Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Статский советник, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Глава девета

В която много се говори за съдбините на Русия

Остатъка от нощта — безсънна, неспокойна и несмислена — Ераст Петрович прекара на Николаевската гара в усилие да възпроизведе картинката и да открие следите на престъпниците. Макар да имаше безброй свидетели — и жандармеристи, и граждани, нищо не се проясняваше. Всички споменаваха някакъв офицер, който бил хвърлил бомбата, но никой, оказа се, не го е видял. Естествено, вниманието на полицията и агентите е било насочено към отпътуващите, кой да гледа към прозореца, но все пак изглеждаше странно. Пред очите на десетки хора, професионално обучени на наблюдателност, безнаказано е взривен шефът им, но никой ни чул, ни видял. Безпомощността на полицията можеше да се обясни единствено с невероятната дързост на нападението.

Не стана ясно дори откъде е била хвърлена бомбата. Най-вероятно от коридора, защото преди взрива не се чул звън от счупени стъкла. Обаче листчето с буквите БГ бе открито точно под прозореца откъм външната страна. Може би експлозивът е бил хвърлен през малкото прозорче?

От четиримата, които са се намирали в дежурната стая по време на взрива, остана жив само поручик Смолянинов, и то защото точно тогава си изпуснал ръкавицата и се заврял под дъбовата маса да си я търси. Здравото дърво предпазило адютанта от осколките, само в ръката го уцелило парче желязо, но пък поручикът изобщо не ставаше за свидетел. Той дори не си спомняше дали е било отворено малкото прозорче. Сверчински и неидентифицирана дама загинали на място. Един гимназист бил откаран със санитарна кола, но той бил в безсъзнание и май нямало да прескочи трапа.

На гарата командваше Пожарски, комуто министърът с телеграма възложил да изпълнява временно задълженията на убития, а Ераст Петрович се чувстваше като любопитен безделник. Мнозина току поглеждаха явно неуместния му в случая фрак.

Вече минаваше седем, статският съветник напълно се убеди, че нищо няма да си изясни, уговори се с Пожарски да се видят по-късно в управлението и дълбоко умислен, потегли за вкъщи. Имаше намерение да поспи два часа, после да си направи гимнастиката и да си проясни мозъка с медитация. Събитията се развиваха тъй стремглаво, че разумът не успяваше да ги следва, налагаше се вмешателство на дълбинните духовни сили. Казано е: сред тичащите спри, сред викащите млъкни.

Но не успя да осъществи плана си.

Тихо отключи вратата и видя, че в антрето, седнал на петите си и облегнат на стената, спеше Маса. Това само по себе си беше необичайно. Вероятно е чакал господаря, искал е за нещо да го предупреди, пък сънят го е оборил.

Фандорин реши да не буди отегчителния и любопитен камердинер, за да избегне ненужни обяснения. Той безшумно отиде до спалнята — и в този миг му стана ясно за какво е искал да го предупреди Маса.

Напряко през леглото се беше опнала Есфир с ръце под главата, устата й леко отворена, забележителната й червена рокля цялата изпомачкана. Явно е цъфнала тук направо от приема, след като Ераст се извини и побърза за местопрестъплението.

Фандорин отстъпи назад с надеждата да се измъкне към кабинета, където можеше чудесно да си полегне на големия фотьойл, но закачи с рамо касата на вратата. Есфир незабавно отвори очи, седна на леглото и с чист, звънлив глас, сякаш изобщо не беше спала, възкликна:

— Яви ли се най-сетне! Оплака ли непрежалимия си жандармерист?

След тежката и безплодна нощ нервите му бяха опънати и затова той отговори с несвойствена рязкост:

— За да убият един жандармерийски полковник, вместо когото още утре ще пратят друг, революционните герои пътем са отнесли черепа на абсолютно невинна жена и са откъснали краката на младо момче. Мерзост и злодейство, т-това е твоята революция!

— Аа, значи революцията била мерзост? — скочи Есфир и войнствено подпря ръце на хълбоците си. — А твоята империя не е мерзост? Терористите леят чужда кръв, но и своята не жалят. Те жертват живота си, затова са в правото да искат жертви и от другите. Те убиват неколцина заради благоденствието на милионите! А тия, на които служиш ти, тези жаби със студена мъртва кръв, душат и тъпчат милиони хора заради благоденствието на шепа паразити!

— „Душат, тъпчат“ — каква е т-тази евтина риторика — Фандорин уморено разтри чело, вече разкаян за избухването си.

