Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Статский советник, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Глава пета

В която Фандорин страда от наранено самолюбие

Пробуждането на Есфир Литвинова в дома на „Малая Никитская“ беше истински кошмар. Събуди я тихо шумолене. Отначало видя само полутъмната спалня, през щорите се процеждаше скромна утринна светлина, видя до себе си неимоверно красивия спящ брюнет със страдалчески сбърчени вежди и в първия момент се усмихна. Но веднага с крайчеца на окото долови някакво помръдване, завъртя се и изквича от ужас.

Към леглото на пръсти пристъпяше някакво ужасяващо, невъзможно същество с топчесто лице, свирепи дръпнати очи и с нахлузен бял саван.

От изквичаването й съществото замря и се прегъна. Разгъна се и каза:

— Добуро уцоро.

— Ааа — отвърна Есфир с разтреперан от потреса глас, обърна се към Фандорин и го хвана за рамото да го събуди, по-скоро той да я събуди и да я спаси от този внезапен кошмар.

Но се оказа, че Ераст Петрович вече не спи.

— Здравей, Маса, здравей. Сега идвам — и обясни: — Това е камердинерът ми Маса. Японец е. Вчера от любезност изчезна, затова не го видяхте. Д-дошъл е, защото сутрин винаги правим гимнастика с него, а вече е единайсет. Гимнастиката ни трае четирийсет и пет минути — и предупреди: — Ставам — очевидно с очакването, че Есфир деликатно ще отклони очи.

Нищо подобно.

Напротив, тя се надигна и подпря с ръка бузата си за по-удобно наблюдение.

Статският съветник се поколеба, после се измъкна изпод завивките и с изключителна скорост намъкна същата бяла дреха като на японския си камердинер.

Сега, успокоена, тя видя, че не става дума за саван, а е широка бяла блуза и бели гащи. Досущ като наполеонки, само че от памучен плат и без връзки на крачолите.

Домакинът и слугата излязоха и след минута от съседната стая (там май беше дневната) долетя жестока тупурдия. Есфир скочи, огледа се какво да си наметне и не намери. Дрехите на Фандорин бяха старателно сгънати на стола, но роклята и разни други неща на Есфир бяха размятани в безпорядък по пода. Като напредничава девойка тя естествено не признаваше корсетите, но и останалите такъми — елече, кюлоти, чорапи — се навличат сума време, а тя изгаряше от нетърпение да види какви ги вършат там.

Отвори масивния гардероб, прегледа съдържанието и откри мъжки халат с кадифено бие и пискюли. Стана й, само малко се влачеше по пода.

Набързо се погледна в огледалото, прекара пръсти през късата си черна коса. Доста прилично изглеждаше — чак странно, като се има предвид недоспиването. Прекрасно нещо е късата подстрижка. Не само че е прогресивна, но и безкрайно улеснява живота.

А какви ги вършеха в дневната (Есфир открехна вратата, приплъзна се вътре и замря до стената) — Фандорин и японецът се ритаха във въздуха, кряскаха като диваци и със свистене пореха пространството. По едно време домакинът сочно изтимари трътляка в гърдите, та нещастникът се хласна в стената, но не загуби съзнание, а сърдито изкудкудяка и пак се хвърли към противника.

Фандорин кресна нещо непонятно и тупаникът секна. Камердинерът легна на пода, статският съветник го хвана с едната ръка за пояса, с другата за горната част на дрехата и без видимо усилие взе да го вдига до нивото на гърдите си и да го спуска надолу. Японецът висеше мирно, прав като талпа.

— Не стига дето е потисник, ами и малоумен — гласно изказа тя мнението си за видяното и се прибра в стаята да се облече.

По време на закуската се състоя необходимото уточняване, за което през нощта не й остана време.

— Случилото се не променя същината — заяви Есфир. — Не съм от дърво, а и ти си посвоему привлекателен, разбира се. Обаче с теб, така или иначе, сме от двете страни на барикадата. Ако искаш да знаеш, свързвайки се с теб, рискувам реномето си. Щом разберат познатите ми…

— Може би не е задължително да разбират? — предпазливо я прекъсна Ераст Петрович, спрял насред път вилицата с омлета си. — То си е ваша лична работа.

