Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Статский советник, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Глава тринайсета

В която, както си е редно, става нещастие

Когато дойде на себе си, Ераст Петрович видя бяло пространство с ярка жълта топка в средата и отначало не съобрази, че това е таванът и електрическа лампа с глобус. Леко извъртя глава (при което откри, че главата му се намира върху възглавница, а самият той лежи в легло) и срещна погледа на някакъв господин, който седеше до него и го гледаше с извънредно внимание. Този човек му се стори смътно познат, но откъде — не можа да си спомни в момента, още повече че външността на седящия беше повече от безинтересна: дребни черти, косата сресана на път, скромно сиво сако.

Трябва да попитам къде съм, защо лежа и колко е часът, помисли си Ераст Петрович, но не успя. Господинът със сивия костюм стана и бързо излезе.

Наложи му се сам да търси отговорите.

Започна от най-важното: защо е на легло?

Ранен ли е? Болен ли е?

Ераст Петрович помръдна ръце и крака, провери дали му има нещо, но не откри нищо тревожно, ако не се брои, че беше малко схванат — като след тежка физическа работа или травма.

И веднага изплува споменът: банята, скокът от покрива, стражарят.

Явно съзнанието му е изключило и той е потънал в дълбок сън, необходим за духа и телесната му обвивка, за да се пребори с шока.

Надали припадъкът му е продължил повече от няколко часа. Щом свети лампа и пердето е пуснато, вероятно още е нощ.

Остава да разбере къде именно е бил отнесен голият човек, загубил съзнание насред зимната улица.

Според вида на стаята тук беше спалня, но не в частен дом, а в скъп хотел. До това умозаключение стигна при вида на монограма, с който бяха украсени гарафата, чашата и пепелникът, подредени на изящна масичка до леглото.

Ераст Петрович взе чашата, за да разгледа отблизо монограма. Буквата „Л“ с корона. Емблемата на хотел „Лоскутни“.

Всичко му се изясни. Това е стаята на Пожарски.

Същевременно му се изясни и личността на невзрачния господин — един от „ангелите пазители“, които следваха навсякъде Глеб Георгиевич.

Вместо решените въпроси изникна нов: какво става с княза? Жив ли е?

Отговорът последва незабавно: вратата се отвори и в спалнята устремно влезе лично заместник-директорът, не само жив, но май и съвсем здрав.

— Най-после! — възкликна той с искрена радост. — Докторът ме увери, че нямате нищо счупено, че сте припаднали от нервното потресение. Обеща скоро да дойдете на себе си, но вие все не се свестявахте, не можах да ви събудя. Тъкмо мислех, че окончателно сте се превърнали в спяща красавица и ще ми съсипете целия план. Повече от денонощие спите. Не съм очаквал, че имате толкова деликатни нерви.

Значи било вече следващата нощ. След „Полета на ястреба“ духът и телесната обвивка на Ераст Петрович бяха ползвали цяло денонощие отпуска.

— Имам въпроси — обади се той с паднал глас, прочисти гърлото си и повтори, макар и дрезгаво, но вече ясно: — Имам въпроси. Преди да ни прекъснат, казахте, че сте по следите на Бойната група. Как успяхте да я откриете? Това първо. Какво предприехте, докато съм спал? Това второ. За какъв план говорите? Това трето. Как успяхте да се спасите? Това четвърто.

— Спасих се по много оригинален начин, който не съм описал в рапорта до негово величество. Впрочем — многозначително вдигна показалец той — ние с вас имаме променен статус. След вчерашното покушение сме задължени да уведомяваме за хода на разследването вече не министъра, а лично канцеларията на негово императорско величество. Какво ли ви говоря! Вие сте далече — засега още сте далече от петербургските емпиреи и не можете да оцените смисъла на тези събития.

— Ще се доверя на мнението ви. Как се спасихте? Бяхте съблечен и невъоръжен като мене. Вдясно, накъдето се затичахте, е главният вход, но вие не бихте могли да стигнете дотам — терористите щяха да ви направят на решето.

