Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Статский советник, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 22 гласа)

Глава осма

Купили козичка

През нощта спа само два часа. И не заради дървениците, задуха и пулсиращата болка — подобни дреболии не заслужаваха внимание. Имаше къде по-насъщен проблем.

Грин лежеше с ръце под главата и съсредоточено мислеше. До него на пода в тясното стайче спяха Емеля и Червенушката. Първият се въртеше неспокойно, явно измъчен от смрадливите гадини. Вторият леко простенваше насън. Пак добре, че изобщо бе заспал след вчерашните премеждия. Неочакваният край на сътрудничеството с Коза наложи необходимостта от бързи действия. Първо Грин свести истерично хлипащата Жули, за целта й плесна няколко шамарчета. Тя престана да трепери и изпълняваше всяка негова дума, само избягваше да гледа неподвижното тяло и светлата винена локва, която потъмняваше пред очите й от прииждащата кръв.

После той на бърза ръка си превърза раните. Най-трудното беше с ухото, затова просто го прикри с кърпа и нахлупи здраво продаваческата си ватена шапка. Жули донесе кана вода да му умие кръвта от лицето и ръцете.

Време беше да изчезват.

Остави Жули да варди до шейната и пренесе торбите от стаята. Не стана както първия път по две наведнъж — гледаше да не натоварва наранената си китка повече от необходимото.

Чак когато благополучно се отдалечиха от „Индия“, взе да мисли къде да закара парите.

На явката в кантона е опасно. Мястото е много голо, някой може да ги види как прехвърлят чувалите и да помисли, че е крадена стока от товарен влак.

В друг хотел? С торбите няма да го пуснат, а не може да рискува да ги остави на гардероб.

Жули намери начина. Уж седеше и си мълчеше с простата забрадка, нищо не питаше, не му пречеше да мисли — и изведнъж каза:

— Ами на Николаевската гара. Там имам куфари в багажното — ще ги взема и на тяхно място ще оставя торбите. Никой няма да ги пипне, дисциплината е желязна. А на полицаите през ум не би им минало, че парите са им под носа.

— Не мога да припаря на гарата. Имат ми описанието — рече Грин.

— Няма нужда. Ще кажа, че съм камериерка, идвам за куфарите на госпожата. Имам квитанция. А в торбите, ще кажа, са книги на господарите. Какво ги интересува. Ти си кочияш, ще останеш на шейната, защо да идваш на гарата. Аз ще доведа хамали.

Беше му странно и неловко тя да му говори на „ти“. Но идеята за багажното беше добра.

От гарата отидоха в хотел „Китеж“ до Красни врата, макар и не първоразряден, но пък с телефон във фоайето, което сега беше най-важното.

Грин се обади на свръзката. Попита:

— Какво става?

Иглата с разтреперан от вълнение глас отговори:

— Вие ли сте? Слава Богу! Всичко наред ли е? У вас ли са нещата?

— Да. Ами другите?

— Живи-здрави са, само Арсений е зле. Оставихме го.

— Лекуват ли го? — навъси се той.

— Не, късно е — гласът й пак трепна.

— Пратете за моите хора на Виндавската гара. И в хотел „Китеж“. Началото на „Басманна“. Вие също тук. Стая седемнайсет. Вземете спирт, игла, здрав конец.

Иглата скоро пристигна. Кимна на Жули, почти не я погледна, макар да я виждаше за първи път. Погледна превързаната глава на Грин, сцепената вежда, сухо попита:

— Тежко ли сте ранен?

— Не. Носите ли?

Тя сложи на масата малка чанта.

— Тук има спирт, игла и конец, както заръчахте. И още марля, памук, бинт, пластир. Изкарала съм курс за медицински сестри. Само ми покажете къде, аз ще направя всичко необходимо.

— Добре. На хълбока мога сам. Веждата, ухото и ръката ще ми е трудно. И пластирът правилно. Реброто ми е пукнато, ще го стегнем.

Той се съблече до кръста и Жули жално изохка, като видя синините и превръзката, подгизнала в кръв.

— Прободна, не е голяма — обясни Грин за раната в хълбока. — Нищо важно не е засегнато. Само промивка и зашиване.

— Легнете на дивана — каза Иглата. — Ще си измия ръцете.

Жули седна до него. Кукленското й лице се изкриви страдалчески.

— Гринчик, миличък, много ли те боли?

