Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (11)

11.

Ласитър дори и не предполагаше какви планове се кроят зад гърба му. Не знаеше какви събития се бяха разиграли, но вече имаше план.

— Прав си, приятелю — отвърна дон Ернесто Секула, когато Ласитър му разясни плана си, — само така ще успеем.

Цял ден ги бяха преследвали и сега Ласитър, черният великан и дон Ернесто се намираха на билото на една от многобройните планински вериги, които ограждаха хасиендата.

Оттук с бинокъла можеха да виждат надалеч в равнината. Започваше вторият ден, откакто Ернесто Секула така безразсъдно и дръзко бе успял да освободи Ласитър.

За нещастие обаче Хармън Йорк бързо си даде сметка, че са го излъгали, и тръгна с хората си да преследва бегълците. Слава богу, че не успя и изгуби следите им.

Ласитър видя през бинокъла, че бандитите се запътиха към хасиендата, без да предполагат, че тримата мъже, които търсят, са толкова наблизо. Ласитър и приятелите му просто бяха направили кръг и по такъв начин бяха заличили следите си.

Сега цялата шайка на Йорк се намираше в долината, а Ласитър, Секула и Бартомас ги следяха от билото на планината.

— Скоро ще се случи нещо — промърмори дон Ернесто. — Някои от момчетата няма да издържат. Бас държа, че вече губят търпение. Съгласен ли си с мен, Ласитър?

— Имаш право — отвърна той.

Едва беше изрекъл тези думи, когато откъм западния склон на планината се появиха трима конници.

Бяха двама мъже и една жена.

Дори и от такова разстояние можеше да се разбере коя е жената. Най-вече по медночервения цвят на косата й, която блестеше на утринното слънце. Начинът, по който яздеше, също я издаваше. Малко бяха онези, които така превъзходно стояха върху седлото.

Ласитър и дон Ернесто непрекъснато наблюдаваха през бинокъла.

— Лили и двама индианци — почти едновременно възкликнаха те.

* * *

Тримата мъже останаха в очакване на онова, което щеше да се случи. В долината на хасиендата настъпи оживление. Разбира се, не чуваха нито дума от разговорите долу и само можеха да гадаят.

— Сега пита за теб — усмихна се Ернесто. — Сигурно много си й липсвал. А сега иска да знае къде е Бартомас. Погледни само как ръкомаха. Трябва да е побесняла от гняв.

— А, ето че се опитват да й обяснят — промълви Ласитър. — Така ми се иска да чуя какво й казват.

— Аз пък искам да зная откъде са се взели двамата индианци с Лили — добави Ернесто. — Един дявол знае къде е останал Ел Гранде. Както и да е, все някога ще разберем. Само трябва да чакаме. Търпението е най-голямата добродетел, амиго.

А в това ранно утро наистина в низината ставаха интересни неща.

— Зная само, че е рисковано да стоим повече тук — обърна се Лили към Йорк. — Давайте да изчезваме по най-бързия начин. Това е заповед, Йорк. Твърде много хора знаят вече къде се крием и лесно ще ни спипат. Всичко започна, откакто се появи този Ласитър. Заради него дойдоха и другите. Първо Бърт Кенан с част от голямата банда на МОК, после Ел Гранде, а накрая и вие. Питам се защо ли са ви освободили от затвора в Хермозило. Знаеш ли какво означава това, Йорк? Просто затягат примката около врата ни. Ако не побързаме, ще стане късно. Ще ни хванат в капана и няма да можем да се измъкнем. Разбираш ли сега защо искам да се махаме?

Хармън я гледаше втренчено.

Почувства непреодолимо желание да притежава тази жена, да я притиска в обятията си, да я целува.

Дали някога ще му се отдаде тази възможност?

А защо не? Независимо от всичко, което се случи. Независимо от грешките, които беше допуснал в последно време.

Копнежът му по Лили беше по-силен от разума. По-късно сигурно щеше да съжалява и да се упреква за непредпазливостта и глупостта си, но в тази минута всичко изглеждаше по-различно.

Лили стоеше пред него.

Дори му се усмихваше. Изведнъж беше станала мила.

— Съжалявам, Хармън — каза тя. Този път се бе обърнала към него на малко име. Това се случваше толкова рядко, че Йорк го прие за израз на специално внимание към него.

Вътрешният му глас го упрекваше, но той бе в такова състояние, в което дори и при най-добро желание не бе способен да чуе тревожните сигнали.

Пред себе си виждаше единствено Лили.

— Сега вече сигурно ти е ясно защо бързам толкова — прошепна тя. — Ако не тръгнем веднага, с нас е свършено.

Йорк не знаеше какво да отговори и затова само кимна.

Лили се огледа. В очите й се четеше едновременно и решителност, и предизвикателство. Погледите на всички мъже бяха устремени към сочните устни и стройното й пищно тяло.