— Не и не, аз няма тайно да се срещам с потисник. Само това остава, да ме сметнат за доносничка! И да не си посмял да ми говориш на „вие“.

— Добре — кротко се съгласи Фандорин. — За барикадата разбрах. Но повече няма да стреляш по мен, нали?

Есфир си намаза хлебчето с конфитюр (малинов, чудесен, от „Сандърс“) — изпитваше направо зверски апетит.

— Ще видим — и продължи с пълна уста: — Ще идвам при теб. Ти при мен няма да идваш. Ще ми разпъдиш всички приятели. А и папахен с мамахен ще си въобразят, че съм си хванала бленувания кандидат.

Не успяха да изяснят всичко докрай, защото иззвъня телефонът. Докато слушаше невидимия си събеседник, Фандорин угрижено се навъси.

— Добре, Станислав Филипович. Елате след пет минути. Ще съм готов.

Извини се, каза, че спешно го търсят, и отиде да си облече сюртука.

След пет минути (Есфир погледна през прозореца) пред вратите спря шейна с двама синьошинелковци. Единият остана вътре, другият, строен и напет, се затича към къщата, придържайки сабята. Есфир надникна в антрето и видя напетия жандармерист до Фандорин, който си обличаше палтото. Симпатичното офицерче с поруменяла от студа физиономия и смешни засукани мустачки леко се поклони и я парна с любопитен поглед. Есфир студено кимна на Фандорин за сбогом и им обърна гръб.

 

 

— … Невероятна скорост — превъзбуден разказваше по пътя Сверчински. — За вчерашния арест с ваше участие съм осведомен. Поздравявам ви. Но още с влака в дванайсет от Петербург да пристигне лично Пожарски! Заместник-директор на Департамента на полицията, държи цялото политическо разузнаване. Голяма клечка, бързо напредва! Вече е царски адютант. Значи веднага е потеглил, щом е получил телеграмата на Тайната полиция. Виждате ли какво значение има разследването за висшестоящите!

— Откъде знаете за п-пристигането му?

— Тоест как? — обиди се Сверчински. — Имам по двайсет души дежурни на всяка гара. Да не би да не познават Пожарски? Проследили са го как е взел файтон и е казал да пътува към „Гнездниковски“. Телефонираха ми, а аз веднага на вас. Със сигурност иска да ни отнеме лаврите, затуй е долетял с такава скорост! Ераст Петрович скептично поклати глава. Едно, че познаваше и по-големи столични звезди, второ — при вчерашното държане на арестувания царският адютант надали можеше да разчита на лесен успех.

От „Малая Никитская“ до „Болшой Гнездниковски“ беше много по-близо, отколкото от Николаевската гара, така че пристигнаха в Тайната полиция преди високопоставения гост. При това дори натриха носа на Бурляев, който изобщо не знаеше още за идването на началството.

Тъкмо седнаха петимата — Ераст Петрович, Бурляев, Сверчински, Зубцов и Смолянинов — да обсъдят общата си позиция, и се появи самият заместник-директор.

Влезе длъгнест слаб господин на доста млада възраст. Астраганен калпак, английско палто, жълта чанта в ръка. Но още в първия миг лицето му приковаваше вниманието и задържаше погледа: стеснен в слепоочието продълговат череп, орлов нос, скосена брадичка, светла коса, черни подвижни очи. Грозновато, дори уродливо, лицето му имаше рядката особеност да предизвиква първо неприязън, но печелеше при по-дълго вглеждане.

А всички дълго разглеждаха новодошлия. Сверчински, Бурляев, Смолянинов и Зубцов скочиха прави, двамата последни дори се опънаха мирно. Ераст Петрович като старши по чин остана седнал.