— Не сте за тук — каза той. — Направихте необходимото. Сега тя. Поместете се.

Иглата бързо и сръчно почисти раната му със спирт. Конеца също навлажни в спирта. Обгори иглата на запалена свещ.

За да не е толкова напрегната, Грин опита да се пошегува:

— Иглата с игла.

Явно не стана много смешно — тя не се усмихна.

Предупреди го:

— Сега ще заболи, потърпете.

Но той почти не усети болка — тренировките си казваха думата, пък и Иглата си знаеше работата.

Наблюдаваше я с интерес как прави малки стегнати бодове първо на хълбока му, после на китката и попита:

— Затова ли „Игла“?

Тъп въпрос, дори той го почувства, но Иглата го разбра.

— Не. Затова — тя с бързо движение вдигна ръка към опънатата си назад коса и извади дълъг остър фуркет.

— Защо? — учуди се той. — За самоотбрана?

Тя проми със спирт сцепената му вежда, наложи два шева и чак тогава отговори:

— Не. Да се пробода, ако ме арестуват. Ето тук се прави — показа шията си. — Имам клаустрофобия. Не понасям затворени помещения. Може да не издържа в тъмница и да се пречупя — лицето й пламна: очевидно не й беше лесно да го сподели.

Скоро дойдоха Емеля и Червенушката.

— Ранен ли си? — уплаши се Червенушката.

А Емеля се огледа и присви очи:

— Къде е Рахмет?

На първия въпрос Грин не отговори, защото нямаше нужда. На втория каза:

— Сега сме тримата. Разправяйте.

Червенушката заразправя, Емеля от време на време вмъкваше по нещо, но Грин почти не ги слушаше. Знаеше, че момчето трябва да си изприкаже всичко — за първи път участва в истинска акция. Подробностите от престрелката сега обаче не го интересуваха, трябваше да обмисли друго.

— … Той пробяга няколко крачки и падна. Тук го уцелиха — Червенушката посочи малко над ключицата. — С Гвоздея искахме да го задържим, но той веднага си тури револвера на слепоочието. Главата му се дръпна ей така встрани и той падна. А ние всички се втурнахме…

— Добре — прекъсна го Грин — стигаше му толкова. — По същество. Торбите са на гарата. За вземане ги взехме, сега в Питер да се препратят. Трудно е: полиция, жандармерия, копои. Преди търсеха само нас, сега и парите. А е спешно.

— Обмислих го — бързо каза Иглата. — Ще се пратят шестима, всеки с торба. Не може и шестимата да хванат, все някой ще успее. Утре ще го направим. Имам петима, аз ще съм шестата. За мен като жена дори е по-лесно.

— Добре, утре — протегна се Емеля. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

— И аз мога да взема — обади се Жули. — Само че с моя багаж торбата ще изглежда странно. Ще прехвърля пачките в куфар, може ли?

Грин извади часовника си. Единайсет и половина.

— Не. Утре така ще завардят, че нищо няма да прекараме. Ще проверяват всички багажи, изключено. Днес.

— Какво днес? — недоверчиво попита Иглата. — Да прекараме парите?

— Да. С нощния. В два.

— Абсолютно изключено. Цялата полиция вече е на крак. Докато идвах насам, на няколко пъти видях как спираха шейни. А на гарата кой знае какво става…

И тогава Грин им изложи плана си.

 

 

Нямаше как да предвидят само едно — че след взрива началник-гарата от страх ще спре петербургския влак и изобщо ще прекрати железопътното движение.

Иначе всичко вървеше в точно съответствие с плана.

В два без двайсет Грин откара Иглата и Жули, облечени като господарка и слугиня, до багажното и остана да ги чака, защото не биваше в никакъв случай да се мярка на гарата.

Носачът трупна торбите на количката и понечи да ги кара към перона, но в този момент кльощавата строга господарка направи лют скандал на миловидната камериерка за някаква забравена вкъщи кутия с шапка и тъй се увлече, че се усети чак когато удари втора камбана, та дори наруга носача, че стои като паметник, ами не кара към багажния вагон. Иглата се справи с ролята неочаквано добре.

Едновременно с втората камбана идваше ред на Емеля и Червенушката. Бяха имали предостатъчно време да отидат до Нобел за бомба.