— Разбира се. Затова не се насочих към главния вход — сви рамене Глеб Георгиевич. — Естествено, че нахълтах в женската баня. Успях да прехвърча през съблекалнята и къпалнята, макар че с неприличния си вид вдигнах голям вой. Но облечените господа, които ме последваха, не извадиха моя късмет. Връз тях се изля целият гняв на прекрасната половина от човечеството. Предполагам, че преследвачите ми са станали жертва и на вряла вода, и на дране с нокти, и на бой. Във всеки случай, когато изскочих на пресечката, вече никой не ме гонеше, само дето хората, излезли на разходка, се отнесоха с известен интерес към скромната ми персона. За късмет участъкът е наблизо, иначе щях да стана на снежен човек. Най-голям зор видях да убедя участъковия, че съм заместник-директор на полицейския департамент. Но вие как успяхте да се измъкнете на улицата? Мислих, чудих се, проверих всяко кътче в Петроси, но така и не разбрах. По стълбището, към което се втурнахте, може да се излезе само на покрива!

— П-просто извадих късмет — уклончиво отговори Ераст Петрович и потръпна от спомена за крачката в пустотата. Не можеше да не признае, че хитрият петербуржец се беше спасил по-изобретателно и лесно.

Пожарски отвори гардероба и взе да хвърля дрехи върху леглото:

— Изберете си каквото ви върши работа. В банята ми казахте, че очаквате нещата да се изяснят в най-скоро време. Значи ли това, че сте имали предвид възможността за нападението? То ли трябваше да ви подскаже кой е предателят?

Фандорин след кратка пауза кимна.

— И кой е той? — князът изпитателно изгледа статския съветник, който изведнъж пребледня.

— Още не сте отговорили на всичките ми въпроси — промълви накрая той.

— Добре — Пожарски седна на стола, преметна крак връз крак. — Ще започна още отначало. Бяхте прав относно двойния агент, веднага го разбрах. Заподозряното лице и за мен, както и за вас, беше само едно: нашата тайнствена Диана.

— Защо т-тогава…

Пожарски с жест му показа, че предвижда въпроса и сега ще му отговори:

— За да не се усъмните в съперничество от моя страна. Прощавайте, Ераст Петрович, аз съм човек без предразсъдъци. Впрочем вие вече сте го разбрали. Да не мислехте, че като пале ще подтичвам подир всички агенти и файтонджии да им задавам идиотски въпроси? Не, аз незабелязано се впуснах по вашата корабна бразда и вие ме отведохте в скромния арбатски дом, където квартирува вашата Медуза Горгона. Не мърдайте вежди така възмутено. Постъпката ми е грозна, не ще и дума, но и вашата постъпка не беше много другарска. Разказахте ми за Диана, а не споменахте адреса й. На това ли му се вика „съвместна работа“?

Фандорин реши, че няма смисъл да се обижда. Първо, за този потомък на варяжки князе понятието „чест“ изобщо не съществува. Второ, сам си е виновен — трябваше да прояви по-голяма наблюдателност.

— Предоставих ви правото на първа нощ — дяволито се усмихна князът. — Впрочем вие почти не се задържахте в обиталището на нашата чаровница. Когато напуснахте чертозите й, имахте толкова доволен вид, че чак изревнувах, грях ми на душата. Нима, си викам, Фандорин вече я е изстискал, и то с такава скорост. Но не, по държането й разбрах, че не сте излезли на глава.

— Говорили сте с нея? — смая се статският съветник.

Пожарски се разсмя с явно удоволствие от диалога им.

— И не само говорих… Боже, пак вдига вежди! Прославили сте се като пръв московски донжуан, а изобщо не разбирате жените. Клетата ни Диана е осиротяла, почувствала се е изоставена и никому ненужна. До този момент наоколо й кръжат такива видни и влиятелни кавалери — и изведнъж е обикновена „сътрудничка“, при това заиграла се в твърде опасна роля. Нима не се е опитала да ви привлече като нов покровител? По изчервяването ви разбирам, че се е опитала. Не съм с такова самочувствие, та да си въобразя, че се е влюбила в мен от пръв поглед. Но вие пренебрегнахте горката жена, а аз — не. За което съм всецяло възнаграден. Дамите, Ераст Петрович, са хем по-сложни, хем много по-прости същества, отколкото ги мислим.

— Е, и — Диана ли е издавала всичко? Не може да бъде! — ахна Фандорин.

