Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Статский советник, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 21 гласа)
Сканиране и разпознаване
essop (2011 г.)
Корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Статски съветник

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954-9745-66-X


Пролог

Левите прозорци бяха непрогледни — заснежени, побелели от скреж. Вятърът замеряше жално звънкащите стъкла с лепкави меки снежни парцали, блъскаше тежкото туловище на вагона, не губеше надежда да изтика влака от хлъзгавите релси и да засили черното му черво из ширналата се бяла равнина — през замръзналата река, през мъртвите поля право към далечните гори, смътно притъмнели там, където земята се срещаше с небето.

Цялата тази печална природна картина се виждаше през десните прозорци, съвсем чисти и прозирни, но какво да й гледаш? Сняг, вятърът свири злодейски, надвиснало мътно небе — мрак, студ и смърт.

Но пък вътре в министерския вагон-салон беше чудесно: уютен полуздрач, синкав от копринения абажур с небесен цвят, зад бронзовата вратичка на печката попукват цепеници, ритмично трака лъжицата в чашата. Скромният, но прекрасно оборудван кабинет — със заседателна маса, с кожени фотьойли, с окачена на стената карта на империята — се носеше със скорост петдесет километра в час през виелицата и пустошта в мрачната утрин.

На един от фотьойлите, завит до брадичката с шотландско одеяло, дремеше старец с властно и мъжествено лице. Дори в съня прошарените му вежди бяха сурово навъсени, в крайчеца на свитите му устни тъмнееше скръбна гънка, сбръчканите му клепки нервно потрепваха. Светлото петно от лампата току плъзваше към силната ръка, положена върху махагоновия подлакътник, проблясваше в брилянтния пръстен на безименния пръст.

На масата точно под абажура имаше купчина вестници. Най-отгоре нелегалният цюрихски „Воля народна“, нов, от оня ден, отворен на статия, ядно отбелязана с червен молив:

КРИЯТ ПАЛАЧ ОТ ВЪЗМЕЗДИЕТО

Редакцията научи от сигурен източник, че генерал-адютант Храпов, миналия четвъртък отстранен от длъжността заместник-министър на вътрешните работи и командир на Отделния жандармерийски корпус, в най-скоро време ще бъде назначен генерал-губернатор в Сибир и незабавно ще отпътува за новата служба.

Подбудите за новото назначение са твърде прозрачни. Царят иска да спаси Храпов от народната мъст и временно отпраща вярното си псе далеч от столиците. Но присъдата на кървавия сатрап, произнесена от нашата партия, остава в сила. Храпов, издал жестоката заповед за нанасяне побой на политическата затворничка Полина Иванцова, се постави извън законите на човечността. Той няма право на живот. Палачът на два пъти успя да се спаси от отмъстителите, но той е обречен.

От същия източник научаваме, че вече му е обещан постът министър на вътрешните работи. Сибирското назначение е временна мярка, целяща да спаси Храпов от справедливия меч на народния гняв. Царските преторианци се надяват да разкрият и унищожат нашата Бойна група, на която е възложено да изпълни присъдата над палача. И щом отмине опасността, Храпов триумфално да се върне в Петербург и да стане пълновластен управник.

Но ние няма да го допуснем! Погубеният живот на нашите другари ни зове към възмездие.

Иванцова не понесе срама и се обеси в карцера. Тя беше само седемнайсетгодишна.

Двайсет и три годишната курсистка Скокова стреля по сатрапа, но не го уцели и увисна на въжето.

Наш другар от Бойната група, чието име се пази в тайна, бе убит от взрива на собствената си бомба, а Храпов пак оцеля.

Нищо, ваше високопревъзходителство, краят му се вижда. Нашата Бойна група ще ви открие и в Сибир.

На добър час!

Локомотивът бясно изрева, първо с протяжен вой, после на тласъци: Ууу! У! У! У!

Устните на спящия неспокойно трепнаха и той приглушено изстена. Отвори очи, объркано се взря вляво — в белите прозорци, вдясно — в черните, и погледът му се проясни, чист и остър. Суровият старец махна одеялото (оказа се, че е с кадифен домашен жакет, бяла риза, черна вратовръзка), примляска със сухи устни и удари камбанката.

След миг вратата откъм приемната се отвори и нагласяйки портупея си, в кабинета влетя юначен подполковник в син жандармерийски мундир с бели акселбанти.

— Добро утро, ваше високопревъзходителство!

— Минахме ли Твер? — с дълбок гръден глас попита генералът, без да отговори на поздрава.

— Тъй вярно, Иван Фьодорович. След малко сме в Клин.

— В Клин ли — как така? Защо не ме събуди по-рано? — ядоса се онзи. — Да не си задрямал?

Офицерът разтърка приплесканата си буза.

— Съвсем не. Видях, че сте заспали. Рекох си, нека поне малко си почине Иван Фьодорович. Има време. Ще успеете и да се умиете, и да се облечете, и да пиете чай. До Москва остава още един час.

Влакът намали скорост, наближаваше гарата. През прозореца прелетяха светлинки, видяха се улични лампи, заснежени покриви.

Генералът се прозя.