Човекът с интересното лице се задържа на вратата и огледа на свой ред московчаните, а след паузата изведнъж произнесе гръмко и тържествено:

— Чиновник от Петербург, пристигнал по височайше пълномощие, настоявам незабавно да се явите — засмя се и се поправи: — Тоест аз самият се явих при вас и настоявам само за едно: чаша силно кафе. Знаете ли, господа, не мога да спя във влак. От друсането на вагона мозъкът ми щрака и мисловният процес не ще да се изключи. Вие със сигурност сте господин Фандорин — леко се поклони пред статския съветник. — Вие сте Сверчински, вие — Бурляев. А вие? — въпросително погледна Смолянинов и Зубцов.

Двамата се представиха, новопристигналият изгледа последния с особен интерес.

— А, знам ви, Сергей Виталиевич, знам. Чел съм докладните ви. Много смислени.

Зубцов се изчерви.

— Съдейки по вниманието, с което ме удостоиха вашите агенти на гарата, съм разконспириран. Но все пак: Пожарски, Глеб Георгиевич, много ми е приятно. В нашия род от триста години сме все Глеб и Георгий — на Глеб Муромски[1] и Георгий Победоносец, нашите покровители. Дето има една приказка, традиция от векове. И така. Господин министърът ми възложи лично да оглавя разследването във връзка с убийството на генерал-адютант Храпов. От нас, господа, се чакат бързи резултати. Необходимо е извънредно усърдие, особено от ваша страна — Пожарски специално наблегна на последните думи и направи пауза, та московчаните изцяло да осъзнаят смисъла им. — Няма време, господа, всяка минута е безценна. Нощес, когато дойде телеграмата, за щастие си бях в кабинета. Стегнах тази чанта, грабнах си куфара — той винаги ми е подреден за случай на неочаквано пътуване, и хванах влака. Сега — десет минути за кафе и същевременно ще изслушам идеите ви. После ще си поговоря със задържания.

 

 

Ераст Петрович никога не беше виждал такъв разпит.

— Какво сте го овързали, все едно е на електрическия стол? — учуди се князът, когато влязоха в стаята за разпити. — Чували ли сте за това последно американско изобретение[2]? Ей тук и тук (посочи китката и темето на арестанта) се слагат електроди и се пуска ток. Просто и ефективно.

— Плашите ли ме? — нагло се усмихна вързаният с щърбава уста. — Няма нужда. Не ме е страх от изтезания.

— Хубава работа — изненада се Пожарски. — Какви изтезания? В Русия сме, да не сме в Китай? Наредете да го развържат, Пьотър Иванович. Що за азиатщина, мили Боже.

— Непоправим субект — предупреди го Бурляев. — Може да ни се нахвърли.

Князът сви рамене:

— Шестима сме тук и все здравеняци. Да се нахвърли. Докато му разкопчаваха каишите, петербуржецът с любопитство разглеждаше заловения терорист. И внезапно прочувствено каза:

— Боже Господи, Николай Йосифович, дори не си представяте колко се радвам да ви видя. Запознайте се, господа. Пред вас е Николай Селезньов, самият той, безстрашният герой на революцията. Същият, който миналото лято застреля полковник Фон Бок, а после с експлозии и канонади избяга от затворническата кола. По вашето описание веднага го разпознах. Взех досието — и ето ме. За стар приятел душа давам.

Не се знае кого повече изненадаха думите му: дали слисаните московчани или арестанта, застинал с глуповата физиономия — устата му още извита в усмивка, а веждите вече учудено вдигнати.

— Аз пък съм полковник Пожарски, заместник-директор на Департамента на полицията. Щом сте в Бойната група сега, Николай Йосифович, значи сме се срещали на Аптекарския остров. Незабравима среща — и все в същото темпо енергично продължи: — Сам Бог ви праща, душо моя. Насмалко вече да си подам оставката — и изведнъж се появявате. Направо ми иде да ви разцелувам — той даже направи някакво движение към арестанта, сякаш наистина възнамеряваше да го целуне, и безстрашният терорист неволно се притисна в облегалката на стола. — Докато пътувах с влака, съчиних една статийка — довери му неудържимият царски адютант и извади от чантата си изписан лист. — Заглавието е: „Вижда се краят на БГ“. Подзаглавие: „Триумф за Департамента на полицията“. Чуйте сега: „За злодейската смърт на незабравимия Иван Фьодорович Храпов възмездието дойде незабавно. Тялото на загиналия още не е погребано, а московските криминалисти вече хванаха свръхопасния терорист Н.С., който даде подробни сведения за дейността на Бойната група, на която е член.“ Тук стилът е малко грапав, „който“ — „която“, но няма страшно, в редакцията ще го оправят. Нататък да не чета — смисълът ви е ясен.

