Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (4)

4.

Ласитър преживя такава нощ, каквато дори и мъж като него трудно би могъл да забрави.

Онова, което сполетя тримата в усамотената хасиенда, беше направо ужасяващо. Сякаш демоните се бяха събрали на пир в продължение на няколко тягостни часа.

Започна се от полунощ. Силен вълчи вой събуди Ласитър. Той отвори очи и се изправи в леглото.

Лили също се размърда. Надигна се на лакти и прилепи голото си тяло до неговото.

Навън отново се възцари тишина. В стаята също. Ласитър чуваше ударите на сърцето й. Почувства и усилието, с което девойката се бореше да надвие съня.

— Чу ли нещо, Лили, или и двамата сме сънували?

Навън продължаваше да цари мъртвешка тишина. Сякаш във въздуха тегнеше проклятие.

— Не, не е сън. Вълчият вой още звучи в ушите ми.

Тя се притисна още по-плътно до него. Зад тях бяха останали горещите им часове. Мъжът нежно я прегърна и унесено прокара пръсти по зърната на гърдите й. Вече почти бе забравил злокобния вой.

Дали наистина не беше сънувал?

В същия момент дълъг, протяжен вой отново раздра тишината. Идваше съвсем отблизо. Вълкът сякаш бе под самия прозорец. Не, това бе невъзможно, тъй като стаята на Лили се намираше на втория етаж.

Тъжен, провлачен вик, смразяващ кръвта! Ту се усилваше, ту заглъхваше като стон на измъчено същество.

— Господи! Боже мой! — шептеше девойката.

Трепереше с цялото си тяло. Побиваха я ледени тръпки. Ласитър не можеше да си обясни вълнението й.

— Успокой се, Лили. Навън има вълк. Ще изляза и ще го прогоня. Ще стрелям веднъж във въздуха и животното ще избяга. Почакай. Сега ще отида да погледна.

Поиска да се освободи от нея, но тя се притисна още по-силно към тялото му.

— Не отивай, Ласитър! Моля те! Остани тук. Не се приближавай до прозореца. Може да те убият.

Воят заглъхна отново. Настъпи зловеща тишина. Ласитър почувства острия полъх на надвисналата невидима опасност, но се опита да прогони страха си.

— Като че ли си тръгна. Виждаш ли, Лили, не си струваше да се притесняваш за такава дреболия.

Той стана от леглото и се запъти към прозореца. С дясната ръка стискаше револвера, който бе оставил зареден до възглавницата си, преди да заспи. Усмихна се успокоен. Възнамеряваше да изстреля няколко куршума, от които вълкът бързо-бързо щеше да подвие опашка, ако все още не си беше тръгнал. Наведе се през прозореца и се загледа в нощния пейзаж. Навън долината беше обляна от матовия блясък на луната. Не се виждаше никакъв вълк. Смразяващият вой беше изчезнал.

— Нищо не се вижда.

Лили скочи от леглото и се изправи с цялата си пленителна красота, огряна от бледите лъчи на луната, проникващи през тесния отвор на прозореца.

Протегна ръце. Широко отворените й очи изразяваха неописуем ужас. Устните й трепереха.

— Той е тук, тук е…

Гласът й се задави от вълнение. Не бе в състояние да каже нито дума повече. Стоеше като вкаменена, широко разтворила очи.

Ласитър не знаеше какво да прави. В думите на Лили се криеше някаква тайна. Ясно си даваше сметка, че тази дива, необуздана и смела до безразсъдност жена не можеше така лесно да излезе от равновесие.

И внезапно той съзря причината за смъртния й страх. Пред очите му се разкри гледка, от която дъхът му секна.

От другата страна на езерото стоеше човек. Високата му мършава фигура с бели коси и още по-бяла брада се очертаваше на лунната светлина. Приличаше на призрак.

Видът му бе ужасяващ.

В този миг отново се разнесе зловещият протяжен вой.

— Господи! — простена Лили. — Това е той. Това наистина е той…

Стоеше като вцепенена. Ласитър се обърна и я видя да се кръсти.

Когато отново погледна през прозореца, силуетът на отсрещния бряг беше изчезнал. Не се чуваше и вълчият вой.

Ласитър пристъпи към Лили и я разтърси.

— За бога, какво означава това, Лили? Познаваш ли мъжа с опитомения вълк?

Изненадана, тя повдигна глава. Погледът й блуждаеше. В разширените й от ужас очи се четеше смъртен страх и те трескаво блестяха.

— Откъде знаеш, че вълкът е опитомен?

— Логично е да се предположи.

Тя се опита да се усмихне, но лицето й все още бе като вкаменено.

— Да, прав си. Вълкът сигурно е опитомен. Само не мога да разбера как така се появиха изведнъж. Струва ми се невероятно.