— Риторика ли? Риторика?! — Есфир едва си пое дъх от възмущение. — Ама… Ама виж! — тя грабна вестника, захвърлен на леглото. — Ето, „Московские ведомости“. Четох го, докато те чаках. В един и същ брой на две различни страници. Първо една робска лиготия, да ти се доповръща:

Московската Градска дума излезе с постановление да се преподнесе паметна купа от щастливите граждани на царския адютант княз Белоселски-Белозерски, приносител на височайшето послание на Божия помазаник до московчаните по повод коленопреклонния адрес, преподнесен на Негово императорско величество за ознаменуване наближаващата десетгодишнина на настоящето благословено царстване…

Ужас, гади ми се. А ето и другото:

Най-сетне Министерството на просветата призова безусловно да се спазва правилото за недопускане в университетите на лица от юдейската вяра, които нямат право да пребивават извън границите на заселване, във всеки случай не и над установената процентна норма. Евреите в Русия са най-тежкото наследство, оставено ни от вече несъществуващото Полско кралство[1]. Евреите в империята са само четири процента от населението, но миазмите от тази язва отравят с вонята си…

Да продължавам ли? Харесва ли ти? Или ето друго:

Взетите мерки за борба с глада в четири околии, но Саратовска губерния засега не дават желания резултат. Очаква се през пролетните месеци това бедствие да обхване и съседните губернии[2]. Негово високопреосвещенство Алоизий, архиепископ Саратовски и Самарски, нареди да се отслужат в черквите литургии за превъзмогване на тази напаст.

— Литургии! Как не ви присядат палачинките!

Ераст Петрович, който я слушаше с болезнена гримаса, искаше да подсети изобличителката, че снощи и тя не пренебрегна Долгоруковите палачинки, но се отказа, защото му се видя дребнаво и защото тя беше, общо взето, права.

А Есфир не мирясваше, продължаваше да чете:

Патриотите в Русия са дълбоко възмутени от засиленото латвийско влияние в народните училища в Лифландска губерния[3]. Децата там са принудени да учат туземното наречие, така че са намалени уроците по вероучение, които били ненужни за неправославните.

— Или от Варшава за процеса на корнет Барташов:

Съдът отказа да изслуша показанията на свидетелката Пшемислска, защото тя не пожела да говори на руски, тъй като не владеела достатъчно добре езика.

— А съдът си е полски!

Последният цитат подсети Фандорин за прекъснатата нишка — убития Арсений Зимин, чийто баща защищаваше във Варшава нещастния корнет. От мъчителния спомен съвсем му призля.

— Да, в държавата е пълно с мерзавци и тъпаци — неохотно призна той.

— Такива са всички или почти всички. А всички или почти всички революционери са благородни и героични хора — категорично заяви Есфир и саркастично го попита: — Това за нищо ли не ти говори?

Статският съветник тъжно кимна:

— Вечното злощастие на Русия. Тук всичко е сбъркано. В защита на доброто са тъпаците и мерзавците, на злото са се посветили мъченици и г-герои.

 

 

Такъв ден се случи — в Жандармерийското управление също говореха за Русия.

Пожарски зае осиротелия кабинет на покойния Станислав Филипович, където естествено се пренесе и щабът на разследването. В приемната до непрестанно звънкащия телефонен апарат дежуреше поручик Смолянинов, по-блед от преди, ръката му увесена на ефектна черна превръзка. Той се усмихна на Фандорин над телефонната фуния и посочи вратата на началството — заповядайте.

В кабинета на княза имаше посетител — Сергей Виталиевич Зубцов, кой знае защо, много зачервен и развълнуван.

— А, Ераст Петрович — изправи се насреща му Пожарски. — Виждам по тъмните кръгове под очите ви, че не сте си лягали. На, седя, бездействам. Полицията и жандармерията обикалят улиците, агентите се завират по околореволюционните кътчета и бунища, а аз дебна тук като някакъв грамаден паяк дали някъде няма да се размърда паяжината. Елате да чакаме заедно. Ето и Сергей Виталиевич намина. Излага ми прелюбопитните си възгледи върху работническото движение. Продължавайте, драги. И на господин Фандорин ще му е интересно.

Слабото красиво лице на титулярния съветник Зубцов стана на петна — може би от удоволствие, може би поради някакво друго чувство.

