Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Статский советник, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Статски съветник

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954-9745-66-X

История

  1. — Добавяне

Глава четиринайсета

Ямата

Пожарски закъсняваше.

Девет и шест минути. Грин прибра часовника. В джоба на шинела си държеше колта, пръстите му здраво обхващаха удобната набраздена ръкохватка.

Нека й е зле на революцията, щом полицейското началство е принудено да си прави конспиративни срещи тайно от собствените си подчинени. Противниковият лагер се тресе от тревога и неувереност, там се плашат от собствените си сенки, никой никому няма доверие. И много правилно.

Или се досещат за ТГ?

А всичко е съвсем просто: не може да победи кауза, чиито поддръжници се грижат най-вече за собственото си благополучие. Затова победата на революцията е неизбежна.

Само че ти няма да я дочакаш, каза си Грин, за да потисне навътре лазура, който напираше да бликне след вчерашното събитие. Ти си кибритена клечка. И без това гориш повече от предвиденото. А земните радости ти самият си изключил от живота си.

Статският съветник Фандорин седи на пейката. Разсеяно се почуква с ръкавица по коляното, гледа гаргите, които подскачат по клоните на стария дъб.

Сега този красив, елегантно облечен човек ще умре. И никога няма да се разбере за какво е мислил в последните минути на съществуванието си.

Неочакваното хрумване го сепна. Когато се прицелваш във врага, не бива да мислиш за майка му и децата му, припомни си Грин думите, които много пъти бе внушавал на Червенушката. Щом човек е облякъл вражеска униформа, значи от мирен гражданин се е превърнал в боец.

Шинелът беше хубав, от качествено сукно. Нобел му го донесе — баща му е генерал в оставка. Иглата залепи на Грин прошарени мустаци и бакенбарди. Чудесна маскировка.

По алеята се зададе Червенушката, облечен като гимназист. Той трябваше да провери пресечката — чисто ли е. Приближи се до Фандорин, леко кимна и седна до него. Гребна чист сняг, гризна си от него. Вълнува се.

Нобел и Шварц разчистваха с лопати алеята. Емеля стоеше оттатък оградата, правеше се на стражар. Марат и Бобърът с торбести палта и плъстени боти играеха до входа — с метални остриета целеха обръч на земята. Идеално време са си избрали за раздумка Пожарски и Фандорин. Никой не се мотае наоколо, изобщо няма минувачи.

— Как не, три копейки! — викна Марат и отскочи встрани. — Имаш много здраве! — и си тръгна по алеята, като си свирукаше, небрежно пъхнал ръце в джобовете.

Това беше сигналът. Значи се е появил Пожарски.

Бобъра се спусна подир Марат:

— К’во бе, к’во бе! — викна той (чудесен спокоен младеж, бивш студент). — Я да си плащаш!

А подире му се появи дългоочакваният господин заместник-директор.

С гвардейски шинел, бяла фуражка на офицер от свитата, със сабя. Конспиратор и половина.

Пожарски спря на влизане в градината, застана разкрачен с лъснатите си ботуши, посегна театрално към портупея си и викна:

— Господа нихилисти! Обкръжени сте от всички страни! Препоръчвам ви да се предадете! — и в същата секунда изчезна зад оградата и се загуби зад заснежените храсти.

Грин погледна към Фандорин, но статският съветник, изтръгнат от мечтанията си, прояви невероятна пъргавина. Сграбчи Червенушката за яката и заедно с него, кой знае защо, скочи в пряспата отдясно на пейката.

Отвсякъде затрещя, запращя и загромоля, сякаш някой раздираше с пукот целия свят.

Грин видя как Марат плесна с ръце и залитна като от силен удар в гърба, как Бобъра стреля изпод лакът някъде нагоре и встрани.

Измъкна колта от джоба си и се втурна да спасява Червенушката. Куршум събори калпака от главата му, жилна го по темето. Грин се олюля, не можа да запази равновесие и падна в пряспата вляво от съседната пейка.

След което стана нещо невероятно.

Пряспата се оказа много по-дълбока, отколкото изглеждаше. Нещо изпука, за миг стана тъмно, последва доста силен удар в нещо твърдо. Веднага отгоре му се сгромоляса бяла лавина и Грин се завъртя в нея, без да разбира какво става.

Някак успя да се изправи и установи, че се намира в дълбока яма, до гърдите затънал в сняг. Виждаше небето, облаците, клоните на дърветата. Пукотевицата се чуваше още по-силно, отделните изстрели се сляха, подхванати и понесени от ехото.