— Кой е мъжът? — попита я той с възможно най-спокоен глас. — Надявам се, че ще ми кажеш.

Тя поклати глава. Дългите коси се разпиляха по голите й рамене. Само допреди час двамата се бяха любили страстно и Ласитър имаше чувството, че я познава от години, но ето че сега, когато стояха голи един до друг пред прозореца, тя му се струваше съвършено чужда.

Какво ли криеше от него?

— Кажи ми кой е този човек и какво търси тук? — настойчиво повтори въпроса си той.

— Не, не мога да ти кажа — развълнувано прошепна Лили. — Не е възможно да е мъжът, за когото си мисля. Той отдавна е мъртъв. Сигурна съм в това.

Вълчият вой отново проехтя и тя изтръпна. Ласитър се наведе през прозореца и се загледа в призрачната нощ. Не се виждаше жива душа. Нито мъжът, нито вълкът.

Изведнъж нещо се раздвижи под отсрещните дървета.

В първия момент Ласитър не повярва на очите си. Видението се появи неочаквано, сякаш изникна от земята. Беше нереално и призрачно.

Ласитър разтърка очи. Истина ли бе, или сънуваше? Силуетът се задържа само няколко секунди, след което изчезна също така внезапно, както се бе появил. Сега се виждаше само малкото езеро, заобиколено от дървета, окъпани от лунна светлина.

— Ще отида да погледна отблизо. Държа да разбера какво става тук. Какво си мислиш ти, неизвестен господине, че ще ме правиш на глупак ли? Всеки друг, но не и мен.

Обърна се и се запъти към вратата. В този миг чу зад себе си леко свистене. Наведе се инстинктивно, но беше твърде късно.

Почувства силен удар в тила. Сякаш върху него се бе стоварил тежък ковашки чук. Тялото му започна да се схваща. Мускулите отказваха да му се подчиняват. Дишаше тежко. С мъка си поемаше въздух. Потъваше в мъгла. Напрегна последни сили, за да прогони обхващащата го слабост, но не успя. Пред очите му се спусна пелена.

Коленете му се подгънаха и се свлече като отсечено дърво.

Лили изкрещя от ужас. Спусна се към Ласитър и коленичи над него. Несъзнателно взе в ръка плоското, леко извито дърво, което лежеше до проснатия мъж. В ръцете си държеше бумеранг. Лили добре познаваше това необикновено оръжие от австралиеца, който допреди година и половина работеше за бандата на баща й, Карл О’Хара, и който по-късно, след смъртта на Карл, се бе преместил при богатия собственик на мини в Аризона, Едмонд Хаскил. Сам Уилаъд — така се казваше австралиецът — сам бе избрал новия си господар и се бе погрижил той да го приеме на работа. Търсеше нещо съвсем определено, но действията му се оказаха твърде непредпазливи. Ако не беше разсърдил водача на бандата — Лопес Фереро — може би още щеше да е жив. Бедният Сам Уилърд! Какъв верен приятел беше този австралиец! Смъртта на Карл О’Хара го бе разстроила дълбоко. „Ще видиш, Лили, че ще разоблича убиеца!“ Тръгна и не се върна никога повече.

По-късно Лили се опита да влезе в по-тесни контакти с Едмонд Хаскил. Бавно и предпазливо тя плетеше мрежата си. Срещна го уж случайно в Томбстон, но всяка нейна стъпка беше предварително разчетена. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да потисне всяко чувство на омраза, ако наистина държеше да го оплете в мрежите си.

Разбира се, тя не разкри пред Ласитър тези подробности. Разказа му само как баща й беше разорен от страшния МОК, също както много други по-заможни люде, и как отмъкна под носа на този безскрупулен бандит част от съкровището, плячкосано в Щатите.

— В такъв случай знаеш кой е МОК, щом си спала с него — съвсем спонтанно беше забелязал Ласитър.

Естествено, тя очакваше този въпрос.

— Той е най-предпазливото копеле, което някога съм срещала. Дори не знаех къде се намира разкошната хасиенда, в която живеех. Бях заведена до там през една нощ в закрит файтон. И също така една нощ успях да избягам от нея заедно с Ел Гранде. Той ме преведе през границата до Сонора и ме укри тук в тези планини.

— Ел Гранде ли? Къде е той сега?

— По всяка вероятност е затворен в крепостта на Хермозило.

Тя каза това, за да спечели малко време. Не му призна, че Ел Гранде отдавна беше мъртъв. Искаше да бъде сигурна в Ласитър, преди да му се довери изцяло.

Сега обаче всичко изглеждаше по-различно.

Защо не му бе казала цялата истина?