— Освен това, искам всички да знаете — разпалено продължи тя — че съм взела със себе си всичките пари и държа да ги пренеса на сигурно място. Когато свършим това, ще се оттеглим в някое спокойно местенце, където никой не ни познава, и там всички ще изживеем най-щастливите дни от живота си. Ако сте съгласни с предложението ми, да потегляме незабавно. Ако ли не, ще се подчиня на вашата воля. Ще останем тук, в хасиендата, и заедно ще зачакаме враговете да ни надушат и да ни избият. Решавайте сами, мои верни приятели! Все още имаме шанс. Държим ли се заедно, ще успеем.

При тези думи тя извиси заклинателно двете си ръце и извика:

— Който е против моя план, да каже! Всеки е свободен да поеме по пътя си. Още сега ще заплатя на всички, които са работили за мен. Но онези, които приемат да ме последват, ще държат докрай на своя избор. Ако се наложи, до последния си дъх. Хайде, момчета, решавайте!

Чуха се одобрителни възгласи. Отначало единични, скоро всеобщи.

С един-единствен ход Лили О’Хара бе успяла да привлече на своя страна цялата банда.

Вече никой не се съмняваше в нея и никой не се осмели да си тръгне.

Думите на Лили бяха попаднали точно в целта. Те бяха достигнали до сърцата на мъжете и ги изпълниха с непоколебима решителност.

Възгласите постепенно заглъхнаха. Настъпи тишина. Всички погледи се бяха устремили в девойката. Никой вече не се съмняваше, че тя има право.

Лили се приближи до Хармън Йорк и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, Хармън! — прошепна тя. — Толкова съм щастлива, че оставаш с мен!

Мъжете я гледаха с изненада. Имаха чувството, че ще разцелува по същия начин всеки от тях.

Единствен Йорк не се бе поддал на всеобщия ентусиазъм.

Измъчваха го някои съмнения.

Невъзможно му бе да разгадае истинската същност на тази жена.

В държанието й усещаше някакъв фалш, от който го побиваха тръпки.

Лили го целуна отново.

Йорк имаше чувството, че някаква невидима ръка го държи.

* * *

Ласитър и дон Ернесто наблюдаваха през бинокъла онова, което ставаше долу. Бартомас не издаде нито един от своите неразбираеми звуци. Мълчеше през цялото време. Беше се замислил.

— Виж ти! — възкликна Ласитър и погледна към Ернесто. — А аз я мислех за невинна душа. Не ми се иска да я съдя, но сега я виждам в съвсем друга светлина. Имам чувството, че е истински хищник. Готова е да използва всеки мъж за своите цели.

Дон Секула се усмихна.

— Случват се такива неща, приятелю.

— Ти какво мислиш за това?

— Мисля, че просто си се заблудил, амиго.

И все пак Ласитър не бе убеден.

Безпристрастно погледнато, Лили беше принудена да залага всичко, което притежава, за да постигне целта си. Включително и тялото си. С него можеше да прави каквото поиска. То беше част от капитала й.

Имаше ли право да упреква една жена, решила да спечели по този начин?

Отново взе бинокъла и го доближи до очите си. Точно в този момент девойката за втори път целуна брадатия главатар на бандитите.

В същото време видя двамата индианци, които мълчаливо стояха зад нея, и си направи съответните заключения.

Сигурен беше, че ако нямаше някаква логическа грешка в разсъжденията си, иначе и не може да бъде.

Забеляза също така, че в хасиендата всички усилено се готвеха за път.

Дон Ернесто го побутна с лакът:

— Нямаш ли усещане, че скоро ще имаме изненада?

— Точно това си помислих и аз, Ернесто.

— Знаеш ли нещо за другите? — попита Ласитър, след като внезапно му беше минала някаква мисъл през ума. — За майор Чарлтън и за Мейо Мортуро?

— За последен път видях майора преди два месеца — отвърна Ернесто и се усмихна. — Припомнихме си незабравимите приключения. Майорът ме помоли да ти предам, че ще се радва да те види отново.

— Още ли обикаля из широкия свят?

— Знаеш, че никога няма да се промени. Все същият си е.

— Ако го видиш, поздрави го от мен, Ернесто.

— Ей, ти да не би да искаш да кажеш, че няма повече да се видите? Много добре знаеш, че пътищата ни често се пресичат с този упорит дявол. Той ще живее дори по-дълго от теб, Ласитър.

— Ами Мейо Мортуро?

— И той ти изпраща поздрави, амиго.

— Така ми се иска сега да е тук! Също и майор Чарлтън. Винаги съм харесвал този откачен тип с неговата превръзка на окото и стария му шинел. Тези двама мъже са ми влезли под кожата. Рядко се намират такива приятели.

Ернесто кимна с разбиране.

— Както и Кончита, и Кара Марков…

Не продължи повече. Преди всичко дон Секула бе кавалер.

— Не става въпрос само за добрите приятели — каза Ласитър. — Имам чувството, че скоро тук ще стане напечено.

— И аз имам такова чувство, братле.