Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (3)

3.

Откъм юг се появи конник. Идваше от пустинята Хила.

И то по обяд! Точно в най-голямата жега, когато животът съвсем бе замрял под жаркото слънце на Аризона. Сигурно този човек не беше с всичкия си. Поне така си мислеха мъжете, които вече от половин час го наблюдаваха с нарастващо любопитство.

Те дремеха под сенките на навесите или лениво се шляеха из трите игрални салона на малкия град Мескал, отвъд който започваше пустинята.

Проследиха го с безучастни погледи, докато не достигна до първите къщи. Тогава го разпознаха и настъпи всеобщо оживление.

— За бога, та това е Костър! — възкликна някой.

При тези думи всички се размърдаха. Някои се втурнаха към конника, други заизлизаха от казината, блъскайки се на вратите. От всички страни се стичаше народ.

Конят на пътника уморено пристъпваше към прииждащата пъстра тълпа. Беше усетил, че наблизо има вода и воден от инстинкта си, с последни сили бе успял да доведе ездача до селището. Настъпи гробно мълчание.

— Милостиви боже! — чу се покъртителен глас. — Бедният Бил! Какъв ужас!

Един мъж излезе от тълпата и се запъти към него. Последваха го и други. От пръв поглед личеше, че с Бил Костър се бе случило нещо ужасно. Седеше изправен на седлото, въпреки че бе в безсъзнание. Беше прикрепен в нещо като кош, изплетен от жилави тръстикови стебла и сухи трънаци. Явно това бе работа на апахите. Вместо въже те бяха използвали еластични конски черва, които пристягаха цялото седло и отчасти тялото на нещастника. Каубоят сякаш бе мъртъв.

За всички бе ясно, че дори и да бе още жив, никакво чудо не можеше да го спаси.

Свалиха го от коня и го положиха под най-близката сянка. Някой изля върху него ведро с вода. Друг доближи бутилка уиски до напуканите му, подути устни. Всички напрегнато гледаха лицето на Бил. Дали все пак нямаше да прояви някакъв признак на живот?

Чу се глухо стенание, след което клепачите му бавно се повдигнаха. Едва-едва отвори очи и се вгледа в мъжа, който за втори път поднасяше бутилката към устните му.

— Динго… — Беше го познал.

Динго му подаде бутилката.

— Какво се е случило, Бърт? Защо си сам? Къде са другите? Кажи, Бил, трябва да знаем. Наистина е важно.

Уискито се стичаше по устните и се събираше в брадата му, сплъстена от кръв, пот и прах.

— Всички са мъртви, Динго! — едва успя да каже нещастникът. — Лили… Ние я… но тогава… се появи онзи дявол… Той ни пусна да си вървим… но после апахите… Бяхме само петима… Нямахме никакви шансове. Другите ги избиха… Трябваше да го знаете. Всичко стана заради онзи проклет Ласитър… Беше при Лили… новият й приятел… Ласитър се казва.

Напрягаше последни сили и думите му ставаха все по-накъсани от тежкото, прохъркващо дишане. Гласът му съвсем заглъхна и единствен Динго успя да чуе името на Ласитър.

Внезапно главата на Бил клюмна настрани. Беше мъртъв. Най-после смъртта се бе смилила над него и го бе избавила от ужасните мъки.

Динго се изправи.

— Погрижете се да бъде погребан както подобава! — равнодушно нареди той. — Сега нямам време да се занимавам с това, но разноските поемам аз.

И без да дочака отговор, се обърна и хукна към коня си. Мисълта му работеше трескаво. Когато се отдалечи достатъчно, за да не го чуе ни кой, гневно изпсува:

— Ласитър, мамицата ти, проклето копеле! Да се продъниш вдън земя дано! Вече бе започнал да ми липсваш.

Истинското име на Динго беше Лопес Фереро и в негово присъствие всички го наричаха така. Единствен Бил Костър си бе позволил да направи изключение, тъй като явно бе разбрал, че си отива от този свят и че няма какво повече да губи.

Лопес бе получил прякора Динго от един стар скотовъдец, преселник от Австралия. На кръста върху гроба му бе изписано името Сам Уилърд.

„Ти си истински динго — бе казал някога австралиецът Сам на водача на бандата. — Знаеш ли какво е динго, Фереро? Това е звяр, който живее само в Австралия. Истинско страшилище за скотовъдците. По-лукав, подъл и опасен е дори и от койота. За мен, Лопес, ти си един динго!“ Сам Уилърд беше сприхав, избухлив и глупав. Иначе едва ли би си позволил да каже тези думи пред мършавия шеф на шайката. Сега австралиецът бе само спомен, но прякорът си остана, макар и произнасян само зад гърба на Лопес, който напразно се опитваше да се отърве от него.

Динго беше коварен и безскрупулен мошеник, с когото всеки трябваше да бъде извънредно внимателен, ако му бе мил животът.