Задържаният — на име Николай Йосифович Селезньов, както се оказа — се подсмихна:

— Как да не ми е ясен. Искате да ме компрометирате пред другарите?

— И това за вас ще е по-ужасно от бесило. Нито в затвора, нито в каторгата никой от политическите няма да ви погледне. Защо държавата да ви наказва, да носи отговорност за вас. Сам ще си наденете примката.

— Не бойте се, няма. На мен ще ми повярват, не на вас. Другарите ми са наясно с уловките на Тайната полиция.

Пожарски не възрази.

— Естествено, кой ще повярва, че безупречният герой на терора се е пречупил и всичко е издал. Психологически е недостоверно, знам. Само че… Боже, къде са… — той порови в жълтата си чанта и извади тесте средни на големина четвъртити фотографии. — Ето ги. Брей, притесних се, помислих, че в бързината съм ги оставил на бюрото. Само че, викам, безупречен ли е? Знам, че в партията ви властват строги нрави. По-добре да бяхте се хванали с анархистите, Николай Йосифович, при тях е по-такова, свободно. Особено с любознателния ви характер. Вижте, господа, тези фотографски снимки. Направени са през таен отвор в едно от най-долните заведения на „Лиговка“. Ето го нашия Николай Йосифович, тук е сниман отзад. А това с него е Любочка, единайсетгодишно дете. Тоест дете, разбира се, в смисъл на възраст и телосложение, а по опитност и табиети не е никакво дете. Но ако човек не познава биографията й, картинката е гнус. Ето, Пьотър Иванович, погледнете тази. Тук и Николай Йосифович добре си личи.

Полицейските служители се струпаха около Пожарски и с интерес разглеждаха снимките.

— Каква гадост, Ераст Петрович, вижте! — възмутен възкликна Смолянинов и подаде на Фандорин една от фотографиите.

Той я погледна бегло и нищо не каза.

Арестантът пребледня, нервно захапа устна.

— Погледнете и вие — направи му знак князът. — И за вас е интересно. Сергей Виталиевич, драги, подайте му ги. И да ги скъса, няма страшно, ще извадим нови. Покрай тези снимки психологическият портрет на господин Селезньов придобива съвсем различен вид. Разбирам, Николай Йосифович — пак се обърна към терориста, който гледаше фотографията като гръмнат. — Не че сте някакъв си мизерен развратник, а само от любопитство. Опасна работа е прекаленото любопитство — Пожарски изведнъж се доближи до нихилиста, здраво го хвана с две ръце за раменете и му заговори бавно, насечено, сякаш забиваше пирони: — Селезньов, не ви чака героичен процес, на който дами от залата да се изповлюбят във вас. Ще ви заплюят собствените ви другари като предател и мръсник, опетнил светлия лик на революцията.

Арестантът като омагьосан го гледаше от долу на горе.

— А сега ще ви представя другата възможност — князът махна ръце от раменете му, придърпа стол и седна, елегантно преметна крак връз крак. — Вие сте смел, весел, неукротим човек. За какво са ви тези скучни великомъченици — вашите досадни революционни другари? Те са като пчелички, дето трябва да се събират в общ рояк и да живеят според правилата, а вие сте единак, независим сте и си имате собствени закони. Признайте, дълбоко в душата си ги презирате. За вас те са чужди хора. Вие си падате по игрички на стражари и апаши, да си рискувате живота, да се задявате с полицията. Дайте аз да ви вкарам в игра — по-интересна и по-рискована от революционната. Сега сте кукла в ръцете на партийни теоретици, дето си пият кафето със сметана по Женеви и Цюрихи, докато наивници като вас проливат кръвта си по руските улици. Аз пък ви предлагам самият вие да станете кукловод и да дърпате конците на цялата вълча глутница. Уверявам ви, невероятна наслада е.

