Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Статский советник, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Глава трета

В която се демонстрират недомислиците на двойната субординация

— Д-докога ще ни оглеждат? — с лека досада попита Ераст Петрович и се озърна към Бурляев.

Откакто статският съветник и подполковникът (вече в цивилно облекло вместо синия мундир) бяха влезли през портичката в двора на скромната арбатска къща и звъннаха с камбанката, бяха минали вече поне пет минути. Отначало пердето на прозорец от надстройката помръдна многообещаващо, след което обаче не последва нищо.

— Нали ви казах — полугласно отвърна началникът на Тайната полиция. — Опасна е. Ако не съм аз, изобщо няма да отвори на непознат човек — вирна глава и извика за пореден път: — Диана, аз съм, отворете! С мен е господинът, за когото ви телефонирах!

Никакъв отговор.

Фандорин вече знаеше, че тази къща, наета чрез подставено лице, е конспиративният дом на Тайната полиция, предоставен изцяло за нуждите на ценната „сътрудничка“. Всички срещи с нея се провеждат тук, и то непременно с предварителна уговорка — за целта специално й е инсталиран телефонен апарат.

— Госпожо! — извиси глас и Ераст Петрович. — Ще измръзнем т-тук! Това е просто нелюбезно! Искате да ме разгледате по-добре ли? Защо не кажете? — той си свали цилиндъра, обърна нагоре лице, извъртя се в ляв, после десен профил и — о, чудо — горното малко прозорче се отвори, подадоха се тънки бели пръстчета и право в краката на посетителите падна меден ключ.

— Уф! — с облекчение изпъшка подполковникът и се наведе. — Чакайте аз… Тази ключалка е по-особена…

Свалиха си палтата в празния вестибюл. Пьотър Иванович, кой знае защо развълнуван, се среса пред огледалото и пръв се заизкачва по скърцащата стълба.

Горе имаше коридорче с две врати. Подполковникът леко чукна на лявата и влезе, без да чака покана.

Странно, но в стаята беше почти пълен мрак. Ераст Петрович усети аромат на мускус, огледа се и видя, че пердето е пуснато и няма никакво осветление. Това май беше кабинет. Във всеки случай до стената се очертаваше малко дамско бюро, а в ъгъла сивееше писалище. Отначало статският съветник дори не забеляза, че до прозореца е застинала стройна женска фигура с непропорционално голяма глава. Направи две крачки напред и разбра, че стопанката е с шапка и воал.

— Заповядайте, седнете, господа — покани ги жената с приглушен свистящ шепот и изящно посочи фотьойлите. — Здравейте, Пьотър Иванович. Толкова ли беше належащо? Кой е спътникът ви?

— Господин Фандорин, чиновник за специални поръчения към княз Владимир Андреевич — сниши глас и Бурляев. — Разследва убийството на генерал-адютант Храпов. Научихте ли?

Диана кимна, изчака гостите да се настанят и седна на дивана отсреща.

— Откъде? Още не пише по в-вестниците. — Думите бяха произнесени с най-обикновен глас, но в сравнение с досегашния шепот прозвучаха много високо.

— Носят се слухове — насмешливо промълви „сътрудничката“. — Ние, революционерите, си имаме наш телеграф.

— А по-точно? Все п-пак откъде? — не откликна на закачливия й тон статският съветник.

— Диана, това е твърде важно — изгъгна Бурляев, сякаш да позаглади донякъде резкия въпрос. — Нямате представа доколко…

— Защо, имам представа — жената се облегна назад. — Заради Храпов всички вие, господа, може да изхвърчите от топлите си местенца. Нали, Ераст Петрович?

Фандорин си помисли, че ниският й, приглушен глас несъмнено създава чувствен ефект. Както и мускусният аромат, и вялите грациозни движения на тясната китка, която си играеше с обицата на ухото й. Стана му ясно защо в жандармерийското и Тайната полиция кипят такива страсти заради тази Месалина.

— Откъде ми знаете името? — леко се наклони напред Ераст Петрович. — Някой говорил ли ви е за мен?

Диана май се усмихна — шепотът й стана по-сладникав:

— Нееднократно. От вас, господин Фандорин, са заинтригувани мнозина в Москва. Вие сте интересна персона.

— А напоследък някой да ви е говорил за господин статския съветник? — намеси се Бурляев. — Вчера например? Някой да е идвал?

Ераст Петрович хвърли недоволен поглед към неканения си помагач, а Диана се разсмя беззвучно:

— Тук идват мнозина, Пиер. Дали ми е говорил някой за мосю Фандорин? Хич не си спомням…

Няма да каже, разбра Ераст Петрович и мислено си отбеляза това „Пиер“. Само си губят времето.

В гласа му звъннаха метални нотки:

— Не отговорихте на първия ми въпрос. От кого именно разбрахте, че г-генерал Храпов е убит?

Диана рязко стана, шепотът й от обайващ стана рязък като съскане на озлобена змия:

— Не съм ви подчинена и не ми е задължение да се отчитам пред вас! Самозабравяте се! Или може би не са ви обяснили коя съм аз? Дадено, ще отговоря на въпроса ви и с това ще приключим. Повече да не сте стъпили тук! Чухте ли, Пьотър Иванович, този господин повече да не съм го видяла!

Подполковникът стреснат приглади късо подстриганата си коса, явно объркан чия страна да вземе, а Фандорин невъзмутимо каза:

— Добре, тръгваме си. Но чакам отговор.

Жената отиде до прозореца и на сивия му правоъгълен фон се изрисува стройният й силует.

— Убийството на Храпов е публична тайна. Цяла революционна Москва е наясно и ликува. Днес дори ще има вечеринка по този повод. И аз съм поканена, но няма да ходя. А вие, ако искате, идете. С малко късмет може да пипнете някого от нелегалните. Събират се у инженер Ларионов. „Поварска“ номер двайсет и осем.

— Защо не я попитахте направо за Сверчински? — сърдито попита подполковникът, докато се връщаха с шейната. — Подозирам, че той я е навестил вчера и може да се е изтървал. Видяхте я що за птица е. Играе си с мъжете като котка с мишка.