И наистина — тъкмо количката с торбите стигна до изхода за перона и тъкмо четирима цивилни се запътиха към носача, когото заядлива госпожа побутваше с чантата си в гърба — и откъм платформите думна гръм, съпроводен от писъци и звън на стъкла.

Копоите в миг забравиха носача и се понесоха към мястото на взрива, а госпожата сръга слисания носач да не се помайва. Много важно какво става там някъде по гарата — влакът няма да ги чака.

Нататък Грин не видя, но не се съмняваше, че Иглата и Жули благополучно ще стигнат до вагона, а торбите безпроблемно ще бъдат качени. Сега на жандармеристите и агентите само им беше до претърсване!

Но минутите вървяха, а последна камбана не удряше. В два и двайсет Грин реши да проучи обстановката. При хаотичното щуране на сините шинели нямаше опасност някой да го разпознае.

Поговори с един объркан служител. Разбра, че някакъв офицер е взривил голям полицейски началник и се е изпарил. Дотук добре. Разбра също, че за тази нощ железопътното движение е спряно. Което значеше, че главната цел на акцията се проваля. Почти един час чака, докато Иглата и Жули се върнат с торбите.

После остави жените и откара чувалите в явката — на Виндавската товарна гара.

 

 

Подробностите научи от Емеля.

— Преди да тръгна към перона, ме обискираха основно. Но аз — без багаж, с билет трета класа за Питер, чиста работа. Отивам на перона, спирам отстрани, чакам. Гледам — Червенушката пристига. С огромен букет, лицето му румено, грейнало. Те не го и погледнаха. Кой ще заподозре, че такова херувимче ще носи в букета бомба? Срещнахме се на едно по-тъмно място. Аз неусетно измъкнах бомбата и си я сложих в джоба. Макар и посред нощ, на гарата пълно с народ. Пътническият от Питер имал закъснение, посрещаните чакат. За нашия влак в два прииждат пътници. Идеално, викам си. Никой няма да ме забележи. Малко по малко се позаглеждам към дежурната стая. А тя, Гринич с прозорец право към перона. Пердетата дръпнати и вътре всичко се вижда. До масата седи нашият приятел, на вратата се прозява младо офицерче. От време на време някой влиза-излиза. Не дремят хората, работят. Минах наблизо, гледам — опа, горното прозорче отворено. Сигурно яко са напалили печката. Емеля, викам си, Емеля, може и да ти е рано да умираш. С такъв късмет може пък и да се измъкнеш. Червенушката, както сме се разбрали, застанал срещу прозореца — на двайсетина крачки. Удари камбаната. До потеглянето остават десет минути, девет, осем. Стоя и се моля и на небесата, и на сатаната: само да не затворят прозорчето. Дрън-брън — втора камбана. Ние сме! Минах спокойно покрай прозореца и лекичко, все едно котка с лапичката, пуснах бомбата на прозорчето. Тя си полегна, милата, дори не скръцна по черчевето. Таман минах пет крачки — и като тресна! Започна се пълна лудница. Тичат, надуват свирките, крещят. Чувам Червенушката с най-звънливия си глас: „Ей натам се затича към релсите! С офицерски шинел!“ И цялата тълпа отфуча натам, а ние кротко, скромничко — през страничния изход и на гаровия площад. А оттам само си плюхме на петите.

Грин слушаше Емеля, а гледаше Червенушката, необичайно тих и нажален. Седеше на торбата с парите, подпрял глава. Физиономията му нещастна, очите му насълзени.

— Няма нищо — успокои го Грин, — направили сте всичко както трябва. А че не стана — не е ваша вината. Утре ще измисля нещо друго.

— Исках да викна, но не успях — изхлипа Червенушката, все така забил очи надолу. — Не, не е вярно. Обърках се. Страх ме беше, че ако викна, ще издам Емеля. Втората камбана вече би. А Емеля отстрани не виждаше…

— Какво не съм видял? — учуди се Емеля. — Няма как да е излязъл. Когато минавах покрай прозореца, погледнах странично — синият мундир си беше там.

— Той си беше там, но точно ти мина, и в дежурната стая влязоха хора. Някаква дама и с нея момче, гимназист на вид. Към пети гимназиален клас.

— Това ли било… — намръщи се Емеля. — Жалко за момчето. Но ти правилно, че не си викнал. Все едно щях да пусна бомбата, само че по-трудно щях да изчезна.