— Аз ще ги разигравам, а вие — мен? — с дрезгав глас попита Селезньов.

— Много ще ми се дадете! — засмя се Пожарски. — Напротив, изцяло и напълно ще завися от вас. На вас залагам всичко, играя ва-банк! Ако се провалите, цялата ми кариера отива по дяволите! Нали виждате, Селезньов, докрай съм откровен с вас. Впрочем какво е революционното ви име?

— Рахмет.

— А за мен ще сте… да речем, Гвидон.

— Защо Гвидон? — в недоумение сбърчи чело Селезньов с вид на човек, който не успява да следва бързия развой на събитията.

— Защото ще прелитате от вашия си остров Буян при мен, в царството на цар Салтан, ту като комар, ту като муха, ту като оса[3].

В този миг Ераст Петрович изведнъж разбра, че терористът вече е завербуван. Още не е казал „да“, но вече е минал невидимата граница.

И наистина нататък всичко се разви скорострелно, за броени минути.

Първо Рахмет безгрижно, все едно за нещо незначително, отговори на бързите въпроси на виртуозното фанте за броя на членовете в Бойната група (били само четирима: главният — с прякор Грин, Емеля, Червенушката и самият Рахмет). После колоритно обрисува всеки. За главатаря например каза следното: „Той е като в английския роман «Франкенщайн», получовек-полумашинария. Когато говори или се движи, направо се чува как му дрънчат чарковете. За Грин съществува само черно и бяло, той е несъкрушим.“

Със същата готовност и без съпротива Рахмет даде адреса на конспиративната квартира и дори съгласието доброволно да им сътрудничи написа с лекота — все едно любовна бележка. При това нямаше уплашен или смутен вид, а по-скоро съсредоточен, като човек, който открива небивали хоризонти и още не се ориентира добре в новата местност.

— Вървете, Гвидон — каза Пожарски и крепко му стисна ръка. — От вас се иска да намерите Грин и да ни го осигурите. Трудна задача, но за вас изпълнима. И не се бойте, няма да ви изиграем. За нас сега сте най-главният човек, само на вас разчитаме. За връзката се разбрахме. Дай Боже всичко да е наред. Ако пък не вярвате в Бог — на добър час и късмет.

Щом се затвори вратата зад гърба на преснопокръстения „сътрудник“ Гвидон, Бурляев уверено заяви:

— Ще избяга. Какво ще кажете да изпратим подире му един-двама читави агенти?

— В никакъв случай — поклати глава князът и се прозя. — Първо, от Бойната група може да ги забележат и ще го провалим. И второ, да не обиждаме нашето комарче с недоверие. Знам ги тоя тип хора. Ще ни сътрудничи най-усърдно и от сърце, с вдъхновение и фантазия. Докато не му доскучае. Важното е, господа, да не изпуснем този момент. А той непременно ще настъпи — когато нашият Гвидон изведнъж почувства, че още по-пикантно би било да направи двойно предателство, тоест да дърпа конците и на двете кукли — полицейската и революционната, да стане главен кукловод. Е, на това място валсът ни с Николай Йосифович ще свърши. Само трябва да чуем в кой миг музиката секва.

— Съвършено вярно! — пламенно възкликна Зубцов, с искрено възхищение вперил очи в столичния психолог. — Много съм мислил за това, но вътрешно го наричах другояче. Да се хванеш със „сътрудник“, господа, е все едно да се впуснеш в тайна връзка с омъжена дама. Трябва да бдиш над нея, искрено да я обичаш и непрестанно да внимаваш да не я компрометираш, да не съсипеш семейното й благополучие. А когато чувството изстине, трябва да се разделиш с нея кавалерски и да й подариш нещо приятно за спомен. Без тежки думи и взаимни обиди.

Пожарски изслуша развълнуваното слово на младия мъж с внимание и обобщи:

— Романтично, но по същество е вярно.