— Да — разсеяно кимна чиновникът. — Характерна д-дамичка. Няма значение. По-важното е да се започне наблюдение на жилището на този Ларионов. Да се изпратят най-опитни тайни полицаи, които да проследят всеки от гостите до дома му и да ги проверят кои са. После ще проверим контактите на всеки от тях по цялата верига. Така ще разберем кой пръв е научил за Храпов и после лесно ще разкрием Бойната група.

Бурляев подметна снизходително:

— Всичко това е ненужно. Ларионов е наш агент. Специално му уредихме това жилище — недоволните и съмнителните личности да са ни под око. Зубцов го измисли, умна глава. У Ларионов се събират всякакви околореволюционни отрепки. Да обругаят властите, да попеят забранени песни и, разбира се, да хапнат и пийнат. Асортиментът е богат, нашият секретен фонд го плаща. За всеки дърдорко си имаме досие. Само да ни падне с нещо по-сериозно — и вече му знаем и майчиното мляко.

— Но това е провокация — намръщи се Ераст Петрович. — Първо множите нихилистите, а после вие самите ги арестувате.

Бурляев почтително сложи ръка на сърцето си:

— Извинете, господин Фандорин, вие, разбира се, сте известен авторитет в областта на криминалистиката, но с нашия занаят никак не сте наясно.

— Значи не е необходимо да се следят гостите на Ларионов?

— Не е необходимо.

— И какво предлагате?

— Какво да предлагам, то си е ясно. Като се върна сега, ще наредя на Евстратий Павлович да подготви операцията за задържане. Ще ги приберем всичките хубавци накуп и чудничко ще поработя с тях. За едно сте прав — че покрай някого все ще пипнем нишката до БГ.

— За арест ли говорите? На какво основание?

— На такова, скъпи Ераст Петрович, основание, че както правилно отбеляза Диана, днес-утре всички нас и вас ще ни изритат от заеманите длъжности, по дяволите! Нямаме време да си играем на следене. Трябва ни резултат.

Фандорин намери за необходимо да мине на официален тон:

— Не забравяйте, господин подполковник, че имате предписание да изпълнявате указанията ми. Необоснован арест няма да допусна.

Обаче Бурляев не се предаде пред натиска:

— Да, имам предписание. От генерал-губернатора. Но колкото за дознанията, се подчинявам не на губернаторството, а на Департамента на полицията, така че ще прощавате. Ако желаете да присъствате на задържането — добре сте дошли, но няма да ми се пречкате. Ако искате да останете настрана, ваша воля.

Ераст Петрович млъкна. Навъси вежди, очите му страховито блеснаха, но не последваха гръм и мълнии.

След кратка пауза статският съветник сухо каза:

— Добре, няма да ви се меся, но ще присъствам.

 

 

В осем вечерта всичко беше готово за операцията.

Къщата на „Поварска“ беше завардена още от шест и половина. В непосредствена близост се бяха разположили петима агенти: един с бяла престилка ринеше снега пред вратите на едноетажната сграда с номер 28; двама, най-дребни и слаботелесни, се преструваха на деца и правеха снежна крепост в двора; други двама поправяха газената улична лампа на ъгъла на „Борисоглебски переулок“. Второто отцепление от единайсет копои се беше разположило в радиус от стотина крачки: трима „файтонджии“, „стражар“, „латернаджия“, двама „пияни“, четирима „метачи“.

В осем и пет на „Поварска“ пристигна шейната с Бурляев и Фандорин. На капрата, леко извърнат встрани, седеше началникът на тайните агенти Милников и докладваше къде какво е сторено.

— Отлично, Евстратий Павлович — одобри подготовката Бурляев и победоносно погледна статския съветник, който през цялото време не произнесе нито дума. — Какво ще кажете, господин Фандорин, знаят ли си работата моите хора?

Чиновникът не отговори. Шейната свърна към „Скарятински“, влезе малко по-навътре в пресечката и спря.

— Колко души са ония хубавци там? — попита Бурляев.

— Без Ларионов и готвачката са осем субекта — уютно наблягайки на „о“-тата, заобяснява Милников, пухкав господин на около четирийсет и пет години с руса брадичка и дълга коса, подстригана на венец. — В шест, когато започнахме да отцепваме квартала, аз, Пьотър Иванович, ще знаете, изпратих един от моите все едно с препоръчано писмо. Готвачката му прошепнала, че са дошли трима. После се явиха още петима. Всички са стари наши познайници и вече имаме списъчето. Шест лица от мъжки пол, две — от женски. Моят човек е казал на готвачката да си седи в стайчето и да не мърда. От съседния покрив погледнах какво става — веселят се нихилистите, пият вино, вече пеят. Революционна сирница — и Милников се изхили, за да е ясно, че последните му думи са шега. — Смятам, Пьотър Иванович, че е време да ги арестуваме. Инак ще вземат да се натаралянкат, ще се нахъсат и може дори да окажат съпротива на пияна глава. Или някое по-ранно пиле може да тръгне да си ходи, тогава ще се наложи да си разпокъсаме хората. Щото ще трябва тихичко, безшумно да го задържим на по-голямшко разстояние оттук, че да не подплашим другите.

— Не ви ли е малък наличният състав, Евстратий Павлович? Все пак са осем души — заколеба се подполковникът. — Казах ви, че ще е добре да се вземат и стражари от участъка, да се направи трето отцепление по дворове и кръстовища.

— Няма смисъл, Пьотър Иванович — безгрижно измърка Милников. — Моите вълкодави са обучени, а ония, с извинение, са си дребни рибки, попови лъжички — госпойци и студенция.

Бурляев си разтърка носа с ръкавицата (привечер сви студ):

— Нищо, щом рибките вече знаят за Храпов, значи някоя от тях е свързана с едрите рибоци. Е, на добър час, Евстратий Павлович, действайте.