— Казвам, Ераст Петрович, че революционното движение в Русия много по-лесно може да се победи не с полицейски, а с реформаторски методи. С полицейски вероятно е направо невъзможно, защото насилието ражда ответно насилие, още по-непримиримо, и така нещата нарастват до обществен взрив. Тук основното внимание трябва да се насочи към фабрично-заводските работници. Без работническата поддръжка революционерите не могат на нищо да разчитат, селячеството ни е твърде пасивно и раздробено.

Безшумно влезе Смолянинов. Седна до секретарското бюро, несръчно затисна лист хартия с превързаната си ръка и взе да записва нещо, навел глава на една страна като ученик.

— Но как революционерите да бъдат лишени от работническата подкрепа? — попита статският съветник, заинтригуван от какво ли са петната.

— Много просто — Зубцов явно говореше отдавна премислени, наболели неща и не теоретизираше просто така, а май разчиташе да заинтригува с идеите си важната петербургска клечка. — Който живее добре, няма да отиде на барикадите. Ако всички работници имаха такива удобства като в предприятията на Тимофей Григориевич Лобастов — с деветчасов работен ден, с прилична надница, с безплатна болница и отпуска — господа гриновците щяха да останат без препитание в Русия.

— Но как живеят работниците зависи от фабрикантите — отбеляза Пожарски, загледал със симпатия младия мъж. — Никой не може да им заповяда толкова и толкова да плащат и да правят безплатни болници.

— За това сме ние, държавата — тръсна светлорусата си коса Зубцов. — Именно за да заповядаме. Слава Богу, живеем в самодържавна монархия. На най-богатите и умните да се разясни, за да разберат собствената си полза, а после да се прокара закон. Внесен от най-високо място. За твърди правила при набирането на работна ръка. Ако не можеш да ги спазваш — затваряй фабриката. Уверявам ви, че при такъв обрат на нещата императорът няма да има по-верни слуги от работниците. Това ще оздрави цялата монархия!

Пожарски присви черните си очи:

— Разумно. Но трудноизпълнимо. Негово величество има твърди виждания за благото на империята и общественото устройство. За него царят е баща на поданиците, генералът е баща на войниците, а фабрикантът е баща на работниците. Недопустимо е да се меси в отношенията на баща със синовете му.

Зубцов заговори меко, благоразумно — личеше, че върви към най-важното.

— Следователно трябва да се покаже пред върховната власт, ваше сиятелство, че работниците не са никакви синове на фабриканта, че всички те, и работниците, и фабрикантите, са чеда на негово величество. Би трябвало да се превземе инициативата, преди революционерите напълно да организират работниците в множество извън контрола ни. Да браним работниците пред началството, от време на време да попритискаме и индустриалците. Нека обикновените хора полека-лека свикнат с мисълта, че държавната машина бди над трудещите се, а не трепери над богаташките пари. Можем дори да им съдействаме да си създадат трудови съюзи, само че да насочим дейността им не в разрушително, а в законопослушно икономическо русло. Сега му е времето да го направим, ваше сиятелство, после ще е късно.

— Не ме наричайте „сиятелство“ — усмихна се Пожарски. — За свестните си подчинени съм Глеб Георгиевич, пък ако се сближим повече, може и просто Глеб. Голямо бъдеще ви очаква, Зубцов[4]. За нас умните хора с държавническо мислене цена нямат.

Сергей Виталиевич пламна цял, вече без никакви петна. А Фандорин го попита, внимателно загледан в него:

— Дошли сте тук, в Жандармерийското управление, специално да споделите с Глеб Георгиевич в-възгледите си за работническото движение? Тъкмо днес, когато са ни се стоварили такива грижи на главите?

Зубцов се сви от неочаквания въпрос.

— Естествено, Сергей Виталиевич не е дошъл да теоретизира — каза Пожарски, спокойно загледан във фантазьора. — Тоест и да теоретизира също, но не само. Както разбирам, господин Зубцов, имате да ми съобщите някакви важни сведения, но предварително сте решили да проверите споделям ли генералната ви политическа идея. Споделям я. Всецяло и напълно. Всячески ще ви подкрепя и няма да ви разочаровам. Казах ви: в нашето ведомство умните хора цена нямат. Казвайте сега какво ви води насам.

Титулярният съветник преглътна и заговори, но не като одеве свободно и гладко, а мъчително, много развълнуван и помагайки си с ръце.

