Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (13)

13

Ласитър!

Откакто с помощта на двамата якви бе напуснала пещерния лабиринт, Лили непрестанно мислеше за него. До края на живота си едва ли щеше да забрави този невероятно силен мъж.

Какво ли ще се случи?

Нямаше представа.

Знаеше само едно: че ги преследват. Съгледвачите отдавна й бяха съобщили това. За нея нямаше съмнение, че това бяха хората на МОК и че се опитват да ги обградят. Успееха ли, не им оставаше никакъв шанс и щяха да са принудени да се предадат.

Но Лили не се предаваше така лесно.

Беше решена да се отбранява.

Яздеха по един от безбройните голи пътища, обрасли с ниски трънаци.

— Вече сме в Аризона, Лили, и няма от какво да се боим — обърна се към нея Хармън Йорк. — Нека намалим темпото.

— Но ние… — Тя замълча.

Един от съгледвачите й се носеше в галоп към нея и сочеше в посоката, от която се бе задал.

На хоризонта се издигаше бледосин облак и бързо се разнасяше в небето.

— Сигурно е пушек на локомотив — каза Йорк. — Това значи, че приближаваме към населено място.

— Ще видим — извика Лили О’Хара. — Ако е така, ние сме спасени.

И без да дочака отговор, пришпори коня си. Изкачи се на отсрещния хълм и спря. Мъжете се събраха около нея, сякаш искаха да я предпазят от някаква беда.

Ниско долу се виждаха железопътни релси, по които се задъхваше локомотив, обвит в бели облаци дим. Теглеше седем вагона. Първите четири бяха натоварени с най-различни материали, но най-вече с дървени трупи.

На локомотива беше закачено многозвездното знаме на САЩ.

— Войници! — прошепна Хармън Йорк.

Лили се усмихна презрително.

— Е, и? Да не би да се страхуваш от тях, Йорк?

Този път не се обърна към него с малкото му име. Не искаше повече да разиграва тази комедия.

— Не ме е страх — отвърна бандитът, стараейки се да изглежда твърд и спокоен. — Какво мислиш да правим, Лили?

— Имам план, Йорк.

— И какъв е той, ако не е тайна?

— Иска ми се да си поиграя малко с войниците. Хайде, слизаме при тях. Това е заповед!

Хармън Йорк се опита да възрази:

— Но ти не можеш…

Лили го прекъсна, като рязко махна с ръка, след което каза със спокоен глас:

— Йорк, ние вече се споразумяхме. Струва ми се, че бях точна и ясна.

Огледа се наоколо. Мъжете забелязаха усмивката й, която винаги ги омагьосваше.

— Всеки от вас помни какво се разбрахме, нали? — извика О’Хара. — След малко тръгваме всички заедно. Ще ви дам знак. Не приемам никакви възражения. Ще правите онова, което ви кажа. Ясно ли е?

Последните й думи прозвучаха като предупреждение.

Сега Лили вече бе напълно убедена, че здраво държи в ръцете си цялата банда. Единственият човек, на когото нямаше доверие, бе Хармън Йорк.

— Ти си страхливец, Йорк! — предизвикателно се обърна към него тя.

Йорк мълчеше. Отдавна вече бе разбрал, че не е в състояние да стори нищо срещу нея.

Някои от мъжете сдържано се усмихнаха.

Лили даде знак и поведе дружината. Бандитите, които преди се бяха подчинявали на Йорк, я последваха без възражения.

Върху брадатото лице на Йорк се появи гримаса на недоволство, но той не посмя да се обади повече. Бе казал всичко, което имаше да каже, но мнозинството вече не бе на негова страна.

Пачките с долари скоро щяха да бъдат натоварени на влака, където, поне на първо време, щяха да са на сигурно място и ордата на Динго, която ги следваше по петите, щеше да изгуби и последния си шанс да се добере до парите.

Няма що, добре го бе замислила. Под закрилата на армията преследвачите им нямаше да посмеят да ги нападнат, дори и да ги превъзхождат по брой.

Това безспорно бе предимство, но то си имаше и недостатъци.

Нима Лили бе забравила, че я издирват навсякъде като водач на бандата от Юма? Хармън Йорк искаше да й напомни тъкмо това, но още преди да бе отворил уста, тя махна презрително с ръка.

— Зная какво ще ми кажеш, Йорк. Не се безпокой, помислила съм за всичко. Можеш изцяло да разчиташ на мен.

След тези думи тя поведе бандата към влака. Пред локомотива се вееше американското знаме. Двама мъже в сиво работно облекло се опитваха да свържат металната тръба от резервоара с корпуса на локомотива. Други двама, облечени в също такива дрехи, отиваха към помпата. Обичайно нещо беше локомотивът да се зарежда с вода, за да се охлади.