— Добре, да палят самовара. Нещо не мога да се разсъня.

Жандармеристът козирува, излезе и безшумно затвори вратата.

В приемната беше запалено осветлението, миришеше на ликьор и дим от пури. До писалището, подпрял глава, седеше още един офицер — с белезникава коса, розово лице, светли вежди и прасешки мигли. Той се протегна, припука стави и попита подполковника:

— Какво става?

— Иска чай. Ще разпоредя.

— Аа — изви албиносът и погледна през прозореца. — В Клин ли сме? Сядай, Мишел. Аз ще наредя за самовара. Малко да се поразмърдам. Хем да проверя да не са откъртили тия дяволи.

Той стана, подръпна мундира си и дрънчейки с шпорите, излезе в третото помещение на вагона чудо. Там подредбата беше съвсем обикновена: столове покрай стените, закачалки за горните дрехи, в ъгъла — маса с прибори и самовар. Двама мъжаги с еднакви вълнени костюми с жилетки и еднакво засукани (но единият с пясъчно руси, а другият с рижави) мустаци седяха неподвижно един срещу друг. Имаше и още двама, които спяха на сместени заедно столове.

Седналите скочиха прави при появата на албиноса, но офицерът долепи пръст до устните си — нека спят, — посочи самовара и прошепна:

— Чай за негово високопревъзходителство. Уф, че е задушно. Ще изляза да глътна въздух.

На площадката бяха застинали двама жандармеристи с карабини. Заради студа и двамата часови бяха с шинели, шапки и качулки.

— Свършва ли ви смяната? — попита офицерът, сложи си белите ръкавици и се загледа в бавно приближаващия перон.

— Току-що застъпваме, ваше благородие! — гракна старшият. — До Москва сме на пост.

— Тъй-тъй — албиносът бутна тежката врата и във вагона нахлу свеж вятър, мокър сняг, мирис на мазут. — Осем часът, а едвам се развиделява — въздъхна офицерът сякаш на себе си и слезе едно стъпало.

Влакът дори не беше спрял, още скърцаха и престъргваха спирачките, а двама души вече крачеха бързо към вагон-салона: единият нисък, с фенер в ръка, другият висок, слаб, с цилиндър и елегантна мушама с пелерина.

— Ето го специалния вагон! — викна първият (с фуражка на гаров надзирател).

Спътникът му се спря пред отворената врата и като придържаше цилиндъра си, попита офицера:

— Вие ли сте Модзалевски? Адютантът на негово в-високопревъзходителство?

За разлика от железопътния служител пелтекът не викаше, но спокойният му звучен глас с лекота заглуши воя на бурята.

— Не, аз съм началникът на охраната — отговори албиносът и се взря да види по-добре лицето на този денди.

Лицето му наистина беше интересно: тънко, строго, с поддържани черни мустачки, с решителна вертикална бръчка на челото.

— Аха, щабротмистър Фон З-Зейдлиц, отлично — кимна удовлетворен непознатият, който впрочем тутакси се представи: — Фандорин, чиновник за специални п-поръчения към негово сиятелство м-московския генерал-губернатор. Предполагам, че сте известени за мен.

— Да, господин статски съветник, получихме шифрована телеграма, че в Москва вие ще се погрижите за безопасността на Иван Фьодорович, но предполагах, че ще ни чакате на тамошната гара. Елате, качете се, че влиза сняг.

Статският съветник кимна за сбогом на служителя, леко изкачи стръмните стъпала и хлопна вратата. На площадката веднага настъпи кънтяща тишина.

— Вече сте на т-територията на Московска г-губерния — обясни чиновникът, свали цилиндъра си и изтръска снега от периферията. Имаше черна коса, но на слепоочията — въпреки младостта му — тя беше съвсем прошарена. — Тук започва моята, т-тъй да се каже, юрисдикция. В К-Клин престоят е поне два часа — докато разчистят снега. Ще успеем да уговорим всичко и да си разпределим задълженията. Но п-първо трябва да се видя с негово високопревъзходителство, да се п-представя и да предам с-спешно съобщение. Къде да се съблека?

— Заповядайте в караулното, там има закачалка.

Фон Зейдлиц въведе чиновника в първото помещение, където дежуреше цивилната охрана, а след като Фандорин си свали мушамата и хвърли на стола мокрия цилиндър, продължиха към приемната.

— Мишел, това е статски съветник Фандорин — обясни на подполковника началникът на охраната. — Онзи същият. Със спешно съобщение за Иван Фьодорович.

Мишел стана:

— Модзалевски, адютант на негово високопревъзходителство. Може ли да видя документите ви?

— Разбира се — чиновникът извади от джоба си сгънат лист, подаде го на адютанта.

— Фандорин е — потвърди началникът на охраната. — В шифрованата депеша имаше словесен портрет, много добре го запомних.

Модзалевски внимателно разгледа печата, фотографията и върна документа на собственика.

— Добре, господин статски съветник. Веднага ще доложа.

След минута чиновникът бе допуснат в царството на меките килими, синята светлина и махагона. Той влезе и мълчаливо кимна.