Можеше да му разкаже всичко. От самото начало инстинктът й подсказваше, че може напълно да разчита на този човек. Откакто бе видяла трупа на баща си, дълбоко в нея се бе загнездило недоверие към всеки и към всичко. Семето на злото беше намерило почва в душата й и вече даваше своите кълнове. Изглежда, никога повече нямаше да се освободи от чувството за несигурност.

Защо ли така безсрамно бе излъгала Ласитър, когато я бе попитал за самоличността на МОК?

Каза му, че той винаги се появявал пред нея с черна маска и винаги мълчал.

Всичко това беше съчинила, за да не му разкрие цялата истина.

Докосна Ласитър, който лежеше като мъртъв.

Спомни си за разказите на австралиеца. Той твърдеше, че с бумеранг лесно можеш да убиеш човек, стига да го хвърлиш с необходимата сила и да го улучиш на определено място.

Един човек бе проявил особен интерес към безобидното на вид оръжие и това беше тайнственият приятел на баща й, който от време на време незабелязано се появяваше в ранчото им и също така незабелязано изчезваше.

Това беше Ел Гранде!

Откакто чу вълчия вой, Лили непрестанно мислеше за брадатия мексикански идалго, забулен в тайнствен ореол, който от време на време сключваше с Карл О’Хара някакви сделки, за които Лили така и никога нищо не успя да узнае.

Ел Гранде се бе научил да си служи с бумеранг от австралиеца Сам Уилърд. Освен това той имаше и вълк, който сам бе отгледал и опитомил.

Вълкът и бумерангът!

Странно съвпадение.

Дали наистина беше жив?

Не, дори и при най-добро желание, Лили не можеше да повярва в това. Разполагаше с прекалено много доказателства, че мексиканецът беше убит, и всички те водеха към ужасната битка в Агуа Приета. Ел Гранде и хората му бяха обкръжени и напълно разбити от дивата орда на Динго.

Мислите й се нижеха в надпревара, докато се опитваше да съживи Ласитър, който лежеше неподвижно като мъртъв и все още не проявяваше никакви признаци на живот.

— Боже господи! — изплашено прошепна тя.

Спомни си за Бартомас. Какво ли беше станало с исполина?

Навярно и той бе чул вълчия вой. Освен ако сънят му не беше толкова дълбок и здрав, че изобщо да не е забелязал появата на нощния призрак.

Отново бе обхваната от страх.

Дали Бартомас не беше мъртъв?

Ами ако този призрачен човек-видение е вече в къщата?

Лили отчаяно погледна изцъклените очи на Ласитър и си помисли, че тежкият удар на бумеранга наистина го е убил.

Унесена в мислите си, тя дори не забеляза как зад нея бавно и безшумно се отвори вратата. Не усети и лекия полъх, който премина покрай все още голото й тяло.

Страхът напълно бе парализирал сетивата й. Дори не можеше да мисли. През последния половин час беше преживяла твърде много.

Невидима ръка докосна лявото й рамо.

Обзета от дива паника, тя нададе пронизителен писък. Ехото се разнесе из цялата къща.

С рязко движение се извърна назад. Сякаш вече не усещаше хладната костелива ръка.

Взря се в лицето на неканения гост. Господи, какво лице!

Гледката й подейства като кошмар, от който не можеше да се събуди. Лицето срещу нея почти бе изгубило човешкия си облик. Кожата му беше като на стара олющена чанта. Големите светлосини очи блестяха с пламъка на умопомрачението. Дългата бяла брада покриваше страните и устните му и се спускаше по гърдите като кърпа.

Целият беше облечен в овехтели кожени дрехи. Челото, скулите и въобще цялото му лице бе покрито със страшни белези, които червенееха на лунната светлина, процеждаща се през прозореца.

— Дойдох да те взема, Лили — глухо промълви мъжът. — Какъв е този човек? Как се е добрал до това райско кътче? По дяволите, какво прави при теб, Лили?

Жената не беше в състояние да отговори. Страхът бе парализирал цялото й тяло и тя трепереше от ужас.

Не можеше да откъсне поглед от безформеното му лице. Гледаше го като омагьосана и не можеше да излезе от вцепенението си.

Кой беше този мъж?

Напомняше й за Ел Гранде, който често гостуваше в ранчото на баща й. Приликата беше поразителна. И все пак, в спомените й Ел Гранде беше много по-различен от този.

— Бартомас! — глухо извика непознатият. — Бартомас!

Негърът се появи и застана до вратата в очакване.

— Завържи го, Бартомас! — нареди му той и посочи към Ласитър, който току-що се бе размърдал. — Ако искаш, можеш и да го убиеш.

— Ел Гранде! — извика Лили, изплашена до смърт. — Не му позволявай! Ласитър ми е приятел!

Лицето му остана безразлично. Дори и мускулче не трепна върху него. Не реагира и на обръщението Ел Гранде.

Бартомас започна да завързва Ласитър. Правеше го с особено внимание.