— Аз… Господа, не искам да ме сметнете за двуличник и… доносник. Тоест какъв ти донос… Добре, безпринципен кариерист… Само от угриженост в името на делото…

— Ние с Ераст Петрович ни най-малко не се съмняваме — нетърпеливо го прекъсна князът. — И стига въведения, Зубцов, давайте по същество. Някакви интриги на Бурляев или Милников ли?

— На Бурляев. И не са интриги. Той е подготвил операция…

— Каква операция? — възкликна Пожарски, а Фандорин тревожно се смръщи.

— За залавяне на Бойната група… Сега, едно по едно. Знаете, че всички агенти на Милников бяха хвърлени да следят революционните среди, чрез които да стигнат до БГ. Одеве неслучайно споменах фабриканта Лобастов. Според агентурните сведения Тимофей Григориевич се умилква на революционерите, понякога им дава пари. Предвидлив човек, отсега си постила за всеки случай. Та Милников е наредил и той да бъде следен. Днес сутринта агент Саприко видял как някакъв работник питал за Лобастов и онзи, не щеш ли, веднага го приел. Държал се много любезно, дълго разговаряли, после излязъл заедно с него и ги нямало близо час. Външно тайнственият работник много приличал на терориста „Емеля“ според описанието на агент Гвидон, но Саприко като опитен агент не прибързал, а изчакал човека на портала и незабелязано го проследил. Онзи на няколко пъти проверявал дали не го дебнат, но нищо не открил. Обектът стигнал с файтон до Виндавската гара, там малко покриволичил между композициите и накрая изчезнал в железопътния кантон. Саприко, без да напуска укритието си, свирнал на най-близкия стражар и по него пратил бележка в Тайната полиция. След един час нашите завардили кантона от всички страни. Установили, че кантонерът се казва Матвей Жуков, живее сам, няма семейство. „Емеля“ не се появил повече от кантона, но още преди да дойде подкреплението, Саприко видял оттам да излиза младеж, чиято външност съвпада с описанието на терориста „Червенушка“.

— А Грин? — хищно попита Пожарски.

— Там е работата, че Грин никакъв не се е мярнал. Май не е в кантона. Затова Пьотър Иванович нареди да се изчака. Ако Грин не се появи, операцията започва в полунощ. Господин подполковникът настояваше за по-ранен час, но Евстратий Павлович му се примоли да изчакат — може пък да се появи още някоя важна птица.

— Ужас! — кресна князът. — Тъпо! Браво на агент Саприко, а Бурляев е идиот! Трябва да се следи, да се наблюдава! Ами ако са прибрали другаде парите? Ами ако Грин изобщо не се появи? Никакви операции, изключено!

Зубцов подхвана в скороговорка:

— Ваше сиятелство, Глеб Георгиевич, и аз тъй викам! Затова дойдох, потъпках скрупулите! Пьотър Иванович е решителен човек, но прекалено настървен, дай му да върти секирата! А в случая не бива как да е, трябва деликатност. Той се бои, че вие ще си припишете всички заслуги, иска да блесне пред Петербург, то е ясно, но от честолюбие рискува цялото разследване! Във вас ми е едничката надежда!

— Смолянинов, свържете се с „Гнездниковски“! — нареди Пожарски и стана. — Впрочем не. По телефона няма да стане. Ераст Петрович, Сергей Виталиевич, да вървим!

Учрежденската шейна потегли тъй рязко, че вдигна снежна виелица подире си. Фандорин се обърна и видя как подире им откъм отсрещния тротоар тръгва още една шейна, по-обикновена, и в нея двама мъже с еднакви калпаци.

— Не се безпокойте, Ераст Петрович — засмя се князът. — Не са терористи, напротив. Те са моите ангели пазители. Не им обръщайте внимание, аз вече свикнах с тях. Началството ми ги тропоса, след като господата от БГ на Аптекарския остров насмалко да ме надупчат.

 

 

Заместник-директорът бутна вратата за кабинета на Бурляев и още от прага съобщи:

— Подполковник, отстранявам ви като ръководител на Тайната полиция до второ разпореждане лично от министъра. Временно назначавам за началник титулярния съветник Зубцов.

Бурляев и Милников тъкмо разглеждаха някаква схема на писалището.

Двамата по различен начин посрещнаха заповедта на Пожарски: Евстратий Павлович с няколко леки котешки стъпчици се дръпна до стената, а Пьотър Иванович, напротив, не мръдна от мястото си, а само наклони глава като бик.

— Ще ви се, господин полковник — ревна той. — Май бяхте назначен временно да оглавите Жандармерийското управление? Ами началствайте си там, аз не съм подчинен на жандармерията!