Червенушката смаян вдигна мокри очи:

— Как все едно? Той нямаше нищо общо…

— Но нашите госпожици имаха — твърдо му отговори Емеля. — Ако с теб се бяхме забавили, агентурата щеше да ги спипа с парите и всичко отиваше по дяволите! Тогава значи Арсений напразно е загинал, Жули с Иглата загазват за тоя дето духа и нашите в Одеса няма да отърват бесилото.

Грин отиде при момчето, непохватно сложи ръка на рамото му и се опита човешки да му обясни нещо, за което много беше мислил.

— Разбери. Това е война. Ние воюваме. Там, от другата страна, са всякакви хора. Има добри, умни, свестни. Но са с униформи, значи са врагове. Все ни повтарят: Бородино, Бородино. Кажи ми, чичо. — Нали го помниш. Там са стреляли, не са се замисляли кой добър, кой лош. Французин ли е — гръмни го. — Зад нас Москва е[1]. А в момента враговете ни са по-гадни от някакви си французи. Не можем да ги жалим. Тоест можем и дори трябва, но не сега. После. Първо да победим, след това ще жалим.

В главата му всичко звучеше убедително, изречено на глас — не съвсем.

Червенушката възкликна:

— За войната разбирам. И за враговете. Те обесиха баща ми, унищожиха майка ми. Но гимназистът с майка си какво са виновни? По време на война нали не се избиват мирни граждани?

— Нарочно — не. Но когато оръдието стреля, знаеш ли къде ще гръмне. Може да уцели нечий дом. Жалко, че е така, лошо — но това е война — Грин стисна юмрук да си помогне думите му да не излизат толкова накъсани, че момчето нищо няма да разбере. — Те жалят ли нашите мирни хора? При нас е станало по грешка, не нарочно. Казваш за майка си. Защо са я съсипали в затвора? Задето е обичала баща ти. А те какво правят всеки ден, и то години, векове, с народа? Обират го, унищожават го с глад, унижават го, тикат го в свинщината.

На това Червенушката нищо не отговори, но Грин разбра, че разговорът не е приключен. Добре, друг път.

— Да лягаме — каза той. — Тежък ден. Утре непременно парите да препратим. Иначе напразно всичко.

— Охохох — въздъхна Емеля и нагласи под главата си торба със сто хиляди. — Едвам набавихме проклетите мангизи, сега се чудим как да се отървем. Наистина, дето се вика, нямала си баба работа, та си купила козичка.

 

 

Премисля почти цялата нощ, премисля на сутринта.

Нищо не се получаваше.

Шест торби са доста обемисто нещо. Не могат да ги прекарат неусетно, особено след снощи. Сега жандармерията съвсем ще побеснее.

Какво предложи Иглата, да ги поделят на шестима куриери? Възможно е. Но най-вероятно тя и Жули ще минат, останалите не. Копоите основно претърсват младите мъже. Да загубят две трети от парите и да предадат четирима другари — това е твърде висока цена за двестате хиляди.

Да изпрати само жените, всяка със сто хиляди, а останалите засега да задържат? Възможно е, но и това е рисковано. Твърде много фалове станаха напоследък. И най-лошият беше Рахмет. Сигурно е дал пълно описание на всички от групата, включително на Иглата.

Рахмет не знаеше къде е Иглата, но със сигурност е издал доцента от „Остоженка“. Аронзон ще е другият фал. Чрез него Тайната полиция може да разкрие Иглата.

Плюс Арсений Зимин. Трупът от задънената „Сомовска“ със сигурност вече е разпознат. Проверяват се близките и познатите на убития, рано или късно ще пипнат някоя следа.

Не, групата не бива да се обременява с този багаж.

Значи трябва да се отърват от парите час по-скоро.

Трудната задача се усложняваше още повече поради необходимостта да си починат, да си възстановят силите. Грин си даваше сметка, че днес е неспособен на пълноценна активност. След битката с Коза организмът ясно му подсказваше, че се нуждае от съвземане, а Грин беше свикнал да вярва на тялото си. Знаеше, че то не би изискало повече от необходимото и щом му трябва отмора, значи не издържа. Ако не му обърне внимание, ще стане по-зле. Подчини ли се, организмът му бързо ще се възстанови. Не му трябват лекарства, достатъчни са самодисциплината и пълният покой. Да полежи неподвижно ден, даже по-добре два, пукнатото ребро и шевовете ще позаздравеят, изтощените мускули ще си възвърнат силата.