Горе кипеше битка, а той, стоманеният човек, киснеше в някаква дупка!

Грин подскочи, докосна с пръсти краищата на ямата, но нямаше за какво да се хване. Освен това откри, че при пропадането е изпуснал револвера, а да го търси в тази снежна каша му се стори твърде продължителна и може би напразна работа.

Няма значение, само да се измъкне.

Той започна бясно да утъпква снега с ръце, крака и дори със задник. Изведнъж пукотевицата секна.

От тази тишина Грин за първи път от години изпита страх. А си беше мислил, че никога вече няма да усети това напрегнато тревожно чувство, от което му се сви сърцето.

Това ли ще е краят? Толкова скоро?

Качи се на утъпкания сняг и подаде глава от ямата, но веднага се сниши. Към оградата в гъста верига прииждаха цивилни с димящи карабини и револвери в ръце.

Дори не можеше да се застреля — нямаше с какво. Стой сега като вълк в капан и чакай да те измъкнат за врата.

Клекна и трескаво заопипва в снега. Само да го намери, само да го намери! Сега не можеше да си представи по-голямо щастие.

Безполезно. Револверът сигурно е някъде чак на дъното.

Грин се извърна и внезапно видя черна дупка, която отиваше някъде встрани. Без да му мисли, се пъхна в нея и разбра, че това е подземен проход: тесен, малко над човешки бой, вътре миришеше на замръзнала пръст.

Нямаше за кога да се чуди.

И той се затича в тъмното, удряйки рамене в стените на прохода.

Съвсем скоро, след петдесетина крачки, отпред просветля. Грин се втурна по-бързо и изведнъж се озова в изрита траншея. Тя беше обградена с дъски, горе се виждаше каменната стена на къща и табела „Мьобиус и синове. Колониални стоки“.

И той се сети: в пресечката, която водеше към градината, имаше някакъв канал, над него набързо сковано ограждение. Значи това било.

Измъкна се от ямата. Пресечката беше безлюдна, но откъм градината се чуваше тътнеж на множество гласове.

Притисна се до стената на къщата и надникна.

Цивилните мъкнеха телата и ги събираха заедно. Грин видя как двама копои влачат за краката някакъв полицай и отначало не разбра кой е, защото пешовете на шинела се бяха подвили и закриваха лицето на убития. Изпод ревера му изпадна дебела книга с позната корица. „Граф Монте Кристо“. Емеля си я беше взел — да не би да не се върнат после в квартирата и да не може да разбере успява ли графът да отмъсти на вероломниците, или не.

— Какво става, а? — чу уплашен глас.

Откъм входа надничаше чистачът с бяла престилка и метален знак.

Погледна заснежения човек със застинали очи и виновно заобяснява:

— Свил съм се тука, не се подавам, както ми наредиха. Кои сте подгонили? Хитровските разбойници? Или бомбаджиите?

— Бомбаджиите — отговори Грин и бързо се измъкна от пресечката.

Разполагаше със съвсем малко време.

 

 

— Изчезваме — каза на Иглата веднага щом му отвори. — Бързо.

Тя пребледня, но не попита нищо — веднага отиде да се обуе.

Грин взе два револвера, патрони, кутията с взривната смес и няколко детонатора. Наложи се да зареже готовите консервни корпуси.

Чак когато излязоха навън и благополучно свиха зад ъгъла, разбраха, че къщата не е завардена. Явно полицията е била сигурна, че БГ сама ще им падне в капана и се е въздържала от външно наблюдение, та някак случайно да не се издаде.

— Накъде? — попита Грин. — В хотел не може. Ще ни издирват.

Иглата се поколеба и каза:

— У нас. Само че… Ще видиш.

На файтонджията каза да кара към „Пречистенка“, къщата на граф Добрински.

Докато пътуваха, Грин тихо й разказа какво се беше случило в Брюсовската градина. Лицето на Иглата остана безизразно, но по бузите й потекоха сълзи.

Шейната спря пред старовремски чугунени порти, украсени с корона. Зад оградата се виждаше двор и голям триетажен дворец, някога вероятно бляскав и пищен, а сега с напукани стени и явно занемарен.

— Там никой не живее, вратите са залостени — взе да обяснява Иглата, сякаш се оправдаваше. — Като умря баща ми, освободих всички слуги. Но не мога да го продам. Баща ми завеща този дом на сина ми. Ако имам син някой ден. Ако не, след смъртта ми — на управата на орден „Свети Георгий“.