— Здравейте, господин Фандорин — добродушно изръмжа генералът, които вече беше облякъл военен сюртук вместо кадифения жакет. — Ераст Петрович, нали така?

— Т-тъй вярно, ваше високопревъзходителство.

— Решили сте да поемете подопечния си още оттук? Похвално усърдие, макар да смятам, че подобна суетня е съвсем излишна. Първо, отпътувах секретно от Петербург, второ, изобщо не ме стряскат господа революционерите, и трето, всичко си е Божа работа. Щом Господ досега е опазил Храпов, значи старият воин засега Му е нужен — и генералът, тоест именно въпросният Храпов, се прекръсти набожно.

— Имам свръх спешно и абсолютно к-конфиденциално съобщение з-за ваше високопревъзходителство — безизразно произнесе статският съветник и погледна адютанта. — Извинете, п-подполковник, но така съм инструктиран.

— Излез, Миша — дружелюбно нареди сибирският генерал-губернатор, наречен в чуждестранния вестник палач и сатрап. — Стана ли самоварът? Като приключим деловата част, ще те повикам да пием чай — и щом вратата се затвори зад гърба на адютанта, попита: — Какви са тези ваши тайни? Телеграма от императора ли? Я да видим.

Чиновникът се доближи плътно до седналия, пъхна ръка в джоба на кастореното сако, но в този момент зърна забранения вестник с материала, отбелязан с червен молив. Генералът пресрещна погледа му и се навъси.

— Господа нихилистите с Храпов лягат и стават. „Палач“ от световна величина! И вие, Ераст Петрович, сигурно сте чували какви ли не глупости за мен. Не вярвайте, злите езици лъжат, обръщат всичко наопаки! Не са я пребили от бой в мое присъствие озверели тъмничари, това е клевета! — очевидно злополучната история с обесилата се Иванцова здравата беше вгорчила живота на негово високопревъзходителство и още не му даваше мира. — Аз съм честен боец, имам два „Георгия“ — за Севастопол и за второто настъпление в Плевен! — разпали се той. — Исках да предпазя това момиче, тази глупачка от каторга! Е, обърнах се към нея на „ти“, голяма работа. То си беше по бащински. Имам внучка на нейните години! А тя на мен, стария човек, генерал-адютанта, ми удари шамар — пред охраната, пред затворниците! За такова нещо мръсната твар трябваше да отнесе по закон десет години каторга! Обаче аз наредих само да й теглят един пердах и да не се раздухват нещата. И не са я пребили от бой, както писаха после по вестниците, а само десетина удара, и то леки. При това не тъмничари, а надзирателката. Отде да знам, че тая малоумна Иванцова ще се самоубие? Да речеш, че е някоя аристократка — не, най-обикновена гражданка, ама колко сме деликатни, моля ви се! — генералът сърдито махна с ръка. — Сега на мен ми се пише. После друга една, същата такава патка, стреля по мен. Писах на негово величество да не я бесят, но императорът остана непреклонен. Собственоръчно отбеляза на прошението: „Който вдига меч срещу верните ми слуги, нему никаква пощада.“ — Храпов трогнато премигна, в очите му блеснаха старчески сълзи. — Подгониха ме като звяр. Аз просто исках да се оправят нещата… Не разбирам, да пукна, не разбирам!

Генерал-губернаторът съкрушено разпери ръце, а брюнетът с побелелите слепоочия внезапно му заяви без никакво заекване:

— Как ще разбирате какво е чест и достойнство. Нищо, и да не разберете, ще е урок за другите псета.

Иван Фьодорович отвори уста и понечи да се надигне от фотьойла, но странният чиновник вече беше измъкнал ръката си изпод сакото и в ръката му нямаше никаква телеграма, а къс кинжал. Острието се заби право в сърцето на генерала. Веждите му се изопнаха нагоре, устата му зина, но той не произнесе нито звук. Пръстите му се вкопчиха в ръката на статския съветник и диамантът отново блесна. А после главата на Храпов безжизнено се отметна назад и по брадичката му се стече струйка алена кръв.

Убиецът с погнуса отвори пръстите на мъртвеца от китката си, с нервно движение отлепи мустачките, тръкна бялото на слепоочията си и те станаха черни като цялата му коса.

Погледна към затворената врата и решително се насочи към заснежения прозорец откъм коловозите. Дръпна го, но рамката беше замръзнала и не поддаде. Това обаче не смути ни най-малко необикновения статски съветник. Той хвана скобата с две ръце и я натисна с всичка сила. На челото му се издуха жили, зъбите му скръцнаха и — о, чудо! — рамката изскриптя и се плъзна надолу. Право в лицето го блъсна снежен прах, завеските радостно се развяха. С едно ловко движение убиецът се прехвърли навън и се стопи в сивкавия полумрак.

Кабинетът мигом се преобрази: вятърът, задъхан от щастие, подгони по килима важните книжа, заигра се с ресните на покривката, разроши прошарената коса на генерала.

Синият абажур поривисто се люшна, петното светлина зашари по гърдите на убития и тогава се видя, че на костената дръжка на мощно забития кинжал са изографисани две букви: БГ.