Шейната пак потегли по „Поварска“, но сега лъжекочияшът беше окачил отпред фенер и по този сигнал второто отцепление се събра по-наблизо. Точно в осем и трийсет Милников изсвири с четири пръста и тоз миг седем агенти нахълтаха в къщата.

Веднага след тях влезе висшето началство: Бурляев, Милников и Фандорин. Останалите се разтеглиха във верига и заеха позиции под прозорците.

В антрето Ераст Петрович погледна иззад рамото на подполковника и видя обширен хол, насядали край масата млади хора и госпожица до пианото.

— Не мърдай, че ще ти пръсна черепа! — със стряскащ глас, съвсем различен от досегашния, изрева Милников и с ръкохватката на револвера тресна в челото един студент, понечил да скочи от стола. Онзи моментално пребледня и си седна, от сцепената му вежда рукна алена струйка. Останалите участници във вечеринката като омагьосани се втренчиха в кръвта, никой не гъкна. Агентите мигом заобиколиха масата с оръжия в ръка.

— Две-четири-шест-осем — бързо преброи главите на насядалите Милников. — Еремеев, Зиков, по стаите, веднага! Трябва да има още един! — и кресна подире им: — Да не забравите и нужника!

— Ама какво е това, моля ви се — възкликна един очилат с козя брадичка, седнал начело на масата, очевидно домакинът, и гласът му трепна. — Имам празненство. Аз съм Ларионов, инженер в Трьохгорния циментен завод! Какъв е този произвол! — той удари с юмрук по масата и се надигна, но агентът зад него с желязна хватка му приклещи гърлото и виковете на Ларионов преминаха в гъргорене.

Милников строго заяви:

— Ще ти дам аз празненство. А е мръднал още някой, а съм го прострелял без много приказки. Имам заповед при оказване на съпротива да стрелям без предупреждение. Сядай долу! — гракна той на прежълтелия от болка и ужас инженер и онзи се пльосна на стола.

Еремеев и Зиков вкараха от коридора прегънат одве човек с извити назад ръце и го тикнаха на свободния стол.

Бурляев се окашля и пристъпи напред. Явно му беше дошъл редът.

— Хм, господин колежки асесор, попрекалихте. Толкова ли не преценявате? Май са ни заблудили. Тук са се събрали не бомбаджии, а съвсем прилични люде. Освен това — той сниши глас, но се чуваше всяка негова дума — ви помолих да се държите по-деликатно при задържането. Защо да се удря с револвер, защо да се извиват ръце? Не са хубави тия работи.

Евстратий Павлович недоволно се намръщи, изгъргори полугласно:

— Ваша воля, господин подполковник, но аз с тая пасмина бих си поговорил по нашему. Вие само ще объркате нещата с тоя ваш либерализъм. Оставете ми ги само за половин час — ще си изпеят всичко, Бога ми!

— Ама не! — изсъска Пьотър Иванович. — Спестете ми методите си. Аз лично ще изясня всичко необходимо — и вече на висок глас с обичайния си тон попита: — Господин Ларионов, онази врата закъде е, за кабинета ли? Нали не възразявате там да си поприказвам с всеки от гостите ви? Извинете, господа, но имаме извънредно произшествие — подполковникът огледа присъстващите. — Днес сутринта злодеи са убили генерал-адютант Храпов. Онзи същия… Гледам, че не сте учудени?! Добре, ще го обсъдим. Ако не възразявате.

— „Ако не възразявате“, о, Господи! — скръцна със зъби Милников и гневно изскочи в коридора, събаряйки стол по пътя си.

Ераст Петрович тежко въздъхна при тази твърде прозрачна според него инсценировка, но задържаните май се хванаха. Във всеки случай всички като омагьосани се втренчиха във вратата, зад която изчезна страховитият Евстратий Павлович.

Впрочем не всички. Кльощавата госпожица на пианото, която се оказа някак извън основното действие, не изглеждаше омагьосана. Матовочерните й очи бяха изпълнени с негодувание, на симпатичното й мургаво личице се изписа ненавист. Тя изкриви сочните си алени устнички, беззвучно прошепна нещо гневно, протегна тънка ръчица към оставената на пианото чантичка и извади от нея малък изящен револвер.

Решителната госпожица хвана несериозното оръжие с две ръце и го насочи право към гърба на жандармерийския подполковник, но Ераст Петрович с огромен скок от място преодоля почти половината хол и още преди да се беше приземил, с бастунчето си удари цевта.

Играчката със седефена ръкохватка се фрасна в пода и гръмна — не много силно, но Бурляев пъргаво отскочи, а агентите веднага насочиха оръжия към дръзката девойка и несъмнено щяха да я надупчат, ако не беше статският съветник, чийто умопомрачителен скок завърши точно до пианото, така че злодейката се намери зад гърба му.

— А, така ли! — изрева подполковникът, още шашардисан. — Така ли, кучко! Убих те на място! — и измъкна голям револвер.

Чул данданията, от коридора влетя Милников и извика:

— Пьотър Иванич! Стойте! Трябва ни жива! Момчета, хванете я!

Агентите смъкнаха патлаци, двама се хвърлиха към госпожицата и здраво се вкопчиха в ръцете й.

Бурляев безцеремонно отстрани статския съветник и се изправи пред чернокосата терористка, извисил се почти една глава над нея.

— Коя си ти? — изхриптя той с усилие, гърлото му се беше стегнало. — Как се казваш?

— Ако ще ми говорите на „ти“, няма да отговарям — войнствено отвърна нихилистката и погледна жандармериста от долу на горе.

— Как се казвате? — търпеливо попита приближилият се Милников. — Име, презиме?

— Есфир Литвинова, дъщеря на действителен статски съветник — любезно отговори задържаната.

— Дъщерята на банкера Литвинов — полугласно обясни Евстратий Павлович на шефа си. — Разработвана е. Но досега в нищо подобно не е уличавана.

— Ако ще на Ротшилд! — изръмжа Бурляев и изтри изпотеното си чело. — Ще изгниеш в каторгата, мръснице. Там няма да те хранят с чифутски кашери[1]!