— Тя, милинката, тя. Психологически това се обяснява много лесно, особено сега, когато цялата ситуация се изясни. Въобразила си е, че е Цирцея, повелителка на мъжете. Било й е безкрайно приятно, че държи в ръцете си съдбините на най-страховитите ведомства и дори на цялата империя. Предполагам, че това й е доставяло същата еротична наслада, както и амурните вълнения. По-точно те взаимно са се допълвали.

— Но как сте я накарали да си п-признае? — не можеше да се опомни Ераст Петрович.

— Казвам ви, жените са много по-елементарни същества, отколкото ни внушават господата Тургенев и Достоевски. Простете ми пошлото самохвалство, но в любовната йерархия не съм царски адютант, а поне фелдмаршал. Знам как да взема ума на жената, особено ако жадува чувствени наслади. Отначало употребих целия си талант да превърна мадмоазел Диана в полуразтопен сладолед, след това от сиропен изведнъж станах железен. Посочих й фактите, с които разполагам, сплаших я, но най-вече я довърших с дневната светлина. Дръпнах пердето и тя се спаружи като зъл дух.

— З-защо? Видяхте ли й лицето? Коя е тя?

— Ооо, това ще ви се стори много интересно — неизвестно защо се засмя князът. — Веднага ще разберете каква е цялата работа. Но да го оставим за после… Та се изясни, че като получавала секретни сведения от Бурляев и Сверчински, Диана ги предавала на терористите от БГ, при това не направо, а чрез бележки. Подписвала ги с буквите ТГ, което означавало Терпсихора Гръцка — нали се сещате, музите обитават някаква планина в Гърция. Посвоему доста хумористично, какво ще кажете? — Пожарски въздъхна. — Чак после ми стана ясно защо тъй лесно се впусна в откровения. Знаела е за срещата ни в банята и е била сигурна, че нито вие, нито аз ще се измъкнем живи оттам. А разигра страх и разкаяние, за да не я арестувам. Дала си е сметка, че ще искам да я използвам за залавяне на терористите. И правилно. Умна е дяволицата, това не може да й се отрече. Кой знае как се е присмивала на триумфалния ми вид.

— Значи вие сте й казали, че ще бъдем в шеста къпалня? — просветна лицето на Ераст Петрович.

Но проблесналият лъч надежда веднага угасна.

— Там е работата, че не съм. Нищо подобно не съм й казвал. Но тя знаеше за срещата ни, тук няма две мнения. Когато посред нощ, обзет от жажда за мъст, отново отидох при нея, Диана ме зяпна така, сякаш съм се върнал от ада. Тогава разбрах: тази мерзавка е знаела! Този път постъпих по-умно. Оставих моя човек да я наглежда. Единият дежуреше тук при вас, другият пазеше Диана. Но откъде все пак е разбрала за шеста къпалня? — върна се към неприятната тема Пожарски. — Да не сте споменали в Тайната полиция или в Жандармерийското управление? Тя със сигурност разчита на още някого освен Бурляев и Сверчински.

— Не, нито в Тайната полиция, нито в Жандармерийското управление не съм споменавал на никого за ш-шеста къпалия — измъкна се Фандорин.

Князът наклони глава на една страна и със сламената си коса и черни очи като въглени заприлича на дресиран пудел.

— Хм-хм. А сега за плана ми, в който съм предвидил за вас най-главната роля. Благодарение на коварната Диана знаем къде се крие Бойната група. Всъщност именно в нейното жилище, но нашата „сътрудничка“ отдавна не живее там. По-интересно й е във ведомствената ни квартира.

— Вие знаете къде се крие БГ? — застина Ераст Петрович, недооблякъл синия сюртук, сякаш шит по негови мерки. — И досега не сте ги хванали?

— Да не би да ви приличам на идиота Бурляев, лека му пръст — укорително поклати глава князът. — Те са седем души там, въоръжени до зъби. Такова Бородино ще стане, че после ще трябва Москва да се гради наново като след войната през дванайсета година. Не, Ераст Петрович, ще ги пипнем по най-сигурния начин по удобно време на удобно място.

Фандорин се дооблече и седна на леглото срещу предприемчивия заместник-директор, готов да го изслуша.

— Тази вечер преди около три часа в щаба на нашите партизани е пусната поредната бележка от ТГ. Съдържанието й е следното: „Лошо. Изпуснахте и двамата. Но имате шанс да поправите грешката. Утре Пожарски и Фандорин пак имат конспиративна среща. В Брюсовската градина в девет сутринта.“ След чудесата от ловкост, които показахме с вас в банята, господин Грин ще хвърли срещу нас цялото си войнство, нямам никакви съмнения. Знаете ли я Брюсовската градина?

