Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (9)

9.

— Станах свидетел на важни събития — съобщи Динго на големия шеф. — Видях как завързаха Ласитър на едно дърво и сега вече зная къде се намира съкровището.

После разказа всичко, което се бе случило пред очите му. Разказът подейства на МОК като празничен обяд. От доста време насам не беше чувал нищо хубаво.

Динго не го изпускаше от очи.

МОК облиза устните си и каза:

— Най-после. Е, сега съм доволен. Нещата вървят добре и този път са ни вързани в кърпа. Ще пипнем цялото котило на плъховете, ще ги напъхаме всички заедно в чувала и ще ги издавим.

Динго се ухили. Беше му ясно, че думите на шефа му са символични и че зад тях се крие друг смисъл.

— И Ласитър ли ще пъхнем в чувала, сър? — попита той предпазливо. — Как мислите?

— За Ласитър все още не зная, Динго. Ще трябва да поизчакаме. Възможно е да се окаже полезен. Имам нещо наум. Сега ти заминавай, но бъди много внимателен! Трябва да сме напълно сигурни, че в последния момент няма да ни отмъкнат съкровището под носа. Ясно ли е? В никакъв случай не бива да подценяваме Лили. Знай, че тя ще се бори докрай. Жена като нея само мъртва би се предала.

При тези думи шефът небрежно махна с ръка, което бе знак, че Динго трябва да изчезва. Бандитът се поклони и излезе от стаята.

Вървеше леко и безшумно под меката светлина в коридора на голямата къща, която криеше толкова злокобни тайни. Струваше му се, че е населена с духове. Не се виждаше жив човек, но въпреки това имаше чувството, че някой непрекъснато го наблюдава.

Колко ли хора безследно бяха изчезнали тук? Естествено, Динго нямаше откъде да знае. Само можеше да предполага. Всъщност никой не можеше да каже това, освен МОК, който беше достатъчно предпазлив, за да издаде която и да било от своите тайни. С нюха си на хищник той още отдалече надушваше всяка опасност.

При тези мисли Динго настръхна. Беше му ясно, че ако не внимава достатъчно и ако няма поне малко късмет, един ден ще дойде и неговият ред.

Рано или късно всички, които бяха работили с МОК, бяха изчезнали. Сякаш бяха потънали вдън земя. Всички без изключение. Динго не разполагаше с доказателства, че някой от тях е бил убит, но бе съвсем сигурен в това. Доверяваше се на интуицията си, която никога досега не го беше лъгала.

МОК нямаше да остави жив човек като Динго, който знаеше толкова много неща. От известно време насам неведнъж му беше казвал, че му оставя още няколко хода в играта, след което щял да го изпрати на тихо местенце, където никой не го познава, за да си живее живота. За Динго бе ясно, че шефът му по същия начин се бе отървал от всички свои довереници преди него, тъй като, веднъж излезли от играта, те щяха да му носят единствено неприятности и главоболия.

Динго излезе навън. Беше се спуснала дълбока нощ. Въздъхна дълбоко. Откъм постройката на каубоите отсреща се разнасяха звуци на китара. Пееше мъж с приятен глас. От време на време се включваха и други гласове, особено на припева. Безгрижно настроение бе завладяло ранчото. Каубоите едва ли предполагаха какви мрачни тайни крие голямата каменна сграда насреща.

Те бяха най-доброто прикритие за Едмонд Хаскил, когото всички смятаха за почтен фермер. Динго бе уверен, че едва ли някой би го заподозрял в каквото и да е престъпление. Единствен той можеше да го изобличи, тъй като никой друг не бе посветен в тайните му.

Тази мисъл го стресна.

„Лили“ — почти гласно произнесе той. Изведнъж в главата му нахлуха най-различни мисли.

Дали пък нямаше да успее да стане неин приятел? Биха били доста добра двойка. Какво ли ще стане, ако заедно се изправят срещу МОК? Излезеше ли истината наяве, страшният шеф щеше да остане сам и напълно безпомощен.

Как не се бе сетил за това по-рано? Вместо да се оставя в ръцете на този проклет дявол, отдавна вече можеше да е с Лили.

Потънал в тежки мисли, Динго влезе в конюшнята, за да оседлае коня си.

Все още не беше взел окончателно решение. Струваше ли си да рискува и да се опълчи срещу всесилния МОК? Нямаше ли по този начин да подпише собствената си смъртна присъда?

Динго дотолкова се бе унесъл в тревожните си мисли, че не забелязваше нищо около себе си. По природа беше подозрителен човек и нищо не убягваше от погледа му. Ала този път бдителността му изневери. Иначе щеше да забележи сянката, която бе застанала между дърветата зад конюшнята. По-точно сенките бяха две — на човек и на голямо куче. Но дори и да ги бе съзрял, в тъмнината едва ли щеше да разбере, че всъщност не ставаше въпрос за куче, а за вълк. Малко ли бяха големите кучета, които на вид с нищо не се отличаваха от вълка?

Ел Гранде беше клекнал зад Вариор и го галеше по гъстата козина зад врата.

Животното бе застанало неподвижно като статуя. При вида на непознатия не се опита дори да изръмжи. Беше оголило страшните си зъби и дишаше учестено.

И двамата наблюдаваха Динго, който тъкмо беше оседлал коня и проверяваше оръжието си. Имаше навик да го подготвя предварително. Често пъти бе спасявал кожата си именно защото в критичния момент оръжието му беше подръка.

Скочи върху седлото и пришпори коня си. Тропотът на копита бавно заглъхна в тъмнината.

От постройката на каубоите се носеха звуци на китара и приглушени гласове. Мъжете явно бяха доволни от живота си и от онова, което имаха. Разбира се, дори и не подозираха с какъв човек се срещат всеки ден. Посветените се брояха на пръсти. Сред тях бяха Динго и Лили О’Хара. Ел Гранде също.

Току-що Динго бе разказал на големия шеф всичко, което бе научил от своите съгледвачи.

Какво ли щеше да се случи?

Динго се бе отправил към неизвестността. Беше му ясно, че се нуждае от голям късмет, за да излезе жив от тази дяволска игра.

Най-много го притесняваше Ласитър.

Знаеше прекалено много неща за него, за да спи спокойно.

И как можа точно сега да се появи това копеле!

В никакъв случай не трябва да го подценява. Дори самата мисъл, че този човек е някъде наблизо, му създаваше повече грижи, отколкото злокобната сянка на МОК. Действията на големия бос все още можеха да се предвидят. Но не и тези на дяволския Ласитър. Този човек бе способен да те изненада във всеки момент. За него Динго беше чувал най-ужасяващи истории и всички те от хора, на които имаше доверие.

— Проклет да си, Ласитър! Дяволите да те вземат! Дано Харман Йорк те довърши! — изръмжа Динго. — Тогава най-после ще можем да си поделим онова, което ни се полага.

Разбира се, Динго нямаше откъде да знае, че някакъв си мексикански идалго на име Ернесто Секула се бе намесил междувременно в играта.

Не можеше да знае също така, че в момента Ел Гранде се навърташе край хасиендата.