Един сержант следеше работата на четиримата. По всичко личеше, че това бяха войници, наказани заради някакво дисциплинарно провинение. Те не носеха оръжие. От първия вагон слезе млад лейтенант и се загледа в жената и групата зад нея.

През прозорците на вагоните занадничаха войници, но веднага им беше наредено да се приберат вътре и да чакат. В този граничен район, гъмжащ от бандити, човек никога не можеше да бъде спокоен и трябваше да проявява извънредна предпазливост.

Лили дръпна юздата на коня си и го закова пред лейтенанта.

— Появявате се тъкмо навреме, капитане — усмихна се тя. — Сякаш сте чули моя вик за помощ. Мога ли да ви помоля за вашата закрила? Когато отдалеч видях влака, си помислих, че сам Господ Бог ми го изпраща. Предполагам, че пътувате към Форт Юма?

Мъжът кимна утвърдително и също се усмихна:

— Не съм капитан, мадам, а лейтенант Марк Уинтърс от четвърти ескадрон на втори инженерен полк. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ако е възможно да ни вземете, лейтенанте. Аз съм Мери Лафам — каза първото име, което й бе дошло наум. — Ако не се лъжа, тази линия води до Гила Бенд, нали?

Лейтенант Уинтърс хвърли подозрителен поглед към брадатите лица на мъжете. Онова, което видя, не му хареса особено, но не каза нищо.

— Ще се намери място за вас и спътниците ви, мадам, но не мога да ви взема просто така. Военният устав не ми позволява. Вярно е, че сме натоварени с транспортна пратка за Форт Юма и нямаме причини да се страхуваме от нападение на индианци или бандити, но все пак не мога да си позволя да наруша служебния правилник.

— Дори и за да ни спасите от бедственото положение, в което се намираме, така ли? — възкликна Лили. — Преследват ни апахи и мексиканци, лейтенанте, а сега не е изключено да ни подгонят и американски бандити. Струва ми се, че при подобни обстоятелства вие просто сте длъжен да помогнете на цивилните граждани и да ги откарате на сигурно място. Откажете ли ни, ще трябва незабавно да се махаме оттук, докато не е твърде късно. Страхувам се, че всеки момент ще бъдем нападнати.

Младият офицер трудно можеше да бъде впечатлен.

— Какъв е броят на хората, които ви преследват, мадам Лафам? — спокойно я попита лейтенантът.

— Достатъчен, за да ни се отрази нездравословно. Имам на разположение едва двадесет и двама души. А вие?

— Десет редовни и десет дисциплинарно наказани — с известно колебание отвърна офицерът. Сериозният вид на тази жена го бе накарал да се замисли.

— Значи казвате, че апахи от Мексико са преминали границата, така ли? — недоверчиво промърмори той. — Странно. В последно време навсякъде е спокойно. Да не би апахите отново да се готвят да ни нападнат?

— Не, лейтенанте, те вече не се готвят, а са ни нападнали. Оттатък в Сонора видях няколко опожарени селища и много скалпирани хора. Това е само тяхна работа. Аз самата притежавах хасиенда. Страхувам се, че вече са я изравнили със земята. Скоро цялата гранична област ще пламне. Не подценявайте думите ми, лейтенант Уинтърс. Предполагам и на вашите началници няма да им стане особено приятно, ако разберат, че не сте взели сериозно такава важна новина. Е, мистър Уинтърс, какво ще кажете? Мога ли да разчитам, че ще бъда защитена от армията на Съединените американски щати? Не забравяйте освен това, че ще имате на разположение още двадесет и двама боеспособни мъже, на които можете напълно да разчитате, ако се наложи.

Нямаше нужда от повече приказки. Лейтенантът вече беше взел своето решение. Не биваше в никакъв случай да рискува и трябваше на всяка цена да помогне на тези хора.

— Убедихте ме, мадам — едва забележимо кимна той. — Хайде, качвайте конете в предпоследния вагон. Част от мъжете ви ще трябва да пътуват в трите товарни вагона.

Последните три открити вагона бяха натоварени с траверси, буфери и пълни чували. Пътниците се возеха само в първите два вагона.

Хората на Лили започнаха да товарят конете. Те бяха силни и яки мъже и лесно щяха да се справят. Лили даде коня си на единия от яквите.

През това време лейтенантът я заговори с най-галантен тон:

— Каня ви да бъдете мой гост, мадам. За мен ще бъде чест. Освен това, надявам се, ще чуя една увлекателна история. Нали така, мадам Лафам?

— Не се съмнявайте в това, лейтенанте.

Лесно щеше да му съчини нещо, което да изглежда правдоподобно. В това отношение никога не беше срещала каквото и да е затруднение. Уинтърс даде набързо няколко заповеди, след което подаде ръка на Лили и й помогна да се качи във вагона. Тя с удоволствие му даде възможност да изпълни кавалерския си ритуал, независимо от това, че съвсем спокойно можеше и сама да се справи.