* * *

Късно следобед Динго се появи при своя шеф Едмонд Хаскил — снажен, внушителен мъж с черна брада и осанка на генерал, макар и да не носеше униформа. Едмонд го изслуша спокойно.

— Значи Ласитър, казваш — заключи той. — И според теб този човек представлява сериозна заплаха за нас, така ли? Не преувеличаваш ли малко? Все пак ние не сме някаква шепа хора, така че един човек едва ли би могъл да ни уплаши. Няма място за паника, Динго. Ще се справим с него.

Динго…

Как само мразеше да го наричат така! Разбира се, не смееше да възрази, защото много държеше да се хареса на шефа. От своя страна, Едмонд изпитваше огромно удоволствие да го унижава по всякакъв начин.

— Повярвайте ми, сър — с умолителен глас настояваше Лопес, — няма друг, който така добре да познава това копеле както мен. Този човек е непредвидим. Не се страхува от нищо и от никого. Няма човек, който е способен да го спре. Пълен е с най-различни номера и е в състояние да погоди такива гадости, каквито дори не сте и сънували. Ласитър е истинско чудовище, сър. Повярвайте ми…

Хаскил го прекъсна с властен жест:

— Не ми харесваш, Динго. Прекалено си нервен. Знаеш, че не търпя край себе си припрени хора. Дявол да те вземе, съвземи се! Хленчиш като бабичка. Какъвто и да е този Ласитър, пет пари не давам за него. Ако не успееш сам да се справиш, обади ми се. Тогава лично аз ще поема нещата в свои ръце.

Последните думи стреснаха Фереро. Изглежда, наистина беше прекалил. Но нали искаше само да предупреди, че ги грози голяма опасност и нищо повече…

Сър Едмонд го наблюдаваше със смразяващ поглед. Впрочем, той особено много държеше да го наричат „сър“. Беше пристигнал в Америка от стара Англия преди около двадесет години и твърдеше, че е син на някой си граф Хаскил. Разбира се, никой не се наемаше да докаже противното, а и едва ли някой имаше подобно желание. Движеше се сред висшите кръгове на обществото и имаше доста влиятелни приятели. Сър Едмонд беше преуспяващ търговец и беше натрупал огромно състояние като собственик на сребърни мини. Никой не подозираше, че този заможен аристократ в действителност бе страшният и тайнствен бос, когото всички наричаха с името МОК. Знаеха го само посветените, а те не бяха никак много.

Лопес Фереро бе един от тях. Разбира се, имаше и такива, които сами бяха успели да се доберат до истината, но те не бяха между живите.

Сър Едмонд имаше един принцип: да се доверява на един-единствен човек. От близо година този човек беше Динго. Големият шеф му разкри тайната, след като предишният му довереник Кае Донован изгуби височайшето благоволение. Естествено, Лопес се бе погрижил за предшественика си. Верен на принципа си да действа винаги в гръб, го бе издебнал и намушкал с нож. Така, по този не съвсем почтен начин, той бе заел вакантното място и сега добре си даваше сметка, че седи върху буре с барут, което можеше да експлодира всеки момент, стига сър Едмонд да пожелае.

„Ще взема нещата в свои ръце.“

Това беше недвусмислено предупреждение, което Динго ясно схвана, и побърза да поправи грешката си:

— Прав сте, сър, наистина прекалих. Разбира се, че има начин да обезвредим Ласитър.

Босът кимна благосклонно:

— Не искам повече да те виждам паникьосан. Знаеш, че никак не харесвам тези неща. Не забравяй, че те сериозно могат да ти навредят. Възможно е дори да ти струват главата. Хайде сега, кажи какви са плановете ти.

Както винаги, големият шеф задаваше кратки и точни въпроси и изискваше също такива отговори.

— Ще открия Ласитър, сър.

— Ха-ха-ха! Страшен си! Само как го каза: „Ще открия Ласитър“. Ха-ха-ха!

Динго инстинктивно се сви като куче, ударено с тояга. Клетият! Беше толкова жалък и безпомощен.

Спокойният, но властен глас на сър Едмонд отново наруши мълчанието:

— Изглежда, се налага да ти обясня някои неща, Динго. Каква полза, ако хукнеш като луд да обикаляш планините? — Едмонд прокара пръст по слепоочието си и продължи: — Най-напред ще трябва да разберем дали този Ласитър не е изпратен тук с някакво поръчение. Това е много важно.

Лопес поклати глава.

— Сам е, сър. Сигурен съм в това.

— Това не му пречи да изпълнява нечии заръки — строго отвърна сър Едмонд и потъна в дълбок размисъл.

Динго си задаваше въпроса, какви ли планове крои шефът му. Отдавна се беше уверил в способностите му да плете сложни комбинации. Навярно и сега щеше да вземе най-правилното решение. Не се наложи да чака дълго.