— Може ли и аз да кажа? — цял изчервен се обади и Смолянинов. — Вие, господин полковник, много хитро го завербувахте този Рахмет, разбира се, но ми се струва, че е нередно закрилниците на държавата да си позволяват нечестни методи — и продължи в скороговорка, да не би да го прекъснат. — Всъщност отдавна ми се щеше честно… Ние работим неправилно, господа. Ето този Рахмет е застрелял командира на полка, избягал е от арест, убил е наш човек и кой знае какво още е извършил, а ние го пускаме. Той си е за затвора направо, а ние разчитаме да спечелим покрай него, вие пък дори му стискате ръка. Да, разбирам, че така по-бързо ще разплетем случая, но може ли разкриването му да е на такава цена? Вместо да сме стожери на справедливостта и чистотата, ние още повече от нихилистите покваряваме обществото. Това не е хубаво. А, господа? — в търсене на подкрепа поручикът погледна двамата си началници, но Сверчински с укор поклати глава, а Фандорин, макар да го гледаше със симпатия, нищо не каза.

— Защо мислите, младежо, че държавата — това е справедливост и чистота? — добродушно се усмихна Пожарски. — Хубава справедливост! Предците ни, разбойници, са натрупали богатства, отнемайки ги от собствените си съотечественици, и са ни ги завещали, за да можем да се обличаме красиво и да слушаме Шуберт. В моя случай впрочем нямам нищо завещано, но това е подробност. Чели ли сте Прудон[4]? Собствеността е кражба. И ние с вас сме стража, сложена да охранява краденото. Така че не се самоизмъчвайте с илюзии. По-добре разберете следното, ако не можете без нравствена обосновка. Нашата държава е несправедлива и нечиста. Но по-добре така, отколкото бунт, кръв и хаос. Бавно и с нежелание, но обществото все пак леко се прочиства, добива малко по-приличен вид. Нужни са векове. А революцията ще го срине назад във времената на Иван Грозни. Пак няма да има справедливост, само дето ще се появят нови разбойници и отново те ще имат всичко, останалите — нищо. Даже прекалено поетично се изразих за стражата. Ние с вас, поручик, сме лайночистачи. Чистим нужниците, та говната да не прелеят навън. Ако не искате да се цапате, свалете синята униформа и си търсете друга професия. Не ви притискам, а ви съветвам най-сърдечно — и полицейският заместник-директор потвърди искреността на последните си думи с мека усмивка.

Подполковник Бурляев изчака края на абстрактната дискусия и делово попита:

— Ваше сиятелство, да наредя ли да завардят квартирата на доцент Аронзон?

— Не-не, те отдавна са се изпарили оттам. Не закачайте Аронзон. Иначе рискуваме да издадем Гвидон. А и за какво ни е Аронзон? Някакъв си „симпатизант“, голяма работа. Ще ни опише терористите ли? Вече разполагаме с описанията им. Повече ме интересува тази Игла, дето им е партийна свръзка. Нея да я спипаме, пък…

Той млъкна изведнъж, скочи към вратата и рязко я отвори. Точно отпред се мъдреше жандармерийски офицер с много светла коса и прасешки цвят на лицето, което пред очите им стана още по-розово. Ераст Петрович позна щабротмистър Зейдлиц, преторианеца на генерал Храпов, понастоящем проснат в дисекционната зала без никаква нужда от охрана занапред.

— Аз… аз… търся господин Бурляев. Исках да разбера дали са открили убийците… Дочух, че снощи имало арест… Вие сте княз Пожарски, нали? А аз…

— Знам кой сте — рязко го прекъсна царският адютант. — Вие сте човекът, провалил задача от изключителна важност. Вие, Зейдлиц, сте престъпник и ще ви изправя на съд. Забранявам ви да мърдате от Москва до второ нареждане. И какво правите тук? Подслушвате ли?

За трети път през време на краткото му пребиваване петербургският гост се промени до неузнаваемост. Благоразположен с колегите и напорист към Рахмет, спрямо провинилия се жандармерист той се разлюти до грубост.

— Как си позволявате! — пламна Зейдлиц почти разплакан. — Аз съм офицер! Нека ме съдят, но вие нямате право да се държите така! Знам, няма прошка за мен. Но аз ще изкупя вината си, кълна се!