— Да. Чудесно място з-за засада — призна статския съветник. — Сутрин не се мярка жива душа, няма да пострада случаен гражданин. От трите страни са калкани. Стрелците може да се разположат по покривите.

— И по крепостната стена на Симеоновския манастир, архимандритът вече даде благословията си за богоугодното дело. Щом се явят, ще ги заклещим в уличката. Ще се оправим и без жандармерия. Сутринта от Петербург ще дойде Крилатият отряд, аз ги повиках. Те са същински мамелюци, най-най, каймакът на департамента. Нито един терорист няма да ни се измъкне, ще ги изтребим до крак.

Ераст Петрович се навъси:

— Няма ли д-да се опитате да ги арестувате?

— Да не се шегувате? Ще ги ударим без предупреждение. Ще ги избием като бесни псета. Иначе ще загубим от нашите хора.

— На нашите хора това им е работата — да рискуват живота си — упорито настоя статският съветник. — А без предложение да се предадат акцията е п-противозаконна.

— Добре, по дяволите, нека е с предложение. Само че толкова по-рисковано ще е за вас, да знаете — Пожарски злорадо се подсмихна и обясни: — Според разработената диспозиция на вас, скъпи Ераст Петрович, се пада почетната роля на мюре. Ще седите на една пейка, уж ме чакате. Нека БГ се подлъже да дойде по-наблизо. Докато аз не се появя, те няма да ви убият. Все пак, ще ме извините за нескромността, полицейският заместник-директор за тях е по-едра плячка, отколкото чиновникът, пък бил той и за специални поръчения. Аз пък ще се появя едва когато капанът щракне. И ще действам точно според закона — ще предложа на враговете да се предадат. Естествено, през ум не би им минало да се предават, но предложението ми ще е сигнал за вас да скочите в укритието.

— К-какво укритие? — присви сините си очи Фандорин, комуто се стори, че планът на Глеб Георгиевич е чудесен както и да го погледнеш, освен дето за някакъв си статски съветник остава само един изход от Брюсовската градина, и той е право към гробището.

— Да не мислите, че ще ви оставя на прицел? — чак се обиди Пожарски. — Там вече всичко идеално е подготвено. Сядате на третата пейка от входа. Отдясно има пряспа. Под пряспата — яма. Всъщност там започва канал, който стига до пресечката. Наредил съм каналът да се покрие с плоскости и отгоре да се затрупа със сняг, така че не се вижда. Но под пряспата до вашата пейка има само тънък фурнир. Щом ме видите да идвам в градината, скачате в снега и пред очите на слисаните терористи направо потъвате в земята. После по канала бягате от полесражението и излизате на пресечката жив и невредим. Какво ще кажете? — гордо попита князът и внезапно се обезпокои: — Но може би все пак не сте добре? Или не искате да се подложите на такъв риск? Ако ви е страх — кажете направо. Няма нужда от игра с огъня.

— Планът е добър. И рискът е съвсем премерен.

Фандорин бе обзет сега от много по-силни чувства, нежели страх. Утрешната операция с риска и престрелката — всичко това бяха глупости в сравнение с тежестта, която му се стовари: нахлуването на терористите не другаде, а точно в шеста къпалня, можеше да има само едно обяснение…

— Имам предложение — каза князът и изтегли от джоба на жилетката часовника си за ланеца. — Вече е късно, но вие, предполагам, сте се наспали, а аз никога не мога да спя преди сериозна акция. Нерви. Хайде да посетим милата ни отшелничка. Ще ви я покажа на светло. Гарантирам ви грандиозен ефект.

Статският съветник стисна зъби. Чак сега, след тези думи, произнесени, както му се стори, с престорена небрежност, пелената окончателно падна от очите на наивния Ераст Петрович.

Господи! Как може да си тъй жесток, Господи!

Ето защо били мракът и воалът, ето защо било шептенето!

И поведението на Пожарски съвсем му се проясни. Защо честолюбецът ще чака колегата да се свести? Можел е да измисли друг план без участието на московския чиновник. И не би се наложило да споделя лаврите си с него.