Ераст Петрович се смръщи, готов да защити честта на мадмоазел Литвинова, но в случая закрилата му явно се оказа излишна.

Банкерската щерка презрително погледна подполковника:

— Гадина! Скот! Май си просиш шамара като Храпов?

Бурляев пламна и когато смени цветовете до цвеклови багри, изрева:

— Евстратий Павлович, качете арестуваните на шейните и ги карайте в предварителния арест!

— Стойте, господин Милников — вдигна пръст статският съветник. — Не разрешавам д-да карате никого. Специално дойдох, за да проверя ще се спази ли редът, установен от закона. За съжаление го пренебрегнахте. Въз основа на какво задържате тези хора? Очевидно не са извършили престъпление, тъй че арест за явно злодеяние отпада. Ако възнамерявате да ги арестувате по подозрение, необходима ви е заповед. Господин Бурляев ми каза, че Тайната полиция не се подчинява на градските власти в разследванията. Правилно. Но извършването на арести се отнася към пълномощията на генерал-губернатора. Като представител на негово сиятелство ви заповядвам незабавно да освободите задържаните. — Чиновникът се обърна към арестантите, които слисани слушаха сухите му началнически разпореждания, и заяви: — Свободни сте, господа. От името на княз Долгорукой ви поднасям извинения за неправомерните действия на подполковник Бурляев и подчинените му.

— Нечувано! — ревна Пьотър Иванович и лицето му потъмня до мораво. — Ама на чия страна сте вие?!

— На страната на з-закона. А вие? — поинтересува се Фандорин.

Бурляев разпери ръце, сякаш нямаше думи, и демонстративно обърна гръб на статския съветник.

— Взимайте Литвинова и да вървим — нареди той на агентите, а на насядалите показа юмрук. — Ще ми паднете, говеда! Знам ви всички до един!

— И госпожа Литвинова ще трябва да освободите — меко каза Ераст Петрович.

— Че тя стреля по мен! — рязко се извъртя подполковникът и впери недоумяващ поглед в чиновника за специални поръчения. — Аз съм длъжностно лице! Изпълнявам служебните си задължения!

— Не е стреляла по вас. Това първо. И не е задължена да знае, че сте длъжностно лице — нито се представихте, нито сте с униформа. Това второ. За служебните задължения също е по-добре да не споменавате. Дори не съобщихте за арест. Това трето. Разбихте вратите, нахълтахте с викове и с оръжие в ръка. На мястото на тия господа щях да си помисля, че сте грабители, и ако имах оръжие, пръв щях да стрелям без много приказки. Не бихте ли сбъркали господин Бурляев с б-бандит? — попита той госпожицата, която го гледаше някак изпитателно.

— А не е ли бандит? — веднага откликна Есфир Литвинова с израз на безкрайно учудване. — Ама кои сте всички вие? От Тайната полиция ли сте? Защо не казвате?

— Това няма да ви се размине, господин Фандорин — зловещо рече Бурляев. — Ще видим ние чие ведомство е по-силно. Да вървим, мамка ви!

Последните думи се отнасяха за агентите, които прибраха оръжието и дисциплинирано се заизнизваха.

Последен вървеше Милников. На вратата той се обърна, с усмивка разклати показалец към младежите, учтиво кимна на статския съветник и изчезна.

Около половин минута в хола цареше пълна тишина, само стенният часовник тиктакаше. После студентът със сцепената вежда скочи изведнъж и се втурна към изхода. Останалите го последваха също тъй устремно и без да се сбогуват.

След още половин минута в хола останаха трима: Фандорин, Ларионов и сприхавата госпожица.

Банкерската щерка дръзко се взираше в Ераст Петрович с живите си очи. Пълните й устни, някак дори неуместни на слабото личице, се кривнаха в язвителна усмивка.

— Това някакво ново изпълнение ли е? — поинтересува се мадмоазел Литвинова и с престорено възхищение поклати късо подстриганата си глава. — Изобретателно. И виртуозно изиграно, направо театър „Корш“[2]. Какво следва оттук нататък в пиесата ви? Благодарната девойка се хвърля на гърдите на прекрасния спасител и наквасила със сълзи колосаната му риза, се кълне във вечна преданост, така ли? А после пише доноси срещу другарите си?

Ераст Петрович си помисли: странно, но късата прическа никак не я загрозява, напротив, много пасва на момчешкото й лице.

— Наистина ли щяхте да стреляте? — попита той. — Наивно. С тази джунджурийка (посочи с бастунчето си падналия на пода револвер) все едно не можехте да убиете Бурляев, но вас самата със сигурност щяха да ви разкъсат на място. И не само…

— Не ме е страх! — прекъсна го експанзивната девойка. — Да ме разкъсат! Скотщината и произволът не бива да остават ненаказани!

— И не само това — продължи чиновникът, без да обърне внимание на репликата й, — щяхте да погубите приятелите си. Вашата вечеринка щеше да се засвидетелства като терористично сборище и всички те щяха да отидат в каторга.

Мадмоазел Литвинова се смути, но само за миг, не повече.

— Какъв хуманист, моля ви се! — възкликна тя. — Но аз не вярвам в жандармерийски Атосовци. Такива като вас, любезни, префинени, са още по-ужасни от откровените кръвопийци като онази накървена мутра. Сто пъти по-опасни! Наясно ли сте поне, господин красавецо, че всички ви чака възмездие? — госпожицата войнствено пристъпи напред и Ераст Петрович се принуди да отстъпи — пръстчето с остро ноктенце заплашително цепеше въздуха току пред носа му. — Палачи! Потисници! Не можете да се скриете от народната мъст зад щиковете на телохранителите си!

— Не се и крия — обиди се статският съветник. — Не разполагам с никакви телохранители, а пък координатите ми ги има във всички адресни книги. Можете да п-проверите! Ераст Петрович Фандорин, чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора.

— Ааа, това бил Фандорин! — девойката буйно се врътна към Ларионов, сякаш го подканяше да удостовери поразителното откритие. — Харун ал Рашид! Или робът на лампата!