Значи вярно се говореше за годеницата на Фокусника, че е графска дъщеря, разсеяно си помисли Грин, защото в ума му малко по малко се завъртя мисълта за най-важното.

Иглата го поведе покрай залостената порта, покрай оградата към малка пристройка с горен полуетаж и вход направо откъм улицата.

— Тук някога живееше семейният ни лекар — обясни Иглата. — А сега аз. Сама.

Но той вече не я слушаше.

Влезе с нея и без да поглежда наникъде, мина през някаква стая, седна.

— Сега какво ще правим? — попита Иглата.

— Трябва да помисля — монотонно отговори Грин.

— Може ли да остана тук? Няма да преча…

Но тя му пречеше. Мекият й тюркоазен поглед не оставяше мисълта му да се концентрира, въртяха му се разни второстепенни и изобщо ненужни мисли.

С усилие на волята Грин си наложи да не се отклонява от основната линия, да се съсредоточи върху най-насъщната задача.

Най-насъщната задача се наричаше ТГ. Нямаше кой да я реши освен Грин.

С какво разполага?

Само с добре тренирана памет.

На нея трябва да заложи.

 

 

ТГ изпрати общо осем писма.

Първото — за екатериноградския губернатор Богданов. Дойде скоро след неуспешното покушение срещу Храпов, на 23 септември миналата година. Появи се изведнъж на масата в конспиративната квартира на „Фонтанка“. На пишеща машина „ундервуд“.

Второто — за жандармерийски генерал Селиванов. От само себе си изникна в джоба на палтото му на 1 декември миналата година. Беше по време на партийната „сватба“. Пак на пишеща машина „ундервуд“.

Третото — за Пожарски и някакъв „важен агент“, който се оказа Стасов, член на задграничния ЦК. Грин го откри на пода в антрето на Василевски остров на 15 ноември. Същата пишеща машина.

Четвъртото — за Храпов. Във вилата в Колпино. Емеля намери бележката, увита върху камък, под отворения прозорец. На 16 февруари. ТГ пак го беше написал на „ундервуд“.

И така, първите четири писма се получиха в Петербург в продължение на почти пет месеца.

В Москва ТГ се развихри: за четири дни — четири послания.

Петото — за предателството на Рахмет и че Сверчински през нощта ще е на Николаевската гара. Дойде на 19-и, вторник. Пак, както в случая със „сватбата“, се появи в джоба на окаченото му палто. Пишещата машина вече беше „ремингтън №5“. Очевидно „ундервудът“ беше останал в Питер.

Шестото — за полицейската блокада при железопътните складове и за новата квартира. Получи се на 20-и, сряда. Донесе го Матвей, някой незабелязано му пуснал писмото в джоба на полушубката. Написано на „ремингтън“.

Седмото — за Петросовската баня. Пуснато в пощенския процеп на 21 февруари. „Ремингтън“.

Последното, осмото, което ги подмами в капана, дойде по същия начин. Вчера, петък. „Ремингтън“.

Какво следва от всичко това?

Защо ТТ в началото им направи толкова безценни услуги, а накрая ги предаде?

Поради същото, което подтиква към предателство и другите: бил е арестуван и сломен. Или е бил разкрит и самият той е станал жертва на провокация. Няма значение, това не е най-важното.

Основният въпрос е кой е той?

В четири от осемте случая ТГ или негов посредник е бич в непосредствена близост до Грин. В другите четири не е искал или не е можел да стигне директно до него и е действал отвън: отвореният прозорец, вратата, Матвей.

За Колпино е ясно: след януарския екс Грин беше наредил престой под карантина за групата: останаха във вилата, никъде не излизаха, с никого не се срещаха.

А в Москва ТГ бе имал непосредствен достъп до Грин само веднъж, на 19 февруари, когато Коза им проведе инструктаж, преди да нападнат колата на експедиционната служба.

Какво стана от вторник до сряда?

Грин подскочи на стола, потресен от отговора, по-елементарен от две и две. Как не се беше сетил досега! Просто не е имал истински категорична необходимост, която така изостря умствената дейност.

— Какво? — уплаши се Иглата. — Зле ли ти е?

Той мълчаливо грабна лист и молив, помисли една минута и бързо драсна няколко реда, отгоре написа адреса.

— За телеграфа. Свръхспешно.