— Ел Гранде! — извика Лили. — Какво означава всичко това?

Първоначалният й страх и отчаяние постепенно бяха отстъпили пред гнева, надигащ се в гърдите й.

Решително пристъпи към брадатия мъж, спря се на крачка пред него и смело го погледна в очите. Яростта й даваше сили и я изпълваше с воля за борба. Преимуществото не беше на нейна страна, но това съвсем не я обезкуражаваше.

— Ел Гранде, ще ми обясниш ли най-сетне за какво си дошъл? — злобно просъска тя.

Все още не беше сигурна дали това чудовище насреща й действително беше Ел Гранде. Всички оцелели участници в сражението при Агуа Приета бяха единодушни, че Ел Гранде бе застрелян от хората на Динго.

Оттогава беше изминала почти половин година. През цялото това време Лили се криеше сред дебрите на Сиера Гуадалупе в очакване на удобен момент да напусне скривалището си.

Откакто дойде Ласитър, надеждите й се възвърнаха, но този страшен мъж, когото отначало взе за духа на Ел Гранде, бе на път да провали всичко.

Тя го удари предизвикателно с юмрук в гърдите.

— По дяволите, Ел Гранде! Отговори ми най-после!

Непознатият я гледаше с недоумение.

— Ел Гранде… — прошепна той. — Ел Гранде… — Внезапно присви вежди и се замисли напрегнато. — Ел Гранде — още веднъж унесено повтори той. — Като че ли това име ми е познато. Чувал съм го преди много време. Ел Гранде… Не мога да си спомня вече.

— Ти си Ел Гранде! — разгорещено извика Лили. — Защо не си признаеш, старче?

— Аз съм Бланко — глухо каза мъжът и поклати глава. — Така се казвам: Бланко.

— И какво търсиш тук, Бланко?

— Получих заповед да пазя съкровището, Лили.

— Какво съкровище?

Тя бе решила, че е по-добре да го нарича Бланко, въпреки че от минута на минута все повече се убеждаваше, че пред нея действително стои считаният за убит Ел Гранде.

Иначе откъде щеше да знае за съкровището? И изобщо как щеше да намери пътя към това забравено от бога имение?

Не, всяко съмнение беше изключено.

Този призрачен мъж беше Ел Гранде, някогашният приятел на покойния й баща. Бедният мексикански идалго!

Кой знае какъв ужас бе преживял, за да изгуби паметта си! Лили бе чувала за подобни случаи.

Така или иначе, засега трябваше да го нарича Бланко. По-късно щеше да се опита да възвърне паметта му, но дотогава бе особено важно да го предпази от всякакви сътресения.

Той я гледаше със замаян поглед и по израза на лицето му личеше, че се е замислил дълбоко. Навярно се ровеше в болезнените си спомени, потънали в дълбока черна дупка, до която не достигаше светлина и пред която сякаш се издигаше непреодолима бариера.

— Бланко! За какво съкровище говориш?

— Облечи се, Лили, и тръгвай с мен — каза той, без да отговори на въпроса й.

Тя се обърна, отиде до гардероба, разрови го, избра си дрехи и бързо се облече.

— Всичко съм преместил на друго място — глухо каза той. — Един ден ще ти разкрия тайната, но само на теб, Лили. А дотогава ще останеш в моето скривалище, за да сме сигурни, че никой повече няма да те притеснява. Ще те пусна на свобода едва когато убия МОК.

МОК! Той беше казал МОК!

За Лили вече нямаше никакво съмнение.

Мъжът беше Ел Гранде! По какъв ли мистериозен начин бе успял да оцелее? Явно се бе случило чудо.

Тя посочи Ласитър и попита:

— Какво ще правиш с него, Бланко?

— Бартомас ще остане да го пази.

Ласитър отдавна вече бе дошъл в съзнание, но не се издаваше. Чу края на разговора и си направи заключения.

— А Бартомас кога ще го освободи?

— Никога.

— Защо?

— Защото този човек е наш враг.

— Ласитър е мой приятел. Той спаси живота ми.

— Не, Лили, не го е направил заради теб, а заради себе си. Бандитите нямаше да те убият. Ти си им нужна. Направи грешка, като ги освободи. Добре, че аз поправих грешката ти.

— Ти си ги…

Той се усмихна.

— Само се погрижих никой от тях да не проговори. Помогнаха ми моите приятели апахите. Хайде, Лили. Време е да се махаме от тук.

Тя не каза нищо и го последва. Нямаше друг избор.

Минута по-късно Ласитър отново чу воя на вълка. Конски тропот разкъса нощната тишина.

Бартомас се наведе над него и развърза въжетата.

— Благодаря ти, Бартомас. Струва ми се, че ние с теб ще станем приятели — каза Ласитър и му стисна ръката.