То пък все едно ще се наложи — Фандорин няма и да помирише лаври.

Пожарски не е просто кариерист. Не му стига само служебен успех, трябва му сигурност в победата над всички и всичко. Той вечно трябва да е пръв. А сега му е паднала превъзходната възможност да стъпче, да унищожи човека, когото нямаше как да не възприема като истински съперник.

Не можеше да му се сърди. Освен за прекалената жестокост, но явно тя си му беше в характера.

Статският съветник стана и с чувство за обреченост се подготви да изпие до дъно чашата на унижението.

— Добре, да вървим.

 

 

Вратата на арбатската къща сама се отвори пред тях. Един господин като сянка, съвсем подобен на онзи, който седеше до леглото в хотела, леко се поклони и докладва:

— Седи в кабинета. Заключих вратата. Един път я водих до клозета. Два пъти помоли за вода. Нищо друго.

— Ясно, Коржиков. Прибери се в хотела. Наспи се. Тук ще се оправим сами с негово високородие — и заговорнически смигна на Ераст Петрович, което породи у последния секундно, но много силно желание да хване гадината с две ръце за врата и да му прекърши прешлените, които свързват душата с тялото. — Сега отново ще ви запозная с прочутата покорителка на сърца, ненадминатата актриса и загадъчна красавица — засмя се злобно Пожарски и се заизкачва пръв по стълбата.

Отвори с ключ познатата врата, престъпи прага и запали газената лампа. Стаята се изпълни с леко трепкаща светлина.

— Какво има, мадмоазел, няма ли поне да се обърнете? — присмехулно се обърна той към домакинята, която Фандорин от коридора още не виждаше. — Аа! — ревна внезапно князът. — Коржиков, говедо такова, ще те съдя!

Той се втурна в кабинета и статският съветник видя крехката женска фигура, застинала неподвижно с лице към прозореца. Главата й меланхолично бе склонена встрани, но жената само на пръв поглед бе замряла неподвижно. Още от втория поглед личеше, че леко се полюшва, а и краката й са малко над пода.

— Есфир — безсилно прошепна Ераст Петрович. — Господи…

Князът извади нож от джоба си, клъцна въжето и трупът тежко се свлече на пода. Размаха ръце с безжизнената грация на парцалена кукла, удари чело в паркета и сега вече наистина се вцепени съвсем неподвижно.

— Да му се не види — приклекна до тялото Пожарски и съкрушен изцъка. — Изчерпа се откъм полза, но все пак жалко. Беше изключителна личност. Пък и ми се щеше да ви позабавлявам. Но какво да се прави, ще се порадвате на вече повехнала красота — той хвана покойницата за раменете и я обърна по гръб.

Ераст Петрович неволно зажумя, но се засрами от собствената си слабост и се насили да отвори очи.

За да види нещо, от което пак зажумя — този път от изненада. А после смешно премига.

За първи път виждаше жената, паднала на пода — веднъж съзрял такова лице, човек не можеше да го забрави. Едната му половина беше съвсем нормална и дори сравнително миловидна, но от другата страна чертите бяха изкривени и сплескани, така че окото стоеше почти вертикално, а скулата се беше изметнала към ухото.

Пожарски се разсмя, изключително доволен от произведения ефект:

— Сладка е, нали? Родилна травма. От форцепс. Сега разбирате ли поведението на мадмоазел Диана? Как да се отнася към мъжете, щом на дневна светлина всички са се ужасявали от нея? Само с омраза. Затова й е харесвало да живее в този омагьосан замък, в това царство на мрака и тишината. Тук тя не е била нещастен урод, а най-фантастичната красавица, която може да роди мъжкото въображение. Брр — потръпна Глеб Георгиевич, взрян в страшилището, и се оплака: — Вие сте си добре, ами какво да кажа аз, дето вчера половин ден си прекарах в наслади с това чудовище — цял настръхвам.

Ераст Петрович стоеше абсолютно вкаменен, още не можеше да се съвземе, но с ума си вече знаеше, че първото чувство, което ще го обземе веднага щом сърцето му се поотпусне, ще бъде ужасен срам.

— Впрочем може би в ада, накъдето несъмнено е потеглила покойната, точно такива се смятат за първи красавици — философски додаде князът. — Ала нашият план, Ераст Петрович, си остава в сила. Пряспата вдясно, да не забравите.