— В арестантските роти ще я изкупите — безцеремонно го контрира князът и тресна вратата пред носа на горкия щабротмистър. Когато се обърна към останалите, на лицето му нямаше и помен от гняв — само порив и плам. — Хайде, господа, на работа — рече той и потри ръце. — Да разпределим ролите. На вас, Пьотър Иванович, се полага агентурната дейност. Проверете всички революционни кръжоци, всички свръзки. Намерете ми ако не Грин, поне мадмоазел Иглата. И още едно поръчение за вашите момчета — да притиснат Зейдлиц и неговите хора. След като го направих на мат и маскара това балтийско пале, ще преобърне земята. Трябва да спасява кожата, та усърдието му ще е безгранично. И то без много да си поплюва. Нека ни извади кестените от огъня, пък ще ги хапнем ние. Сега — вие, Станислав Филипович. Раздайте описанията на престъпниците сред вашите хора по гарите и заставите. Вие отговаряте Грин да не изчезне от Москва. Аз пък — князът се усмихна лъчезарно — ще се заема с Гвидон. В края на краищата така е справедливо, защото аз го вербувах. Отивам в хотел „Лоскутни“, взимам си хубава стая и ще си отспя. Сергей Виталиевич, ще ви помоля непрестанно да сте на телефона — в случай, че получим сигнал от Гвидон. И незабавно ме уведомете. Всичко ще мине идеално, господа, ще видите. Както казват френците — горе главата.

 

 

Пътуваха с шейната в пълно мълчание. Смолянинов май напираше да се изкаже, но не посмя. Сверчински тревожно сучеше добре поддържания си мустак. А Фандорин изглеждаше необичайно вял и потиснат.

И с право.

Сиянието на столичната знаменитост направо засенчи почетния ореол на статския съветник. От първоразрядна персона, в чиито думи и дори мълчание околните се вслушваха с почтително внимание, Ераст Петрович се превърна излишна и дори донякъде комична фигура. Какъв е той сега? Разследването е оглавено от опитен, бляскав специалист, който със сигурност ще се справи по-добре от московския чиновник за специални поръчения. Успехът му е гарантиран и поради това, че столичанинът явно не е обременен от ненужни скрупули. Фандорин впрочем веднага се засрами от тази мисъл, защото беше недостойна и плод на накърненото му самолюбие.

Основната причина за покрусата му беше друга — и статският чиновник честно си я призна. За първи път съдбата го срещаше с човек, който имаше по-големи детективски способности от неговите. Не, може би за втори. Много отдавна, още в началото на кариерата си, Ераст Петрович се бе сблъскал с друг такъв талант, но никак не обичаше да си спомня онази отминала история.

А нямаше как и да се оттегли от разследването. Това би означавало заради наранената си гордост да предаде милия Владимир Андреевич, който очакваше от помощника си съдействие и дори спасение.

Стигнаха до Жандармерийското управление и все така мълчаливо влязоха в кабинета на Сверчински. Тук стана ясно, че и полковникът по пътя си е мислил за генерал-губернатора.

— Лошо, Ераст Петрович — мрачно и без обичайните усукваници подхвана Станислав Филипович, когато седнаха и запалиха пури. — Обърнахте ли внимание, че той дори не отиде да се представи на Владимир Андреевич? Край със стареца. Във висшите кръгове въпросът е решен. Ясно е.

Смолянинов жално въздъхна, а Фандорин тъжно поклати глава:

— За княза ще е жесток удар. Макар да е на преклонни години, т-телесно и умствено още е доста свеж. И за Москва е добър градоначалник.

— По дяволите Москва — грубо го апострофира полковникът. — Важното е, че ние с вас сме добре с Долгорукой. А без него ще сме зле. Мен, естествено, няма да ме назначат началник на управлението. А и вашият сладък живот ще свърши. Новият генерал-губернатор ще си доведе свои доверени лица.

— С-сигурно. Но какво можем да направим?

Предпазливият Станислав Филипович беше неузнаваем.

— Такова. Да го надхитрим.