Преди шест години във Владимир Грин избяга по пътя към заточението. Откърти решетката на вагона и скочи на релсите, но за съжаление право пред един часовой. Онзи го прониза с щика под плешката. Избяга му, кри се между влаковете, гърбът му беше мокър от кръвта. Накрая се скри в магазията между грамадни денкове с овчи кожи. Не можеше да се измъкне — навсякъде го издирваха. Не можеше и да остане — започнаха да товарят денковете и те ставаха все по-малко. Той разпра един от тях, завря се вътре всред миризливите влажни кожи — изглежда, нарочно ги мокреха, за да тежат повече. Така че собственото му тегло не се усети. Товарачите дръпнаха с куките си грамадния денк и го изтеглиха по рампата. Запечатаха вагона отвън и влакът бавно потегли на запад покрай постовете и патрулите. Кой ще проверява пломбирани вагони? Влакът пътува до Москва цели шест дни[2]. Грин си утоляваше жаждата, като смучеше вълната, но за ядене нямаше нищо. Вместо да рухне обаче, напротив, заякна, тъй като по двайсет и четири часа в денонощието със силата на волята възстановяваше организма си. С това можеше да се справи и без храна. Щом в Москва разпломбираха вагона на разпределителната гара, Грин скочи на земята и спокойно си тръгна покрай равнодушните впиянчени разтоварачи. Никой не понечи да го спре. Когато отиде при партийния лекар, онзи се смая — раната се беше затворила от само себе си.

Отдавнашният спомен му подсказа решението.

Всичко ще стане много лесно, стига само Лобастов да се съгласи.

Би трябвало да се съгласи. Вече знае, че БГ се е справила без негова помощ. За Сверчински също знае. Ще си спести отказа.

Въртеше му се още нещо, засега непроверено. Да не би Тимофей Григориевич да е тайнственият му кореспондент ТГ? Съвсем възможно е. Хитрец, здравомислещ и любител на чуждите тайни. Човек с двойно дъно, играе своя собствена игра, каква — само той си знае.

Ако е така, още по-сигурно е, че ще помогне.

Тихо, за да не стресне Червенушката, събуди Емеля. Шепнешком му разясни поръчението си — само с няколко думи, защото, макар и тромав на вид, той схващаше всичко на секундата.

Емеля мълчаливо се облече, приглади с длан светлата си коса, нахлупи каскета. Изглеждаше като най-обикновен фабричен работник, такива с хиляди се трудеха при Лобастов.

Изкара коня от обора, натовари торбите в шейната, отгоре небрежно ги заметна с рогозка и подкара по пресния сняг през пущинака в посока към тъмните складове.

Сега остава само да се чака.

Грин седеше неподвижно до прозореца, броеше ударите на сърцето си и с чувството, че го пробождат иглички, усещаше как се прибира срязаната плът, как се слепя костта, как се наместват клетчиците на новата кожа.

В седем и половина кантонерът Матвей, хазаинът им, излезе в двора. Единствената си стая бе отстъпил на гостите, той самият спеше в плевника. Неразговорлив темерут. Грин харесваше такива хора. Не задава въпроси. Щом партията ги е пратила — значи така трябва. Щом не обясняват защо — значи не се пита. Матвей гребна сняг, разтри си лицето и с широка крачка се запъти към депото, размахал сандъчето с инструменти.

Червенушката се събуди малко след десет.

Не скочи както винаги, свеж и жизнерадостен, а бавно се надигна, погледна Грин и дума не каза. Отиде да се мие.

Какво да се прави. Вече не е момче, а член на БГ. Цветът му от снощи леко се бе променил — не беше нежнопрасковен, а по-тъмен и по-строг.

По обяд проблемът им вече бе решен.

Емеля лично видял как натоварили парите във вагона, пълен с оцветители за петербургската фабрика на Тимофей Григориевич, и го пломбирали. Локомотивът откарал вагона на гара разпределителна, там ще го прикачат за товарния влак и в три следобед композицията, пуф-паф, потегля от Москва.

За останалото ще се погрижи Жули.

Сърцето му работеше равномерно — по удар в секунда. Организмът възстановяваше силите си. Всичко беше наред.

Бележки

[1] Лермонтов, „Бородино“. — Б.пр.

[2] Владимир е централен град във Владимирска губерния, съседна до Московската губерния. — Б.пр.