— Каква лампа? — учуди се Ераст Петрович.

— Ами как, всесилният джин, дето пази стария султан Долгорукой. Разбрахте ли сега, Иван Игнатиевич, защо заплаши копоите с губернатора — пак се извърна към инженера. — Аз пък се чудя какъв е тоя началник, дето с Тайната полиция излиза на глава. Не знаех, господин джин, че ви блазнят и политически разследвания — тя го доунищожи с последен, вече абсолютно изпепеляващ поглед, кимна за сбогом на домакина и величествено се запъти да си ходи.

— Чакайте — повика я Фандорин.

— Какво още искате от мен? — тя гордо изви красивата си шия. — Да не би все пак да ме арестувате?

— Забравихте си оръжието — статският съветник вдигна револвера и й го подаде с ръкохватката напред.

Есфир Литвинова издърпа с два пръста оръжието си, сякаш се гнусеше да докосне ръката на чиновника, и излезе.

Фандорин изчака да се затвори външната врата, обърна се към инженера и тихо каза:

— Знам за взаимоотношенията ви с Тайната полиция, господин Ларионов.

Инженерът подскочи като ударен. На жълтеникавото му лице с отекли торбички под очите се изписа израз на болезнена обреченост.

— Да — кимна той и уморено се свлече на стола. — Какво ви интересува? Питайте.

— Не ползвам услугите на тайни осведомители — сухо отвърна Ераст Петрович. — Струва ми се, че е м-мерзост човек да шпионира другарите си. Това, с което се занимавате тук, се нарича провокация. Запознавате се с романтично настроени младежи, поощрявате антиправителствените разговори, а после докладвате в Тайната полиция за постиженията си. Как не ви е срам, та вие сте б-благородник, четох ви досието.

Ларионов пусна някакъв гаден смях, с разтреперани пръсти измъкна цигара.

— Срам ли? За срама си поговорете с господин Зубцов, Сергей Виталиевич Зубцов. И за провокациите също. Но Сергей Виталиевич не обича тази дума. Той казва „санация“[3] Потенциално опасните субекти трябвало още в ранните стадии да се бележат и премахват. Било от полза за обществото и за тях самите. Ако не се събират тук, под зоркото око на Сергей Виталиевич, ще е на друго място. И не се знае какви ще ги забъркат там. А тук всички са подръка. Само да рече някой от празни брътвежи да мине към дела, веднага — щрак! Така държавата е спокойна, господин Зубцов си получава наградите, а за юдата Ларионов остават безсънните нощи… — инженерът закри с длани лицето си и млъкна. Според потръпването на раменете очевидно се бореше с риданията.

Ераст Петрович седна срещу него, въздъхна.

— И как се хванахте с тая работа. Не е ли гадно?

— Как да не е — с приглушен глас отвърна Ларионов. — И аз в студентските години си мечтаех за социална справедливост. Разлепвах листовки в университета. По време на такава акция ме пипнаха — той вдигна лице и в очите му блеснаха сълзи. Драсна клечка, трескаво дръпна от цигарата. — Сергей Виталиевич е хуманист. „Иван Игнатиевич, вика, имате стара и болна майка. Ако ви изключат от университета — а това е най-малкото, което може да се случи, — няма да го понесе. А заточение или, не дай си Боже, затвор, направо ще я вкарат в гроба. И за какво, Иван Игнатиевич? Заради някакви си химери?“ После взе да ми обяснява за санацията, обаче много по-обстойно и сладкодумно. И че не иска от мен да съм доносник, а спасител на младите. Защото те, неразумни и чистосърдечни, припкат през цъфналите ливади и не виждат, че оттатък зее пропаст. Та изправете се вие на ръба на тази пропаст, помогнете ми да спасим децата от пропадане. Сергей Виталиевич е майстор на словото и най-вече сам си вярва. Е, повярвах му и аз — инженерът се усмихна горчиво. — Честно казано, насилих се да му повярвам. Майка ми наистина нямаше да го понесе… Така че завърших университета, а и хубавичка длъжност ми осигури господин Зубцов. Само дето излезе, че не съм никакъв спасител, а най-обикновен „сътрудник“. Както се казва, няма такова нещо: малко бременна. Дори ми плащат — петдесет и пет рубли. Плюс петдесет за разходи — усмихна се още по-криво, чак се озъби. — Общо взето, животът ми отвсякъде е хубав. Просто дето нощем не мигвам — зиморничаво потръпна. — За момент се унеса, и трепвам — чувам да се чука. Мисля си: идва възмездието. Или едните, или другите. И така се мятам по цели нощи. Чук-чук. Чук-чук.

В този момент се чу почукване на вратата. Ларионов потръпна и нервно се изсмя:

— Някой доста е окъснял. Изпусна веселата част. Господин Фандорин, влезте засега в онази стая. Не е нужно да ви виждат тук. Върви обяснявай после. Ще го отпратя бързичко.

Ераст Петрович се оттегли. Мъчеше се да не подслушва, но гласът на новодошлия беше висок и ясен.

— … И не са ви предали, че ще отседнем у вас? Странно.

— Никой нищо не ми е предал! — отвърна Ларионов и по-гръмогласно от необходимото попита: — Наистина ли сте от Бойната група? Не бива да идвате тук! Търсят ви навсякъде! Току-що ме посети полицията!

Забравил скрупулите, Фандорин безшумно се доближи до вратата и леко я открехна.

Пред инженера стоеше млад мъж с пристегнато в кръста палто и английски каскет, изпод който се подаваше дълъг светъл кичур. Късният гост стоеше с ръце в джобовете, в присвитите му очи бляскаха весели искрици.

— Сега сам ли сте?

— Готвачката спи оттатък. Но наистина не бива да се мяркате тук.

— Значи дошла полицията, подушила наоколо и се омела? — засмя се блондинът. — Гледай ти какви чудеса.

Ах, на гарата за Брянск

котките врабец делили.

Близнали оттук-оттам,

па да си вървят решили.