— Предлагате да пипнем терористите преди п-полковник Пожарски — не попита, а по-скоро констатира статският чиновник.

— Именно. Но не само. Туй князче е много припряно, трябва да го неутрализираме.

Ераст Петрович за малко да се задави с дима от пурата.

— Станислав Филипович, за Б-Бога!

— Не да го убием, разбира се. Само това липсваше! Има и по-симпатични начини — взе да умува той: — например да го направим смешен. Да изпадне в глупаво положение. Ераст Петрович, миличък, трябва да покажем, че ние, „долгоруковските“, струваме много повече от столичния навлек.

— Аз всъщност не съм се отказал от разследването — вметна статският съветник. — При разпределянето на „ролите“ господин Пожарски ме остави на п-произвола. Но аз не съм свикнал да седя със скръстени ръце.

— Чудесно! — полковникът рипна и енергично закрачи из стаята, обмисляйки нещо. — Тогава ще задействате аналитичния си талант, който толкова пъти ни е спасявал. Аз пък ще се погрижа князчето да стане за посмешище — след което заломоти под нос: — „Лоскутни“, „Лоскутни“… там имам този, как беше… отговаря за прислугата… Терпугов? Сичугов? Както и да е… И Коко, да, непременно Коко… Точно така…

— Ераст Петрович, ще ме вземете ли с вас? — прошепна поручикът.

— Май вече съм частно лице — също тъй тихо отвърна Фандорин и като видя как съкрушено се опъна руменото му лице, утешително каза: — За съжаление. Бихте ми били м-много от полза. Но нали пък вършим обща работа.

От управлението до дома му нямаше и пет минути пеша, но това време напълно му стигна да открие своя ниша в разследването — тесничка, уви, и не най-обнадеждаваща.

Премисли нещата от всички страни:

Пожарски си избра най-краткия път, за да пипне БГ — чрез Рахмет-Гвидон.

Тайната полиция ще души по околни пътища чрез проверка на революционните връзки.

Жандармерията има готовност да хване терористите при опит за напускане на града.

Плюс Зейдлиц, който ще подкара направо и ще действа с методи, за които го е страх дори да си помисли. При това ще го притискат копоите на Милников.

Така погледнато, Бойната група е завардена от всички страни. Никакъв шанс за измъкване. Май няма къде да се вклини и той с частното си разследване и неясни пълномощия. При толкова разследвани отвсякъде току-виж го стъпкали.

Но три неща го подбуждаха към незабавни и решителни действия.

Жал му е за стария княз. Това първо.

Не може да преглътне обидата, нанесена му от господин Грин, който за дръзката акция си бе позволил да се представи за статския съветник Фандорин. Това второ.

И трето. Да-да, третото е накърненото самолюбие. Да видим, ваше питерско сиятелство, кой колко струва и на какво е способен.

След ясното формулиране на мотивациите умът му заработи много по-ясно и точно.

Съратниците всички вкупом нека си издирват Бойната група. Интересно дали ще я открият и колко скоро. А ние ще търсим предателя сред пазителите на закона. Това дори е може би по-важно, отколкото залавянето на терористите, били те и най-опасни.

Пък знае ли човек дали този път към прословутата БГ няма да се окаже най-кратък.

Впрочем последното досущ си беше на самозалъгване.

Бележки

[1] Най-големият син на Владимир I — Святополк I — нарежда убийството на тримата си братя, за да завладее териториите им. Глеб (? — 1015) заедно с брат си Борис са известни източноправославни светци, канонизирани от руската църква. — Б.пр.

[2] Първото смъртно наказание на електрически стол е изпълнено на 6 август 1890 г. Осъденият е Уилям Кемлър, известен и като Джон Харт. В енциклопедията на Братя Данчови (1936) този вид умъртвяване е наречен „електрокуция“. — Б.пр.

[3] Пушкин, „Приказка за цар Салтан“. — Б.пр.

[4] Френски социалист, публицист, философ, теоретик на анархизма (1809–1865), обявява едрата капиталистическа собственост за кражба, защитава дребната собственост, която не е свързана с експлоатация. — Б.пр.