— Подчинен сте ми, защото съм заместник-директор в департамента на полицията — със зловещ тих глас му напомни князът.

Облещените очи на подполковника проблеснаха.

— Виждам, че имам предател във ведомството си — той посочи с пръст пребледнелия Зубцов, застинал на вратата. — Само че няма върху трупа ми да се издигнете служебно, скъпи приятелю Сергей Виталиевич. В голяма грешка сте. Ето! — той извади от джоба си лист хартия и тържествено го размаха във въздуха. — Преди четирийсет минути пристигна! Депеша лично от министъра! Аз му обрисувах положението и се допитах дали да осъществя разработената операция за задържане на терористичната Бойна група. Четете какво пише негово високопревъзходителство: „До подполковник Бурляев, Отделен жандармерийски корпус. Браво. Действайте по ваше усмотрение. Пипнете подлеците живи или мъртви. Помози Бог. Хитрово.“ Тъй че пардон, ваше сиятелство, но този път ще минем без вас. Вие с психологиите си вече добре се отличихте, като изтървахте Рахмет.

— Пьотър Иванович, ако ги ударим направо, именно мъртви ще ни паднат, а не живи — обади се изведнъж Милников, който досега бе мълчал. — Луди глави са, ще се бранят докрай. А по-добре е да ги пипнем живи. Жалко и за нашите, ще загубим не един и двама. При кантона е гол пущинак. Скришом не можем да стигнем. Може би да почакаме все пак те самите да се заизмъкват?

Изненадан от удара в гръб, Бурляев рязко се обърна към помощника си.

— Евстратий Павлович, няма да променя решението си. Ще хванем всички, които са там. А за голия пущинак няма нужда да ми обяснявате, не ми е за първи път да правя арест. Нали затова ще чакаме до полунощ. В единайсет тук, на „Мариинска“ гасят осветлението, става съвсем тъмно. Ще излезем един по един от склада и от четирите страни ще завардим кантона. Аз лично ще съм пръв. Взимам с мен Филипов, Гусков, Ширяев и този едрия, с бакенбардите… Сонкин. Те веднага изкъртват вратата и нахлуват, аз подире им, после още четирима, които кажете, с по-здрави нерви, че от страх да не вземат да стрелят по нас. А останалите ще чакат ей тук, по периметъра на двора. И няма как да ми избягат душичките. Ще ги пипна топли-топли!

Пожарски мълчеше в пълно объркване, очевидно не можеше да преглътне вероломството на министъра, тъй че последен опит да вразуми самонадеяния подполковник предприе Ераст Петрович.

— Правите грешка, Пьотър Иванович. Послушайте г-господин Милников. Арестувайте ги, когато започнат да се изтеглят.

— Още сега в околните складове имам трийсетина агенти и два взвода полиция — каза Бурляев. — Ако терористите решат да се измъкнат по светло, още по-добре — тъкмо ще паднат в ръчичките на моите хора. Ако пък останат да пренощуват там — точно в полунощ лично ще ги пипна. И толкова.

Бележки

[1] След три подялби през 1772, 1793 и 1795 г. между Прусия, Австрия и Русия Полша губи независимостта си, нейни територии са присъединени към Русия заедно с населението си и стотици хиляди полски евреи стават поданици на руските царе. Заграбването на полски земи поражда т.нар. „еврейски въпрос“ — проблема за асимилацията или прогонването на евреите. Въвежда се „граница на заселването“, в края на 80-те години на XIX в. са наложени ограничения за приемането им в руски училища и университети и упражняването на определени професии. По времето на Александър III започват официално подкрепяните погроми, формулата на императора е „една трета покръстване, една трета прогонване и една трета гладна смърт“. През 1891–1892 г. Около 20 000 евреи са изселени от Москва. — Б.пр.

[2] През 1891–1893 г. в Русия настъпва масов глад, засегнал 22 губернии, включително главните зърнопроизводителни райони; в селата върлува и жестока холерна епидемия. — Б.пр.

[3] Лифландия или Ливония — балтийска провинция в царска Русия с главен град Рига, по-късно е поделена между Естония и Латвия. — Б.пр.

[4] Има се предвид Сергей Вас. Зубатов (1864–1917), жандармерийски полковник, началник на Московската тайна полиция от 1896 г., а по-късно на Специалния отдел на полицията. Инициатор на идея за „полицейски социализъм“ в Русия, наречен „зубатовщина“. — Б.пр.