Веселият младеж се измести така, че застана с гръб към статския съветник, а Ларионов пък бе принуден да се обърне с лице към вратата.

Странният гостенин направи някакво невидимо за Фандорин движение с ръка и инженерът изведнъж охна и отстъпи назад.

— Какво, Искариотски, стресна ли се? — с все същия лекомислен тон се поинтересува гостът.

Фандорин почувства, че нещо става, дръпна рязко вратата — и в тази секунда гръмна изстрел.

Ларионов нададе вой и се прегъна, а стрелецът се огледа към шумно отворената врата и насочи компактния стоманен „булдог“. Фандорин се приведе под куршума и се хвърли в краката на младежа, но онзи ловко отскочи назад, удари се гърбом в касата на вратата и се врътна към антрето.

Фандорин се приплъзна до ранения и видя, че е тежък случай — мъртвешка синевина бързо сковаваше лицето на инженера.

— Не си усещам краката — прошепна Ларионов и уплашено се вгледа в очите на Ераст Петрович. — Не ме боли, но нещо много ми се доспа…

— Трябва да го настигна — в скороговорка рече Фандорин. — Веднага се връщам, ще викна лекар.

Изскочи навън, погледна надясно — нямаше жива душа, наляво — ето там бърза сянка се носи към „Кудринска“.

Докато тичаше натам, статският съветник си помисли две неща. Първо, че Ларионов вече няма нужда от лекар. Според симптомите му е прекъснат гръбначният стълб. Скоро, много скоро клетият инженер ще си отспи за всички безсънни нощи. Втората мисъл беше по същество. Добре, ще настигне беглеца, не е проблем, но какво ще прави с въоръжения убиец, след като самият той не е въоръжен. Статският съветник не беше очаквал никакви рисковани мероприятия през днешния ден и верният седемзаряден херщал баяр съвсем нов модел остана вкъщи, а как щеше да му е от полза сега!

Ераст Петрович тичаше бързо и разстоянието до сянката непрестанно намаляваше. Но това не му донесе радост — на ъгъла с „Борисоглебски“ убиецът се озърна и блъвна към преследвача си огън и пукот — Фандорин усети горещия полъх край бузата си.

Внезапно направо от стената на близката къща изскочиха още две пъргави сенки и се сляха с първата в едно общо подскокливо кълбо.

— У, гнидо, гледай аз да не те ритна! — подвикна сърдит глас.

Когато Ераст Петрович стигна до мястото, боричкането беше приключило.

Веселият младеж лежеше ничком с извити назад ръце, хриптеше и ругаеше. Отгоре му се беше яхнал един здравеняк и още повече му извиваше ръцете. Друг мъж държеше падналия за косите и му дърпаше главата нагоре.

Статският съветник се вгледа и разпозна в неочакваните си помощници двама от одевешните агенти.

— Виждате ли, Ераст Петрович, че и от Тайната полиция има полза — чу се добродушен глас в тъмното.

Оказа се, че в близкия вход е застанал не друг, а самият Евстратий Павлович Милников.

— Какво правите тук? — учуди се статският съветник и сам си отговори. — Останали сте да ме следите.

— Не толкова вас, ваше високородие, вие сте особа извън всяческо подозрение, ами общия развой на събитията — началникът на агентите излезе от тъмното на осветения тротоар. — Най-интересно ни беше дали няма да потеглите нанякъде с онази гневна девойка. Според както ми се стори, бяхте решили да я пречупите не с лошо, а с добро. И напълно уместно. Такива безумци само се озверяват от грубост и натиск. Тях човек трябва да ги предразположи и после, щом се отпуснат — хоп! — и ги скепцва — Евстратий Павлович ситно се изкиска и направи помирителен знак с ръка — един вид, не отричайте, не съм вчерашен. — Като видях, че госпожицата си тръгва сама, отначало мислех да пратя по дирите й моите дръвници, после си викам: я да изчакам. Негово високородие се слави с опит и нюх. Щом се е задържал, значи има някаква идея. И вярно — скоро се появи този — Милников кимна към арестанта, който виеше от болка и псуваше. — Значи съм бил на прав път. Кой е той?

— Май е член на Бойната група — отговори Ераст Петрович и се почувства длъжник на неприятния, но не и глупав, в никакъв случай не и глупав колежки асесор.

Евстратий Павлович подсвирна и се плесна по бедрото:

— Бива си те, Милников! Знаеш на кого да заложиш. Като пишете рапорта, не забравяйте раба Божи. Хей, момчета, докарайте шейна! И стига сте му чупили ръцете, че как ще си напише чистосърдечното признание!

Един от копоите се втурна за шейна, вторият щракна белезници на задържания.

— Да ви вземат дяволите да ви вземат дано — изръмжа онзи.

 

 

Ераст Петрович се появи в Тайната полиция късно след полунощ. Първо трябваше да се погрижи за умиращия Ларионов. Когато се върна при него, Фандорин го завари изпаднал в несвяст. Докато пристигне повиканата по телефона кола от болницата на Братолюбивото дружество, вече нямаше смисъл да го карат. Само загуби време.

А и до „Болшой Гнездниковски“ се наложи да опъва пеш — по пътя си не срещна нито един файтон.

По тихата уличка беше тъмно като в рог, само прозорците на познатата двуетажна къща светеха жизнерадостно.

Тайната полиция будуваше. Щом влезе, Ераст Петрович стана свидетел на любопитна сценка. Милников приключваше обсъждането на вечерната операция. Всичките шестнайсет агенти бяха строени покрай стената на дългия коридор, а колежкият асесор като грамаден котарак меко се разхождаше пред редицата и с монотонен учителски глас ги строяваше:

— И пак повтарям, за да си го набиете накрая в тъпите глави. При задържане на група политически, особено с подозрение за тероризъм, трябва да действате в следния ред. Първо — да ги слисате. Нахлувате с гръм и трясък, та да им се разтреперят мартинките. Дори смел човек се вцепенява при неочаквана атака. Второ — да ги смразите. Всеки задържан да се закове на място, да не може да помръдне, камо ли пък да гъкне. Трето — да ги претърсите за оръжие. Направихте ли го? А? Теб питам, Гусков, ти беше старши по време на операцията — Милников се спря пред възрастен агент с окървавен нос.