Беше облечена в панталон за езда от антилопова кожа и в най-обикновена бяла памучна блуза. Докато й помагаше да изкачи стълбите, лейтенант Уинтърс успя добре да я огледа. Впечатлиха го тънките глезени и стегнатите й прасци. Онова, което си помисли, ускори пулса му.

Най-после нещо беше нарушило еднообразието на пътя между двете снабдителни депа. Налагаше му се често да пътува по този маршрут в югозападната част на Аризона. Винаги си бе мечтал да остане в кавалерията, където поне можеше да прояви мъжествеността си. И ето че сега му се отдаваше такъв шанс! Откакто бе войник, за първи път му се налагаше да влезе в истинско сражение.

Всъщност лейтенант Уинтърс не бе приел сериозно приказките на тази жена. Звучаха съвсем невероятно. Ако наистина имаше вълнения сред индианското население, той отдавна щеше да знае.

Покани Лили в първото купе, което бе предоставено само на негово разположение. Тук седалките дори бяха тапицирани, за разлика от купетата на сержантите, капралите и обикновените войници, които трябваше да седят върху твърди дървени пейки.

Локомотивът изпусна пара и изсвири. Влакът бавно потегли.

— Късно следобед ще пристигнем в Гила Бенд — обясни Уинтърс. — Дотогава имаме на разположение близо шест часа. Любопитен съм да видя дали наистина ще бъдем нападнати. В този влак няма нищо за крадене. Освен ако вие не носите със себе си някакви съкровища, мисис Лафам.

Лили беше внесла в купето издутата кожена чанта с парите. Посочи я спокойно и каза:

— Пълна е с долари, лейтенанте. Това са всичките ми пари. Надявам се, че тук са на сигурно място.

— Сега разбирам, мадам, защо ви преследват индианци и бандити.

— Това е цялото ми наследство. В тази чанта е всичко, което притежавам. Съпругът ми завеща тези пари, преди да го убият. Сякаш е знаел какво ще му се случи — въздъхна Лили. — Близо четири седмици преди смъртта си той продаде цялото ни състояние на една животновъдна компания от Щатите. Естествено, на цена по-ниска от реалната, но за сметка на това пълномощниците на компанията му заплатиха в брой.

— Което ще рече, че няма никакво въстание на апахите — излишно уточни лейтенантът и се усмихна снизходително. — Поукрасихте малко нещата, нали, мадам? Е, напълно ви разбирам. Отсега нататък можете да сте спокойна и изцяло да разчитате на мен.

Погледът му се плъзна по дългите й крака, които се очертаваха под фината антилопова кожа, и се спря върху извивката на стегнатия й бюст, но не по-дълго, отколкото позволяваше доброто възпитание.

Малко преди да се качи, Лили, която знаеше как да се държи в подобни ситуации, беше откопчала първите две копчета на блузата си.

— В Гила Бенд ще се разделим, мистър Уинтърс — каза тихо тя и му се усмихна многообещаващо. — На никого няма да кажете това, което ви разказах, нали?

— Давам ви честната си офицерска дума, мадам.

— Благодаря ви, мистър Уинтърс. Мога ли да ви наричам Марк?

— Това би ми доставило удоволствие.

Леко притеснен, той се извърна настрана. Това също беше израз на благоприличие. Тя му помогна да излезе от затрудненото положение:

— Мери. Спокойно можете да се обръщате към мен с малкото ми име. Няма от какво да се смущавате. Предстоят ни шест дълги часа. Мери и Марк! Страшно си отиват.

Двамата се засмяха.

Влакът се движеше с пълна пара. Храстите и дърветата прелитаха край тях, но те не ги забелязваха.

Не бе изминал още час, когато се целунаха за първи път. Лейтенант Марк Уинтърс не можеше да повярва, че толкова бързо е успял да покори тази жена. Все едно, връщане назад нямаше.

Лили О’Хара си даваше сметка, че си е намерила най-подходящия съюзник, за когото не бе и мечтала.

Под закрилата на този млад офицер можеше спокойно да пренесе парите през границата, тъй като тук те бяха на сигурно място.

— Обичам те, Марк. Ако знаеш само колко много те…

Внезапно проехтя мощен гръм.

Някъде пред локомотива лумна пламък. В настъпилата суматоха никой не знаеше какво точно става.

Изведнъж сякаш страшна мълния раздра небето.

За миг Лили остана вцепенена. Младият офицер все още я държеше в прегръдките си и тъкмо доближаваше устните си до нейните.

Ала О’Хара вече не мислеше за спасителя си.

Отново се бе превърнала в Дивата Лили.