал-губернаторът оставаше в неведение, защото шепнеше нещо на ухо на Есфир Авесаломовна.

— Гъделичкате ме — каза тя, отдръпна се от бухналите боядисани мустаци и с любопитство зяпна адютанта.

— Ваше сиятелство, извънредно произшествие — задъхан доложи капитанът.

Мъчеше се да говори тихо, но в настъпилата тишина думите му отекнаха над целия салон.

— А? Какво има? — попита все още усмихнат Долгорукой. — Какво произшествие?

— Току-що съобщиха. На Николаевската гара е извършено покушение срещу изпълняващия длъжността началник на Губернското жандармерийско управление Сверчински. Полковникът е убит. Адютантът му е ранен. Има и други жертви. Нападателите са изчезнали. Движението на влакове към Петербург е спряно.

Бележки

[1] Александър I, руски император от 1801 до 1825 г., умерено либерален реформатор в началото на управлението си. Колкото до „скитските простори“, ако се имат предвид буквално древните племена в Северното причерноморие, земите им влизат в територията на Руската империя още по времето на Екатерина Велика. — Б.пр.

[2] Журфикс — тоест фиксиран ден за приемане на гости (фр.). — Б.пр.

[3] Възхитителна е вашата избраничка (фр.). — Б.пр.