Фереро не се осмеляваше да изрече нито дума, тъй като знаеше, че ако прекъсне мислите на шефа си, щеше да го разгневи и да си навлече безброй неприятности. Ето защо беше решил, че в негово присъствие е по-добре да си мълчи, ако не му задават въпроси.

— Да… Нещата започват да ми се изясняват — замислено промърмори Хаскил. — Ще трябва да му устроим клопка.

Запали пура и започна да се разхожда из стаята, изпускайки облачета лек синкав дим. По стените бяха окачени многобройни картини, изпъстрени с разноцветни кръстчета и знаменца. Приличаше на генерал, подготвящ мащабна военна операция.

Динго стоеше ням и покорен и смирено очакваше развитието на нещата.

— Не мога да се освободя от мисълта, че Ласитър е дошъл с някаква мисия — каза сър Едмонд. — Ще трябва да разбера.

Погледна въпросително Динго, който закима енергично.

— Смятате, че Ласитър е хвърлил око на откраднатото съкровище, което Лили ни измъкна под носа, така ли?

— Точно така. Много си досетлив. Ще се свържа с губернатора на Сонора и той ще се погрижи незабавно да освободят хората на Лили от крепостта в Хермозило. Ти ще вземеш най-добрия ни скаут^[1] и ще ги проследиш от разстояние. Нито за миг не ги изпускай от очи! Само така ще успеем да се доберем до скривалището на проклетата вещица.

Големият шеф се усмихна самодоволно.

— От самото начало си знаех, че няма да ми се изплъзне. За нея нещата стояха прекалено просто. И досега се питам защо ли толкова разчиташе на Ел Гранде.

— За жалост той вече не може да й помогне — злобно се ухили Динго и продължи: — Цяло щастие е, че успяхме да заловим този стар лешояд.

Върху лицето на сър Едмонд се появи недоволна гримаса:

— Все пак добре ни подреди, преди да умре. Не забравяй, че това поражение остава за твоя сметка. Трябваше да го плениш в Агуа Приета, вместо да го застрелваш веднага. Беше ни нужен жив.

— Нямах друг избор, сър — започна да се оправдава Лопес. — Не беше сам, когато го сгащихме. Хората му нямаха никакво намерение да се предават и се биха до последния дъх.

— Добре де, добре — махна с ръка господинът. — Няма смисъл да се ровим в миналото. Така или иначе, едно е ясно: Ел Гранде е укрил някъде из Сиера Гуадалупе любимата си Лили заедно с откраднатото съкровище. Предполагам, че по щастлива случайност Бърт Кенън и хората му са успели да открият скривалището, но не е трябвало да го нападат веднага. Действали са прибързано и са сгрешили. Този Ласитър се е оказал голям дявол. Интересното е, че Кенън не е бил сам, а с още десет човека. Нима този тип се е справил с всички тях без чужда помощ? Не ми се вярва. Просто не ми го побира умът.

— Възможно е с него да е имало и други, но не съм сигурен. Казах ви само това, което научих от Бил Костър. От оскъдните му думи останах с впечатление, че Ласитър е бил сам.

— А Лили? — злобно просъска сър Едмонд. — Самият дявол се е вселил в това момиче. Стреля по-добре и от най-точните ни стрелци. По-смела и по-решителна е от повечето мъже. Сега разбирам, че в началото съм я подценявал. Дори и през ум не ми е минавало, че ще успее да привлече на своя страна Ел Гранде и да го направи свой съюзник. Не кой да е, а мексиканският ми партньор, на когото имах пълно доверие! За щастие той вече е мъртъв и този път Лили няма да ми се изплъзне. Никой не може да се измъкне от мрежата ми. Проклета гадина! Само как ме прекара! Голям глупак се оказах.

За първи път бе изгубил присъствие на духа. Стоеше със свити юмруци и дишаше тежко.

Динго едва прикриваше злорадството си. Представяше си с какво огромно удоволствие би се изсмял в очите му, но оставаше сериозен и дори си даваше вид, че съчувства на шефа си.

— И на нея ще й видим сметката, сър. Рано или късно всеки си плаща — с увереност произнесе Динго. — Не може така лесно да ни се изплъзне.

Междувременно Хаскил се бе успокоил. Думите на Лопес подействаха като балсам на нараненото му честолюбие.

— От утре всички се залавяме за работа! — изръмжа босът. — Бъди готов и чакай в Хермозило, докато уредя нещата. Гледай добре да се скриеш и нищо не предприемай, преди да съм ти дал ясна заповед. Държа и аз да съм там, когато лисицата влезе в капана. Имаме време и ще чакаме. Лили не може вечно да стои в планината и да пази съкровището. Такова нещо е изключено за жена с нейния темперамент, така че не ни остава нищо друго, освен да чакаме търпеливо като котка пред миша дупка. Рано или късно мишлето ще си покаже носа. И тогава — хоп…

Той удари силно с юмрук по голямата маса. След първия последваха още два тежки удара. Приличаше на съдия, който току-що беше произнесъл смъртна присъда.