— Ваше високоблагородие Евстратий Павлович — издудна Гусков. — Все младоци бяха, сукалчета, то им личеше. Имам набито око за тия работи.

— Глей да не останеш с избито — добродушно рече колежкият асесор. — Не ми разсъждавай, тикво, ами прави каквото ти се казва. И четвърто: всеки от задържаните непрестанно да се наглежда. А вие, блейки? Дамичката вади тапешник, никой не забелязва. Значи така… — Милников се спря с ръце зад гърба, полюшна се на пети. Агентите, затаили дъх, чакаха присъдата му. — Награда ще получат само Ширяев и Жулко. За задържане на опасен терорист — по петнайсет рубли лично от мен. С отбелязване в заповедта. А ти, Гусков, ще платиш десет рубли глоба. И за един месец те връщам редови агент. Справедливо ли е, какво ще кажеш?

— Виноват, ваше високоблагородие — увеси нос наказаният. — Само не ме отстранявайте от оперативната работа. Ще се справя, честен кръст, ще се справя.

— Добре, вярвам ти. — Милников се обърна към статския съветник и се престори, че чак сега го е видял. — Чудесно, че дойдохте, господин Фандорин. Пьотър Иванович и Зубцов цял час се мъчат да поразговорят вашия приятел, ама полза никаква.

— Мълчи ли? — попита Ераст Петрович и се заизкачва подир Милников по витата стълба.

— Напротив, много е нахакан. Послушах малко и ги оставих. Така или иначе, нищо не става. А Пьотър Иванович след тазвечершните събития направо подскача от нерви. Пък и му е криво, че не той, а ние с вас пипнахме тази едра риба — заговорнически додаде Евстратий Павлович и леко се извърна към събеседника си.

Разпитът протичаше в кабинета на началника. Насред обширното помещение на стол седеше Фандориновият познат веселяк. Столът беше специален — масивен, с ремъци на двата предни крака и на облегалките за ръцете. Така че краката и ръцете на арестанта бяха здраво пристегнати и той можеше да си мърда само главата. От едната му страна стоеше началникът на Тайната полиция, от другата — приятен на вид господин на около двайсет и седем години, слаб, с английски мустачки.

Бурляев мрачно кимна на чиновника и се оплака:

— Мерзавец от класа. Цял час се мъча с него, и нищо. Даже името не си казва.

— Какво ли с името ми ти ще спомняш? — сърдечно го попита наглият арестант. — То, драги ми, ще отлети кат шум печален на вълната[4].

Без да обърне внимание на наглото му поведение, подполковникът представи господина:

— Сергей Виталиевич Зубцов. Говорих ви за него.

Онзи склони глава в почтителен поклон и по най-приятен начин се усмихна на Ераст Петрович:

— Щастлив съм да се запозная с вас, господин Фандорин. Още по-щастлив съм да работим заедно.

— Аа! — зарадва се арестантът. — Фандорин! Ами да, с побелели слепоочия. Одеве не ви разпознах, че бях на зор. Какво ме гледате, хванете го, господа! Той уби дъртия пръч Храпов — и се засмя, много доволен от шегата.

— Разрешете да продължа — обърна се Зубцов едновременно към двамата началници и погледна престъпника. — И така, знаем, че сте член на Бойната група и сте участвали в покушението срещу генерал Храпов. Току-що косвено признахте, че сте разполагали с описание на външността на господин статския съветник. Известно ни е също, че съучастниците ви понастоящем са в Москва. Дори обвинението да не докаже участието ви в покушението, пак ви грози най-строга наказателна мярка. Убили сте човек и сте оказали въоръжена съпротива на представителите на закона. Абсолютно достатъчно, за да идете на ешафода.

Пьотър Иванович не издържа и се намеси:

— Поне разбираш ли, мерзавецо, че ще увиснеш на въжето? Това е страшна смърт, много пъти съм я виждал. Първо човек хрипти и се мята. Понякога и по петнайсет минути, зависи как е вързан клупът. После езикът му излиза от устата, очите му изскачат от черепа, от търбуха му пръсват гадости. Помниш ли от Библията за Юда: „И като се строполи ничком, пръсна се през средата и всичката му вътрешност се изсипа.“[5]

Зубцов го погледна укорително, явно смяташе тактиката му неправилна, арестантът пък реагира съвсем безгрижно на тежките думи.

— Нищо де, ще похриптя и ще ми мине. Вече ще ми е все едно, а вие после ще ми бършете лайната. Такава ти е службата, зурло.

Подполковникът рязко хрясна безстрашния човек с пестник в лицето.

— Пьотър Иванович! — възмутен подвикна Зубцов и дори си позволи да хване началника за ръката. — Това е абсолютно недопустимо! Уронвате престижа на властта!

Бурляев разярен извъртя глава с цел явно да тури на място самозабравилия се помощник, но Ераст Петрович тропна с бастуна си по пода и тежко нареди:

— Прекратете.

Подполковникът задъхан освободи ръката си. А терористът изплю на пода кървава храчка, в която белееха два предни зъба, и щърбаво се усмихна, дяволито зяпнал подполковника с блеснали сини очи.

— Моля да ме извините, господин Фандорин — неохотно избуча Пьотър Иванович. — Изпуснах си нервите. Сам го виждате как се държи. Какво да го правим?

— Вашето мнение, Сергей Виталиевич? — обърна се статският съветник към симпатичния Зубцов.

Онзи смутено си потърка горната част на носа, но отговори веднага без колебание:

— Според мен си е губивреме. Бих отложил разпита.

— П-правилно. А ще направим следното, господин подполковник. Незабавно трябва да се изготви подробен словесен портрет на задържания. И пълен бертийонаж[6]. После изпратете описанието и резултата от антропологичните измерения телеграфически в Департамента на полицията. Възможно е там да имат досие за този човек. Но много спешно. Най-късно до един час депешата трябва да е в Петербург.

