Джек Слейд
Ласитър и Дивата Лили (12)

12.

Ласитър очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията. Заедно с двамата си приятели продължаваше да наблюдава приготовленията на бандитите долу в хасиендата.

Гледката беше впечатляваща. Трябваше да им се признае това. Как само се подреждаха за решителния поход! Дори и първокласната американска кавалерия би им отдала чест!

Потеглиха. Навред цареше желязна дисциплина, така да се каже, като пред последното стъпало на бесилото, както обичаше да се изразява един бивш офицер от стара Германия на име Джак Джоргендор. Това беше по времето на Гражданската война, когато Ласитър все още беше млад и неопитен войник.

Защо ли точно сега трябваше да се връща към спомените си и защо не бе помислил по-рано за своите стари приятели?

Отново погледна Лили през бинокъла.

Спомни си за първата им среща — там долу, край езерото в хасиендата.

Не бе ли станала и Лили жертва на голямата игра? Не се ли бореше и тя срещу злините, които беше претърпяла?

Явно търсеше справедливост и се опитваше да си възвърне онова, което мъжете й бяха отнели.

Горката Лили!

Ласитър си спомни мига, когато за първи път я притисна в обятията си, малко след като се бяха запознали. Помисли си, че отново би го сторил, ако му се отдадеше такава възможност.

Дивата Лили…

Можеше ли някой да приеме всичко това? Да. Ласитър. И затова реши, че каквото и да става, ще стои неотклонно зад гърба й.

С каква гордост яздеше там долу, начело на мъжете! Като същинска богиня!

О, Дива Лили! Ти си най-хубавият сън, който би могъл някога да си пожелае един мъж!

Ласитър свали бинокъла едва тогава, когато тя окончателно се изгуби от погледа му.

Дон Ернесто отново го побутна с лакът. Ернесто Секула винаги се държеше като истински идалго и в подобни случаи не пропускаше да каже нещо.

Но сега мълчеше.

Такъв беше той. За нищо на света не би се пошегувал за сметка на приятеля си. Беше истински идалго! Ласитър кимна в знак на съгласие.

— Да, Ернесто. Ще ги последваме.

Върнаха се при конете.

Ласитър, дон Ернесто и Бартомас яздиха дълго време след бандата на Лили.

На втория ден пресякоха границата и влязоха в Аризона.

Това бяха ничии земи. Свърталище на апахите. Двамата якви Джако и Тума не се отделяха от Лили и не я изпускаха от очи. Явно тя бе станала за тях нещо като кралица. Ласитър бе успял да установи това дори и без бинокъл.

Движеха се на две мили зад ордата на Лили, която изглеждаше като една малка армия.

Към девет часа сутринта на втория ден Ласитър забеляза нещо на хоризонта и дръпна юздите на коня си. Двамата му спътници спряха до него и се загледаха в далечината. Откъм Пиня дел Джорджия се бе задал растящ облак прах.

Тримата преследвачи моментално се скриха зад близките скали и храсти на пясъчната долина. Гледката бе страшна. Тежките прашни облаци приближаваха с невероятна бързина. Търкаляха се от всички страни като гигантски валяци.

Сякаш всички земни вихри си бяха дали среща на това място. Прашното кълбо се беше устремило натам, където яздеха Лили и бандата й.

Типично в свой стил, дон Ернесто се усмихна иронично.

— Какво предлагаш, Ласитър?

— Да отидем да видим цялата тази бъркотия по-отблизо и тогава да решим на място.

— Страхуваш се за Лили, нали?

— Да, приятелю. Страхувам се за Лили.