 

 

И отново, за кой ли път през изминалото денонощие, Фандорин крачеше по булевард „Тверской“, съвсем безлюден в нощния час. Какво ли не видя през този безкрайно дълъг ден, който все не свършваше — и снежна буря, и снегопад, и неочаквано слънце, а през нощта стана тихо и тържествено: мътната светлина на газените лампи, белите силуети на дърветата, сякаш увити в марля, леко кацат снежинките.

Статският съветник дори не беше си дал сметка защо отказа ведомствената шейна, докато под краката му не заскърца пръхкав и девствен снегът по алеите. Трябваше да се отърве от мъчителното чувство за омърсяване, иначе все едно не можеше да заспи.

Ераст Петрович вървеше, без да бърза, между скръбните брястове и се мъчеше да разбере защо всяко нещо, свързано с политиката, непременно бие на гнилоч и мръсотия. Уж е разследване като всички други, даже още по-важно. И целта е достойна — защита на общественото спокойствие и интересите на държавата. Откъде е тогава това чувство за омърсяване?

Не може да не се омърсиш, докато ринеш мръсотията — доста често му се беше случвало да чува подобни умозаключения, и то най-вече от практиците на законността. Ала отдавна беше установил, че така разсъждават само хора, които не са за тази фина дейност. Които са мързеливи, търсят лесните начини за решаване на сложни въпроси и не стават стойностни професионалисти. Истинският метач винаги е с белоснежна престилка, защото не пълзи на четири крака да събира боклуците с ръце, а има метла, лопата, гребло и умее правилно да ги ползва. При сблъсък с жестоки убийци, безсрамни мошеници, кръвожадни изроди Ераст Петрович никога не бе изпитвал такава погнуса, както днес.

Защо? Какво е това?

Нямаше отговор.

Свърна към „Малая Никитская“, където уличните лампи бяха още по-нарядко, отколкото по булеварда. Тук имаше плочник и бастунчето му, пробивайки тънкия слой сняг, бодро зазвънтя със стоманения си връх по тротоара.

Пред портата, едва забележима сред дантелите на ажурните врати, статският съветник замря, по-скоро усетил, отколкото видял някакво леко движение отстрани. Рязко се обърна, за всеки случай хвана бастунчето и с лявата ръка (вътре имаше тънка около седемдесет и пет сантиметрова шпага), но веднага отпусна мускули.

До оградата наистина имаше някой, но този някой явно беше от слабия пол.

— Коя сте вие? — вгледа се Ераст Петрович.

Фигурката се приближи. Той видя отначало мъхеста яка и надвиснала самурена качулка, после с отразена светлина от далечната лампа леко блеснаха огромни очи на триъгълно лице.

— Госпожа Литвинова? — учуди се Фандорин. — Какво правите тук? В този час?

Госпожицата от дома на Ларионов се приближи. Държеше ръцете си в пухкав маншон, а очите й блестяха с наистина неземно сияние.

— Негодник! — викна екзалтираната девойка със звънтяща омраза в гласа. — От два часа ви чакам тук! Вкочаних се!

— Защо да съм негодник? — смути се Ераст Петрович. — Нямах и понятие, че ме чакате…

— Не е това! Не се правете на тъпак! Прекрасно разбирате всичко! Вие сте негодник! Нарочно искахте да ме заблудите! Престорихте се на ангел! О, направо сте ми прозрачен! Направо сте хиляди пъти по-ужасен от всякакви храповци и бурляевци! И заслужавате безмилостно унищожение! — с тези думи опасната госпожица измъкна ръка от маншона и в нея проблесна познатият револвер, който той твърде непремислено бе върнал на собственичката.

Ераст Петрович изчака дали ще последва изстрел и като забеляза, че ръката с пухкава ръкавица трепери и цевта се кандилка наляво-надясно, бързо пристъпи напред, хвана малката китка на мадмоазел Литвинова и измести дулото встрани.

— Май държите днес непременно да застреляте някой слуга на закона? — тихо попита той, взрян в лицето на госпожицата, сега съвсем близо до него.

— Мразя ви! Потисник! — прошепна тя и го блъсна в гърдите със свободното си юмруче.

Наложи му се да пусне бастунчето и да хване и другата ръка на девойката.

— Копой!

Ераст Петрович се вгледа по-внимателно и забеляза две неща. Първо, личицето на мадмоазел Литвинова, обрамчено с леко заснежената кожа и осветено от бледата улична лампа, звездите и луната, беше умопомрачително красиво. И второ, очите й пламтяха прекалено ярко, за да е само от омраза.

Той въздъхна, наведе се, прегърна я през раменете и я целуна — устните й бяха топли в противовес на всички физически закони.

— Полиция! — прошепна нихилистката и се отдръпна.

Но в същия миг обхвана с две ръце врата му и го притисна до себе си. Твърдият ръб на револвера се заби в тила му.

— Как ме открихте? — попита той, едва поемайки си дъх.

— И глупчо при това — промълви Есфир. — Нали казахте, че във всяка адресна книга… — тя отново го придърпа, и то тъй яростно, че от рязкото движение револверчето гръмна нагоре, насмалко да спука тъпанчето на Ераст Петрович и подплаши гаргите, кацнали на тополата.

Бележки

[1] Букв. „чист, съобразен“ — храна, позволена за евреите, които спазват предписанията. — Б.пр.

[2] Ф. А. Корш (1882–1932) — предприемач, основател на известна московска театрална трупа. — Б.пр.

[3] Sanatio (лат.) — лекуване, оздравителни мерки. — Б.пр.

[4] По „Что в имени тебе моем…“, Пушкин, прев. Ал. Миланов. — Б.пр.

[5] Деяния, 1:18 — Б.пр.

[6] Система за съдебна идентификация, наречена на името на своя създател, френския юрист Алфонс Бертийон (1853–1914). — Б.пр.